Какво е да си свободен ако пишеш блог...

Написах тази сутрин кратко антрефиле за невероятно силните преживявания на делегацията, която начело с президента беше тръгнала да си прави кефа в Мексико, ала било станало така, че за малко да падне в океана. Ето тази публикация: Гоце е герой, урааа! Таварищи, да купим нов самолет на хероичний наш президент! Маладец е той, маладец!. Тръгнах да видя дали по блоговете някой е писал за същото, но се оказа, че почти никой не е реагирал. Вместо това блогърите продължават нарцистично да се вглеждат и любуват на самите себе си: Кой мрази блогърите и защо?, пише някой някъде, друг пък му прави реклама, аз пък, за да е завършен абсурда, коментирам и двамата.

То, апропо, какво да каже човек, статията е постна, и затова ми се налага тия дни да напиша нещичко по въпроса за смисъла на блогърстването: чини ми се, че се ширят доста превратни представи за това занимание. Пък и доста съм писал по тия теми, та дойде времето да се изкажа по-цялостно и пълно. Защото иначе досега, признавам си, просто се бъзиках с блогърите, та да се насладя на реакциите им...

"Феноменът на новите, свободни и независими медии отдавна се е превърнал в ежедневие за хората от много други страни, но тук той започна да набира масовост и популярност от скоро..." - отбелязва споменятият коментатор. Аз пък, да си призная, не съм доловил свобода в българската блогосфера по-специално понеже забелязвам само едно: робска, варварска зависимост на масата от блогъри от техните собствени предубеждения, предразсъдъци, ограниченост, самовлюбеност, маниакалност, фалш ( да се преструваш, че си... пич!) и много други такива симптоми на несвободността, които явно от някои се възприемат като свобода. Ала свободата, за щастие, е съвсем друго нещо. Та аз именно съвсем скоро ще напиша нещо по този въпрос, та да покажа в какво практически се изразява свободата на истински свободния блогър, на блогъра, който разбира свободата си, и не се отказва от нея.

Впрочем, казва да обяснявам, гледайте мен и се учете! Аз съм свободен, ценя свободата си, поел съм съзнателно доста много рискове, свързани с нея - "който не обича риска, се страхува от свободата"! - всекидневно показвам и демонстрирам своята свобода и свободолюбие, радвам се, че тя е тук при мен, грижа се да не стане така някой да ми я накърни и пр. и пр.

Това, впрочем, го казаха, за да ядосам някои свои... фенове, които не могат да спят като прочетат нещо от мен, което визира тях. Или пък визира мен самия. Затова ми доставят адски силно удоволствие като почнат да треперят от нервозност когато разберат, че съм бил казал нещо за т.н. прословут блогърски морал. Хайде чао засега...

Добави в Svejo

Първи досег с тайнството на съществуването (7.1.)

ЛЕКЦИЯ СЕДМА: Защо съществуващото съществува?

7.1.Първи досег с тайнството на съществуването

Така поставен, този въпрос звучи доста странно. Или направо – глупаво. Но не трябва да се прибързва със заключенията – възможно е да има някакъв смисъл в един такъв въпрос, но той просто да ми убягва. Смисълът се ражда нейде в душата, а за да се роди, трябва нещо да направя, или поне търпеливо да дочакам такъв един момент. Ако си внуша, че в нещо няма смисъл – и то преди да съм направил нещо, та този смисъл да ми се открие – то една такава изходна нагласа е крайно вредна и непродуктивна. В крайна сметка става точно така, както сме пожелали: ако държиш да няма за теб някакъв смисъл, то непременно ще стане така. Което значи, че си наложил неразбирането си, че не си направил нищо за да разбереш. Смисълът изцяло зависи от теб самия, ако пък държиш да пребиваваш в безсмислие, то няма нищо по-просто от това.

Наистина, има ли смисъл да се пита защо съществуващото… съществува? А нима би могло съществуващото… да не съществува? Ако приема това, аз се оставям на пълния абсурд. Съществуващото, доколкото е съществуващо, няма как да не съществува. Но дали точно за това става дума? Че съществува съществуващото, е несъмнено, но защо съществува не е ли важно да се разбере?

Впрочем, да се разбере дали нещо съществува, също не е така проста работа, както изглежда първоначално. Нещо си съществува, но аз как мота да съм сигурен в това? Примерно това, че мога да го видя или пък пипна ли е моето основание? За повечето хора изглежда е точно така: не вярвам в съществуването на нищо, освен на онова, което мога да видя, пипна и помириша. Това се смята за превелика мъдрост, но това е мъдрост на… немислещите.

Защото се иска съвсем минимално замисляне за да констатираш, че нещата не са така прости. Примерно аз виждам домата червен, но за далтониста това съвсем не е така – какъв тогава, “обективно погледнато”, е цветът на проклетия домат? Ето че някои неща като цветовете примерно излиза, че съществуването и несъществуването зависи от нашата субективна способност за възприемане, която си има своите особености. Глухият пък изобщо няма да чуе клаксона на шеметно движещия се шофьор, който, както обикновено е у нас, изобщо не признава правото на пешеходците да имат предимство на пешеходната пътека – съществува ли за него този принизителен за останалите звук? Ето че за да е човек сигурен, че нещо съществува, и то наистина, се иска да са изпълнени доста условия – това съвсем не е просто и безвъпросно нещо.

Защото, като се замисля, аз виждам много неща по време на сън, и то така убедително и ясно, че сякаш те наистина са се случили – и сякаш наистина съществуват. Дори мога да сънувам динозаври, вампири и други такива чудовища и кошмари – те реално съществуват ли? Да, за мен, по време на съня, те съществуват сякаш истински и реално – и за това свидетелстват и моите преживявания, треперенето, потта, крясъците, които издавам, за да се браня било от динозаври, било от… вампири или призраци. И какво, от това че ги виждам и усещам по време на сън, означава ли, че те съществуват?! Явно не трябва да вярвам много-много на това, което само ми изглежда, че съществува.

Ето че тук се докосвам до един безкрайно важен проблем: този за реалността. Казваме: “реално съществуващ”, но кое е реалното? Истински, а не мнимо реалното, защото има и такова. Примерно нещата около нас, вещите, си съществуват, и аз имам известни основания на съм сигурен, че това е така, но какво да кажа в такъв случай за мислите, които са в съзнанието ми? Съществуват ли те? Може би да – стига наистина да мисля – но явно тяхното съществуване е от съвсем друг род в сравнение с това на материалните неща около мен и извън съзнанието ми. Ето два големи рода съществуване: защото нямам никакво право да смятам, че щом мислите не съществуват по начина, по който съществуват материалните неща, то значи те не съществуват. Много хора смятат така, а пък като е чак толкова сигурен, че мисли в съзнанието изощо не могат да съществуват, то съвсем малко се иска това за теб наистина да стане така. Винаги става само онова, което сами сме пожелали, от нас зависи всичко.

Ето че се докоснахме до един крайно коварен философски проблем: този за съществуването. Първо трябва да се разбере какво е това реалност, какво означава нещо да съществува. После пък иде въпросът за това защо нещата съществуват, който може би е още по-важен и коварен. Или няма значение защо нещо съществува, а важното е, че все пак съществува? “Ей така, съществува си, и толкоз, няма нужда да се знае защо съществува!” – така ли следва да мисля? Но нима това решава загадката на съществуването?

Как мога да вникна в тази фундаментална загадка ако предварително смятам, че никакво тайнство тук не съществува? Съществува ли за мен, наистина, някакво тайнство на съществуването? Ако не съществува, ако за мен “тук всичко е ясно”, то как тогава бих могъл изобщо за нещо да се запитам?

Тези, които изобщо не севпечатляват от великата тайна на същестуването, изглежда са крайно ощетени в духовно отношение хора. Аз няма да допусна да ме сполети такава зла участ на неразбирането: изглежда тъкмо животните не схващат и няма да да се докоснат до тайнството, до мистерията на съществуването, но за човешки същества това е непростимо. Човек убива най-важен компонент, на който се дължи цялото очарование на живота му ако във всеки един миг не е обзет от страхотно великото тайнство на съществуването. Животните дори, макар че явно са лишени от възможността да проумеят наистина неоценимия факт, че съществуват, въпреки всичко поне невероятно силно му се радват. Което значи, че по свой си начин са причастни на великата тайна и мистерия. А е възможно човек до такава степен да се отчужди от нея, да затвори очите и духа си за нея, че да скъса всичките нишки, които ни привързват към самото съществуване – и тогава именно изглежда всичко се обезсмисля. И то не как да е, ами тотално. Едва в такъв случай се стига до пълната невъзможност да се живее – безсмислието те обзема изцяло, а това усещане за безсмислие наистина ни поставя в непосредствения кошмар. Може би точно такива хора стигат до ясното убеждение, че нищо не си струва усилията и че човек изобщо не си струва да живее. За щастие, рядкост са такива хора и такива състояния.

А иначе аз вярвам във великото тайнство на съществуването и му се радвам във всеки един миг. Защото за мен всичко друго произлиза именно от това тайнство. То е в основата на всичко останало. Има една тайна, от която зависят всички тайни: тайната на съществуването. Не говоря за факта на съществуването, а за неговата тайна – разликата е огромна. Не става дума за факта, а за тайната, от нея зависи всичко.

Тайната винаги е необяснима – и точно в това се крие нейният неизразим чар. Защото ако най-важното за мен не е тайна, ако си позволявам да смятам, че “всичко си зная” – и особено пък най-важното! – то не трябва ли още сега да изоставя всеки опит да се проникна от нея? Да се проникнем всецяло от тайната и тайнството на съществуването – може би точно за това ни е даден и животът?!

Ето, например, една лястовица си е направила гнездо до прозореца ми, за да живее и отглежда малките си птички – нима това е просто факт, който е “ясен сам по себе си”? Нима не е свръхголяма тайна това, че тя съществува и живее? Тя самата, вероятно, не съзнава тайнството, но защо така се радва на съществуването си тази сутрин? А може би тя ме превъзхожда по това, че така е привързана към съществуването си? Тя не се пита като мен защо е така, тя просто вярва всецяло в него – не е ли това едно истинско превъзходство? Какво ми пречи и аз да изпитам същия възторг от съществуването, от приобщеността си към великата тайна? Това, че искам да зная ли е разрушило магията?

