Да слушаме музика, приятели: Андреа Бочели и много, прекалено много земна красота!

Неслучайно е казано, че музиката по своята изразителна мощ превъзхожда всички останали изкуства, а също и самата философия. Това, което музиката може да ни каже, до него нищо друго не може да се добере: музиката гледа пряко в сърцата. И тя разполага с език, на който може да завижда всяка друга форма на изразяване на човешкия дух. Ето, убедете се в правотата на тия думи на Шопенхауер, като изслушате музикалния видеоклип на Андреа Бочели.

В случая на видеоклипа се редуват снимки на божествено красиви пейзажи от нашата планета Земя. Показващи творческият гений на Великия Творец и Демиург на всичко живо и неживо. Музикалното въздействие, заедно със силата, която носи в себе си самата красота, води до изключително мощно внушение, което е трудно да се изрази с думи: тук философията немее от грандиозността на идеята, която двете изкуства носят със себе си и въплъщават. Невероятно е, наистина нямам думи...

Признавам си, като чух тази мелодия и като съзерцавах няколко пъти красивите така пейзажи ме овладя такъв възторг, че седнах да пиша с намерението да изразя с думи емоцията, която изведнъж ме овладя: наистина величествена, неизразима иначе идея има в този видеоклип. Опитах се, ала не ми се удава, написаното е все негодно да поеме в себе си ограмния смисъл на естетическата и музикална идея. А така ми се искаше да успея поне да намекна с думи за това, което така развълнува сърцето ми.

Представям си колко им е трудно на поетите: с думи да изразят същото, което музиката с такава лекота, така ефирно сякаш носи и разпръсква навред. Има неща, които по принцип са неизразими с думи: емоциите са именно сред тях. Музиката обаче умее да изразява неизразимото. Тя е език на самото сърце. Чрез нея сърцето говори, сякаш е лира, която трепти и разпръсква емоции в ефира. Божествено е това! Затова: да слушаме музика, приятели! Тя е способна да ни каже всичко за живота, който тупти в сърцата ни...

(Забележка: а ето същото музикално изпълнение, но в един друг видеоклип, с фонтаните на Bellagio. Пак е великолепно!)

Добави в Svejo

Жалката ко(н)чина на "социалистическия рай" (11)

Като описвам някои събития от съвсем близкото ни минало ще правя всичко възможно да подтиквам читателя най-вече да осмисля случилото се; защото без откриване на смисъла историята става най-скучна фактография. А този смисъл на историята най-напред го даваме ние, хората, действайки по един или друг човешки начин: нашата човечност поражда смисъла на историческото действие.

Обикновено мнозинството от хората не се ориентират в този смисъл още докато събитието тече пред очите им, а са потиквани в реакциите си от съвсем несъзнавани импулси. Някои така и съвсем не успяват да схванат смисъла на случващото се с тях самите. Когато обаче събитията отшумят, мине известно време, техният смисъл трябва да бъде наново реконструиран, възсъздаден било в разказа за тия събития, било в спомена. Но това винаги означава да бъде сътворен от нас самите: по тази причина нашите интерпретации на случилото се са твърде различни, а пък въпросът за историческата истина си остава най-заплетен. Оказва се, че смисълът, бидейки човешко творение, изразява нашата субективност с всичко, което й принадлежи - ценности, усещания, мисли, смисли, идеи, чувства и пр. Ето че се оказа, че е неизбежна субективността на нашите интерпретации, но това не е недостатък, а е едно твърде важно и голямо предимство, което именно задава човечния и личностен печат на събитията: в историята действат не роботи, а живи и слаби, а много често и съвсем объркани хора.

Ще дам един крайно изразителен пример та да се поясня. Сега вече с точност знаем, че икономическият крах на социализма започва много преди 1989 година. Още в началото на 80-те години на миналия век са налице всички главни предпоставки за крах на тази по начало нежизнеспособна икономическа система - и само отчаяни действия на тогавашните управляващи отлагат във времето пълния банкрут на социализма. Да, неизбежният крах е бил задържан по изкуствен начин, именно чрез наливането на пари, взети от западните банки. Така е било изкуствено поддържано "благоденствието", а пък под благоденствие при социализма трябва да се разбират ниските цени, съпровождащият ги винаги дефицит на стоки, опашките по магазините, ниските заплати, които при това няма за какво да бъдат изхарчени, много други такива абсурди и пр.

Да, но ето че комунизмът изведнъж, сякаш и уж рухна. Това стана ясно веднага след промяната в 1989 г., когато самата им партия призна, че имало страшни "икономически деформации". Междувременно дойде демокрацията, което пък съвпадна с все по-явните симптоми на задаващия се крах на икономиката. И ето че всички кризисни явления набързо бяха пришити на... демокрацията. Да, представете си, демокрацията била виновна за това, че магазините били празни: през цялата 1990 година, която описах току-що, точно това се набиваше в съзнанието на благодушния народец. Партийните организации на БКП явно добре поработиха тогава, разпространявайки тази мълва: демокрацията и свободата означават криза, беди, глад, мизерия, всякакви кошмари. Говореха това партийните секретари на редовите комунисти с поръка да разпространяват тази интерпретация навсякъде, а пък тия редови изпълнителни комунисти слушаха със щръкнали от страх коси над ниските чела. И след това разпространяваха упорито и тъпо мълвата, че демокрация и свобода значат бедност, а пък лековерният народец кимаше и се съгласяваше. Още тогава почнаха да натрапват баснята, че "при комунизма си живеехме добре, а пък сега вижте какво става: ровим в кофите за боклук!". Простото времево съвпадение на икономическата криза, породена от същия този комунизъм, с демокрацията - понеже икономиката е създавана на погрешна основа именно при комунизма! - беше използвано, та да се набие в главите на хората убеждението, че демокрация значи бедност, а пък комунизмът е нещо като раят, препълнен с приветливи партийни секретари и с мило усмихнати милиционери, грижещи се всеотдайно за народа. А пък наоколо в този рай, естествено и както във всеки рай, непрестанно си текат обичайните реки от мед, масло и... ракия.

Та ето че когато дойде лукановата зима с нейните ужасии, за които отчасти ви намекнах в предишното есе, значителна част от народа вече беше подготвена да мрази и обвинява за всичко не някой друг, ами демокрацията и демократите, които били съсипали прекрасния им комунизъм. Това, че комунистите управляваха до този момент, че СДС все още не е било на власт съвсем не пречеше да се разпространява дезинформацията, за която стана дума: "нашите другари се борят за добруването на народа, ала гадните и зли демократи пречат на другарите да ни ощастливяват все повече и повече". Самият факт, че на този свят съществуха демократи се тълкуваше като зловеща прокоба; изводът, който се натрапваше, беше, че ако се махнат по някакъв начин демократите, благоденствието на комунизма пак щяло да ни обсипе с всякакви благинки. Сега схванахте ли тази извратена, изопачена интерпретация на случващото се, която старата блудница БКП натрапи на голяма част от народа? Около една трета част от избирателите безрезервно вярваха на комунистическата митология за случващото се и си бяха най-твърдоглави комунисти, които винаги гласуваха за БКП-БСП. Друга около една трета у нас тогава, в 1990 г. се оказаха, че са твърди привърженици на промените, на реформата, на демокрацията, на свободата, на капитализма. И една трета си бяха, както е обичайно, безразличните и нищо не разбиращите. Ето тази е причината да настъпи едно зловещо разновесие на силите между комунисти и демократи, което доведе до това, че докато другарите грабеха държавната собственост по всякакви начини, страната тъпчеше на едно и също място, а същински реформи не се провеждаха. И така продължи близо 10 години, в които се яви и мафията, и мутрите, и всякакви бандити, които в един момент бяха толкова силни, че даже и министърът на полицията трепереше от тях (това стана при печално известния премиер Л.Беров). И при коварното равновесие на силите обикновено ставаше това, което каже... познайте кой... ами което каже ченгето от ДС Ахмед Доган, проклятието на България: от него зависеше коя от двете части на обществото ще надделее и ще е на власт. ДС със създаването на ДПС и намъкването на Доган в политиката направи своя велик удар, най-бляскавата си операция, която векове напред ще се учи в учебниците по история като същински ченгесарски шедьовър.

Та да се върна сега на самите събития от зимата на 1990-1991 година. Това беше една ужасна гладна, тъмна и студена зима, за която всички преживели я имат кошмарни спомени. "Партията" - така я наричаха тогава и още много време по-късно, та и до днес "другарите", които не ги е еня че има и други партии; но те са партии, а тя е "Партията"! - успя да доведе страната до същинско бедствие, в което повечко хора схванаха, че самите комунисти са бедствието, и значи трябва да си идат. И хората скочиха и поискаха оставката на Луканов. Политическа стачка окончателно парализира и без това парализирания от безхлебието и немотията живот в страната. Човек тогава имаше чувството, че всички скочиха изведнъж срещу правителството, щом това направи дори и прокомунистическия синдикат КНСБ (макар че сега вече знаем, че уж демократичната синдикална организация "Подкрепа" е била водена от един дълбоко законспириран играч с "леви убеждения", който просто е правел кариера в ДС, представяйки се за "демократ"!). И държавните средства за информация, радио и телевизия - тогава частни такива нямаше - протестираха и стачкуваха, имам предвид журналистите в тях: спряха програмите и пускаха само музика. Сякаш имаше заченки на някакво здраво гражданско чувство и поведение тогава - и си спомням добре, че това особено ме радваше когато заедно с огромно множество от всякакви хора всеки ден протестирах по главната улица на Пловдив. Но тази гражданска енергия, която тогава беше във възход, беше толкова пъти пропилявана, че тя секна и ето сега, в 2007 г, имаме едно безразделно господство на комунистическата олигархия. Но в този период имаше още много такива избухвания на гражданско съзнание и на гражданска енергия.

Луканов, както е обичайно за комунист, се инати дълго: много трудно се измъква власт от вкопчалите се в нея ръце на комунист, това наистина е крайно трудно. Така беше тогава с Луканов: голям инат показа този уж умен комунист. Е, той под натиска на "улицата" падна. И тогава лидерите на опозицията и комунистите седнаха да се сговарят за подялба на властта. Преговорите явно са вървели трудно, защото БКП преди няколко месеца беше спечелила "доверието на народа", имаше огромно мнозинство във ВНС, така че явно хич не й се е искало да се разделя с пълната власт. Но от друга страна огромна част от народа вече разбра и се убеди, че самите комунисти на власт са най-голямото бедствие. Без компромис нямаше да мине, пък и трябваше да се знае, че другарите тогава май наистина се уплашиха като видяха огромните тълпи от разгневени хора. Да, това е един от малкото моменти в най-новата ни история, в който комунистите се снишиха дотолкова от страх, че станаха комай по-ниски и от тревата. Уплашиха се не на шега, и то съвсем основателно: много престъпления тегнеха върху съвестите им, ако допуснем, че такива са налице при комунисти. Та значи се водиха дълги преговори, накрая се разбра, че ще се прави "голяма коалиция" БСП-СДС (тогава вече комунистите за една нощ бяха се преобразили в "социалисти"!).

Какви пазарлъци са били правени не се знае, но се оказа, че шеф на правителството ще бъде едно никому неизвестно лице, бивш или дори действащ съдия, Димитър Попов, който народът помни с напевния си говор, сякаш е не съдия, ами нещо като владика. Този именно е същият, който скоро ще извика така патетично и мелодраматично: "За Бога, братя, не купувайте!", а пък народът ще се ужаси от една такава необичайна покана след десетилетията неспирни опашки. Три от най-важните, а именно икономическите министерства, бяха дадени на СДС, един от министрите на СДС беше и вицепремиер, той беше жельов човек, Димитър Луджев се казваше. В този исторически кабинет за министър на финансите беше турен математикът-икономист Иван Костов. Така именно Костов почна реформите в тази наша изтерзана от толкова комунизъм страна, нему историята беше отредила и да ги проведе докрай, ама не сега, а чак след 8-9 години.

Трябваше да се предприемат спешни мерки за овладяване на кошмарната ситуация. И от СДС предложиха на правителството и то проведе най-простото и неизбежно средство: премахната беше държавната регулация на цените. Абсурдно ниските цени, които другарите поддържаха толкова години, бяха отпуснати, та да се определят цените на всички стоки само от "пазара". То тогава какъв ли пазар е имало де, ама това беше направено. И се случи нещо неизбежно: цените на стоките скочиха повече от 10 пъти! Но по някакъв магически начин изведнъж магазините се напълниха с всякакви стоки: същинска чудесия, дори и банани се появиха! Преди това, пък и кажи-речи десетилетия дори, рафтовете на магазините бяха сякаш обрулени от торнадо или от тропически ураган: бяха съвсем празни, горките. А сега се напълниха за миг, и то с всичко: аз лично за първи път видях с очите си луканка, стояща си спокойно в магазин (преди това тя се е продавала под рафта и то само за избрани хора, само за другари!). Всичко имаше, настъпи пълно изобилие, стана почти като сега: чудо невиждано! Ала всичко беше невероятно скъпо.

