Ето резюме на основното в моето изказване вчера пред БлогCamp 2008. Където темата беше обявена така: Политически блогове и блогове на политици. А всъщност, оказва се, както откривам сега, съм говорил фактически за нещо друго, доста по-всеобхватно. Там обаче, както забелязаха присъстващите, не можах да се доискажа: по едно време някакво крайно намръщено момиченце скочи, прекъсна грубо моята тема и въпросите към нея и започна да говори за нещо съвсем друго. Явно у това същество липсва и най-елементарно уважение към другата личност. Но както и да е. Та значи нека сега да изразя погледнатата по нов начин тема така:Блогърът като най-свободен и влиятелен политически анализаторДа приемем, че политически маркетинг е сферата на “продаването” на политически внушения. Главният проблем тук е: как да се направи така, че дадени индивиди и дори слоеве в общността да бъдат заразени с някакви ценности или поне внушения, зад които стои определено съзнание за коренни човешки интереси. Другояче казано, трябва да се подирят най-ефективните средства за овладяването на душите на гласоподавателите, за приобщаването им към определена кауза, за разпространението на съответните политически философии, за избистрянето на съзнанието, свързано със сферата на политическото.
Тези проблеми са особено важни в общества като нашето, в които липсва демократична гражданска култура и традиции, в които самата демокрация е застрашена от попълзновенията на един най-пошъл и авторитарен в същината си популизъм. И понеже олигархията у нас използва всички средства за решително и цялостно узурпиране в свой интерес на нашата млада демокрация, то от нас, гражданите, се изисква да си я отвоюваме и върнем обратно. Ще се опитам да покажа как може да стане това, като акцентирам само върху един от начините.
Днес мнозинството от хората у нас са безкрайно разочаровани, объркани, настроени нихилистично, което вещае опасност за отказ на това мнозинство от демокрацията и дори от самата свобода. Тази атмосфера е безкрайно благодатна за политическите шарлатани, които сеят най-коварни илюзии, а пък кандидатите за власт, сиреч да ни “оправят”, никнат като гъби след пролетен дъжд. Медиите – официалните, казионните, конвенционалните, именно вестници, телевизии и радиа – са станали оръдия за най-груба и безпардонна политическа експанзия на олигархията в нейната битка за обезсърчаване на гражданското общество, стремящо се да запази своя приоритет, своите права, своята автономия. И в тези условия, оказва се, интернет и в частност политическите блогове остават единствената територия, отчасти свободна от политическата експанзия на олигархията, т.е. са последното място, където гражданите могат свободно да обменят убеждения, ценности, чувства, мисли и съзнание.
Ето защо нека да подберем от многото аспекти на проблема следният, който, струва ми се, е най-важен в тази връзка: даваме ли си сметка за огромната сила, изразяваща се в пораждането и препредаването на внушения, с която разполагат политическите блогове? И, на второ място: как се ползваме от тази сила? Политическите блогове имат най-голям ресурс за въздействие върху съзнанията на хората, и това се дължи на особената нагласа, която има спрямо политическото свободният и непрофесионален политически анализатор, какъвто по същество е блогърът, интересуващ се от политика и пишещ за политика. Нека да сравним тази нагласа с всички други възможни нагласи, и да откроим предимствата на изцяло свободния блогърски политически анализ.
Нека да започна с това, че блогърът всъщност е свободен от всякакви условности, негови граници, т.е. граници на свободата му са само онези, които сам той си налага, сиреч неговата субективност и личностност е единствен предел на свободата му. Тази изключителна свобода е извор на сила, но тя е и твърде опасна. От нея блогърите трябва да се ползват като насърчават включително и у самите себе си едно по-високо гражданско съзнание, чувствително най-вече към реалните проблеми на общността – и не скриващо истински важното, болезненото, значимото, решаващото, определящото.
На второ място блогърът спрямо политическото е в същата позиция, в която е поставен и всеки друг гражданин: има някакви политици, които ние сме ги избрали, тези политици нещо са обещавали, ала, примерно, след като са се докопали до властта, са забравили за обещанията си, а пък на тази основа ние, гражданите, се чувстваме излъгани, поради което се възмущаваме, бунтуваме, мърморим, оплакваме се, даже се вайкаме до небесата, не виждайки никаква основателна надежда. Да изрази своето гражданско съзнание има потребност всеки човек, и всеки го прави както и където може: някои го правят само в политическите препирни в дома, в кръчмата, в кафенето, други се мъчат да направят така, че гласът им да се чуе от повече хора (пишат писма до вестниците, обаждат се в политическите предавания на радиата или на телевизиите и пр.), а пък трети, представете си, си правят блог, където описват своето настроение, своите реакции, своите емоции спрямо онова, което се случва около нас, в реалния политически живот. Оказва се, че това родство в нагласите на политическите блогъри и на обикновените възмутени или развълнувани граждани е от решаващо значение за пораждането на пълна съпричастност и доверие между създателите (блогърите) и потребителите (читателите) на политически симпатии и антипатии. И само на тази основа, струва ми се, може да се схване огромната сила, мощното влияние върху съзнанията, което като ресурс е скрито в една привидно толкова безобидна проява като прословутото “политическо бложене”.
