Защо "най-свестните у нас ги смятат за луди"? И защо масово почитат безчестните?

Да продължа нататък. Значи крайно време е, наистина е крайно време съвсем смело, честно, прогонвайки малодушието от душите си, побеждавайки тази склонност да се оправдаваме, да се самооправдаваме, да търсим извинения, че все някой друг ни е виновен и т.н., а да открием собствената си отговорност и вина, ние, като нация: не е случайно, че сме довели нещата дотук!

Излиза, че само у нас нямало хубави политици: как така да няма, има, разбира се?! А това че масовият човек не може да се ориентира, да разбере кои са те, си е негов проблем. А пък известно е, че някои от политиците ни са направили много добри неща за България.

Ето, България вече е друга, за тия 20 години, независимо от тъпия натиск от страна на това масово, комуноидно мнозинство, което все гласуваше за лявата, за бившата комунистическа партия, БСП, която пък от своя страна беше най-твърда антиреформистка сила, за всичко се е съпротивлявала до последно, за абсолютно всичко! Всичко стана у нас, абсолютно всички промени станаха в една битка, яростна и тежка, срещу антиреформистката сила БСП, която накрая, ето сега виждаме, успя да обере плодовете и да се кичи с лаврите. Пък и има цинизма да се хвали, че тя ни била вкарала, видите ли, в Европейския съюз, което е показателно за тяхната безкрайна наглост.

Поне да бяха казали: да, стана, ние бяхме против всичко, и против НАТО бяхме, и против ЕС, и против всички промени бяхме. Дори ето, царят, техният, който, оказа се, го шантажират явно, беше техен инструмент. Аз си спомням, че преди да стане премиер, в предизборната борба го попитаха „Вие, г-н Сакскобурготски, или "Ваше величество", така тогава го величаеха, как смятате, трябва ли България да влезе в НАТО?”, а той рече „Не-е, разбира се, че не, трябва да бъдем самостоятелни, да балансираме между Русия и Запада, трябва да бъдем неутрални!”. Тогава, ето дори Симеон говореше така, а пък накрая се принуди да подпише всички споразумения за влизането ни в НАТО; щото тогава нещата вече бяха станали, предишното правителство, на СДС, на ОДС, на Костов, беше вече оправило нещата, пътят беше вече проправен, трасиран и обозначен, тежкото вече беше минало.

Той, Симеон, се опита, но не можа да спре развоя на нещата. Те с тая цел и задача го бяха довели и домъкнали: да спре, да направи завой и поврат пак към Русия. Този мизерник от Мадрид обаче не можа да изпълни задачата си; жалко за кукловодите, но не можа, колкото и да им е тъжно, нека да ритат от мъка ако искат, но не можа Симеон да свърши това, за което го доведоха. Ето сега и това правителство, противно на волята си, нищо не може да промени, макар че смогна да направи доста предателства спрямо модерната българска проевропейска кауза.

Но да не се увличам по политическата страна на въпросите, понеже мен ме интересува най-вече това как реагираме ние, българите, мнозинството, съвременникът, младите. Ето, видяхте сега тия протести, на 14 януари, пък и миналата година, през декември 2008 г., когато студентите протестираха, знаете, по повод на убийството на оня студент и т.н. Студентите се вдигнаха, и някои други групички и слоеве подкрепиха, но много е показателно какво се случи: нямаше твърд отпор за злоупотребите на управляващите с властта. Аз отделно ще направя анализ по тия въпроси, а сега да не се отклонявам, та да си доведа темата до логичен край.

И сега искам да кажа какви са българските качества, ето това го предлагам на всеки от вас като повод и провокация за замисляне. Ако някой иска, може, ето примерно в коментари, да си каже разбирането, а пък защо някой и от блогърите да не направи запис, да развие своята гледна точка, да ми опонира. Ето, сега аз ще изброя някои нашенски широко разпространени качества, които смятам за най-основни.

Първото според мен, най-важното, до което опира всичко и в което всичко се събира, е това, че на българина, на масовия българин му липсва съзнание за свобода, самосъзнание, бих казал даже, за свобода. А от това съзнание за свобода зависи всичко останало. Един човек не бяга от отговорност, не е склонен да се извинява, самооправдава, да се държи малодушно и т.н. ако има такова съзнание за свобода.

Ето, примерно, оставяме се да ни лъжат, пък и сами сме си лъжливи, оставяме се да ни крадат, пък и ние самите, да имаме достойнството да признаем, разсъждаваме, че ако ни падне сгоден случай, говоря за масовия човек, защо да не се омаскарим, защо да не открадне и той?! Ние затова не сме толкова нетърпими срещу кражбите и злоупотребите с власт, ние, българите, масовия пак българин, защото нему, изглежда, в съзнанието му е все тази мисъл: добре де, крадат хората, ами какво като крадат, пък в края на краищата сега им е паднало, и аз да съм там, и аз ще крада?!