Спомням си как угрижени пенсионери гледаха етикетчетата на цените и не вярваха на очите си, триеха от учудване очи: ето по тази причина най-вече повечето пенсионери намразиха завинаги Иван Костов и демокрацията по принцип! Преди те по цял ден се шляеха с празни чанти, преследваха като ловци някакви стоки, и все успяваха с нещичко да се върнат вечер, купено някъде на ниска цена. Тогава беше станало така, че пенсионерите ядяха млякото, а пък за децата нямаше мляко: защото родителите им работеха и не можеха да обикалят магазините в преследване на бурканче мляко. Но ето че сега животът на пенсионерите сякаш се обезсмисли: всичко имаше в магазините, ала беше недостъпно за тях. И те скокнаха да реват против Костов и срещу демокрацията! Искаха си, горките, пак комунизъма...

Нали се сещате какъв превъзходен шанс се появи тогава за "Партията", която с чужди ръце най-много обича да лови опасните и горещи кестени? Ами, естествено, че тя не пропусна да обяви, че СДС е виновно за скъпотията: тя, партията, иска ниски цени, ама тия злодеи от СДС направиха така, че цените да са недостъпни за "народецо"! Може би, знам ли, точно с тази цел беше и съставена тази странна червено-синя тогавашна коалиция: СДС да лови горещите кестени, а пък партията пак да стане "спасителката на белия кон"?! Факт е, че от този момент мита за благоденствието, свързвано с "грижите на партията за социално слабите" и с ниските цени, набра такава сила, че той и до днес си трови душите на толкова много хора у нас.

Ето защо аз настоявам да се мисли, без мислене нищо не става: какво значи "Партията" да ни ощастливява с ниски цени?! Абе откъде се взема ресурс държавата да поддържа ниските цени?! Няма откъде, пак от гражданите се взема, а пък понеже те нямаха вече нищо, ограбени бяха до шушка от същата тази партия, то управниците великодушно поддържат ниските цени като теглят кредити от западни банки. Милиарди кредити, които и внуците ни ще плащат. Ето така схващаха тогава нещата "лошите", именно демократите, хората, който поддържахме СДС. Знаехме, че има някакви икономически закони, които ако се нарушават - а точно това правеха комунистите в цялата си история! - то самият живот тогава неминуемо ни отмъщава, и то най-жестоко. Животът не може да се надхитри, както и природата, "безплатни обеди" няма. Ала другарите, кой знае защо, точно тях, безплатните обеди, най-много обичат: да лапат само те, а пък другите, наивниците, да ги залъгват с чудни митове, с голи обещания, с приказки за "социална справедливост", като обикновено в края на краищата ги черпят да пият само по една чаша студена вода...

Правителството на Попов управлява шест-седем месеца, до октомври 1991 г. За това време другарите успяха да убедят голяма част от наивните хорица, че бедствието за страната не са те, а че такова бедствие е единствено... СДС! Вместо да се разпадне и да бъде забравена, тази партия си остана да бъде едно също такова голямо и грозно проклятие за България, каквото си е и нейният сателит: ДПС. По тази причина и продължи цели 18 години прословутият български преход, който не е завършен все още даже и днес. А пък комунистите и сега пак са си на власт у нас. "Ние пак сме тук..." - това беше заглавието на една колонка във вестник "Дума", печатният орган на другарите, списван от Ст.Продев; този именно израз стана символ на това, че от червената напаст едва ли някога ще се отървем. А трябва да го сторим на всяка цена...

Добави в Svejo

Има ли... жълти блогове? А що е блогърски... комсомол?

По подобие на израза "жълта преса" може ли да се говори и за "жълтеещи се блогове", за "жълти блогове"? Аз лично смятам, че жълти блогове не само има, но че те са, така да се каже, и водещи, доминиращи. Те също и са толкова разпространени, че са потискащо много: същинска рядкост са различните, "нежълтите" блогове. Аз, разбира се, сега няма да кажа: жълт блог в истинския смисъл е блогът на този и този, понеже това не е етично. Но пък нищо не ми пречи да изброя някои признаци, които ако са налице, правят така, че неминуемо даденият блог да може да се отнесе към жълтите. Ще изброя по-основни такива признаци, без да претендирам, че класацията ми е пълна, изчерпателна, или пък че съм ги подредил по степен на важност:

● Както и при жълтата преса онова, което прави блоговете "жълти", е просташкият език. Пише се по най-блудкав, пошъл, безизразен, некадърен начин, като стремежът е да се интервенира съзнанието на хора, също не отличаващи се с някакво все пак по-високо интелектуално ниво;

● Пишещите "в жълто" блогъри не се отличават с някаква особена привързаност към известни що-годе по-високи ценности; тяхна главна ценност е да правят впечатление на една публика с доста нисък вкус или пък с крайно бедни критерии и представи. Значи интелектуалното и естетическо ниво както на авторите, така и на потребителите на подобна "блогърска конфекция", неизбежно е крайно ниско;

● И темите, и начинът на поднасянето им са съвсем безинтересни за хора, които имат известен усет към по-значимото в живота ни или за по-високите стойности, интересни за по-развитата в духовно отношение личност;

● Жълтите блогове са твърде скучни, темите, които се поставят, са убийствено глупави ("как кихна днес котето ми", "купих си тази джаджа", "сърби ме лявата вежда" и пр. тъпотии), но пък за сметка на това техните автори са изключително претенциозни... некадърници; впрочем, високата, но куха претенциозност винаги си върви ръка за ръка с некадърността;

● Авторите на жълти блогове се правят на много "отворени", изказват се най-дилетантски по всякакви теми, но пък за сметка на това демонстрират съвсем ясно изявена мания за непогрешимост; това също е нормално: който разбира, не е така самоуверен и е много по-диалогичен;

● Авторите на жълти блогове често употребяват "по-така" лафчета или цинични фрази и думи, та да впечатлят също толкова колкото тях самите опростачената публика, съставена все от обожатели, поддакващи кретени, подмазвачи и пр., които ги хвалят, понеже един вид първите са техни идоли и кумири;

● В жълтите блогове се набива на очи една крещяща неграмотност - стилна, езикова, правописна, идейна, естетическа и каква ли не друга! - и ужасна малокултурност;

● Авторите на жълти блогове мразят всички, които не са като тях или имат по-високи критерии, те също са и изключително единни при защитата на своето монополно положение в блогосферата, като за отстояването му са способни на всякакви подлости...

И така нататък, в този дух могат да се изброят и прецизират още много особености или черти, които правят един блог наистина жълт. Или които, ако човек дегенерира до едно такова ниско ниво може да доведат до пожълтяването на блога му. Факт е обаче, че у нас както жълтата преса е най-четената, така и най-посещавани са именно жълтите просташки блогове: те са стигнали до положение дори да определят "масовите вкусове" и да са нещо като "образец". Те са именно "блогърската чалга", която си има своите Азис, Ивана, Кондю, Гюрга, Цеца, Цура, Мура и пр. Те са си организирали и блогърска мафия на посредствеността, която е крайно агресивна към ония, които са на по-високо културно ниво. Те - както се изрази моята приятелка Ружа Братанова - са си основали нещо като "блогърски комсомол", който е безпощаден към всички ония, които се разминават с "правилната линия" на блогърските "народни маси" и на техните така самонадеяни и нарцистично влюбени в самите себе си "водачи". Водачи, които са не по-малко властолюбиви от един друг герой на нашия живот, който се подвизава в друга сфера, а именно небезизвестният ви бат Бойко...

Добави в Svejo

Ние можем да се самоунищожим също така успешно с цинизъм и безверие, както и с бомби...

САМО ЕДНА ТЪНКА НИШКА

Застанал съм на Пон-де-з-Ар в Париж. От едната страна на Сена е хармоничната, рационална фасада на Френския институт, построен като седалище на Френската академия към 1670 г. На другия бряг е Лувър, строен непрекъснато от Средните векове до 19-ти век: класическа архитектура в най-величествената и самоуверена форма. Нагоре по течението едва съзирам "Нотр Дам" - може би не най красивата катедрала, но с най-интелектуалната фасада в цялото готическо изкуство. Къщите по двата бряга на реката са също човешко и разумно решение на задачите на градската архитектура, а пред тях, под дърветата, са откритите барачки на букинистите, където поколения студенти са намирали духовната си храна и поколения любители са се отдавали на културното хоби - да колекционират книги.

По този мост през последните сто и петдесет години студенти от художествените училища на Париж са бързали към Лувър, за да изучават произведенията на изкуството там, сетне са се връщали в ателиетата си да разговарят и да мечтаят да направят нещо достойно за голямата традиция. А колко много поклонници от Америка, още от времето на Хенри Джеймс насам, са се спирали на този мост, за да вдъхнат аромата на една стара култура и да се почувствуват в самото сърце на цивилизацията!

Какво е цивилизация? Не знам. Не мога да и дам абстрактно определение - все още не. Но мисля, че мога да позная цивилизацията, като я видя; сега тя е пред погледа ми. Ръскин е казал: "Великите нации пишат своите автобиографии в три ръкописа - книгата на делата им, книгата на словата им и книгата на изкуството им. Не можем да разберем нито една от тези книги ако не прочетем и другите две, но единствената, която заслужава доверие, е последната."

Общо взето мисля, че това е вярно. Писатели и политици могат да правят най-различни назидателни изказвания, но това са, както бихме казали, само декларации за бъдещи намерения. Ако трябваше да кажа кое изразява истината за едно общество - една реч на министъра на жилищното строителстно или самите сгради, издигнати по негово време, бих посочил сградите...

... В тази книга аз проследих исторически лъкатушната линия на цивилизацията, като се опитах да открия както следствията, така и причините. Очевидно е, че повече не мога да продължа. Ние нямаме представа накъде отиваме, а смелите, самоуверени статии за бъдещето ми се струват най-недостойната от интелектуална гледно точка форма на публична изява. Учените, които са най-квалифицирани да говорят, мълчат. Дж.Б.С.Халдейн е обобщил положението кaто е казал: "Лично аз имам чувството, че вселената е не само по-чудновата, отколкото предполагаме, но и по-чудновaта, отколкото изобщо можем да предположим."

"И видях ново небе и нова земя, защото предишното небе и предишната земя бяха преминали." Тези думи ни напомнят, че вселената, така живо описана в откровениета на Йоан, е достатъчно чудновата; но с помощта на символи описанието става разбираемо, докато нашата вселена не може да се обясни дори със символи. И това ни засяга всички нас по-непосредствено, отколкото бихме могли да предположим. Има например хора на изкуството, които са се влияели твърде малко от обществените системи, но винаги са откликвали инстиктивно на неизречени предложения за формата на вселената. Струва ми се, че непонятността на нашия нов космос е в крайна сметка причина за хаоса в модерното изкуство. Аз не разбирам почти нищо от наука, но съм прекарал живота си, опитвайки се да изучавам изкуството, и съм съвсем объркан от онова, което става днес.

Понякога това, което виждам, ми харесва, но когато чета днешните критици, разбирам, че предлочитанията ми са просто случайни. В света на действието обаче някои неща са очевидни - толкова очевидни, че се двоумя да ги повтарям. Едно от тях е нашата растяща зависимост от машините. Те са престанали да бъдат оръдия и са започнали да ни дават нареждания. И за жалост машините, от скорострелния автомат до електронния изчислител, са в повечето случаи средства, с които едно малцинство може да държи в подчинение свободни хора. Другата ни специалност е нагонът към разрушение. С помощта на машините ние сторихме всчко възможно да се самоунищожим в две войни и, правейки това, отприщихме един поток от зло, което някои интелигентни хора се опитват да оправдаят с възхвала на насилието, "театри на жестокостта" и т.н.

Трябва да признаем, че бъдещето на цивилизацията не изглежда много светло. И все пак, когато погледна света около мен в светлината на тези мои беседи, аз съвсем нямам чувството, че навлизаме в нов период на варварство. Нещата, които са правили Средновековието мрачно - изолираността, липсата на подвижност, липсата на любознателност, безнадеждността - днес вече не съществуват. Когато имам щастието да посетя някой от нашите университети, струва ми се, че наследниците на всички наши катастрофи изглеждат доста весели - съвсем различни от меланхоличните римляни на късната епоха или от патетичните гали, чиито изображения са стигнали до нас. Изобщо съмнявам се дали някога толкова много хора са били така добре нахранени, така начетени и будни духом, толкова любознателни и критични както младите днес.