Политическият блогър си пише нещо там, което го е развълнувало – изразява своята съвсем интимна и лична емоция. Мъчи го този човек някакво чувство и той го излива като пише свой анализ, бележка, коментар. В тези уж откъслечни писания обаче е скрита сила, която е по-мощна даже и от динамита: тя може да взриви съзнанията, да ги овладее, да насърчи много хора да потърсят истината, да се отърват от илюзиите си, да се пробудят у тях граждански чувства и съзнание за граждански дълг и свобода. Всичко тук е безкрайно интимно, деликатно и също така пределно динамично: никой не може да даде някаква гаранция за ефекта, който може да се очаква от това, че някой си блогър нещичко там е написал. Тук е възможно най-мощно влияние да има не най-осмислената и ясно изразена позиция, ами съвсем случайно подхвърлената фраза. Защото никой не знае какви емоции тази случайна фраза може да отпуши или да задвижи в душите на читателите на този или онзи блог. А пък и самите блогъри, пишещи за политика, предполага се, четат други политически блогове – ето защото възможно е нещо подхвърлено тук или там за кратко време да зарази или да овладее хиляди съзнания. В един момент такъв един прилив, възникнал по политическите блогове, ще премине през форумите, чатовете, ще ирадиира, ще се изхлузи по най-различни канали извън интернет и ще стане реален фактор за промяна на съзнанията в обществото изобщо. Опитвам се да опиша отчасти механизма, на който се дължи наистина огромната сила, потенциално скрита в политическото блогърстване.
Това, което могат да го правят най-вече политическите блогъри – понеже, както казах, тяхната нагласа спрямо политическото е дълбоко родствена на нагласата, която имат в това отношение и останалите граждани, т.е. тук има пълно покритие и адекватност между двете нагласи – се мъчат да го правят и другите дейности, свързани някак си по-професионално с политиката, а именно дейността на самите политици, на журналистите, на професионалните политолози. Нека съвсем накратко да представя ресурса за влияние върху съзнанията на гражданите, които тези дейности имат и носят в себе си.
Професионалният политик – всъщност, нему това му е работата – апелира непрекъснато към съзнанията и се опитва да ги предразположи да му повярват, да спечели доверието на избирателите, да ги приобщи към дадена идея или кауза. Политикът е обаче кандидат за властта, а пък гражданинът е носителят на тази власт. В опитите за чисто политическо приобщаване този момент, оказва се, е решаващият: политикът прави всичко, за да “подкупи” гражданина, та този последният да се размекне и да му подари доверието си и гласа си. В това отношение политик-гражданин е налице един неизбежен търговски момент: единият иска да купи, а другият се налага да продаде гласа си (у нас напоследък някои политици схванаха това съвсем буквално и почнаха да купуват гласове за по... 5-10 лева!). Пазарлъкът обаче често може да е неуспешен, особено като знаеш и усещаш, че политикът ти прави “мили очи” не защото много те обича – а иначе политиците, не знам дали сте го забелязали, се разтапят от нежни чувства към избирателите си, особено това е характерно за предизборните периоди! – а просто защото трябва да ти отмъкне гласа. Това, че у нас вече около 70% от гражданите не се поддават на внушенията на политиците, не вярват на политиците, и не ходят да гласуват изобщо, показва, че политическият маркетинг, осъществяван от самите политици, у нас е в дълбока криза. Това е криза всъщност на доверието, крайно опасна за бъдещето на демокрацията ни.