(Следва)

Добави в Svejo

Гоце е герой, урааа! Таварищи, да купим нов самолет на хероичний наш президент! Маладец е той, маладец!

Слушам прегледа на печата по телевизиите и понеже ми се приповръща от верноподанническите коментари, реших да напиша и аз своето възприятие, та белким ми се размине да повръщам тази сутрин.

Значи Гоце за малко било да падне в океана, понеже някакви предателска птица се била заклещила някъде по самолета. Но президентът наш, водещ огромна делегация от верни подмазвачи със себе си, които да разходи до братско Мексико, като Веждито Рашидов (нема начин и Божо Димитров да не е бил там, готов съм да се басирам, че е бил и той на самолета!), та значи като се разбрало, че самолетът може да да падне, героичния наш президент поел ситуацията в свои ръце - и спасил всичко. Оти он, знае се, е и главнокомандващ, пък сега разбираме, че е имаме и президент-герой: уррррррррррррррррррааааа!!!! Делегацията се върна и веднага даде нощна прес-конференция, където самият президент и неговите клакьори описаха героичните си изживявания по време на туй приключение. Дадоха и наколко хиляди интервюта за сълзливите медии. Народът ревна да плаче при мисълта, че можеше да осиротее, че можеше бащицата наш да падне в океана! Лелеее, ужас, плач, рев, потоци сълзи запълниха вселената откъм българските простори! Ей, народе, ще ти дойде ли акълът някога и изобщо?!

И като резултат: дайте, таварищи, да купим нов самолет на президента! Нема начин, он го заслужава! Герой като него заслужава за награда цял самолет! Нема да се излагаме пред света я! Нема да се скъпим: без свестен самолет държавата ни повече не може да съществува. Ако требе, ще изгладуваме 300-400 милиона, ама да му купим на Гоцето един нов и най-модерен самолет, а? Та да може да си джитка с него по света заедно с Веждито, с Божо, с Тошо и със Зорка, милата!

По време на ужасните няколко часа, в които самолетът кръжал над океана и ааа да падне в длибокото, Гоце проявил завидна смелост и собственоръчно черпел с алкохол гостите си, или приближените си! Урррррррраааа, чест и слава че имаме толкова смел и човечен президент! Он и орден заслужава, ама понеже не може сам себе си да награди, за награда заслужава поне един самолет! А, народе, нали тъй, даваш ли да купим на Гоцко един самолет?!

Това е: у нас и подмяната на авиопарка за обслужване на държавните мъже и жени се осъществява по агентурен начин, чрез секретна разработка "Гоце щеше са падне, да му купим нов самолет!". Така е като имаме за президент едно анонсирано и прононсирано формено ченге. Умни са тия бе, бате: иначе полугладният народ щеше да възроптае ако бяха купили на Гоцето ей-така, за едното нищо, нов новеничък самолет, ама сега, след брилянтната разработка, ке си кюти!

Ке кюти, оти ако не кюти, ке има здрав кютек! Айде де, аман от вас, вечни мърморковци! И героизма на пррезидента не уважавате даже! А за кютека Дмитриевич вече купи бронетранспортьорите с водни оръдия, опитайте се да протестирате и ще разберете кой край на тоягата е по-як! И ке ви дойде акълот тогава, хаймани с хаймани неедни!

(Авторът на тази бележка успя да изрази емоцията си и тази сутрин за разлика от други не можа да повърне, което обаче неминуемо щеше да стане ако беше постоял още поне една минута пред екрана, където Дудучето Бареков четеше вестниците, описващи невижданий героизм на наш президент Гоце! Маладец е той, милият! И е народен чиляк! Бравос! Аплодисменти! Бурни и нестихващи! Завесите се съдират от... смях!)

Добави в Svejo

Аз залагам на принципа на свободата (6.5)

ЛЕКЦИЯ ШЕСТА: Изборът на път

6.5.Аз залагам на принципа на свободата

Ето че плътно се приближих до решението на най-главното. Дотук се разбра, че аз самият трябва да съм гъвкав и също така че трябва да си избера един достатъчно гъвкав принцип. Принципът ми е мое помощно средство, аз няма да допусна той да бъде мой тиранин, както, да речем, това е станало с великия Хегел. Аз не се свеня от това да сменям един принцип с друг, стига да съм се убедил, че някакъв принцип не работи – или не води доникъде. Но това не е плоска безпринципност, а осъзнат и съзнателно следван свободен избор между конкуриращи се принципи.

Но все пак аз трябва да определя принципа, който ще следвам. Мога също, да речем, да се спра не на един, а на няколко, но синхронизиращи се принципи. Общо взето изглежда нямам друг изход освен да избера няколко най-общи изисквания, които сам си поставям. Това ще бъдат някакви мои правила, които сам решавам да спазвам. Явно точно това може да стане мой принцип: да спазвам свободно избрани правила, за които съм преценил, че са ми жизнено необходими. Защото аз искам философията ми да придобие жизненост, “здравина”, устойчивост.

Много е коварно това, да речем, да обявя, че мой принцип следва да бъде, например, системността. Ето тази именно прословута системност изиграва толкова лош номер на Хегел. Великият философ строи грандиозна система от положения, идеи, мисли. Но неговата пределна вярност на системата го тласка към примиряването с изводи, които не се съгласуват даже с духа на собствената му философия. Аз няма да допусна да ме сполети това. Защото ако си наложа прокрустовото ложе на една априорна система, то това няма да ми даде никакво преимущество. Затова е по-добре изобщо да не си налагам “хомота” на системата.

Но какво в такъв случай може да бъде онова, което противостои на системата и системността? Явно не… “безсистемността”? Какво тогава? Може ли философията ми да бъде “строена”, “градена” и пр.? Имам ли правото да превърна мислите си в… “тухли”, които планомерно, подобно на строителите, редя в “правилни редове”?

Аз съм изследвал подробно тия въпроси в моята книга “Изкуството на мисълта: класическа логика”. Сега тук по тази причина мога да кажа само това, че философията ми няма да спечели нищо ако я превърна в “постройка”? Философстването в моето разбиране не е “градеж”, нито пък “плетиво”. Защото ако го допусна, това значи, че съм ограничил и притеснил свободата си.

От друга страна, ако все пак опитам да тръгна по този път, аз трябва да осъзная, че аз самият съм и “архитектът”, и “строителят”. Но това ли ми е работата: да бъда “архитект” и “строител” на една философия? Дори философията ми да не е просто “дом”, дори тя да е “храм”, няма ли това да урони достойнството й?

Ето защо аз приемам алтернативата на архитектоническото строене на стройна система. А тя е: философията е “организъм”, тя е нещо живо, тя е живо и пулсиращо същество, от което пък следва, че аз не бива да убивам по никой начин живота в нея. Ако е така, как тогава да “градя” една философия, която не е друго, освен жив организъм?

Ето защо аз трябва да се стремя към “живост”, т.е. към органичност на своите мисли и идеи. Да постигна подобна органика и органичност на моите мисли е моя главна цел. Но дали няма да се окаже, че това е непосилна за мен задача?

Но тук има някои още по-коварни въпроси. Например тези: аз мога ли да сътворявам живот? Моят дух може ли да изрази жизнеността си в една жива философия? Органичността на моите мисли не означава ли, че те просто “извират” от моя дух? Не е ли този начина да постигна органика, живо единство на своите мисли? Да оставя мислите ми да извират от моята душа и дух – това ли е по-добрият избор?

Аз лично отговарям съвсем смело и твърдо на тия въпроси ето така: да, така е, и така трябва да бъде. Отказвам се от всяка друга възможност освен от тази. Това е най-доброто, което може да си пожелае един философ, то е идеал на истинно философстващите.

Мой принцип не бива да е самоцелната “доказуемост” на мислите ми. Във философията пак се доказва, аргументи тук пак са необходими, но от съвсем друг род, и при това реализиращи се по съвсем друг начин. Аргументираност, основателност, последователност и пр. са изискванията, които си поставям. Аз не мога ли да допусна мислите ми… “да висят във въздуха”? Аз също не бива ли да изисквам от себе си това да изказвам мисли, които са “проверими”, т.е. могат да се проверят в опита. Защото едно такова изискване е просто пожелание. Ако някой има родствен духовен опит на моя, такъв не се нуждае от убеждаване за да приеме това, което аз съм разбрал и открил. На останалите нищо не може да им помогне да вникнат и в най-прости положения – просто защото не са ги преживели.

Аз не бива да се оставям на очакването, че моите мисли трябва да подлежат само на “логическа проверка”. Защото зная добре, че има ли нещо по-висше от чистата логичност. Едностранчивата разсъдъчна логичност е сфера на науката, не на философията. Във философията понякога алогичното е истинното. Във философията не се отхвърля онова, което може да бъде постигнато само чрез вяра. Напротив, та израства от едни такива жизнени и жизнеустойчиви уверености. Ето защо “философичността” на моите мисли за мен е по-висшето, към което ще се стремя неотклонно. Тази последната, но разбрана в нейната цялост, всъщност е моя идеал и принцип.

И така, накрая, стигам до убеждението, че най-важно за мен е да следвам принципа на свободата. Това е най-животворният за философа принцип – същото се отнася и за човека. Свободата никога няма да ме подведе. Тя единствена може да ми гарантира истината – и то не каква да е истина, ами автентичната. Защото има и ощетена, крайно непълноценна, нежизнеспособна “истина”, която даже е вредна за живота и за философията. Аз дадох пример за това докъде води една абстрактна и наукообразна “истина-идеал”, която свързвам с доктрината на Хегеловия ученик Маркс.