Разбира се, върховете на културата са поизравнени. Но пък не бива да надценяваме културата на т.нар. "елит" отпреди войната. Те имаха очарователни маниери, но бяха невежи като лебеди. Знаеха нещичко за литературата, а някои бяха ходили и на опера. Но не знаеха нищо за живописта и още по-малко за философията (с изключение на Балфур и Халдейн). Членовете на на един кръжок по музика или по изобразително изкуство в някой провинциален университет днес са пет пъти по-осведомени и по- възприемчиви. Естествено тези будни млади хора нямат високо мнение за съществуващите институции и искат да ги премахнат. Е, не е необходимо да си млад, за да не обичаш институциите. Остава си обаче печалният факт, че дори в най-мрачните векове институциите са осигурявали функционирането на обществото, а ако искаме цивилизацията да оцелее, обществото трябва по някакъв начин да фукционира.

Тук вече аз си показвам истинския лик - лика на малко старомоден човек. Аз поддържам редица схващания, отхвърлени от най-живите умове на нашето време. Вярвам, че редът е по-добър от хаоса, творчеството - по-добро от разрушението. Предпочитам кротостта пред насилието, опрощението пред отмъщението. Общо взето мисля, че знанието е за предпочитане пред невежеството. Вярвам, че въпреки завоюваните напоследък победи от науката хората не са се променили много през последните две хиляди години и следователно ние трябва все още да се стараем да се учим от историята.

Историята, това сме ние. Вярвам в още едно-две неща, които по-трудно могат да се формулират накратко. Например вярвам във вежливостта, в онзи ритуал, с който избягваме да засягаме другите хора, удовлетворявайки собственото "аз". И струва ми се не бива да забравяме, че сме част от едно голямо цяло, което за удобство наричаме природа. Всички живи неща са наши братя и сестри. А най-вече вярвам в дадения от Бога гений на някои хора и ценя онова общество, което прави съществуването им възможно.

В тази книга се говори за произведения на гениални творци в областта на архитектурата и живописта, на философията поезията и музиката на науката и техниката. Да, те съществуват; невъзможно е да ги отминем. А те са само частица от онова, което е постигнал човекът Запада през последните хиляда години, често пъти след неуспехи и отклонения, поне толкова разрушителни, колкото тези на собствената ни епоха. Западната цивилизация представлява поредица от възражения. Това без друго трябва да ни вдъхне упование в самите нас.

Казах в началото, че липсата на себеупование, по-вече от всичко друго, убива цивилизацията. Ние можем да се самоунищожим също така успешно с цинизъм и безверие, както и с бомби...

Преди шестдесет години У.Б.Йейтс, който се изявяваше като гений повече от всеки друг познат на мен човек, написа едно знаменито пророческо стихотворение:

Всичко се разпада, центърът не издържа.
Анархията шествува по света и пороят кървав,
в който се удавя навсякъде привидната невинност.
Без убеждения живеят най-добрите,
най-лошите вилнеят с лихи страсти.

Несъмнено между двете войни беше точно така и това без малко не ни унищожи. И днес ли е съсщото? Не съвсем, защото добрите хора имат убеждения - дори малко повече, отколкото трябва. Бедата е, че все още няма център. Не виждам никаква алтернатива на героичния материализъм, а той не е достатъчен. На бъдещето пред нас можем да гледаме с оптимизъм, но не и непременно с радост...

Из Ц И В И Л И З А Ц И Я Т А от Кенет Кларк, 1969 г.

(Благодаря на анонимния ценител, така скромно дал ми този превъзходен текст.)

Добави в Svejo

Коледен подарък за душата

Коледна психодраматична група: пътешествието на Героя в нас

Да изпратим старата и да посрещнем новата година като се свържем с архетипите на Мъдреца и Магьосника у нас

Новогодишните празници са много неща..., включително и време за равносметка за тези, за които е важно как “вървят” през живота си. В тихата нощ на Рождество Христово или шумната заря на новогодишната нощ една година от живота ни си отива и една нова година се задава. В забързаната суета на подготовката за празника не винаги успяваме да се свържем със смесените чувства, които този преход провокира - да дадем имена на опита, който междувременно ни се е случил и да се свържем с истинските нужди на сърцето си. Този психодраматичен уикенд отваря пространство, в което това да се случи. Чрез средствата на изкуството – театъра, рисуването, творческото въображение и игра, осъзнаването на този преход не само открива достъп до думите, с които да осмислим изминалия период, но и до образи, които изненадват с послания, за които не подозираме, че са там – на границата на осъзнаването – чакащи да бъдат чути и разпознати.

Първият ден от уикенда е посветен на осъзнаване и интегриране на опита от изминалата година. Чрез техники и игри за рефлексия и ретроспекция картините от изминалата година ще оживеят, за да се свържем с мъдростта от преживените трудности или успехи и я положим в основата на следващия отрязък от пътя ни. На езика на архетиповете, така както е представен от Каръл Пирсън, това ще е работа с архетипа на Мъдреца – този, който “превежда” преживяванията в “напътствия” и всички аспекти на опита намират своята ценност в изминатия път.

Вторият ден на уикенда ще обърнем погледа напред – към предстоящата година и ще изследваме какъв път ни чака – какви са предизвикателствата и наградите, към които съзнателно ще се стремим. Ще изследваме разликата между “искам” и “нуждая се”, за да се свържем с истинските желания на душата си и да “посеем тяхното семе” в зимната почва на коледния сезон. На езика на архетипната психология това ще бъде работа с архетипа на Магьосника – който се свързва с енергията и мъдростта на Вселената, за да привлече подкрепата на синхроничността по пътя ни.

Двата архетипа – Мъдрецът и Магьосникът, са архетипите, които ни помагат да се научим да изразяваме своята истинска Цялостна личност – първият с дара на истината, а вторият – с дара на преобразяването. Те са подаръци за риска, който поемаме, като осъзнато се посветим на индивидуационния процес.

Направете си коледен подарък за душата – заповядайте на психодраматичното загряване за новогодишните празници! Осъзнаването е най-големия дар за душата, а помъдряването може да бъде приятно и забавно дори.

Броят на участниците е ограничен! Такса за участие: 55 лева

Водещ: Камелия Хаджийска: психодрама-терапевт, провеждане: 8-9 декември 2007 г., за записване: телефон 0898 710030, e-mail ka_hadjiiska от yahoo.com

Добави в Svejo

Защо не станах "учен" и как не защитих дисертацията си

Днес ми хрумна - във връзка с ония есета за преживяното след 1989 г., да де, за личната история на съвременна България, която се захванах да пиша - да споделя защо аз, умникът с 12 публикувани книги, не можах в крайна сметка да защитя дисертация и да стана "учен", да стана професор като бая ви Вучков примерно, или като "великия Божо Димитров", като батето ви Иван Славков и други такива "най-първи учени-професори". Не че не написах дисертация, напротив, написах я, и то отдавна, ала не можах да я защитя. То си е цяла история тази моя дисертация, но ще кажа тук най-главното, което е и доста сюблимно.

Преди 1989 г. не можах да защитя дисертацията си, понеже учените тогава възразиха, че тя не била достатъчно "марксистка", "научна", че била правила "реверанси към идеализма" - и ме провалиха. Минаха няколко години, и аз, без да барна даже нещо да променя в дисертацията си, отидох да се зачисля в СУ, в тамошната катедра по философия: надявах се, че времената са други, и че този път ако не да ме поздравят, поне ще ме пуснат да мина.

Да, ама не: на обсъждането станаха същите тези уважавани професори, които преди 1989 г. ме обвиниха, че дисертацията ми не била "достатъчно марксистка", и без да усетят, че текстът, който представях, е същият, този път пък ме обвиниха, че дисертацията ми била... "истматовска", сиреч била "прекалено марксистка"! Стоях като втрещен, помолих съседа ми по стол да ме ощипе, и като се съвзех, натиках тия професори - които при това цял живот се бяха прехранвали като са преподавали... "истмат"! - едва ли не на кучето в задника. После си взех дисертацията, излязох си и повече не се върнах там.

Та във връзка със спомена за станалото тогава днес се поразрових, намерих си дисертацията и я публикувах като доказателство, че я има. Тя се нарича ЧОВЕК И ДУХ: философско учение за формите на духа. Позачетох се в нея и да ви призная - дано не звучи самонадеяно - но никъде не открих нещо, от което да се срамувам! Турих я в интернет, та който се интересува от тия проблеми да я ползва. Нека да я четат младите, не ме е страх, че някой може да "окраде" идеите ми. Тя затова е написана, да се чете и да се ползва. Вярно, че у нас никой не чете дисертациите, с които са станали професори сума ти хора, та в тази връзка бих излязал с инициатива: дали най-известни професори и учени в хуманитарната област биха посмели да си публикуват дори не самите дисертации, ами само заглавията им? Как мислите? Аз лично се съмнявам че ще посмеят, мнозина ще ги е срам: знаете ли с какви отвратителни теми някои станаха "кандидати на науките"? То този проблем си заслужава специално обсъждане, именно за това как все още се става учен у нас, как се защищават дисертации и пр. То е една доста наболяла тема. Ще напиша тия дни нещо по нея.

И аз като не защитих дисертация, избрах да тръгна по друг път: да се възползвам от свободата си, и да пиша книги, та да стана философ от типа, да речем, на Сартр и някои други, които не са професори в университети и "учени", а са един вид "свободни интелектуалци", които си пишат книгите и си развиват някаква своя си философия. И сега не съжалявам че поех по този път. Имам много приятели в "академичните среди", които постоянно ме карат да защитя, ама аз не ща: знам добре какви гадости стават в катедрите, преживял съм го на млади години и не ми се влиза наново в академичното блато, където ще се изпоядат "кой е по-по-най-велик". Аз пък съм си спокоен, имам си занимания, пиша си книжки, и си живея животеца: оказва се, че и без "научни титли" човек може да си преживее живота. И дори да го живее не как да е, ами съвсем достойно и свободно...

Добави в Svejo

Какво е това, философията?

Думата философия (φιλοςοφια) е с гръцки произход и означава любов към мъдростта. Измислил тази дума Питагор (вт.пол.на VІ в. – началото на V в.пр.н.е.) от остров Самос, познат ни като математик, откривател на известната теорема, въпреки че той е бил преди всичко друго философ. Питагор сметнал, че за смъртния човек не е по силите самата мъдрост – качество на боговете! – затова той трябва да се задоволи поне с любовта към мъдростта, което съвсем не е малко и е нещо божествено у смъртния човек. Оттогава стремящите се към мъдростта, които по-рано били наричани “софоси” (мъдреци), започнали да се определят като философи, т.е. влюбени в неземната, божествена мъдрост.

С това, че философията е любов към мъдростта е казано почти всичко, към него малко може да се прибави. Ако един човек не е преживял същото, ако не е почувствал любов към мъдростта, ако сърцето му не е преизпълнено с това велико чувство, то на такъв едва ли ще му помогнат и най-изтънчените обяснения за това какво е философията. За да разберем какво е любовта към мъдростта, и какво е самата мъдрост, оказва се, трябва най-напред да се влюбим в нея, да открием сърцето си за това чувство, и едва тогава думите вече могат да направят своите несъвършени опити да го изразят. Как да отворим душите си за любовта? – това може би е първото, което трябва да се запитаме. Ако любовта е прояснена и разбрана, то и любовта към мъдростта – нейна “разновидност” – ще ни се открие.

Знаем, че любовта се ражда, а не се “прави”, т.е. тя не може да бъде принудително предизвикана, създадена или сътворена, понеже е нещо живо; може би тъкмо любовта е най-живото, защото тъкмо тя ражда живот. Любовта нахлува спонтанно и изведнъж, овладява душата ни и изцяло преобразява живота на влюбения. Любовта е дълбока страст, пълна отдаденост на любимото, опияняващо влечение, на което никой не може да устои, тя е “безумие”, “лудост” и дори “бяс”, потребност да се слееш без остатък с “предмета” на влудяващото желание, любовта е копнеж по недостижимата и вечно убягваща ни пълнота и хармония. Любовта е трепет, при който душата ни е станала силно опъната струна, отзвучаваща и резонираща и на най-малкия отклик отсреща, тя е неописуемо вдъхновение и безкрайно интензивен живот, във властта на който всеки смъртен жадува да се отдаде. Цялата поезия от векове се опитва да изрази естеството на любовта и само там можем да намерим изчерпателната истина на това чисто и толкова възвишено чувство. Но ние тук сме длъжни да постигнем по друг път споменатата истина, затова нека да вникнем по-внимателно в току-що казаното.