Ала това, което не могат да го направят самите политици, са готови да го направят – разбира се, срещу заплащане – журналистите, политолозите, поръчковите социологически агенции. Ето този е ключовият момент – става дума за произвеждането срещу заплащане на някакъв продукт, който да успее да внуши повече или по-малко ефективно някакви изгодни за тази или онази политическа сила настроения, симпатии-антипатии, чувства, убеждения и пр. Гражданите така или иначе – освен пълните наивници, разбира се, които у нас, за съжаление, съвсем не са малко – вярват на такъв тип убеждаване, но винаги като си имат едно наум. Начинът гражданите да повярват на политолозите, на журналистите и на поръчковите практически социолози, е като им се зададе базисното убеждение, че това са “обективни” и “експертни” мнения, които уж имали по-голяма стойност и тежест. Но това са “експертни мнения”, произвеждани и правени с цел да се спечелят пари. Такива “експертни мнения” така или иначе са стока на пазара, а това би следвало да насочи мислещия избирател в посока на осъзнаването, че някой се опитва да го будалка и баламосва, и то печелейки за това немалки пари. Оказва се, в крайна сметка, че и журналистите, и политолозите-експерти, и поръчковите практически социолози служат най-усърдно на едно политическо статукво, което ги изхранва, на което дължат благоденствието си. Което означава, че те нямат интерес да работят за разрушаването му, значи те няма да насърчават настроения, които не са изгодни именно на статуквото. Разбира се, за такива служители на статуквото последна грижа е истината или пък интересите на гражданите, още по-малко пък ценностите на самата демокрация. За дълбоката криза на гражданското съзнание, на която сме свидетели в последните години, огромна отговорност носят именно платените журналисти без съвест, политолозите и социолозите от същия безнравствен търговски тип, които години наред упорито работиха да се стигне в крайна сметка до тази ужасна морална криза, в която сега се намира младата ни демокрация.
И така, оказа се, че свободният политически анализатор, какъвто по самото си естество е блогърът, е единственият некомпрометиран в тази система за “ръсене” на внушения, илюзии, страсти, чувства, идеи, съзнание и пр., каквато по начало е политическият пазар. Блогърът е неуморният дон Кихот на този пазар. Него все още никой не иска да го купи, поради което блогърът за момента се ползва с блестяща неопетнена репутация. Някои блогъри ще предпочетат в близко бъдеще да се продадат и да почнат да обслужват срещу пари определени политически сили – това е сигурно. Но други и, да се надяваме, повечето блогъри ще осъзнаят, че нравственият авторитет е безкрайно по-ценен от всякакви пари. Защото той е огромна сила, която ако се насочва от по-благородни ценностни подбуди и императиви, може да доведе до просперитет цялата общност. От една такава жизнена стратегия на свободата и на автентичната демокрация в крайна сметка ще се облагодетелства не този или онзи, а всички, цялата общност, нацията. Ония, които са склонни да следват само своя личен прагматичен интерес и се продават за мизерни пари, в крайна сметка сами се прецакват. Ще дойде и у нас момент, в който все по-голямо значение ще имат такива “вятърничави неща” като безупречната репутация, авторитетът, нравствената чистота, които всъщност единствени са основата на автентичното доверие. На лъжци и на продажници никой не вярва. Който сред блогърите бърза някому да се продаде, ще загуби, ще се мине, сам ще се прецака. Който обаче докрай остане верен на мисията на напълно свободния политически анализ, такива хора ще съдействат за поврата на цялата общност към благоденствие, от което наистина ще се облагодетелстват всички. Ще дойде момент мнението на един наш редови блогър с по-голяма аудитория, която обаче му вярва тъкмо заради безупречната му нравствена репутация, да струва много повече от мнението дори на най-скъпоплатената журналистка у нас сега: Валерия Велева например. То и сега е така, но това още не се съзнава, защото на такива като Валерия Велева едва ли някой изобщо вярва. Ще се появят и медии (списания, вестници, телевизии), които ще търсят и ценят високо не изявите на поръчкови проституиращи с таланта си журналисти, а на истински свободните духове сред блогърите - и, да се надяваме, сред журналистите. Защото нашата демокрация съдбовно се нуждае и от свободна и автентична журналистика.
Едва тогава ще настъпи и така желаният нравствен поврат в живота на нацията ни. Едва тогава и политическото ще загуби тази отвратителна нимба на безнравственост, от която то сега е окръжено – и която предизвиква такава погнуса у гражданите. За това блогърите, за които свободата е най-висшето, и които имат известен нравствен усет, могат да допринесат изключително много, прекалено много даже. И в това се крие невероятната сила на автентичната свобода, която засега у нас се е приютила и свила само в интернет. Но тя няма как да бъде удържана дълго само там, тя ще избликне и навън, в реалния живот. И едва тогава ще дойде сетният час на така арогантната и самозабравила се господстваща българска олигархия.
1970 година - минавах с влак през Белград. Бях сам в купето. Влязоха четирима мъже сърби и сядайки ме попитаха какъв съм. Казах че съм българин. И тогава останах като гръмнат - и четиримата започнаха гръмогласно да ме псуват и обиждат по най-просташки начин, споменаваха майка ми, сестра ми и който друг се сетите. Отначало помислих, че става въпрос за грешка. След това бързо загрях, че единствената причина за тяхната страстна шумотевица беше българския ми произход. Грабнах си торбичката и, разтреперан, изчезнах от купето. Проклех ги, и в оня момент им пожелах в яда си доста гадни неща.