За да не се подхлъзна към такива изкушения и ексцесии на самозабравилия се разсъдък аз залагам на принципа на автономията и свободата на търсещия и следващия жизнеността на самия живот разум. Принципът на свободата за мен е “точката”, в която се събират всички други изисквания на автентично философстващите. Щом съм разбрал това, аз вече уверено зная, че нямам нужда от нищо друго: това за мен е най-доброто. На тази основа мога вече съвсем уверено – доколкото това е възможно за философията – да тръгна по своя път в търсенето на ония съдбовно значими за човека истини, без които животът ни се обезсмисля. Пътят ми е така съблазнителен, че искрено се надявам, че ще мога да поведа по него и много други, търсещи истината и преди всичко млади хора. Или поне да ги подтикна да тръгнат по свой път – ето това е най-доброто, което мога да си пожелая…

(Следва)

Добави в Svejo

Апел към българското гражданско общество

Апел към българското гражданско общество в подкрепа на честния наш сънародник арх. Янев

Българи, трябва да подкрепим нашия съгражданин Янев, който е застрашен да стане жертва на демагогията и нескопосаните закони, сътворени в българския Парламент.

Призовавам всички уважаващи себе си български граждани да се включат в подписка, подкрепяща "социално изгърмелия" честен българин. Архитект Янев е дръзнал да повярва в законността в държавата ни! Така, впрочем, се изрази пловдивската адвокатка Каварджикова: “Архитект Янев е изгърмял социално. Не виждам този човек на коя врата ще почука и тя ще се отвори ли за него. Кой ще го вземе на работа и къде? Той е обречен на социална смърт. Прокурор Ангелов вчера в телефонното си интервю се базира на закона на МВР без да вземе пред вид закона за защита на свидетелите и мерките, които са предвидени в него за опазване анонимността на свидетеля и т.н.”. И щом е така, щом няма кой да го защити, щом животът му е застрашен от кошмарната държавна корупция, ние, гражданите, трябва да му помогнем! Защото той е смъртник вече. На човека сме длъжни да помогнем сега, в този момент. А не когато е късно.

Същият Янев според "законите" се е поставил в положение не да разобличи корупционните практики в правителството, а да бъде осъден за клевета, въпреки белязаните банкноти!?

Оказва се, че дори магистратите не познават законите, които сами творят. Тогава защо са тия там, в Парламента? Какви са ги вършили вече близо 20 години и за какво им плащахме целият комфорт, на който се радват?

Не сме българи и не сме хора, ако оставим този човек сам. Страшно ми е да си помисля че ще допуснем това. И то ще е най-жалкото нещо, което можем да си причиним сами. Не искам да помислям, че ще позволим на себе си да останем в пасивната роля на сеирджии, които после ще се палят яко на тема за оправията в държавата ни.

Аз заставам редом с този човек, но моля за вашата подкрепа. "Bis date qui cito dat" - двойно дава оня, който бързо дава (лат.) Да покажем и пред самите себе си, че сме способни да направим и нещо реално в подкрепа на първия гражданин, борец с корупцията у нас.

(Който желае да се подпише, може да изяви своето желание в коментарите на блога. Съвсем скоро ще пуснем и специална подписка, където можете да се подпишене. Ако имате преложения към текста на подписката, моля, направете ги.)

Добави в Svejo

Моите търсения носят върху себе си печата на моята човечност (6.4)

ЛЕКЦИЯ ШЕСТА: Изборът на път

6.4.Моите търсения носят върху себе си печата на моята човечност

Има още нещо, по което трябва да взема решение – за да бъде успешно вървенето по пътя. Става дума за избора на принцип, на водещо начало. Изглежда най-напред трябва да постигна яснота тъкмо по този въпрос. Без принцип нещата сякаш се разпадат, грози ме опасността всичко по-нататък да приеме един “насипен вид”, отделните положения могат да си останат несвързани едно с други и противоречащи си. Това е коварно, понеже аз искам моята философия да е основана на една органична връзка, а пък тя се получава единствено тогава, когато единен принцип пронизва всички нейни философия.

Ето защо най-първото следва да бъде наречено принцип, водещо начало. Да, принципът е онова, което пронизва всичко останало. Принципът е “нещото”, от което се ръководя – а пък и което ме ръководи. Размишлявайки, аз трябва да бъда “принципен”, т.е. да следвам своя принцип. Принципът е онова, което обединява моите мисли, придава им насоченост, изразява тяхната посока. Изобщо не може да се разсъждава без принцип, един вид “безпринципно” – или ако може, това не бива да е идеал на ония, които искат да се занимават истински с философия.

И така, принципът е онова, на което трябва да бъда верен в разсъжденията си. Принципът е “ядро”, което обединява моите мисли, той е техен център. Всеки принцип е регулативна идея, придаваща единство на мислите ми. Ако принципът е всичко онова, което изброих, то казаното ме задължава точно да определя своя принцип, принципа на своята философия. Или пък, философствайки, човек несъзнавано се ръководи от някакъв принцип?

Това е важен проблем, наистина, мога ли аз самият да си дам сметка за собствения принцип? Или той може да се разбере само в съпоставянето с някаква друга философия? Не следва ли, че принципът е “отвъд” самата философия? Мога ли да приема, че той е “големият контекст” на съответната философия?

Принципът на моята философия е израз на “средоточието” на моята душа и дух, за което аз самият не мога да зная. От казаното следва, че аз просто трябва да бъда верен на себе си. Но ако съм верен на себе си, тогава принципен ли съм? Аз трябва да се пазя най-вече от това да не изневеря на себе си, на своята позиция. Когато изневерявам на себе си, на онова в мен самия, което концентрира моя дух в една посока, аз наистина се разпилявам и вървенето ми по пътя не може да е ефективно. Тогава именно аз сякаш се въртя в кръг, тъпча на място, връщам се назад, кръжа на едно и също място и пр. Ако движенията ми са от този род, аз явно доникъде няма да стигна. Трябва да направя нужното да не ме сполети тъкмо това.

Но какво правя, за да предотвратя тази възможност – и как го правя? Случвало ли ми се е това, усетил ли съм някога, че губя вярност, верността спрямо самия себе си – и спрямо моя принцип, който в повечето случаи съвпада с мен самия, с най-интимното в моята личност? Това са твърде важни, но и трудни въпроси, на които априори не може да се отговори. Тук пак следва да се доверя на интуицията си, на своя творчески и духовен порив. Няма как всичко в поведението ми на нивата на философските търсения да бъде осмислено, регулирано, програмирано, планирано, осъзнато. Напротив, много често аз нямам друг избор освен да се доверя на вътрешния си усет, и без да зная защо правя така, да продължа напред, пък макар и не така уверено както би ми се искало. Философските търсения носят в себе си – върху себе си! – печата на моята човечност и на моята свобода – ето това никога не трябва да забравям. И от него никога не следва да се отказвам.

В такъв случай смесването на принципи означава, че проявявам несвобода, че изменям на себе си, че не съм личностно устойчив, че нямам решимостта да отстоявам докрай своята позиция. То в никакъв случай не е израз на “душевна широта”, както понякога ни изглежда това. Безпринципният, външно погледнато, може в един момент да си мисли, че е придобил някаква измамна душевна широта, но това едва ли е така. Но дори и да беше така, има едно коварно съображение: като разширя прекалено душата и духа си, няма ли обаче да се разконцентрирам? Едва ли мога да бъда верен на много, дори на несъвместими принципи. Много често тъкмо обърканият човек си мисли, че е с най-широки и вместими принципи, но едно такова разнообразие само подчертава объркаността му.

Ето защо в такъв случай е по-добре да “стесня” духа си, да го концентрирам в определена посока. Най-малкото защото ако се “разпилея” прекалено, ще мога ли след това да се “събера”? Или трябва да търся мярата, нещо “средно” между прекалено “широкото” и прекалено “тясното”?

Защото понякога може да изглежда така, че принципният е просто “тесногръд”. Но в същото време безпринципният няма как да не е съвсем “вятърничав”. Как обаче да се предпазя от едното и от другото? Нали и философията ми, безспорно, не трябва да е нито “тесногръда”, нито “вятърничава”?

Принципът, или по-скоро верността на един и същ принцип може да ми изиграе някои не съвсем приятни номера. Безпринципността пък в още по-голяма степен е опасна. Аз не мога сам да си дам сметка какво точно ме е сполетяло. Аз едва ли мога да разпозная когато ми се е случило било едното, било другото, именно дали съм тесногръд, или пък съм застрашен от вятърничавост. Вероятно само някой друг, намиращ се отстрани – или извън моята философия – може да го забележи и ако ме уважава да ми го каже. И на мен не ми остава нищо друго освен да му бъда благодарен за това – защото ме е подтикнал да отстраня свой значим недостатък. И дори дефект на моята мисъл. Но такива външни корекции на мисловния стереотип рядко могат да се случат.

Искам тук да дам един крайно показателен пример – онова, което се е случило на великия Хегел. Неговият пример е крещящ именно когато трябва да се осъзнае докъде може да доведе верността на един принцип и на една породена от него система – води до една абсурдност, която обаче вътре, в пределите на самата философия, трудно може да се усети, камо ли пък да се осъзнае. Хегел наистина е сътворил една грандиозна и енциклопедична по характер философска система. Той е верен на принципа си с една немска педантичност и не отстъпва от него в нито един момент. Иначе принципът му е превъзходен и предполага един широк хоризонт: Хегел вярва докрай в принципа за тъждество, за единство на субективното и обективното в духа. Това, впрочем, е велика идея, която при това е изключително плодотворна. Хегел има велики постижения, неговата философия на моменти показва и сиен творчески патос. Но се стига до парадокса въпреки това, въпреки че е една грандиозна философия, много често да твърдят, че изучаването на Хегел за един неопитен ум не е за препоръчване. Дори понякога казват, че е вредно да се учи Хегеловата философия. Това, което се е случило с Хегеловия ученик Карл Маркс – който на всичкото отгоре не го е доразбрал! – е показателно за това докъде може да доведе един човек сляпото следване на един иначе наистина превъзходен принцип. При Маркс изпъкват в най-явен вид дефектите, заложени иманентно в Хегеловата философия. Например Маркс стига до тотално отричане и игнориране на човешката свобода: човекът се претопява в “масата” и губи всякаква самостойна ценност. Човекът става най-просто природно и социално същество, а индивидуалността, личностността се изпарява или пък нивелира до абсурд. Комуната убива индивида, а социалността смазва индивидуалността. Всичко това е заложено в Хегеловата философия и в Хегеловия принцип. Хегел също е правил порочни изводи на основата на своя иначе превъзходен принцип: именно прекомерната му вярност към него го подтиква към такива грехове. Например за Хегел държавата има тотален приоритет над индивида – и от това положение до сталиновия геноцид има само една крачка. Сталин, ученикът на Маркс и Ленин, не закъснява да направи този така злодейски, ала съвсем логичен извод: индивидът е нещо, социумът (комуната) е всичко. Така в основите на прословутото кърваво “царство на свободата като осъзната необходимост” биват положени костите на милиони човешки същества. Аксиомата на Сталин – “Есть человека – есть проблема, нет человека, нет проблемы” (Има човек, има проблем, няма го човекът, няма го вече проблема.) – е именно доведеното до абсурд пълно пренебрежение към човека и към съдбовната за човека потребност от свобода. И се оказва, че иначе така широко скроеният немски класически философ Георг Хегел поставя теоретичните основи на сталинисткия терор над човечността – нищо че самият Хегел даже и не е подозирал какви ужасни изводи ще направят неговите криво разбрали го ученици, отдали се съвсем наскоро на един най-злодейски сатанизъм какъвто по същество е комунизмът.