Любовта е човешка проява, тя прави отделното същество човек в истинския смисъл на тази дума. Любовта ни възвисява, издига ни нагоре, следователно когато не сме влюбени, ние сякаш сме “паднали” надолу, в известен смисъл сме деградирали и сме се принизили, на нас ни се е изплъзнало нещо изключително значимо за живота ни. Затова човекът е склонен да плаче за загубена любов, и това е твърде трагично. От друга страна щом не можем да се влюбваме когато ни се прииска, то значи за да се породи любов трябва не само нашето сърце да е открито за така желаното чувство, но и “предметът” на любовта ни да е разположен по определен начин към нас, да желае да открие душата си и да откликне на нашия порив: за да се срещнат в един незабравим миг две взаимно привличащи се душевни движения и от “искрата” да пламне всичко изгарящата стихия на любовта. В любовта човек открива нещо от себе си в онова, в което е влюбен или което обича, тя се основава на родството, подобието и близостта на две същества (“подобното се привлича от подобно” – дали е така?) независимо от различията, тя предизвиква прераждане на душата и човека и му помага да погледне по съвършено друг начин на съществуващото, на света, на човека. Любовта по магически начин променя оптиката на гледане и виждане и неимоверно обогатява нашата същност и живота ни. Вероятно точно затова е така желана и примамлива и човек едва ли някога ще може да каже че е живял ако никога не е бил влюбен, ако не е изпитал любов.

Но любов съществува не само между мъж и жена, между родител и дете, любовта, любовното отношение може да пронизва всичко онова, което съставя живота ни, а също и целостта на съществуващото и неговата “душа” и същност, т.е. истината на битието ни. Вероятно това отношение може да се нарече мъдрост, настроеността на човечността към истината на съществуването, която не може да не е изпълнена с любов; и затова човекът като такъв в своята пълнота и пълноценност не може да не е овладян от любов към мъдростта – стига да се опитва да живее и да постига живота както това подобава за човека. Следователно посоката на пътя към истината на съществуването се нарича мъдрост, а мъдростта не може да не е оплодена от любов.

Голяма мъдрост има в любовта между две човешки същества, между един мъж и една жена например, чрез нея те постигат истината на живота и само чрез нея разбират какво е това живот: едва в любовта те започват да живеят пълноценно, т.е. преизпълват се с автентичния живот. Но любовта към самия живот, отдадеността към неговото велико тайнство и импулсът да направим живота си човешки – явяващи се ядро на достижимата за човека мъдрост! – е същност на непобедимото човешко влечение, наречено от Питагор любов към мъдростта. Всъщност разговорът за живота, любовта, човека, мъдростта, тленността, времето и вечността, който сега започваме, никога няма да престане и няма да изгуби смисъла си за човешките същества. Именно този разговор определя необходимостта от философия, той е в основата на нейната непреходност. Нека всеки един от нас се опита да се включи в този разговор и да даде нещо от себе си – ако желанието е налице, то той вече е прекрачил прага на философията.

Но възможно е даден човек да иска да проговори, но да не намира сили да се обади – не защото не знае какво да каже, а защото… го е страх да не се изложи, защото не знае откъде да започне или пък защото усеща, че не умее да философства. Затова нека да се запитаме за това как се философства?

Най-общо казано по същия начин, по който човек се учи да плува: за да плуваш се иска да се хвърлиш във водата и да започнеш да движиш ръце и крака, а за да започнеш да философстваш се иска да тръгнеш в опитите си да се изразяваш “философски”, което не е друго, а в най-истинския смисъл човешки. Философствайки, човек изразява себе си, своята душа и сърце, своята специфична човечност, разбиранията си, убежденията си, волята, свободата, мисълта, интуицията, прозрението си. Следователно изисква се да бъдеш себе си в най-точния смисъл на тази дума, да бъдеш верен и да не изневеряваш на самия себе си, на своята самостоятелност и неповторимост. Трудно ли е това? Не ни ли се налага да го правим всекидневно?

Правим го, ние само това правим: да изразяваме себе си. Но въпреки това като че ли е трудно – ако трябва да го правим истински. Особено когато трябва да го правим съзнателно, а не “както се случи” или “както дойде”, без да искаме и неумишлено. Има неща, на които трябва да заложим, за да ни се удава да философстваме по-добре, т.е. да успяваме пълноценно да изразяваме себе си.

Най-истински човек изразява себе си когато това става спонтанно, без преструвки, без желание “да се представиш пред хората” в някаква изгодна за теб светлина, значи искрено и естествено. Философската нагласа или нагласата за философстване се ражда там, където човек отхвърля маските, забравя ролите, които е принуден да играе всекидневно пред другите, измъква се от “кожата” на всекидневието (която при някои хора е особено дебела, дори непробиваема!) и застава пред другите единствено с голата, чиста и неподправена своя душевност, изважда на показ душата и сърцето си, опитва се да изрази себе си без остатък, без фалш, без повърхностни и злобни, дребни емоции на деня и на потока от дни, без корист и желание да господства и да се налага над хората около себе си и т.н. Другояче и по-накратко казано, изисква се просто да бъдеш човек и личност, чиято единствена подбуда не е друго, а свободата.

Философстването в този смисъл е “възползване” на човека от свободата, благодарение на която съществуваме по човешки начин и наистина можем да бъдем в най-пълна степен себе си. Предимствата на свободата може да ги оцени само свободният човек, свободен не просто в смисъл че “не е роб”, а необременен в своето съзнание, в мислите си, в своите вярвания, действия и поведение. Ние всички си мислим, че сме свободни, но наистина ли е така? Не са ли свободни в истинския смисъл на тази дума само малцина велики личности на човечеството, достигнали в творенията си предела на човешките възможности, постижения, дела? Не срещаме ли непрекъснато около себе си хора с атрофирали възможности и способности, хора, които са занемарили себе си и своето бъдеще, хора, които се задоволяват с малко, които са се отказали от младежките си мечти и желания, които са се оказали победени от стихията на всекидневието с неговата дребнавост, корист, повърхностност, обърканост и случайност? Може ли някой от тях да каже за себе си с пълно право: “Аз постигнах чистата свобода, аз съм истински свободен, аз нито за миг не забравям за свободата си и живея изцяло според нея!”? Кой от смъртните е постигнал тази свобода? Разбираме ли, впрочем, какво е свобода?

Философията е търсене на свободата и в този смисъл е израз на свобода. Да философстваш означава да отхвърляш несвободното у себе си, философията е освобождаване на духа и душата на влюбения в мъдростта. Вечният порив към свободата е в основата на философстването; следователно не е философско разсъждението, в което не може да се усети и следа от този порив, в което липсва благоразположеност и отдаване на свободата.

“Истината прави духа свободен” – тези думи на немския философ Хегел (1770-1831) – а те са повторение на известното изречение на Спасителя: “Истината ще ви направи свободни!” – изразяват дълбоката връзка между истина и свобода, която дава живота на философстването и на философията. Това е ясно, дали пък мъдростта не е обител, дом на истината, а пък свободата, изглежда, се явява път към него?! Разсъждение, което не преследва истината и значи се определя от други цели, не може да бъде наречено философско. Да философстваме означава да сме овладени от духа на истината и свободата.

Търсейки отговора на въпроса Как се философства?, достигнахме до извода, че да философстваш означава:

• Да изразяваш себе си, своята субективност в общозначимите й човешки измерения;
• да освободиш съзнанието си от нагласите на всекидневието с неговите предразсъдъци, илюзии, уверености, догми и пр. и да правиш опити да постигаш чистата свобода в духа си;
• да се стремиш към истината като свой идеал, да забравиш за всяка друга цел;
• да бъдеш искрен, да поглеждаш смело в недрата на разголената си душевност, опитвайки се да откриеш там искрите на вечния човешки дух.

С това като че ли е казано главното, философстването е коренна преориентация на съзнанието и живота, насочена към постигане на първичните дадености, на началата, от които зависи съдбата на човека на тази земя и под това небе.

Ако са налице посочените условия, благодарение на които душата е готова да черпи от целия си потенциал, то по чуден, необясним начин в нея могат да се породят идеи, такива образувания, които са в състояние да поберат цялата човечност в нейните съществени, смислово натоварени измерения. Идеята е “градиво” на философията, тя придава жизненост и “душа” на философските построения и разсъждения. Душевната способност, пораждаща философските идеи, се нарича разум – силата, която придава единството, целостта на вътрешния потенциал на човека, неговата душа. Автентичният човешки живот се постига на нивото на разума, почвата на разумността е тази, от която израстват значимите философски идеи. Да се опитваш да бъдеш разумен, да заставаш на позицията на разума е основната настроеност на философстването, която му позволява да покори иначе вечно убягващия ни жизнен смисъл на нещата, на съществуващото. Да постигаме автентичния смисъл на битието, на това, което наистина е, е задачата и отговорността на заниманията ни с философия и на опитите ни да философстваме, при които израстваме до степента да бъдем самосъзнателни и самосъзнаващи се човешки същества. Следователно философстването не е нищо друго освен самоосъзнаване на човека, философията в този смисъл е неговото автентично, чисто човешко в пълния обем на тази дума самосъзнание. Влюбеността в мъдростта значи е тази, която ни прави самостоятелни, свободни, стремящи се към истината и разумни човешки същества.

Силата на философстването се проявява в прилагането му, философията доказва своята мощ в осъществяването си, в поставянето на смислени въпроси и във всеотдайността в търсенето на задоволителни за нас самите отговори. Във философията ние се опитваме да встъпим в разговор със съществуващото благодарение на вникването ни в нашето собствено съществуване, да се вслушваме в загадъчния говор и стон на самото битие, да откликваме на неговия порив и призив, дори да се “сприятеляваме” с него, да усещаме близостта си с неговия живот, неотделимостта си целостта на съществуването. Във философията ние ставаме наистина причастни на “истината на битието на съществуващото” (Мартин Хайдегер, 1889-1976, най-значимият философ на ХХ век, който е дала на света Германия).

Добави в Svejo

Ех, народе, народеее, абе народеее, абеееее, беее, бееее...

Това е предколеден поздрав за цялата нация. Да, ето един такъв поздрав, поднесен ни от "най-големите" в днешното ни управление, именно другарите Доган-Сава, Симеончо Готский и Дмитриевич русначето. Само Гоце го няма тук та затова го турих на снимка, дето той ви поздравява по малко по-специфичен начин: плези ви се...

Поздравът е точно от тия, които сега имат нелека задача: за един месец да изхарчат, сиреч да пръснат и прелеят в своите обръчи от фирми цял един милиард лева от излишъка, образуван от нашите данъци. Вместо да ни върнат тия пари, които по начало са си наши, защото са от данъците ни, те ще си ги турят по най-пичовски начин в джоба. Преди има-няма месец същите тия говореха, че ако на учителите или за образованието на децата ни се дадат 100-200 милиона от излишъка, щял да настъпи пълен финансов и икономически крах на държавата, хиперинфлация и дори апокалипсис. Сега обаче ще харчат 1 000 000 000 лева, крах нема да настъпи...

Ех, народе, народеее...

Да, народе, много забравяш, много ти е къса паметта, много си заспал, правичката да ти кажа, мили народецо! И си заслужаваш участта, защото те тропваш по масата и не си искаш вересиите от наглите ти управници. Ето, погледни на клипчето как щастливо ти се смеят на акъла тия наши толкова безгрижни управници, които наистина случиха на народ. Ех, народе, народее, абе, народеее, абеее, беее, беее...

Добави в Svejo

Невероятните абсурди на "дирижираната свобода" (10)

“Първите демократични избори”, проведени на 10 юни 1990 г., почнаха като невиждан апотеоз на свободния човешки дух и на надеждата, а завършиха като същинска трагедия. Сега се знае вече със сигурност, че на тези избори комунистите и тайните служби направиха най-грандиозната и решаваща измама за всичките години на прехода: изборите бяха изцяло фалшифицирани! На тях "победи" нереформираната комунистическа партия, и ако това беше истински резултат, той би означавал следното: или сме нация, в която неправимите идиоти и малоумници са мнозинство, или пък сме изцяло увредена и объркана нация, която изобщо не съзнава интересите си.

Навсякъде, та дори в Русия, комунистическите партии бяха сразени тотално на първите демократични избори, само у нас това не стана. Което показва само, че у нас комунистите са най-нагли и безскрупулни, а също и най-жадни за власт и кражби в сравнение с комунистите от целия свят. Та на тия избори "Партията" - чрез "гласуването" на 500 000 фантома ("мъртви души"), сиреч чрез фалшифициране на изборите - спечели пълно мнозинство във Великото народно събрание, чрез което самият старт на "промяната" се оказа наистина една най-грозна "подмяна". Това вещаеше зловещи бъднини на младата, на току-що родената българска демокрация.