Но да се върнем отново до своя пряк анализ. От казаното дотук трябва да се направи един необходим извод: свободата на мисълта и толерантността към критики, към най-различните гледни точки, духовният плурализъм и пр. са противоотровата на такива изкушения, които водят до прегрешения срещу истината. Затова “правилното философстване” винаги е в “компания”, т.е. когато свободно се разговаря, дискутира, спори. Това не означава, че повечето глави мислят по-добре – мисленето винаги е нещо индивидуално. Ала пък точно по тази причина е безкрайно необходимо споделянето на идеи и възгледи.

Сократовите диалози не са само метафора или символ, индивидът е безкрайно импулсиран от смислените философски разговори. Въпреки това обаче аз трябва да разчитам преди всичко на себе си. Защото ако аз самият не съм “качествен”, то “философската компания” едва ли може да замести моя ущърб. Всеки участник във философски разговори и в търсенията в полето на философията следва да се погрижи да повиши качеството си като личност. Това изглежда е главното, на което следва да се заложи. Няма нищо по-приятно и смислено от разговорите между самостоятелно мислещи и търсещи хора, но за да имат какво да обменят помежду си, те трябва преди това да са “произвели” в душите си онова, което ще обменят в последствие. Разговорите между самонадеяни празноглавци съвсем не са ми интересни.

Самостоятелното осмисляне и разсъждение е истинският път във философията, по който вървят призваните за нея. Той не е широкият царски път, по който вървят тълпи поклонници. Той е проправяне на нов път чрез просичането на храсталаци и дънери и изравняване на терена. Малцина са тия, които са готови да правят това. На мнозинството то се вижда прекалено трудоемко. Аз обаче залагам точно на това. И не се боя от трудностите, защото вече зная, че лесното не е за предпочитане от ония, които имат по-сериозни намерения от това да се преструват, че нещо правят.

Не бива да си мисля, че трябва да разчитам на другите в тази насока: защото един такъв “колективизъм” във философията е напълно безперспективен. Тя е нещо изцяло индивидуално – както индивидуална е човешката свобода. Аз, разбира се, съм длъжен да разглеждам другите като свои партньори - ако пожелаят и те това, разбира се. Но преди всичко аз съм длъжен сам да се погрижа за своите виждания. Защото кой ще ме иска за партньор ако не съм на нужното ниво?

(Следва)

Добави в Svejo

Търсенето на първоосновата на всичко съществуващо (6.3)

ЛЕКЦИЯ ШЕСТА: Изборът на път

6.3.Търсенето на първоосновата на всичко съществуващо

Това, че нещата съществуват наистина е нещо първо, което обединява всичко съществуващо в една общност. Да схвана какво означава съществуването, какво е това да съществуваш, е първото, от което следва да започна: загадката на съществуването е изпълнена с непонятност и дори плаши. Как съществуват отделните неща е въпрос, който идва впоследствие, но да се асимилира какво е съществуване е първото, фундаментът. На него би следвало да се стъпи, та да се върви уверено напред.

Някой може да каже: и какво толкова мистериозно има в това, че нещата съществуват? Съществуват си и толкоз – нима има нещо тук за разбиране, какво ли пък тук е под въпрос? Може би нещата “просто си съществуват”? Какво има тук още да се търси?

Така погледнато, загадката е разрушена: голяма работа, съществуват, нека да си съществуват, мен какво ме засяга това?! При една такава нагласа за тайнство на съществуването изобщо не може да се говори. Тук не се долавя това, че да съществува нещо е цяла мистерия, чудо, нещо необяснимо никога и докрай. Ето че се иска човек да промени нещо в нагласата си за да се приобщи към тази толкова възвишена мистерия на съществуването, от която и ние, хората, сме част.

Най-напред – за да постигна нещо в тази насока – мога да се запитам така: дали има нещо, от което да зависи съществуването на нещата, които изобщо съществуват? Или не бива да се пита така: съществуват си – и толкова! Нима може да смятам така? Всичко може, но важното е дали има смисъл. Ето че стигнахме до задънена улица още щом като поставихме първият въпрос: какво означава това, че нещата изобщо си съществуват? Явно се налага още много да се мисли по него та да се доберем до смисъла, до един такъв най-грандиозен смисъл.

Да питам как съществуват нещата е въпрос, който оставям за впоследствие. Но има един още по-коварен въпрос: а защо нещата изобщо съществуват? Въпросът, съдържащ това “защо?”, е винаги най-философски и смислен въпрос. Въпросът “как?” е някак си “по-технически”, той обяснява механизма, докато въпросът “защо?” винаги е същностен и философски. Значи какво трябва да отговоря ако се запитам: как или защо е “по-първи” въпрос? Или: кой въпрос е “по-важен”, кой е “най-важният”? Работите започнаха великолепно да се оплитат и объркват. Е, поне има смисъл след това да ги “разплитам”, та да поставя всяко нещо на неговото си място.

Все пак дотук открих, че трябва да изясня най-напред поне едното от тях, а именно какво значи това, че нещата изобщо съществуват. Търсейки отговор по един такъв въпрос, вероятно ще ми се разкрие и защо те съществуват. Защото реалността, която стои зад така загадъчната дума “съществуване”, носи в себе си и своето “защо?”, и своето “как?”, и всяко друго, до което умът ми може да се докопа.

Дали ще се успокоя ако не разбера някога тези неща докрай, ако отговоря на тези въпроси в един момент сякаш пределно изчерпателно? Как ли хората спят спокойно щом като не са наясно примерно с това защо нещата съществуват? Защото ако не съм прояснил въпроса защо нещата съществуват – и какво изобщо значи това да съществуваш – аз няма как да проумея и собственото си съществуване в този прекрасен, така изобилно-щедро облян от светлина свят.

Да, наистина, как така да “не е важно”, та нали от разгадаването на този въпрос зависи и това защо аз самият съществувам? Не е ли това най-важното, от което зависи всичко останало? Да, най-важното е, по-важно от това за мен лично няма, макар че е съвсем нормално да допусна, че моето съществуване е само брънка от една грандиозна верига на съществуващото, която обхваща всички светове в тази наша необятна галактика и Вселена. Как човек да не изтръпне когато осъзнае, когато си опита да си даде сметка какво значи това.

И след като аз самият, човекът, ми е “най-близкото” от всички други съществуващи неща, то въпросът защо аз самият съществувам необходимо трябва да е “най-първият”. Ако отговоря на него, то това вероятно ще ми помогне да разбера защо съществува и “останалото”. Дали не трябва да започна наистина от този въпрос на основание на това, че той ми е най-близък? Може би е така, но нали трябва да се провери? Не показва ли обаче един такъв подход, че в такъв случай аз съм склонен да се надценявам: щом и понеже съм човек, то аз започвам и тръгвам от съществуването на човека, за което обаче е безспорно, че то е само брънка от онази грандиозна вселенска верига от всякакви съществуващи неща?! Ако мравките примерно започнат да си правят своя философия, те няма ли по същия начин да турят своето мравешко съществуване на първо място – по високо дори от съществуването на звездите?! Дали не допускам някаква коварна грешка като във философията си започвам с едно такова… “субективизиране”? Ето каква странна дума измислих още тук…

Но че има и още нещо: а на какво, впрочем, е израз това, че нещата съществуват? Това, че съществуват, дали не е “случайност” или “инцидент”? А може би съществуването им е свидетелство на нещо още по-фундаментално от самото непосредствено съществуване? Кое е това “нещо”, което определя съществуването? Има ли нещо, на което съществуването е израз и потвърждение? Великолепни въпроси са тези, над тях си заслужава много да се мисли. И да не се бърза много-много с отговорите.


Ако приема, че има нещо, което сякаш стои “зад” съществуването и го определя, е една хипотеза, която си заслужава да се осмисли, макар че още сега ми хрумва, че такова допускане май повече усложнява самата ситуация, откокото нещо да решава. Но всичко трябва да бъде обсъдено и осмислено.

Добре, приемам, че има нещо, което определя съществуването на всичко съществуващо, което все едно подтиква нещата към съществуване. Как обаче да го нарека това “нещо”? А дали онова, от което зависи съществуването на всичко друго, само съществува, самото то съществува ли? Това е един превъзходен въпрос: съществува ли онова, от което зависи самото съществуване, на което съществуването е израз? Или такъв въпрос е някак си “съчинен”, и по тази причина така странен. Но може ли от неще да зависи самото съществуване, а пък то самото да не съществува? Нима е възможен такъв абсурд? Да, наистина, това е очевиден абсурд – ето защо трябва да приема нещо толкова просто: това, от което зависи всичко съществуващо, неизбежно и необходимо съществува, за което самото съществуване на съществуващите неща е неоспоримо доказателство.

Добре, ясно е, че тази основа и същност на съществуването съществува, но коя и каква, собствено, е тя? Дали не трябва да й дам някакво име? Какво е онова, от което зависи съществуването? Каква е тази суверенна и най-първа същност, на която съществуването е прост израз? Как се нарича изворът на всяко съществуване, на всяко съществуващо?

Тук, изглежда, имам два варианта. Единият е този: съществуването има за свой израз нещо съществуващо. Другият е някак си странен, но не бива да го подминавам: нищото е извор на… съществуващото, защото за да възникне изобщо нещо, то сякаш се “излюпва” в несъщуствуването! Екстравагантно положение, но защо пък да не го допусна и него? Още повече че си има своите основания: съществуването произлиза от несъществуването, произлиза от него, както Афродита е произлязла от морската пяна, зародила се е в нея. От нищото е произлязло всичко, и в нищо то ще се превърне когато свърши отреденият му срок за съществуване. Да, на този свят няма вечни неща, “всичко тече и се изменя” (Хераклит), човек даже не може да влезе два пъти в една и съща река – понеже вторият път реката и водата вече е друга! От нищото сме поизлезли и в нищо ще се превърнем е една невероятно продуктивна хипотеза, която допускам, и която тепърва ще трябва да я осмисля колкото се може по-дълбоко.

А другият вариант е, че онова, което поражда самото съществуване, няма как да е друго, освен най-мощна в това отношение – в отношение на съществуването – субстанция, която, понеже сякаш има излишък от съществуване, защото е преизобилна с него, непрекъснато подхранва съществуването на всички съществуващи неща. Такава преизобилна, преизпълнена с потенциал за съществуване субстанция се нарича Бог. Това ли е Бог? Интересно, много интересно е това…

Или пък да не употребяваме тази така велика дума Бог? Дали пък основа на съществуването е онова, което философите наричат битие? “Битието съществува многолико” (Хайдегер), ето това изречение може би разбулва тайната. А какво е битие ще трябва да разбера непременно, и то съвсем скоро. А дали пък Бог не е самото битие? Или той е Свръхбитие? Ако Бог е абсолютно по своя най-мощен потенциал битие, то какво тогава е битието като такова? Вижда се, че въпросите тук също нямат край. Важното е обаче да сме предразположили съзнанието съм долавянето на смисъла в тези въпроси. Получава ли се това при вас? Опитайте, може и да се получи…

Дали от битието зависи съществуването, дали съществуването не е израз на едно свръхвелико неизменно битие? А Бог не е ли най-висшето битие, Битието “изобщо”, корена на всяко битие и съществуване? Невероятен възторг обзема душата ми щом е способна да се остави на тези, на такива въпроси. Да, само човек, надарен с разум, съзнание, душа и дух може да си задава такива вопроси – това е велико! Нищо на този свят не го умее това. Нито котката ми, която дяволито ме гледа сега, докато удрям пръсти по клавиатурата, и ме дебне, та да изпружи лапички, защото тя, горката, си мисли че като движа пръсти я каня да си играем! Нито ето това парче мрамор, с което натискам страниците на книгите, което е обречено да съществува във вечно безмълвие – макар че има едно преимущество пред мен: проклетият камък ще ме надживее, ще го има и когато мен няма да ме има на този свят! – нито нищо друго може да си задава такива въпроси, а само аз, човекът, може да си ги зададе. Това е нещо, което ме изпълва с чувство на гордост от съзнанието, че съм мислещ човек.

Как мога да бъда спокоен докато не изясня тези въпроси? Бог, Битието, човекът, съществуването, Вселената, загадъчното й мълчание, и пр., и пр., това са проблеми и теми, от които трябва да тръгна в своя порив към истината на съществуването. Първото изглежда е сряд тях, сред изброените “неща”. Или е така, или пък “първото” е нещо, за което изобщо не подозирам до този момент? Нищо, ще направя нужното да го открия, няма да го оставя скрито както вероятно на него му се иска…

(Следва, а останалите лекции от този курс можете да прочетете ето тук.)

Добави в Svejo

Кратък аналитичен преглед на написаното в българската блогосфера

Че президентът Гоце Първанов изложи "новаторските" си и "реформистки" виждания за промени във функционирането на нашата олигархична пишмандемокрация точно в този момент, след визитата на своя вдъхновител Путин, е доста символично. Това отбелязва и един блогър в смислената си статия Смесена избирателна система „Първанов-Путин”, която ми направи впечатление, и който се интересува не е зле да я прочете. Да, анализът на Даниел Стефанов в тази сериозна статия ми се вижда добър и убедителен. За тия ходове на нашия си пишман-Путин (Първанов) остроумно пише и Иван Бедров: Президентът шахматист.

Е, разбира се, Първанов доста плоско се издава да прави такива "фундаментални" изказвания тъкмо под влияние на силните си впечатления от своя кремълски господар. Пък и явно му се иска хората да не говорят за националното предателство на управляващите, които подписаха скандални и антибългарски споразумения с Путин, и затова подхвърля в мелницата на верноподаническите медии малко плява, та да могат да отклоняват вниманието на хората от истински важното. Подобна насока се крие в твърдение, съдържащо се в бележката на Ю.Попов под заглавието Първанов бил измислил принцип.

Иначе продължават опитите да се намери кампания, която да замести благодатната няколкогодишна пропагандно шумотевица около сестрите-либийки, която доведе дотам хората да проспят толкова много далавери на управляващите в този период. И в тази насока се мъчат да дразнят сълзотворни сантиментални чувства, спекулирайки с положението на децата от Могилино. Гледам, създали са вече и брлог на тази тема, явно има насоки кампанията да прерастне в кампания "НЕ СТЕ НАРЕД - 2", каквато доскоро беше кампанията "НЕ СТЕ САМИ, А НИЕ НЕ СМЕ НАРЕД", свързана със сестрите от Либия. Надпреварват се да ни баламосват и да отклоняват вниманието на сантименталните нашенски наивници: “Повярвайте, там е по-страшно от Могилино!” е една публикация от този сорт. В този блог има и лозунг НЕ УБИВАЙТЕ ДЕЦАТА, който звучи странно безадресно - интересно, кой е този, дето убива децата?! Може би... Системата?! Или... Глобализацията?! Каквото и да е, само да не е шибаното правителство, само да не е милата мазна Масларова, която така изразително презира всички ония, на които уж помага...

Д.Аврамов пък пише по темата България е санкционирана за корупция. Кой е отговорен?. Да, пределно верни, но доста неприятни констатации. Неприятни за страната ни - и за нас, че търпим тия управници. Някой знае ли защо ги търпим?!

Друго нещо интересно не срещнах, въпреки че ми се искаше. Повечето блогъри просто са вгледани в самите себи си и се любуват на невероятния си чар. Така предполагам де, защото сякаш не живият тук и сега, ами са някъде на Олимп поне. Както и да е те, тяхна си работа. Аз само констатирам това, което е...

А, ето нещо. Двама млади социалисти - имало и такива, да не повярва човек?! - си направили блогове. Единият е Илия Марков, който е написал бележка-представяне "За политиката и други важни неща", в което пък представя едноименен блог на друг млад социалист. Този последният се казва както научих Данаил Георгиев, който пък е написал нещо за изявлението на Първанов вчера. Оказва се, че Гоце явно е попреписал документ на младите социалисти, или и те са банални както кумира си. Да спра дотук...

Добави в Svejo

Съзнанието на гордия и свободен човек и гражданин ни е съдбовно необходимо

(Предговор на новата ми книга КРАТКА ЛИЧНА ИСТОРИЯ НА СЪВРЕМЕННА БЪЛГАРИЯ)

Разговаряйки по най-горещите проблеми на България с много хора, преди всичко младежи, изведнъж ми хрумна страхотна идея: да напиша поредица от есета за най-новата, за съвременната история на България. Започнах да пиша тези есета с невероятно въодушевление: имах чувството, че не аз пиша тях, а някак си все едно те пишат мене. И просто нямаше как да отложа във времето тази задача.

Когато нещо е назряло, когато е дошъл моментът да се роди, вече нищо не може да спре появата му на белия свят: така именно се роди и тази поредица от мои есета за България и за преживяното от нас, съвременниците на раждането на модерната българска демокрация. Всяка сутрин пишех по едно есе и скоро книгата, която условно нарекох “Кратка лична история на съвременна България”, взе да придобива облика на една съвсем личностна, откровена, ценностно наситена и честна книга. Разбира се, тя включва периода след 1989 г., понеже констатирах, че младите хора – особено пък от "поколението на свободата", което тази година навършва 18 години – съвсем не познават този период. Ние, по-възрастните, познаваме тази история дори "отвътре", понеже, така или иначе, бяхме участници в нея: та тя се разгърна пред очите ни! Нещо повече – ние я живяхме и изстрадахме. Същевременно, за жалост, олигархичната пропаганда днес ревниво пази тайната около действително случилото се през тези години – и затова наистина трябва повече да се пише за този период. И то не само от мен, ами от повече хора.

Аз писах за събитията в тия години от моя си гледна точка: от позицията на философ, за който освен фактите най-важното са психологическите и нравствените подбуди на реалните участници в събитията. Същевременно по моя си обичай преплетох лично-преживяното с исторически-значимото, защото тия два пласта за мен не просто се преплитат, ами благодарение на тях може да се долови тъкмо субективната, човешката страна на случилото се. По тази причина аз написах поредица от експресивни есета, в която представих една наистина съвсем човечна и лична, а не "наукообразна" или пък "обективна" история. Сиреч аз не само че не съм "гонил" от анализите си субективния момент, лично-човешката и ценностна пристрастност, напротив, акцентирах тъкмо върху тях. Струва ми се, че подобен подход има и нашият Симеон Радев, който описа друг един период и то така, че неговата гледна точка ще си остане завинаги толкова вълнуваща и дори меродавна.

Аз лично не съм привърженик на марксистката псевдонаучна обективистка историография, която обезличава тотално историческия процес, понеже елиминира тъкмо личностното, човешкото в него. За маркс-комунистите историята не е нищо друго освен разгръщане на някаква извънчовешка "закономерност" или дори съдбовна предопределеност, в която реалните дейци, участниците, са просто рупори на някаква "историческа необходимост" или на една съвсем предвзета “неумолима повеля на времето”. Този подход, който все още си вегетира необезпокояван сред нашите историци и особено в учебниците по история, е крайно време да бъде пратен да събира прахта в архивите, понеже е негоден и крайно несъвременен. Аз лично съм привърженик на един друг тип историография, която описва възможно най-плътно и жизнено-достоверно ония човешки феномени, които в своята съвкупност правят цялата поредица от естествено разгръщащи се исторически събития. Историята я правят реални дейци и хора, имащи си свои идейни и психологически подбуди, своите ограничени или пък пронизани от съзнанието за държавническа мисия човешки мотиви. Смятам, че точно този подход, който не изнася "извън скобата" човешкото от делата на историческите дейци, е най-плодотворен – и също че само той може да интригува човека, особено пък младите хора...