Никой не вярваше, че комунистите ще победят. Настроенията срещу комунистите бяха така силни и повсеместни, че народът онемя когато съобщиха резултатите. Това не можеше да бъде: нима сме толкова глупави или увредени като нация та да изберем и то на свободни избори същите онези свои мъчители, срещу които роптаехме 45 години?! И срещу които наистина имаше всеобща омраза дори. Първата реакция на хората беше да скочат и да искат възмездие от наглеците. Разтревожени хора с посърнали лица се събраха по центровете на големите градове, а пък в София пред НДК лидерът тогава на СДС Жельо Желев заяви, че тези резултати не може да са истински, че има измама. Йосиф Сърчаджиев се разплака от възмущение пред камерите в телевизионно студио и скочи да бяга, а лъжецът Пирински - да, същият, дето сега е шеф на Парламента! - гледаше ставащото с отворена уста. Всичко това ставаше в студиото на агента от ДС Димитър, наричан иначе Кеворк Кеворкян, който водеше прочутото предаване "Всяка неделя". Първата мисъл на всички беше вярна: това не може да бъде, комунистите не могат да са победили така разгромяващо, ние не можем да се загубили, има нещо гнило и нечисто тук! След няколко часа обаче Жельо призна резултата от изборите: какво ли стана в тези няколко часа между двете му коренно различни изявления?

Сега всички вече следва да знаят какво е станало: веселиновският селски хитрец спазари признаването на изборите срещу обещанието комунистите да го направят президент. Вярно е, че още си имаше президент (Петър Младенов), но явно тогава се спазариха "да поделят" властта - на Жельо най-големия, но само позьорски пост "председател на републиката", а пък на "другарите" цялата и истинската власт. Това беше цената за осигуряване на т.н. "мирен" или "нежен" преход на страната от комунизъм към... безразделно господство на олигархията. Което и постигнахме като резулнтат в последните години: явно планът тогава, в 1990 е предвиждал именно тази генерална цел. "Партията" доказано умееше да чертае "генерални цели" и "правилни линии": "всяка крива линия, успоредна на... партийната, е права линия". Казват, че за туй откритие Т.Живков бил предложен за Нобелова награда по математика! А Жельо ли каква награда е получил тогава за предателството?!

Доган, сиреч агент Сава също се напъха със своето ДПС във Великото народно събрание. ДПС пък беше създадено, та партията и ДС да неутрализират антикомунистическите настроения на българските турци, така жестоко потискани и унизявани от комунистите по време на "възродителния процес", че явно никога нямаше да им простят. С оглед на това турците да не подкрепят СДС държавна сигурност създаде ДПС. Значи ако ДС не беше създала ДПС, то турците щяха без съмнение масово да подкрепят опозицията, именно СДС, което пък би довело дотам комунистите да загубят изборите и цялата власт. Ето че маньовърът със създаването на ДПС се оказа съвсем стратегически и успешен: опозицията беше победена още на първите избори! Ето защо е съвсем прав Иван Костов, който отдавна нарече ДПС и Доган "проклятието на България". И го нарече така много години преди палячото Сидеров да получи задачката да се заяде уж с Доган.

И ето че сините бяхме разгромени! Настина голяма, невиждана трагедия. Изведнъж, спомням си, надеждите ни за свободен живот бяха попарени и покрусени! Няколко дни бях като болен, моите приятели също ходеха като замаяни. Това не може да бъде: комунистите да победят и то на свободни избори, мила майчице?! Та нали до вчера тях никой не ги искаше?! Не, това не може да бъде! Това не е истина! Някой ни лъже, и то жестоко!

Ала и чуждите наблюдатели признаха законността и "свободността" на първите избори. Формално и външно погледнато нямаше фрапантни нарушения на изборния процес с изключение на това, че "Партията" - която единствена имаше структури и в последната паланка - отведе под строй своите хора, а пък те явно са замъкнали всичко де що сварят за да гласува за комунизъм. Имаше вече и "неправителствени сдружения", примерно "Сдружението за честни избори и не знам какво си още". Познайте кой го създаде това сдружение? Не можете ли? Ще ви помогна: агент Димитър, сиреч К.Кеворкян го създаде! И комунистически ГАЛЪП другарите си създадоха, и своето ГИЗДИ си създадоха. Партията им до 1989 г. е била милион членове, които са имали кариера и безброй облаги благодарение на кърмилницата. Да загубят положението си тези другари едва ли са били навити. Ето, да речем, те са гласували за БКП, и като са завели членовете и на своите семейства да гласуват също, ето че комунистите побеждават. Ала за да се е наложило фалшифициране на изборите с 500 000 фантомни гласа явно и другарите не са били сигурни в победата си: изглежда в някои комунисти тогава току-виж е проговорила съвестта, знам ли?! Факт е, че "партията" победи разгромяващо опозицията на първите "свободни избори".

Скоро се почна и театрото, наречено Велико народно събрание. Велики оратори се бяха набутали в туй народно събрание: като се почне от дядо Йосиф Петров, та се мине през кресльовци и мошеници като Петко Симеонов, адвоката и ченгето от ДС Георги Марков, Стоян Ганев, Димитър Луджев и пр., и пр. "Другарите" също се представяха достойно, с най-доброто, което са могли изобщо да изкопаят: с покойния вече Стефан Продев, приличащ с брадата и с лулата си на "дедо Благоев" или дори, представете си, на самия Ботйов, през "Лильов", Александър Лилов, Луканов, абе целото политбюро кажи-речи си беше пак тук, генерал Джуров и пр., и пр. Същите ония, които без срам влязоха в... Храма веднага след 10 ноември 1989 г. да запалят свещ, нищо че ръцете им бяха оцапани с човешка кръв до лактите. Та се почнаха едни речи за чудо и за приказ, с които велики оратори искаха да ни омаят, та да онемеем, и да стоим със запнали уста да ги слушаме, та да забравим всичко друго от тоз умилителен захлас.

В ВНС имаше речи за всеки вкус: имаше екстремистки антикомунистически изказвания, които да гъделичкат страстите на хора, които силно и всеотдайно мразеха комунизма и щяха да го мразят до гроб, сиреч такива като мен, имаше и по-умерени изказвания от типа "со кроце и со благо, без кютек обаче", които мажеха с балзами раните в душите, имаше и най-крайни комунистически речи, които да предизвикват радостно тупкане на сърцата и на най-дебелоглавите комунисти, имаше и "социалдемократи", които се опитваха да печелят някакви дивиденти от лявата деформация на съзнанията, които комунизмът беше успял да постигне. Сичко требвало да бъде "социално справедливо", сичко требвало да се "дели поравно", "земята на тия, дето я обработват", сакън, частната собственост води до... мизерия за народа и неравенство, "искаме равен старт", абе какви ли не глупости се изприказваха в така прочувствените речи, които кънтяха всеки ден в народното събрание, а пък народът със зяпнали уста гледаше шоуто по телевизията. Блажени дни настъпиха, дни на зрелища... ала скоро щеше да изчезе хлябът даже.

Луканов състави своето второ правителство, което трябваше явно да задържа нещата и да не прави никакви промени, та да можеше "другарите" да грабят колкото се може от държавната собственост, която те, разбира се, си я чувстваха като тяхна, нещо като "бащиния". Другарите вече бяха направили своите фирми и почнаха да точат ресурсите на държавните предприятия в тях, да крадат така държавата, както и... самите комунисти не са я крали, сиреч те надминаха този път самите себе си! Ех, славно време беше тогава, първите мутри и борчета с яки вратлета се появиха, партията даваше куфари с пари от "нашите банки" - всичко тогава в държавата си беше тяхно, на другарите, те всичко държаха в ръцете си! А пък народът блаженстваше с ниски цени на сиренето, на олиото, на солта, на хляба. То, знайно е, нашият народец е глупав, нему това му стига, да маа евтин и мек ухаещ на хубаво лебец със солчица, а още по-убаво със сиренце или със сланинка с лучец... мммм... И партията даваше точно това на народеца, признателен дотам, че гласуваше за нея, признателен дотам, че готов беше да целува ръката й, и я целуваше, каква отврат...

Да, ама не: комунистите бяха съсипали цялата икономика и финанси с дългогодишните си произволи над тях. Нищо не вървеше както трябва освен кражбите на "другарите", а бедността, която винаги си е съпровождала комунизма, недоимъкът и мизерията сега заплашваха да доведат до пълен колапс и до гладна смърт народецът. От рафтовете в магазините, които никога не са били пълни по времето на комунизма, сега сякаш някакви вихрушка издуха всички стоки, те станаха смущаващо празни. Обичайната гледка беше да гледаш на рафтовете в магазина само бутилки оцет и каменна морска сол - и нищо друго! Сви се наивното българско сърце от лоши предчувствия. Хората се юрнаха по селата да правят буркани. Бурканът, запомнете добре, приятели, е изобретението, което спаси хората от гладна смърт по време на комунизма и при разпадането му: требе да се направи паметник на буркана и да се тури най-високо, примерно на мястото на пловдивския Альоша!!! Гоце, задействай въпроса, прояви инициатива и да почнем да строим паметник на спасителния буркан! Бурканът спаси народецът ни от измиране от гладна смърт във всичките ония години, в които партията го ощастливяваше с мъдрото си управление...

Ниски цени, празни магазини, опашки за всичко, дори и за уханния мек хлебец. За сиренце можехме тогава само да мечтаем. Към есента на 1990 г., само след няколко месеца управление след изборите, партията в лицето на правителството на Луканов доведе страната до пълен продоволствен и икономически колапс. Луканов обяви мораториум на плащанията по външния дълг, което значеше пълен фалит на държавата. Хората денонощно стоеха на опашка пред магазините, където се продаваше поне някаква техника (перални, телевизори, хладилници), но да не мислите че магазините поне с техника са били пълни? Не, няма такова нещо, празни бяха, ала хората измислиха ето този начин: постоянна опашка пред празния магазин, та евентуално когато някога дойде стока, тя да не бъде купена от някакви случайни щастливци, ами от хора от перманентната опашка. Умно изобретение: има една тетрадка, в която се записват хората, желаещи да си купят нещо. И има график та се дежури и то денонощно пред магазина с тетрадката. Примерно по двама от опашката дежурят два часа в студената среднощ, след два часа идва смяната им, караулът се сменява. И така, примерно, модернизираната и мобилна опашка чака, да речем, месец. Идва стоката, първите записали се си купуват... мечтите, ала щастливците са, да речем, 10 човека, докарали са десет телевизора, а опашката е, примерно, 500 мераклии за телевизори! 50 месеца требе да се чака, абе, българи, помните ли вие тия унижения?! Как тогава младо семейство като моето, да речем, можеше да си купи пералня?! Абе защо така лесно забравихте "най-хубавите страни" на социализма и комунизма бе, българи?!

Да, моят син тогава беше на годинка. Една година докато беше бебе сме му прали пелените на ръка. Решихме да купим пералня. На опашката в местния РУМ ме зарадваха с новината, че трябва да чакам някъде докъм... 2000-та година та да си купя пералня! Посърнал се оттеглих настрани, а пък щастливците от опашката, дето бяха по-напред оживено чакаха стоката, имало слух, че днес щели да докарат и перални, и телевизори. Първите в опашката бяха истински щастливи: най-после щяха да си купят своите мечти! Да, хората тогава мечтаеха за една пералня и за един телевизор! Някакъв "другар" обаче като видя посърналото ми лице ме извика и рече: "Искаш ли пералня още сега?". "Искам, да, нова ли?". "Нова, разбира се!". "Как така?". "Ами лесно: плащаш четворна цена и я имаш!". "ОК, откъде и кога?". "Ами сега веднага!". Да, така ставаха нещата, наричаше се "черна борса". Умните магазинери - при социализмът да си магазинер беше връх на мечтите за уреждане в живота! - вместо да продават в магазина дефицитните стоки ги продаваха "под рафта" или направо стоките не стигаха до магазините. И ето, аз отидох с този човек до едно складче наблизо, в което имаше кажи-речи всичко, но на четворна, петорна или десеторна цена". Отклонени от магазините стоки. Държавата поддържаше централизирано ниски цени, партията туряше свои "заслужили другари" за магазинери, те ставаха "бизнесмени", и не пускаха стоката до магазина, ами я продаваха на петорно по-висока цена, а пък до магазина стигаха трохи. Разбрахте ли онази система?

Ала скоро ний, тогавашните щастливци, живеещи в такова абсурдно време, започнахме да си мечтаем и за... хлебец: огромни денонощни опашки се появиха и пред фурните и пред магазините за хляб из цялото отечество. Тогава "социално-отговорното правителство" на Луканов - и в него министър на социалните грижи що ми се чини че беше Масларова, да същата тази, която сега, при Станишев, също се грижи за нас?! - въведе крути мерки да нахрани народа: въведе купонна система. Ето че ми се налага да обяснявам и купонната система за младите, които нищичко не знаят за социалистическия кошмар.