И тъй като идеята за написването на една такава различна история на България ме овладя невероятно силно, аз за известно време зарязах всичко останало. Не мога да опиша с думи това силно чувство, което ме импулсираше в работата. Оживих наново в представата си всичко онова, което нацията ни преживя в онези трудни, но въпреки всичко безкрайно значими за България години. Сякаш неотдавна преживяното наново възкръсна пред очите ми, а пък най-вече в съзнанието ми се възроди оня дух на свободата, който тласкаше събитията напред, който въодушевяваше тогава привържениците и страдалците на най-новата българска демокрация. Смятам, че възсъздаването на този дух на свободата, на който всъщност дължим всичките си постижения в тия годинои, е особено потребно в наши дни, когато “разочарованите от свободата” и противниците на демокрацията ни сред българите сякаш са мнозинство – и затова не пропускат нито една възможност да я похулят или да се изгаврят с нея. А като апотеоз на всичко за преживяното от нас самите, за случилото се пред очите ни, вече започнаха да разпространяват какви ли не, един от друг по-неверни, отвратителни в изопачеността си басни, приказки и митове. Особено пък увлечено лъжат за ония събития повечето от преките участници в тях – за да изкупят или поне да замажат старите си вини и предателства. Ето при това положение аз вече просто нямаше как да не напиша своята история – и го направих, при това, както казах, с извънредно вълнение и дори страст.

Аз наистина не съм историк-професионалист, но това в някакъв смисъл може да е предимство: аз исках да напиша една, както казах, съвсем друга история. Исках да напиша история на човешките реакции и подбуди, която за мен като философ е същинската история, а пък онази, "реалната история", е просто нейн отблясък, нейна реминисценция.

Да, за мен историята на духа, на човешкото съзнание, на психологическите и човешки феномени е сърцевина на това, което наричат "действителна история". Защото самата история не е някакъв свръхличен, тя е именно човешки феномен. Само ако разберем историята на нашите толкова човешки преживявявания през последните години след 1989 г. ще разберем и истинските причини за всичко онова, което ни сполетя. А то, разбира се, не ни сполетя като "Божие проклятие свише": защото не Бог, а самите ние, заради своята боязън пред свободата, заради нерешителността си, осъдихме самите себе си на това безславно и унизително вегетиране, на тъпченето на едно място, на срамните ни връщания назад, в уюта на добре познатото, но така унизително иначе съществуване. И именно затова понесохме толкова издевателства спрямо честта ни като индивиди и като нация – вместо да заживеем най-накрая по-човешки и достойно живота си...

И ето най-после моята книга е в твоите ръце, драги читателю. Ти ще бъдеш съдник на казаното в нея, защото моята книга е крайно полемична книга, предразполагаща към много размисъл и най-ожесточени дискусии. Тия дискусии обаче са целебни за раните, които заради страх, нерешителност и малодушие сами нанесохме по тялото на младата ни българска демокрация, а също така и за раните в собствените ни души. Ако нещо не е както ние искаме, то причината за това е в нас самите, а не в “обстоятелствата” или в злата ни и така несправедлива към нас участ, историческа и човешка - както обикновено си го представят. Воден от това високо съзнание – да провокирам такъв необходим за нацията ни разговор - аз написах своята книга съвсем съзнателно в най-дързък, изцяло провокативен маниер. Целта ми беше да отправя най-яростни понякога провокации към съзнанията на българите, и то не за друго, а за пробуждането на спасителния и животворен дух на самата нация, за освестяването й, за което е крайно време. Писал съм по този начин с болка, а не от перверзност или заради склонност към някакъв исторически или политически мазохизъм - както някои неизбежно ще го изтълкуват. И защото съм дълбоко убеден, че такъв един подход е не само допустим, той е и в най-голяма степен належащ.

По тази именно причина не спестих нищо от ония наши народно-психологически слабости, дефекти и кусури, които толкова пречат не само на живота ни, но и на битието ни като държава и като нация. Бях пределно честен, прям и открит – колкото и да е дразнещо това за мнозина. Казах и написах всичко напълно открито, без никакви скрупули относно това как аз виждам нещата, не спестих нищо, нито пък някъде съм се старал по добре познатия ни гаден популистки маниер подличко да дразня едно наше съвсем фалшиво национално самочувствие. Аз продължавам да вярвам въпреки всичко в така простата констатация, в чиято правота съм се убедил за некраткия си живот: без истината сме заникъде! Без истината много сме страдали и ще продължим да страдаме. Ако не отхвърлим безжалостно гадничките ни склонности да се прекланяме на лъжата било от прекалена наивност, било от глупост или просто от скука, то да не чакаме добро: всяко нещо на този свят не остава безследно и всяка слабост се наказва. Ето по тази причина аз нищо не спестих и всичко казах както аз съм го осъзнал: пък дори и да звучи съвсем жестоко. Направих това, защото и за нашата национална психика сякаш ни е необходим хирург, който без жалост ще отстрани всички ония тумори и вредни разсейки на болестта, която свързваме с половинвековното тотално господство на комунизма. Ако не победим тази болест на обществения организъм много още ще страдаме. Но ни е нужно едно пречистване, та да се върнем не само като индивиди, но и като нация при изворите на автентичния живот. Защото само така ще заживеем най-после нормално и човешки, поставяйки здравите основите на бъдещия ни просперитет.

Тия от нас, които обичат да осмислят историята на нашите лутания към свободата и достойнството, и не се отказват от истината за нея, ще бъдат особено импулсирани от моята книга. Постарах се да бъда както винаги изключително правдив. Правдив според правдата на самия живот, а не според тази или нечия друга субективна или пък политическа "истина". Крайно време е да разберем, че само с истината може да се живее, и че в нея не трябва да търсим никаква външна целесъобразност или превратна полезност: истинното е полезно за всички. Особено пък за ония, които изобщо не съзнават своите коренни интереси и по тази причина предпочитат да бъдат сладко залъгвани или направо баламосвани от умели користни играчи-популисти или пък социално загрижени леви лицемери.

С пожелание за плодотворни размисли и търсения на истината за нас самите, която ни е така безкрайно необходима, те оставям, любезни читателю, с една необходима книга, която говори за съдбата на нашата България. На нашата единствена България, която наистина заслужава бъдещето на просперираща и доволна от себе си нация. Което засега все още не сме й осигурили – за жалост и за наш срам, понеже все пак живеем в 21-ия век! Крайно време е да разберем, че от това какви сме ние – като характери, като личности, като преданост и отдеденост на свободата! – пряко зависи и съдбата ни като нация. А също и трябва да положим известно старание да станем по-добри, по-смели и по-истински - и като индивиди, и като граждани, и като българи, и особено пък като европейци! - то едва тогава нашата България ще постигне бъдещето, което заслужава. Имайки съзнанието, или бидейки една изцяло европейска, а не ориенталска или пък с руско-славянска общинническа или с комуноидна психология страна. Не бяха леки, напротив, много трудни и обиколни бяха пътищата, по които вървяхме към нашата си българска идея за свобода, но това се дължеше именно на нашата нерешителност. Само ако победим своето малодушие и слабост ще постигнем бъдещето, което достойният и смел човек непременно постига.

А това, което важи за индивидите, в пълна мяра важи и за нациите. Да, от нас зависи всичко, от никой друг. Няма да спра да повтарям тази съдбовна особено за нас истина. Това именно съзнание на гордия и свободен човек и гражданин по тази точно причина ни е съдбовно необходимо. И моята книга работи най-усърдно и весотдайно за раждането едно такова автентично съзнание. Дано книгата ми помогне в тази насока, дано стане една полезна българска книга. Дай Боже!

Авторът

Добави в Svejo

“Другата България” срещу “нашата България”

Всеки българин, пък и български гражданин изобщо, предполагам, смята България за своя (своя родина, своя страна, свое отечество и пр.). Това е разбираемо и естествено, то е израз на един светъл идеализъм, но не за него ще стане дума в това есе. А за нещо съвсем друго и съвсем не така възвишено.

“Нашите” и “другите” са две извечни ипостаси на българския дух. Ще се поясня какво имам предвид. Едно време диктаторът Тодор Живков се хвалеше, че комунистите били постоили “две Българии”. Де да беше истина, но вождът на комунистите рядко изобщо разбираше какво казва. Общо взето често той или нищо не казваше, или просто казваше някаква глупост. България е една, но комунистите си я смятаха за своя, за нещо като “бащиния”. Те винаги са възприемали властта като огромна софра, на която яко се плюска. Тези именно герои след 1989 година успяха да “приватизират” България, да я заграбят, да я направят своя частна собственост. Защото какво е една страна ако не нейното богатство.

Днес комунистите у нас са капиталисти – впрочем, и в Русия е така. Стана така, че те заграбиха всичко и сега като говорят “България е наша”, това трябва да се разбира съвсем буквално. Да, “нашите” и “другите” са две извечни ипостаси на българския дух – и това много ни е коствало.

Комунистите особено успяха да доведат до крайност и абсурд тази комуноидна по същество психология. “Той е наше момче, той е от нашите, дай да направим нещо за него и пр.” – така говореха другарите, и се уреждаха навсякъде. Така именно те успяха да заграбят всичко, цялото национално богатство. “Нашите” успяха да отмъкнат под носа ни нашата, общата България, и да си я направят своя. И сега си чувстват България съвсем своя. И като кучета си я бранят и не я дават никому. Приватизираха я, санким, България стана тяхна частна собственост. Днес България е тяхна, на “нашите”, и те нагло заявяват: “Нашата България”, и то тъкмо по начина, по който правят това руските олигарси, наричащи Русия “нашата Русия”. Руската и българската господстващи олигархии и генетично, и психосоматично, и идейно, и всякак имат един и същи корен. Всичко е еднакво у тях, спорно е само коя от тях е по-нагла. В това отношение конкуренцията между тях е огромна.