В кметството си получаваш едни талончета с печат. Примерно талони-купони за захар, за олио, за масло, за не знам какво си още, все някакви мечти, които гладният гражданин не може да види с очите си в магазина. Дават ти талони според членовете на семейството ти. И се е смятало от умниците в правителството, че ще се спре "спекулата", ще се премахне "черната борса", магазините ще се напълнят, и щастливите от грижите на партията граждани ще си купуват с купончетата каквото пожелаят. Да, ама не - трябва често да използвам знаменития израз на бай Петко Бочаров! - магазините, разбира се, не се напълниха. За да си "осребриш" купончето с някакви стоки пак трябваше да чакаш на огромни опашки, на които обезумелите и гладни хора в един момент почнаха и да се бият за шибаното олио и за тъпата захар. Пенсионерите тогава обача намазаха от цялата тази работа и позагладиха дори косъма: понеже са свободни по цял ден, понеже си нямат друга работа, обикаляха те по магазините, купуваха си стоките с купончетата, а пък работещите като мен хора с малки деца можеха да си осребрят купоните чак на... кукуво лято! Не можех да си храня дори детето, обезумях, обикалях с празна чанта магазините, а около мен щъкаха други... гласоподаватели с угрижени и замислени лица: забелязал съм, че нашенецът се замисля само когато му посегнат на хлебеца, на сиренето и на сланинката! Хората си мислеха какво да правят, дали да не щурмуват магазините?! Или да тръгнат най-после срещу комунистическия бастион?!

Ще завърша с един спомен, който никога няма да забравя. Станало е през първия месец на зимата на 1990-1991 година, на прочутата "луканова зима". После ще имаме и "виденова зима", ама сега сме още на лукановата. (А "станишева зима" дали няма да имаме тази година?!). Та рано сутринта, някъде към 4 часа, доста голяма група от премръзнали граждани треперят на опашка пред кварталния "супермаркет". Някъде към 8.00 ще дойдат да отворят важни-важни охранените магазинери. И тогава първите с бой ще се доберат до заветните кофички с мляко и до хлебеца! Който закъснее няма да яде. И децата му няма да ядат. И ето, ние стоим и треперим в ужасния студ, в режещия лицата вятър. Аз чакам да купя мляко за детето си, което е на една година.

В един момент оглеждам страшно мълчащите граждани около мен. Забелязвам познато лице: на един благ дядо, с който сме си говорили много пъти, и то все по опашките. Зная, че е "лют седесар". Поздравяваме се. Почваме да си говорим разни неща. Минаваме на политика, разбира се. Казваме си неща, които карат част от публиката почва да мълчи още по-злобно и зловещо. Казваме някои истини, от които боли. По едно време една "другарка", една пенсионерка, дето явно е гласувала за "другарите-комунисти" изръмжа: "Няма ли да млъкнете бе?! Що се гаврите с хората тук?! Не искаме да слушаме пропагандни изказвания!". Тя, както всеки комунист, говореше от името на "всички". Някои от опашката я подкрепиха, аме не бяха много, единични гласове бяха. Мнозинството обаче я изгледа злобно. Но никой нищо не каза, всички упорито мълчаха. Беше вече 5 часа, когато е най-студено в зимната утрин. И тогава моят приятел, старецът, с лице на библейски пророк, но без брада излезе встрани от опашката и извика: "Студено ли ви е бе, граждани?! А?! Гадно ли ви е?! Пак гласувайте тогава за комунистите, та да ви уври акъла! А така де: да видите какво става когато гласувате с червената бюлетинка! Треперете тук, та да ви дойде акъла най-после! Пак гласувайте с червената бюлетина, мизерници! А така, треперете сега..."

Старецът крещеше така, че думите му проехтяха из притаените наоколо блокове, в които беше студено, в които нямаше ток. Разлаяха се кучета, тук-там уплашени хора палеха свещи да видят какво става на улицата. А старецът продължи да вика. Хората на опашката почнаха да подскачат за да се стоплят. Комунистката мъчеше и скърцаше със зъби от безсилие. Не смееше да се обади повече, понеже хората от опашката ако гъкнеше щяха може би да я разкъсат. Няма никога да забравя гласа на този старец. Имах чувството, че чрез думите му стенеше така грубо излъганата от комунистите народна душа. Повече не видях този мъдър и смел старец. След време видях некролога му.

И скоро народът пак скочи и отново тръгна срещу комунистите! Почнаха се демонстрации, стачки, митинги, шествия, живи вериги, ей-така, в студа, в кишата, в леда, в снега. Премръзналите хора тръгнаха да протестират и да искат не просто хляб, ами и човешко достойнство. Партията онемя от почуда: хората почнаха да стават граждани, а стадото почна да става народ. Но за тия неща ще разкажа в следващия разказ...

(Следва)

Добави в Svejo

"Сговорна дружина планина повдига"

- Винаги съм се чудил, като как така при толкова "гениални" водещи персони, като почнеш от Тодора Живков и стигнеш до Серги и Доганчето, Волена, Симо и Бойко пожарникарчето, все сме си на последно място по жизнен стандарт в Европа... Това е показателя, господа офицери и бойкови поцелуйковци! Да, вие сте на яслата и все ще хвалебствате до побъркване, само не разбирам оскотялия Вуте, който все ви се връзва и най-старателно избягва да мисли (Най се мразим кога се замислим).

- Всъщност отговорът на този въпрос би отговорил и на други като „Кога ще отлепим от дъното?“ например.

- Психиката на тези, които гласуват за идеи, и на тези, които гласуват за предполагаеми „герои“ и „спасители“ е много интересна тема за дискусия.

- Ако не сте доволен от Бойко, това си е за ваша сметка. Аз съм доволен от развитието на София в последно време.

- В един и същ град ли живеем?

(Това е малък откъс от една дискусия в блога, който обаче съдържа важни моменти. Моменти, които много говорят и казват нещо значимо. Които е добре да се осмислят повече. Ето затова ги публикувам в отделна тема. Та да се мисли по тях не само от мен, а от повече хора. "Сговорна дружина планина повдига" - нали така казваха старите хора? Аз съм индивидуалист, но приемам, че има нещо вярно в тази поговорка: когато все повече здрави, а не болни личности, когато личности, които точна знаят какво искат и защо го искат, които прекрасно съзнават своите собствени коренни интереси обединят силите си, едва тогава ще настъпи благоприятен поврат на нещата у нас. Бойковото движение съдържа хора от "кол и въже", тя нямат сродяваща ги идея освен интереса на властта, освен лакомията за власт; по тази причина аз не свързвам нищо позитивно за страната с него. Но когато както казах повече мислещи и истински десни хора се обединят, тогава нищо няма да може да спре действителния поврат към по-добро, който аз свързвам с (въз)раждането на автентичната десница. Която именно по идея съдържа най-здрави, качествени личности, обединени от ценности, а не от пошли интереси, които истински милеят за голямата общност просто защото не искат нищо наготово от нея, ала искат само свобода и просперитет благодарение своята лична инициативност и благодарение на собствените сили...)

Добави в Svejo

"Здрава идея, мисъл и чувство - е те на това му се вика изкуство!!!"

Много са ми симпатични хората, които дръзновено си поставят някакви недотам смислени въпроси, а пък след това титанично се мъчат да излязат от клопката, която сами са си скроили. Ето че случайно попаднах на съчинението на Тишо Димитров "Светът след 100 години. Еп. 1: Епохата на Водолея" и рекох да го репликирам, ала той, понеже явно се бои много от мен, аз, знайно е, съм проклет човек, ми е забранил коментарите, та рекох сега да анализирам съчинението му тук. Пък и днес съм си отредил деня за почивка, няма да пиша сериозни неща, и ето че тишовото съчинение е един сгоден случай за забавление и разтуха.

Ще изразя своите реакции като строго следвам неговия твърде, твърде изразителен текст. Това ще бъде и едно упражнение за такива като Тишо, дето се опитват да мислят, ала това, както си личи по написаното, съвсем не им се удава. На времето един мой студент изръси бисера, че мисленето не било "лъжица за всяка уста". Той като че ли е имал предвид този по-специално твърде тежък случай: Тишовия. Та моите реплики към тишовите дълбокомислия ще бъдат в скобки, и ще следвам лъкатушещите пътеки на така оригиналната тишова мисъл.

Всичко на този свят е свързано, включително и нашите гледни точки за бъдещето. (Супер изказване е това! "Нашите гледни точки" като се свържат, се получава изглежда една линия. Накъде ли води тази линия? Май не самите гледни точки се свързват, а това, което те изразяват, ала да не сме прекалено предирчиви!) Обединени, те може би дори го създават. ("Гледните точки" съдават... бъдещето! А как ли се обединява... необединимото, понеже гледните точки често са алтернативни. "Точките" творят бъдещето, това само по себе си е бисер!) Смятам да си начеша езика по няколко въпроса, които силно ме вълнуват напоследък, а именно: как ще изглежда светът след сто години, какви ще са неговите нрави, обичаи, технологии и хора? (Как ли може да си "чеше езика", особено когато, както е в случая, този човек... пише?! Май иска да каже, че е по-добре преди да пише човек да си "поначеше" мисълта или мозъка?! Как ли обаче се пише, чешейки си... езика?! С език ли пише или пък си говори това, което пише, говори и пише, говори и пише?! "Как он дышет так он пишет", казваше един съветски поет преди години...) Обичам футуристичното мислене и това, което ще напиша не е нито прогноза, нито диагноза, а просто едно лично виждане: комбинация от опит, знания, усещания и капка шесто чувство за вкус. (Гастрономично и многообещаващо ще бъде блюдото на тишовата мисъл, понеже особено апетитно звучи тук "капка шесто чувство за вкус". Дано не се получи някакъв буламач, щото като се набъкат разни... мисловни зеленчуци, манджата обикновено става доста безвкусна: иска се да се слагат продукти с мярка, а той тук обещава да тури всичко, което се намира в хладилника на иначе мощната му мисъл.) Ще бъда кратък и съдържателен, но ще ми бъде много любопитно да погледна бъдещето и през твоите очи. (Ете това много му харесвам на Тишо, че е кратък и "съдържателен", сам си го казва и обещава, бравос!)

Епохата на Водолея най-общо означава Промяна. Прекалено дълга е религиозната и окултната страна на въпроса. Дънов казваше, че след 200 години хората ще бъдат красиви и с високо чело, няма да страдат от никакви болести, бракът ще изчезне като институция и хората ще се придвижват от една точка на земното кълбо до друга много бързо. (Забелязал съм, че хората с най-прозаични дилетантски представи за философските проблеми са склонни най-често да цитират за щяло и нещяло не кой да е, ами именно Дънов. По-сериозните, по-образованите във философско отношение хора никога обаче не цитират Дънов. Той, този Дънов, явно е пробен камък за дилетантизъм в сферата на мисълта.) Цитатът е свободен. (Е да, е да...) Църквата си има своята теория за Новата ера, астролозите вярват в нова зодиакална промяна за цялата планета, шарлатаните пишат книжки, обещаващи по-добър живот в бъдещето като компенсация за сегашния шит, след което изкарват милиони… (Тук немам какво да добавя, тук Тишо е както винаги блестящ, особено стилът му. Балзак на едно място пише, че в някакъв литературен салон седели разни поети, ама по следния начин: "До поет без стил седеше поет без... идеи..." За Тишо специално съм забелязъл, че често пише без да знае какво по-точно иска да каже, просто само заради стила: значи е от втората група поети. А пък за стила на Тишо обаче ще се поизнесе не той и не аз, ами признателното потомство. Сещате ли се къде ще бъдат творбите на Тишо след 100 години, които така силно присъстват в нашето ежедневие?! В пантеона...) Така че гледните точки за Епохата на Водолея са много. Това, което ги обединява, е едно: всички те очакват промяна към по-добро. (Ете на това мога да възкликна само Тодор Колевото: "Здрава идея, мисъл и чувство, е те на това му се вика изсукство!!!")

Според мен, Промяната ще се случи. (Ква промяна ли? Към добро де, помнете малко!) Масово просветление действително ще има, хората действително ще са по-красиви и по-здрави от сега, бракът действително ще изчезне и хората наистина ще пътуват много бързо около света, но прекият виновник за това няма да е намесата Свише, а глобалната икономика, базирана на непрекъснат растеж, високите технологии, генетиката и медицината. (Е туй изречение, безспорно, си е шедьовър. Верно не е много ясно оти ще се случи промяната, как ще се появи просветлението и също оти ще се появи туй просветление, как ще стане така хората да станат "по-красиви" и дори "по-здрави" от сега, оти пък ще изчезне бракът и т.н. А, ясно, пустата му глобална икономика е причина да станем по-красиви, ашколсун, момче!) За мен бъдещето след 100 години е бъдещето на медицината. (Аз бих рекъл на един определен дял на медицината: психиатрията, ама ще си кютя!)

В момента човечеството трескаво играе на карти с Природата и вече е успяло да свали повечето от нейните скрити козове, като до пълното подреждане на мозайката по въпроса „как е създаден човек” остава съвсем малко и тогава биологичният вид ще започне да се променя сам, според собствените си предпочитания. (Човечеството играе на карти с... Природата! Свалили са й козовете хората на Майката Природа, и до онова прочуто комунистическо "Човекът ще стане абсолютен господар на природата!" е останала само една крачка! На път сме да... победим природата и едва тогава ще почнем да се променяме не как да е, ами според собствените си предпочитания. Сигурен съм, че тогава самият Тишо сигурно най-после ще си пожелае сам да поумнее поне малко: дали пък точно поради това свое несъзнавано желание той пише сега този свой кратък, но наистина съдържателен трактат?!)

Какво би си пожелал всеки от нас, ако имаше магическа пръчица? Вечно здраве, красота и богатство, естествено. (Аз бих препоръчал човек да си пожелава онова, което съвсем няма, което най-много му липсва, което при него е най-дефицитно. Ум примерно за повечето хора хич няма да им е излишен. Акъл имам предвид. Всеки иска това, дето го няма. Болният иска здраве, грозният си мечтае за красота. А глупакът за какво ли си мечтае? Не, не си мечтае за ум, щото ако се замечтае за него, вече няма да е глупак.) Точно това е, което човечеството ще осигури на себе си с помощта на технологиите като плюс, а не като водородни бомби. (А така, верно, бравос, туйто! Всичко изведе и доказа блестящо!)

След сто години хората ще бъдат по-умни, по-красиви, по-здрави и по-богати от нас. (Аз бих добавил: и по-акъллии от нас ще бъдат идните поколения! Най-вече по-умни!) Може би ще трябва да се поограничат в раждаемостта (оти бе, Тишо, нека да си раждат, без секс занакъде сме?!), но за сметка на това всяка душа, която получи „входна виза” за тази планета ще се появява в перфектно изградена от генетиката опаковка: за дълъг и комфортен живот. (Бе, Тишо, "опаковката" е тялото на човека, а пък онова вътре в самата упаковка, чини ми се, е духът? Известно ли е, че не тялото, а духът е вечен?! Ти си мечтаеш тялото да има дълъг живот, а би ли си помечтал да бъдеш, да речем, два пъти по-дълго време старец?! Щото като се увеличи животът, да речем, тройно, три пъти повече ще сме и склерозирали старци: баси мамата! А какво ли ще правят тия, дето склерозана или умствената недостатъчност ги е ударила още на млади години?! Все прелюбопитни въпроси поставя наш Тишо, евалла на момчето!)

Ето това е Епохата на водолея според мен. (Да, това е наистина. Не можах да се сдържа да не коментирам трактата на Тишо. Много ме съблазнява този мислещ човек да го коментирам. Забавлявам се страшно. Тишо наистина е върхът! Да прощава всеки, който се е почувствал уязвен от този мой толкова доброжелателен коментар...) Тихомир Димитров (Ангел Грънчаров)

Добави в Svejo

Кога и как ще се роди автентичната българска демокрация?

В един сайт, в който излезе моята статия Кога и как ще се роди автентичната българска демокрация? някакъв читател-бойковист си дава труда да ме анализира и да ме поучава в коментарите как следва да почна да мисля, та да почна да мисля най-после поне малко "по-правилно". Аз като философ и психолог много си падам по такива поучения, те са ми страшно интересни, понеже в тях откривам един неизживян посткомунистически манталитет, който не допуска други мнения освен "истински правилното", сиреч... "моето". Също в тях откривам нескривано проециране на собствените дефекти върху начина на мислене на опонента, което също е обичаен прийом за подобни хора. Но и сам по себе си е интересно да се илюстрира и начина на мислене на хората, които в някакъв смисъл са антагонисти на стила на мислене, олицетворяван за тях от "хора с неправилно мислене" като мен. Та ето, вижте какво се счита за длъжен да ме поучи този човек, та да вляза и аз някога най-после "в правилния път". Впрочем, ще забележите, че в тази евентуалност самият този така загрижен за моето мислене човек съвсем не вярва, което е необичайно важен за мен комплимент:

Въпреки интересните наблюдения, очевидният песимизъм, с които говориш ме отблъсква. Примерно ето тези три неща:

1.Ти си жертва на комунизма осъзнаваш или не, може би понеже по-голяма част от живота ти е прекарана в комунистическа среда. Затова сляпо се държиш за Костов, който повечето хора справедливо осъзнаха, че въпреки доброто постигнато от него (аз смятам, че той постави България накрая в правилния курс към Европа и преди него бе губене на време с нерешителна и нереформирана БСП) той направи много грешки и не постигна достатъчно във вътрешен план. Страшно много хора забогатяха покрай него незаконно и той не си мръдна пръста почти с нищо да ги спре. Та ти си се хванал за него и повтаряш името му като мантра, което ми говори че имаш нужда от нещо, към което да гравитираш, което да приемаш безкритично и следваш. Това не е свободно мислещ философ, това е донякъде осакатен интелект поради причините посочени горе. Голямо усилие требва за да се промени това, но без желание не става...

2.После Симеон дойде и продължи курса на Костов на Запад, което всъщност БСП не беше готова да направи. Той също имаше бая кърлежи смучещо от властта облаги и користи, но продължи верния външнополитически курс и фискален консерватизъм. БСП требваше да се реформира, направи го и сега - о, чудо! - те въвеждат плосък данък, които никoй не се осмеляваше да направи и безопасно България е в Евросъюза. Ще си платят за грешките че толерират Доган с обръча му от фирми и множеството бивши агенти-кариеристи, които не ги е еня за народа в партията. И, естествено, бат Бойко - антикорупционен и прагматик - ще вземе може би властта.

3.Забелязваш ли колко внимателно хората му гласуват доверие обаче. Печели с минимално мнозинство. Това сте го накара да бачка яко, да се пречиства за да бъде достоен. Народът ще оцени това ако стане достоен и ще му даде мандат. Следващите 2 годни в София са решаващи за него да докаже че той и партията му могат да правят живота на хората по-добър.

Заключението ми е че ти имаш 2-3 идейни парадигми, които вече са тотално погрешни и ти пречат да бъдеш добър анализатор:

Първо, ти имаш песимистичен подход към анализа на политическия живот у нас сякаш нищо хубаво не се случва, сякаш сме във времената преди 1997 година.

Второ, като романтик си спомняш с умиление времето на успеха на СДС и пропускаш да признаеш, че те също направиха много грешки и вече Костов специално не заслужава властта.

Трето, смяташ че хората са като безмислено едва ли не стадо, което се юрва след всеки нов Месия безумно с напразна надежда и неоснователна вяра. Това не е така, обаче българският народ стана все по-интелигентен в правенето и прилагането на демократичния процес, все по-внимателен в избора си, все по-европейски. Нито БСП, нито ГЕРБ имат гласове за пълно мнозинство на национално ниво засега понеже хората знаят, че не го заслужават още и трябва да се пречистят за да го получат. Казано вкратце - не подценявай хората и демокрацията у нас. Не мисли за себе си по-високо отколкото требва да мислиш.

Благодаря ти, че не обиждаш читателя с имена!

Добави в Svejo

Начинът да преодолеем балканско-славянската си ограниченост

• Кои според теб са "народни будители?"

Знаеш ли, срам ме е, но ще кажа, тази асоциация ми се набива най-напред в съзнанието: че нашият народ така уж тачи “будителите” си, защото изглежда е доста заспал народ. Ако пък се вземе предвид, че ако добре заспалият – човек или народ – бъде събуден някак си “преждевременно”, то той, разбира се, доста ще намрази “будителя” си. Та значи, оказва се, будителите ни са хем тачени, хем доста мразени и презирани дори от народа ни, и това всичкото се дължи на факта, че на народа ни много му се спи. Това, че нашият народ така силно тачи будителите си, е свидетелство, че е заспал народ, привързан при това към спането, а пък любовта ни към будителите ни един вид е компенсация, дори, бих казал, сублимация на едно действително презрително отношение към тях. А иначе кои са будителите ни? Ами хора, които сами не са от разреда на спящите, хора, страдащи, изглежда, от “безсъние”, хора, които вдигат врява, та не оставят спящите блажено да си спят. Нашите народни будители в някакъв смисъл са, предполагам, и народни мъчители…

• Буди се нещо по принцип заспало, та имаме ли според теб днес нужда от будители и защо?

Да, така е, на добре заспалото му се налага да бъде будено, то трябва да бъде будено. При това будено безмилостно. Ами имаме нужда от будители в степента, в която сме склонни към едно историческо похъркване, а пък принципно заспалите народи, които проспиват решаващи мигове и моменти, трябва да бъдат будени безпощадно, колкото и да бъдат ненавиждани от ония, на които се спи, а пък будителите му, като кошмар, не им позволяват да заспят. Ще си позволя в този ред на мисли да кажа и това: ние затова тачим толкова не съвременните си, ами отдавна живелите и отдавна умрели свои будители, понеже тези последните не са толкова натрапчиви, а пък, следователно, не са ни толкова неприятни като ония, днешните ни, така настойчиви будители, които не ни оставят да се наспим сладката. Да се видели признателност към някой съвременен будител? И то истинска, а не фалшива, лицемерна признателност. Няма такова нещо. Честваме ония, старите народни будители, чието будене някак си не е толкова стряскащо, на което му е минало времето. Това, че имаме дори и празник на народните будители, на който честваме не толкова съвременните си, ами отдавна отишлите в миналото и в историята си будители, показва точно това, че по-скоро са ни неприятни нашите днешни и така настойчиви будители. Тях дори, представете си, си позволяваме и да ги презираме. Може и да преувеличавам малко, та да изпъкнат нещата по-зримо...

• Българските исторически и “народопсихологични” комплекси: кои са по-важните и защо са "комплекси"?

Знате ли, на мен ми се струва, че «народопсихологичните» комплекси стоят в основата и на историческите, пък и на съвременните, на най-актуалните ни комплекси, понеже онова, което е вътре в душите винаги е определящото. Разбира се, ние сме станали такива, защото сме се държали така в историята си, а сме се държали така в историята си, защото именно сме такива. Двете взаимно се определят и дават своя отпечатък и върху съвременните ни реакции. Ние от кожата си все не можем да излезем или пък да избягаме. От себе си няма къде да се скрием. Има много неща и в историята ни, от които следва да се срамуваме, примерно това, че безропотно сме търпяли насилниците си. Че имаме прекалено къса историческа памет. Че бързо забравяме и че лесно прощаваме. Аз по този въпрос съм писал по-подробно в книгата си БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА, и по-специално в есето от нея, наречено «Молим ти се, Апостоле, прости ни...»

• Как реагираме на реалността (“причините са вътре в нас, самопознанието ще ни доведе до промяна”) имаш ли твой вариант за типология на "българските" реакции?

Поставяш страхотен въпрос, по който трябва още много да се мисли. Нашите реакции спрямо истински реалното – каквото е и вътре в нас, и извън нас самите – са така многообразни, че е трудно да бъдат типологизирани или систематизирани. Нямаме все още такова изчерпващо самопознание, такова дълбоко вникване в нашата собствена същност. Едва ли го и има някой народ, защото то предполага, че е бил «хванат хоризонта с ръка» – или че е била постигната самата абсолютна истина. А стигне ли един човек до такова състояние, то нима вече има смисъл да живее?! Аз нямам претенцията да съм обхванал и най-пълно да съм описал нашите типични реакции спрямо нещата от живота, да съм ги подвел в някаква изчерпваща класификация, но ми се струва, че съм успял да постигна поне главното, същината. Има няколко момента във все същата книга, които много плътно се приближават към постигането на една такава голяма цел.

• Реакцията на българите към новото, към инакомислещите, към красивото?

Понеже въпросите ти са прекрасни и по тях може много да се говори, то ще се постарая да бъда пределно лаконичен, придържайки се към главния техен смисъл. Нашите реакции към новото ли? Ами струва ми се, че сме твърде подозрителни към новото, не го приветстваме, винаги скептически го посрещаме, цъкаме с език, цъкаме, уж се възхищаваме, пък го отминаваме – и нищо. Има у нас някаква инертност, неподатливост на новото, която много ни пречи. А пък ония сред нас, неколцината, който обичат новото, са гледани от мнозинството твърде подозрително, дори, чини ми се, точно тях сме готови да обвиним за несполуките ни. Точно такива хора са и «инакомислещи», понеже те са си позволили лукса да са различни от същото това мнозинство. Към различните ний – имам предвид «масата», мнозинството – сме безпощадни, правим всичко, та да ги натикаме на място, откъдето вече не могат да ни безпокоят, да не ни тормозят, да не ни смущават съня. Жалко е, но е така: у нас мнозинството не е склонно да подкрепи ония, които са се захванали с нещо ново, ние ги поздравяваме с нашенското прочуто «Тая няма да стане...», радваме се тъкмо на несполуките им и страдаме ако успяват. Абе какво да говоря: пълно е с подлеци и мизерници около нас. И със завистници е пълно. Жално ми е, но съм длъжен да кажа тия неща. Защото пък да се докарвам на «народа», има мнозина, особено политиците ни, наричащи се популисти, които точно и само това правят?! За такива като мен обаче е важна истината, пък колкото и да е неприятна и жестока тя...