И ето че сега вече де факто наистина си имаме “две Българии” – “нашата” и “другата”. “Нашите” от другарското котило наричат България “нашата България” и, както казах, разбират това съвсем буквално. Те затова си правят с нея каквото си искат. Тя си била тяхна, нима трябва да дават някому отчет какво правят с нея?! Ако поискат, могат да я харижат, примерно, на Русия, да я завещаят на руската олигархия. По-скоро не ако те искат, а ако руснаците я поискат, “нашите” като едното нищо ще им я дадат или завещаят даже. Те в това отношение имат исторически опит. За пет десетилетия бяха направили България московски вилает. По едно време даже почнаха да молят московския си господар да ликвидира бългаската държава, а България да стане 16-та република на СССР. Тя, България, щом си е тяхна, те могат да си правят каквото си искат с нея. Нещо повече, те не само всичко българско и национално си смятат за свое, ами и… европейските фондове си смятат за свои, за своя бащиния!

Ето сега фирмите не само на комуниста-ченге Доган, но и на цялата ни комунистическа олигархия ще се изпоядат кой повечко да лапне от фондовете. Като хиени се джафкат, ала все пак делят плячката: дори и Симеоновите хора нещичко поналапаха. Този казус със Симеон е българска екстаравагантност: царят и царските хора имат голяма заслуга, за да стане така България да е тяхна, на олигархията. И някои сини, седесари де, се присъединиха към лапащите.

Тия, дето бяха подминати сякаш от голямото лапане, именно аутсайдерите сред мутрите, сред милиционерите, сред ченгетата, сега, ето в тия последни две години, обединени около своя титан и народен любимец бат Бойко, също заявяват претенции да се наместят на софрата. Не че сега са били лишени от лапане, те също са били около трапезата, ала са им падали май само оглозганите кокали и трохите. Ето затова те сега справедливо се възмущават и искат да грабнат ножа, и хляба, и печеното, и вилицата. Като едното нищо ще го постигнат, защото успяха да заблудят доста хора, че уж се били възмущавали от голямото лапане. Бат Бойко уж бил борец срещу... олигархията: тука кораб през окото ми минава ли?! Тези неговите херои обаче също като другите, няма как, разглеждат България като своя. Те също гръмко крещят и се тупкат по космясалите гърди: “България е наша, нашата България!”. И те го разбират това съвсем буквално, да не си помислят някои, че го разбират идеалистически, не, няма такова нещо… нема да се излагаме сега я!

Коя обаче е “другата България”? Това сме ние, прецаканите, извозените, тия, дето позволихме на “нашите” да турят ръка на България и да си я почувстват като своя в един съвсем пазарен смисъл. Ние, хората от “другата България”, сме всякакви: сред нас има и мечтатели-нехранимайковци, и наивни лапнишарани, и идиоти (като моя милост примерно!), които обичат силно свободата и демокрацията, но съвсем идеалистично, по най-възвишени ценностни подбуди, и много, много други. Ние, хората от “другата България” сме на път да станем една съвсем неорганизирана, отчаяна паплач, която изобщо не знае какво иска и която олигархията ни, “нашите” де, могат да си манипулират както си искат.

Олигархията ни има тотален медиен диктат и работи всекидневно по всеобщото опростачване на нацията ни, симптоми на което са следните феномени: Слави Трифонов е обявен за “морален стожер на нацията”; всеизвестният ви бат Бойко, знайно е, е обявен за… “титан на мисълта” и “баща на българската демокрация” (Чувам, че някои хора смятали бат си Бойка за… "интелегентен"?! Майчице?!); вървим нататък, в този ред на мисли Тошо Тошев, агент Бор, пък е обявен за стожер на... свободното слово и мисъл (Майчице!?); на бая ви Вучкова пък е отредена ролята да бъде “народен трибун”, “вожд на онеправданите”, на “страдащата бедност”, нему отреждат мисията да бъде нещо като “съвременний български Цицерон или поне Демостен”, докато той, естествено, си е просто едно куку, едно плямпало, едно чене-мелница, което не може да спре; Сидеров пък обявен великодушно за “първи патриот на нацията”, е, той играе ролята на непослушен, ама то е за балъците, а иначе си е в най-буквалния смисъл вдъхновен тъкмо от руско-нашенски комунистически пари; да продължавам ли по-нататък?! Нали загряхте, мои мили бавнозагряващи български реотанчета от “другата България” за какво всъщност става дума?!

Жестоко е положението на “другата България”, докато “нашата България” цъфти и процъфтява в най-пищни цветове. Нали сте гледали филма “Маргарит и Маргарита”, спомняте ли си Нерезанов от този вече стар, но много правдив български филм, който навремето другарите забраниха?! Ето, той именно символизира най-пълно образа-символ на “нашите”, дето цъфтяха и процъфтяваха и тогава, цъфтят и процъфтяват и сега. Е, във филма се намери едно момче, което счупи главата на Нерезанов в радиатора на парното, но сега де ти вече такива герои?! Не, няма вече, пък и да има, то това много не помага: нерезановците сега у нас са страшно много! Тази напаст не може да бъде победена по този начин, с удряне на глави у радиатори. Трябва, ама не може. Или може, знам ли? Не знам какво е предвидила историята по този случай: как да си върнем Българията от тия, дето ни я заграбиха така грозно?

Знам едно: ще стане само това, което ние решим и пожелаем. Ние, хората от “другата България”, дето не сме крали, дето не сме лъгали, дето не сме мошеничили, а, напротив, дето сме от окрадените, от лъганите, от прецаканите, сме се обезверили дотам, че вече даже не ходим да гласуваме. Не вярваме хептен вече на демокрацията и на свободата дори. Казваме: "Да си чупи главата Българията, тя вече не е моята страна!", а не бива така да се говори. 70% от българите са от тази, от “другата България”, и те не идат да гласуват напоследък. Не гласуват, защото вече не чувстват България като своя, а това е страшно. Такива хора не чувстват България като свой дом, понеже наглеците от “нашата България” са се настанили сякаш даже и в дома им (чрез медиите!) и ги унижават всеки Божи ден.

Нетърпимо е станало вече – но само за ония, които имат все още някакво здраво чувство, в това число и морално. Най-лошото е, че поради “промиването на мозъци”, и то не от вчера, а от десетилетия, огромната част от нацията вече е хептен извратена даже в чувствата си, загубила си е даже усета! Днес в истината у нас почти никой не вярва. Сега лъжата у нас всекидневно триумфира. Казах, не е случайно това, че на такива даже бат им Бойко им бил изглеждал… “интелегентен”. То на такива и Слави Учиндолски им изглеждал честен, ама нима е така?! На такива и бая им Вучкова изглеждал нормален, ама така ли е и това?!

Аз, признавам се, на моменти също се отчайвам. Не зная какво да мисля. От една страна вярвам, че България върви по верния път – европейски ценности, права на човека, пазарен строй. Надявам се, че пазарните сили ще дръпнат нещата напред и дотам, че олигархията ни да не може повече да ни прави на просяци като е сега. Надявам се да заживеем един ден нормално – е, не аз да го доживея този ден де, а поне детето ми или неговото дете.

Но от друга страна като гледам “демокрацията” ни колко е демокрация, “пазарът” ни колко е пазар, “акълът” ни колко ни е акъл, като гледам как си играят с нас и как се издевателстват с нас всеки ден, признавам си, на моменти силно се отчайвам. Как да не се отчаеш когато примерно държавен глава ни е един доказан лъжец: агент Гоце. Или че премиер ни е съветският гражданин Серьожка Дмитриевич – кажете, как да не се отчаеш като ги гледаш тия какво правят с нашата, да, с нашата България!!! Не с другата, ами с нашата: как допуснахме нашата България да стане тяхна, а пък ние да се свием подло и страхливо в ъгъла, в ъгъла на “другата България”?!

Приятели от “другата България”, дайте да се освестяваме вече, време е, а? Кажете нещо де?! Дайте нещо да направим, стига сме мърморили, как мислите, възможно ли е това?! Да мърморим и да се оплакваме го можем, дайте да проверим дали можем да направим нещо реално, а, какво ще кажете? Да се опитаме да променим злия развой на нещата, да почнем да се чистим от тази напаст, от тази наглост, от тази руско-комунистическа сволоч, която ни дави все едно не сме хора, ами сме… да не казвам какво. Как мислите, можем ли изобщо да направим нещо, или всичко е безнадеждно?!

Надежда винаги има, но се иска ние да повярваме в себе си, сиреч ние да станем поне малко от малко по-надеждни. Надеждата всъщност е в сърцата ни: затова нека да погледнем какво имаме в сърцата си, мои приятели от тази наша онеправдана, потисната, изнасилена и насилвана всеки ден България. Нашата, другата България де, щото България като такава, оказа се, вече май съвсем не е наша. Но от нас зависи да си я върнем – ако го поискаме силно, нищо не може да ни спре. Тогава наглеците ще се разбягат и скрият по дупките като най-жалки плъхове. Но да не направим така разбягването им да дойде едва тогава, когато корабът, наречен България, почне да потъва. Не трябва да допускаме поне това. Или то вече е започнало?! Нима дотам стигнахме вече?!

Добави в Svejo

Да си човек е най-вълнуващото! (6.2)

ЛЕКЦИЯ ШЕСТА: Изборът на път

6.2.Да си човек е най-вълнуващото!

Обикновено с немалко основание се смята, че има два пътя, между които може да се избира. Може да се върви или от простото към сложното, или обратно, от сложното към простото. С известна условност тези два пътя на познанието и изследването могат да се определят като индуктивен и дедуктивен: върви се било от единичното (“простото”) към общото (“сложното”), било обратното, от общото към единичното. Тук обаче ние търсим изходното положение, тема и проблем, които по необходимост да бъдат нещо първо във философията, а не изобщо. Това, че разсъждаваме за начало във философията, а не изобщо навсякъде, е нещо, което не бива да изпускаме от ума си.

В тази връзка, а именно с това коя трябва да е отправната точка в движението на мисълта, може да се отбележи, че едното от двете, именно “простото” или “сложното”, в някакъв смисъл е и по-важно, щом ние се отправяме от него – стига да сме решили да го положим като отправен пункт. Разбира се, спорно е и зависи от доста неща кое е по-важното и на тази основа заслужава да бъде първо. Съвсем накратко трябва да обсъдим и този въпрос. И то не изобщо, а специално в случая на философията.

Индуктивният подход, при който се тръгва от единичното (конкретното) и се върви към общото (абстрактното) чрез обобщаване и пр. за философията е съвсем неподходящ: тук с примери и илюстрации нищо не може да бъде изведено, или ако бъде изведено, то няма да е съществено. Да се подхожда емпирически (от лат. еmpiria, опит) към проблемите във философията, и то именно по отношение на възловия въпрос за началото, е неподходящ и непродуктивен подход. Защото какво означава да мислиш индуктивно, емпирически и “конкретно” във философията – да даваш “примери от живота” ли?! С примери може да се илюстрира някаква идея, но да се очаква, че може да се роди идея, да се изведе идеята, да се постигне същността, е съвсем абсурдно – това просто няма как да стане. Обикновено по този начин подхождат ония, които, понеже сами нищичко няма какво да кажат, се улавят за сламката и почват дълбокомъдро да казват: “Хегел каза така, а пък Кант иначе!”, а пък след това окриват, че сами собствено не знаят защо казват това. Може надълго и нашироко да се говори какво било казвано и мислено някъде от някои, от този или онзи, но се набива в съзнанието неизбежното и така коварно питане: и какво от това? И от него не може да се избяга, а нещата скоро се обезсмислят съвсем. Тъпче се на място, стига се до въртене в кръг и пр., но напредък няма и не може да има. Защото който не знае какво иска и какво търси едва ли нещо може да намери.

Другият, алтернативен подход е дедуктивният, той тръгва от нещо общо (принцип, аксиома, обща мисъл или теза), постулира дадено начално положение, априори (до приложението) заявява, че това е началото, пък след това на тази основа прави нужното та да се развият всички следствия от допускането, сиреч да се осмисли цялостно докъде води то. Разбира се, доколко е добро едно допускане си личи по постигнатите резултати, сиреч като се оцени докъде ни е довело: ако не води доникъде, нищо не пречи да се изостави негодното допускане, и да се започне отначало. Ала ако ни дава добри резултати, значи и допускането е добро. Всъщност този подход за философият сякаш е единственият: защото той се базира на едно естествено, непринудено развитие на мисълта, която сякаш се развива “от самата себе си”, сиреч е на собствената си почва. Разбира се, когато е извървян определен път при проверката на това доколко работи едно общо положение-допускане, или една интуитивна идея, когато са постигнати някакви изводи-резултати на мисловното усилие, едва тогава вече може да се дават примери и илюстрации доколко постигнатият резултат работи или върши работа. Тук всичко е както трябва, а не се стига до онова положение при индуктивния подход, който, оказва се, запряга коня зад каруцата, пък после се чуди защо впрягът не върви.

Значи открихме, че във философията нямаме друг смислен избор освен този: дедуктивно да допускаме едно или друго изходно положение, да правим нужното да го разгърнем, та то да постигне своята цялостна и пълноценна форма, и едва след това, при постигнати резултати да съдим за ефективността. И какво излиза от това?

Ами излиза, че “всичко е важно” – и значи нищо не трябва да бъде подценявано. Оказва се, че може да се тръгне отвсякъде, от всяко едно положение. Всяко положение в някакъв смисъл и в някакво отношение е важно. То предопределя някаква посока, в него имплицитно (вътрешно) е заложено всичко онова, което по-нататък можем да изведем и открием. Сиреч при него имплицитно заложеното просто се експлицира, изявява, изважда на показ. И така може да се тръгва наистина от всяко едно положение, пък след това да се проверява докъде то ще ни изведе. Ала имаме ли право така разхитително да употребяваме своите умствени сили?

Какво да правя, има ли смисъл да търся непременно “най-важното”, истински първото, онова, което с основание претендира и заслужава да е първо? Да, оказва се, че проблемът съмсем не е решен с направените дотук допускания и разяснения. От първото наистина зависи всичко останало: как тогава да “налучкам” онова, което все пак е по-добрият вариант? Изглежда, че задачата се оказва отчайващо трудна и дори… нерешима? Не бива обаче да разсъждавам така и да се отчаявам още в самото начало. Има време за отчайване, когато дойде време за най-трудното, но да се отказвам в самото начало изглежда е съвсем непростимо.

Не е ли по-добре да потърся критерий, основавайки се на сравнение? Не бива да се оставям на нерешителността. Защото който много се съмнява и не прави нещо друго, няма постигне нещо особено. Добре, да дръзна да започна отнякъде, и то съвсем интуитивно, на вяра един вид.

Ето че това ми дава повод да изтъкна нещо крайно важно: във философията, пък и в познанието изобщо, съвсем не бива да подценяваме своя вътрешен усет, интуицията си, своята несъзнавана увереност в едно или друго нещо. Оказва се, че първото изходно положение на философията изобщо е, че не бива да подценяваме и потискаме своята интуитивна увереност, че нещо е така, ала ние, разбира се, не знаем защото така смятаме. Да искаме да знаем защо е така, при положение, че става дума за интуиция, е глупаво и абсурдно: нали търсим нещо първо, да? Е как тогава да има нещо “по-първо от първото”, от което това първо да зависи? Защото да знаем защо нашето първо е първо, сиреч да открием основанията му за това да е първо, означава, че тихомълком сме допуснали, че има нещо още по-първо, от което нашето първо зависи, от което то е произлязло. И как тогава да е първо щом има и по-първо от него. Ето че нещата се оплитат, ала пък за добро: значи не трябва да искаме да знаем защо нашето първо е първо: първо е, обявяваме го за такова на основа на това, към което интуицията ни е подтикнала, и не търсим нещо още по-първо, от което то да зависи, от което да произлиза. Това е напредък в решаването на нашия казус: първото е такова просто защото ние сме решили така, а защо сме решили, не може да се каже – и е съвсем глупаво да се изесква да се каже! Ето още тук – няма да пропусна да отбележа това! – човек може да усети свободата си, а пък знайно е, че без свобода нищичко във философията не може да се постигне. Ала щом усещаме свободата до себе си, значи посоката, по която вървим, е вярната. Щом загубим свободата си, това вече не е философия, то е симптом, че философията ни е станала… “дървена”.

Ние всъщност напреднахме достатъчно за да се опитаме да проверим доколко работи постигнатото, резултатът на търсенията ни дотук. Ето да взема един пример, който може да илюстрира постигнатото: кое е по – важното, човекът или светът? С човека или със света трябва да започна? Безспорно, и едното, и другото са “много важни”, но кое от тях има предимство? Коя тема за мен трябва да бъде по-близка – човекът или светът?

Ето тези необходими въпроси ме навеждат на един предстоящ избор, който съм длъжен да направя. Може да се почне както от едното, така и от другото. А кое по-точно ще приема за първо, за отправен пункт, си зависи само от мен – и от моето интуитивно чувство, което именно може да ме подтикне към едното или към другото. Наистина, има две “неща”, които са в някакво отношение – човекът и светът. Може да се тръгне и от едното, и от другото, но всеки от тези два варианта предопределя една принципно различна посока на философстване, едно принципно различно разбиране за философия. Някои ще тръгнат от човека, други ще приемат, че за тях светът е отправната точка. Всеки от тях си има своите основания, за които обаче засега нищо не знае. Те ще се разберат впоследствие. Но трябва да се опита и да се види докъде ще ме доведе едното или другого допускане. То ще бъде мой постулат: във философията имаме постулати, докато в математиката – една също така доста “абстрактна наука” имаме аксиоми. Това показва родството на тия два основни дяла на човешкото отношение към света.

Е, разбира се, и двете, и светът, и човекът, са прекалено близки един с друг, при това сякаш са свързани, неотделими, неотделимо свързани. Защото свят ли ще бъде “невидяното” от ничие око, от окото на никой човек? Как така, та нали свят иде от свет-лина? Какво тогава е светлината без око, което да я възприема? Философът Ницше се обръща така към Слънцето: “О, велико светило, в какво би се изразявало твоето щастие ако ги нямаше тези, на които ти светиш?!”. Това изказване на великият немски философ казва прекалено много за тия, които разбират. Ницше е един изцяло интуитивен философ. Той почти нещо не “доказва”, а само казва едни много силни, правдиви думи и сентенции. Не е дребнав философ, който уж всичко да “извежда”. Мисълта на Ницше действа и се проявява във философията по начина, по който гръмотевицата сякаш ей така, из нищото, раздира в един момент небето. Нима гръмотевицата пита някой та да преблесне?! Нима тя търси своите основания?!

Но да продължим. Щом като светът и човекът са така неотделими, то тогава не е ли все едно кое от двете ще предпочета за “първо”? А дали пък няма нещо “трето”, което да ги обединява – и в този смисъл да е “по-първо” от тях? Не е ли по-добре да тръгна от него, щом като то е в основата като на човека, така и на света? Ето тези въпроси навеждат на нещо много важно, което трябва да се осмисли основателно.

Наистина, кое е “третото”, което е в основата както на човека, така и на света? Кое е “общото” на човека и света? Дали не това, че и двете просто съществуват? Дали тогава съществуването не е първото, с което трябва да се заема? Онова, което изобщо е, съществува, съществуващото дали не е търсената основа на всичко друго?

Еврика! Ето че открих, че съществуването и съществуващото трябва да са моята първа тема във философията. Също така трябва да се запитам и това: защо нещата – светът, човекът, всичко останало – изобщо съществуват? Трябва да разбера кое е това, от което зависи съществуването – моето и на всичко останало. Ах, та това е толкова вълнуващо: да разбереш съществуването на всичко съществуващо е богоподобна мисия! Дори нещо повече от това, изглежда е дори свръхбожествена: Бог когато е създавал света и човека – понеже е Бог и не дължи обяснения никому! – едва ли се е питал защо го прави, но човекът, ето, не само може, ала е и длъжен да го направи! Усещате ли колко е вълнуващо това?! Да си човек е вълнуващото, вие за какво помислихте че питам?!

(Следва, а останалите лекции от този курс можете да прочетете ето тук.)

Добави в Svejo