• Солидарността във философията на българина?

Май ни липсва усещане и желание за солидарност: някой примерно да подкрепи учителите в току-що завършилата тяхна стачка?! Не, няма такова нещо, даже мнозинството глухо роптаеше: «Какво пък искат тия учители?! Те пък нима дори работят изобщо?! Амииии, гледат си рахатя?! Как не ги е срам да искат повече пари, при положение че не работят, че през пръсти работят, че са по половин ден само в училищата...» Ето така говореше мнозинството, а пък по-лошото е дори че не го говореше, ами само го мислеше, но не смееше да го каже. Липсва ни солидарност и сега, липсвала ни е и в историята ни. Примерно при нашия така проточил се и още незавършил «преход» – към свобода, към демокрация, към нормално общество – ние не можахме да изтърпим и най-дребните неудобства, още при първите трудности проклинахме и свободата, и демокрацията, и всичко. И се отказвахме, и се връщахме като подплашено стадо назад, и си мечтаехме блажените времена на робството. И се отказвахме най-малодушно от коварствата на свободата, понеже сладката несвобода ни привличаше със своята безпроблемност...

• Страх, предателство, нихилизъм, преклонената главичка, български патент ли са?

Ех, този въпрос бърка директно в раната, страх ме е да не излезе, че съм прекалено черноглед, но трябва да се съглася: да, наш, български патент са. Патент на нашата душевна низост са. Имаме сигурно и хора, който не са такива, които не са нихилисти, да речем, спрямо свободата, спрямо доброто, които са непокорни, ама те са нищожно малцинство. А пък мнозинството прави точно обратното на което трябва и се държи страшно малодушно и преизпълнено с безразличие. Това е нашата проклетия, то е в основата на нашата проклета българска орис. Представете си какво ли си е мислил примерно един Ботев, след като народът не го е подкрепил в неговия отчаян опит да пробуди страстта на българите към свободата, какви ли са били последните мисли на нашия велик и умрял си така мърцина поет Ботев?! Или пък тези на титана ни Левски, увиснал на бесилото така самотен и неразбран, изоставен от всички?!

• А завистта?

Ако не бяхме така дребнави, ако можехме да погледнем на живота си по-трезво, ако можехме без жал да изхвърлим като ненужни и вредни така тегнещите ни предразсъдъци, ако бяхме по-великодушни, по-смели, по-твърди, то и нашият български гений – завистта – бихме могли по-успешно да победим или да надмогнем. Но за жалост не сме. А е крайно време да се променим – за да заживеем по-добре и по-истински. Животът ни ще ни промени без жалост, за щастие той поставя всичко на мястото ни. Колкото и да се дърпаме, животът и самото битие ще ни принудят да се променяме, иначе рискуваме да ставаме все по-жалки, дребнави и злобни. Все някой друг ни бил виновен, все ний сме най-добрите, все сме придирчиви към чуждите кусури, все сламката в окото на другия виждаме, а пък гредата в собственото не забелязваме. Но аз, противно на казаното, съм оптимист, ще се променим, няма да загинем от безмислието, в което сме се оставили...

• Как се зароди идеята ти за книгата?

Ами аз много съм мислил и писал и преди за нашата българска участ, писал съм по вестниците, ала често са ми отхвърляли статиите, защото такъв род философско, публицистично, психологично писане много-много у нас не се котира. В един момент усетих, че в «чекмеджето» ми се трупат много статии, в които съм казал нещо свидно, ала редакторите с най-тъпа жестокост са ги отхвърлили. Та ето това ме провокира да напиша цяла една книга, в която да сложа всичко онова, което наскоро, пък и навремето са ми отхвърляли. Наскоро имах един диспут с главния редактор на в-к ДНЕВНИК, г-н В.Атанасов. Оказа се, че човекът не може да схване същината на едно такова писане, някакъв много плосък позитивизъм се е настанил по вестниците и е узурпирал простраството, а пък трябва да бъдат казани и някои други неща, и то по съвсем друг начин. Не трябва да се премълчават някои неща, и то прекалено важни, бих казал дори и съдбовни, само и само да не звучат «неудобно», «странно» – или пък от боязън да не изглеждаме «скандални». Ето затова написах и издадох своята книга.

• Български духовни «титани», от които си се учил – мъртви и живи?

Мой кумир – дано не прозвучи това прекалено самонадеяно от моя страна – е Ботев. Той е писал пределно открито, откровено до болка, и е бичувал нашите недостатъци, зачетете се в публицистиката му, да не говорим пък в стиховете му. Много ме впечатли навремето една книга на покойния вече проф. Николай Генчев за социално-психологическите типове на българина. Немея от възторг пред онази голяма истина, която ни се разкрива в епохалното дело на Симеон Радев от «Строителите на съвременна България». Същото мога да кажа и за винаги потрисащата ме до дъното на душата ми книга на Захари Стоянов, «Записките по българските въстания». Точно тия наши български колоси, както ги наричаме с право, са ми повлияли. Разбира се, не мога да се сравнявам или поставям в един ред с тях, но пък да призная тяхното вдъхновяващо влияние върху моя скромен труд е въпрос на най-обикновена признателност.

• А не-български?

Още от най-ранна възраст, от гимназиалните ми години, а по-късно и през годините на студентството, много силно ми повлия Фьодор Достоевски. Аз в някакъв смисъл съм възпитаник на руската класическа литература и философия, все пак завършил съм философия в града на Достоевски, в Петербург. И Толстой съм чел с възхита, и Чехов, и Булгаков, и Платонов, и Цветаева, и цялата тази плеяда свободолюбиви руски духове, които бяха издадени когато падна цензурата по времето на Горбачов. От друга страна съм горещ поклонник на френската литуратура, на френската класическа и модерна философия особено. И Русо съм чел от най-ранните си години, и Волтер, и Дидро, и Блез Паскал, и Монтен – няма как всичките тия велики французи да не са ми повлияли през годините. Да не говорим пък за Жан-Пол Сартр, за Албер Камю, за Симон дьо Бувоар. И, накрая, аз съм голям поклонник на немската класическа философия, на Кант особено, на Хегел в някакъв смисъл, на Шопенхауер, на Ницше. На Хайдегер също. Всичките тия велики умове са повлияли върху моето формиране като философ и като личност. Ето по тази причина аз се чувствам не само българин, но и особено и най-вече – гражданин на Европа, на нейната култура и дори на целия свят. Не се срамувам да се нарека космополит, никога няма да пожертвам космополитизма си заради един див балкански национализъм. Защото твърдо зная, че бългаското изпъква релефно и придобива действителната си стойност само в контекста на европейския жизнен и културен космос, а не откъснато или пък противопоставено на него. Това е мое неизменно верую...

• При сравнението между руската и българската духовност (стр. 344) в книгата си, споменаваш за "острови на личностност и духовност", които при руския вариант са се превърнали в духовна институция на нацията, а при българския – такава не се изгражда и я няма и до днес. Кое попречи на българските "острови" да общуват помежду си – само малобройността? И има ли шанс за изграждане на такава българска духовна институция?

Аз намирам причината за това в «българския национален характер». Не малобройността, а турям в основата един качествен фактор: какви сме като личности и като нация. Ние в някакъв смисъл приличаме на руснаците, но в друг смисъл се различаваме от тях. Бих си позволил да кажа – доколкото познавам «масовата» руска и българска душа – че ние, българите, си приличаме с руснаците тъкмо в най-долните, позорни и недостойни черти на руската душа, а пък се различаваме с тях по това, че не притежаваме онова хубаво и добро, което прави руския народ – при цялата му нравствена слабост, при пороците му, при недостойнството му – един все пак велик народ. Разбира се, и руснаците не притежават нашите пък хубави национални черти – сигурно има и такива, но не са много. Значи с руснаците се сродяваме чрез дефектите си, а пък се различаваме по онова, което все пак има една положителна ценност. Та сега конкретно на въпроса: личностното в руския характер, принудено да бъде опозиция на ужасната общинническа среда, е могло да устои все пак чрез непрекъсната глуха съпротива, а в някакъв смисъл това е било възможно, защото руснаците някак си са все пак по-идеалистични, по-одухотворени дори и в дефектите си, това именно е нещото, което се нарича «широка руска душа». А пък у нас явно и душите ни са доста теснички, както и земята ни, пък сме и още по-страхливи от руснаците даже, и сме също толкова послушни на «татковците на нацията» – едно време прословутия «тато» бай Тодор, после «нашия Симеончо», а пък сега «батето Бойко». Знаете ли, като почна да мисля и да пиша за тия гаднички особености на нашата психика вече почва да ми се гади, затова позволете ми да спра дотук. Прощавайте, не мога повече. Другото съм го казал в книгата си...

• Това, че масовата психика е враждебна на творчеството и личността глобален феномен ли е?

Има нещо такова, по принцип «личностно» и «масово» са антагонисти, няма как иначе. Масовото няма как да приеме личностното, защото то, личностното, е предзнаменование на неговата собствена гибел и пълното му отрицание. Личностното пък съхранява себе си, бидейки вечна опозиция на масовата безликост. Само че ако трябва да търсим «национално-специфичното» в това отношение за нас, българите, трябва да кажем, че в другите култури, особено пък в западната култура на свободната индивидуалност, личностното е здрав фундамент и база на «общностното», поради което при тях и самата обностност е достатъчно здрава и свободна. Докато при нас е тъкмо наопаки: личностно у нас имаме дотолкова, доколкото «масата» е благоволила да отпусне на този или онзи, а най-вече на близките до... властта. Ето защо у нас «дежурни пророци» на нацията и узурпатори на позицията «духовен елит на нацията» са все същите тодорживкови самозванци и некадърници – явно скоро няма да се освободим от тази арогантна напаст. Пак нещо ми стана гадно, простете...

• Има ли лек за нескончаемото люшкане на българина между "филии" и "фобии", между тотално отричане или тотално превъзнасяне?

Ами продажници сред нас винаги е имало – ние май заради чуждото сме склонни да жертваме постоянно нашето си. Най-лесното е да купиш у нас който си искаш: ето, руснаците, примерно си създадоха «Атака» като резервен вариант в случай че тяхната традиционна пета колона (БКП-БСП) вземе, та се издъни. И Симеон, впрочем, си е техен, което е върхът на падението, по-голяма низост не може да има, и тя не е за руснаците, ами за туй лице, дето историята го е призовала да бъде български цар, а той се издъни по всички линии. Вижте, на нас проблемът не ни е в отричането – ще си позволя да издигна тази странна теза – а на нас проблемът ни е в безкритичното и немислещо приемане на това или онова. А също проблемът ни е, че като сме приели нещо, поради инетрност трудно се отказваме от него. Ето, повече от сто години митологията на «братушките-руснаци» трови съществуването ни като нация и е причина за толкова национални трагедии. Ние сме инертни до степен, че не се отказваме от потрошените си кумири дори и тогава, когато и кучетата на улицата вече ни се смеят колко сме абсурдни и жалки. Ето пример, сега, тия дни, днес-утре в Пловдив честват... не можете да си представите какво, сигурен съм... честват 50-годишнината от поставянето на гранитния колос горе на Бунарджика, паметника, който постоянно ни говори с присъствието си кой командва тука, из Българско. Простете, пак ми стана гадно...

• Какви са шансовете на българската интелигенция, която е вън от България за "народно будителство"?

На мен ми е голямата надежда тъкмо в тази част от нашата интелигенция, която е поживяла в други страни, могла е да сблъска в съзнанието коварните български стереотипи и митологии с един друг, по-различен и свободен жизнен свят, с една по-жизнеспособна култура. Този е начинът да преодолеем балканско-славянската си ограниченост и да се приобщим към света не с най-лошото си, ами с най-доброто си. Трябва без пощада да се рушят коварните митове и стереотипи, издаващи нашата балканска провинциалистичност, нашата дива селяндурска същност, която предпочита вместо смело да се сблъска с предизвикателствата на големия свят да се свива до своята мизерия, «до малкото, но сигурното», която предпочита дребното врабче на рамото, а не гордия орел в небесата, която е готова заради охранена в кочината свиня и заради предчувствието за превъзходно миришещите пържоли да пожертва всичко друго: и чест, и свобода, и достойнство, дори и живот! Защото какво е животът за човека без тия «западни измишльотини», които току-що изброих, и които са основни теми в моите книги, от първата, та до последната?!

(Пълният текст на интервюто, което дадох на г-жа Елена Дойчинова, отпечатано във в-к България-сега, излизащ за нашите сънародници в САЩ и КАНАДА.)

Добави в Svejo