Ето, виждате ли, усещате ли, как липсата на съзнание за свобода според мен е корена на всичко. За това пагубно обстоятелство има вероятно и исторически фактори да се стигне дотам; ето, 21 век сме вече, цяла една нация няма развито съзнание за свобода, няма и култура, няма и традиция на свободата, не сме имали и демокрация, кога изобщо сме били демокрация? Имали сме демокрация някъде след Освобождението, но тогава е било страшно, тогава натискът от страна на „освободителката” Русия е бил грозен и ужасен, тогава руските мекерета са били в стихията си, убийства, шпионства, подкупи, московско злато, купуване на съвести, било е тогава толкова страшна работа, че се чудя как изобщо сме се запазили като суверенна държава, не знам, чудо е. Тук има огромна роля и Стамболов, пък и Фердинанд, пък и цялата династия. Като изключим този последния, това последното недоразумение на Сакскобурготската династия, но то е патологичен случай.

Та така, ето, второто, което искам да кажа. Българинът е материалист; аз съм го констатирал и съм се убедил, материализмът, и то в най-примитивна, инстинктивна форма, също е основно, коренно качество; бих казал, че дори и решаващ наш дефект е, че мнозинството от нас са материалисти. Тия хора нямат усет към духовните неща, и затова се примиряват с малко, мечтаят си за парици, не са водени от някакви по-възвишени чувства и пр., няма такова нещо! Е, разбира се, на думи се възмущават срещу „лошите хора”, обаче да ги подложим на изолация - не, няма такова нещо.

Кой, впрочем, бива подлаган у нас на изолация? "Най-свестните у нас ги смятат за луди", това са думи на Ботев, и до ден днешен е така. Особено пък комунизмът засили тази българска склонност до крайна степен, имам предвид нетърпимостта спрямо другата личност. А една силна, здрава личност има духовно превъзходство над останалите, ала масата от нас обаче не може да понася такава личност. Изпълва се със злоба, с гняв, със завист, не може да я признае, няма го достойнството, няма го моралният компонент за да каже: да, ето този там е силна личност, той и на мен ми дава един пример, че и аз мога, ако се стегна, да бъда такъв. Вместо да му завиждам, вместо да го мразя, аз мога да направя нужното и аз да развия своя потенциал, своята личност. Няма го това у нас, материалистът не може да мисли така.

Този материализъм беше насаждан у нас 50 години, това е най-страшна деформация според мен. Такива представи имат хората, те това ценят. Власт у нас се цени, далавери се ценят, кражбите, парите, ето такива неща, ядене, пиене, плюскане и секс, някакъв там мизерен секс и т.н. Защото всичко, което човек цени, което е човешко, то има един много по-висш смисъл.

Освен секс, примерно, има и любов, аз съм писал за това една книга, нарича се ЕРОТИКА И СВОБОДА, и книгата ми си стои по книжарниците, майната му, никой не иска да чете, това пак е показателно. Броят се на пръсти и тия, дето се представят за много големи читатели, за четящи, но и те най-вероятно не четат, изглежда лъжат че четат, и т.н.

Това е, оказа се дълга беседата, но ще продължа още нататък, има още много какво да се каже, но ще се постарая да бъда колкото се може по-кратък.

(Следва)

(Забележка: Другите публикации от тази поредица можеш да прочетеш тук: Българска народна психология)

Търсете по книжарниците новата книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр.

[Прочети >>>]

Как да си купя книгата?

Добави в Svejo

Покана за участие в откриването на предизборната кампания на СИНЯТА КОАЛИЦИЯ

Официалното откриване на кампанията за Евроизборите на „СИНЯТА КОАЛИЦИЯ” ще бъде в зала 1 на НДК на 16 Май от 18:30 часа.

Откриването ще бъде с участието на АКАГА, БЕЛОСЛАВА, БОГДАНА КАРАДОЧЕВА, СТЕФАН ДИМИТРОВ, ВАНЯ КОСТОВА И БОЯН, ГРАФА, СОФИЯ

Заповядайте!

СИНИТЕ - ДЕСНИТЕ - СА НАЙ-ДОБРИТЕ: ДА БЪДЕМ С ТЯХ, ДА ГИ ПОДКРЕПИМ!

Добави в Svejo

Кратка дискусия на млади хора с Иван Костов

Добави в Svejo

Нахалство, твоето име е Сергей: патологичното властолюбие винаги е израз на най-крещяща сексуална назадоволеност (2)

И така, след като представих в основни линии всички ония факти и обстоятелства около личността на изследваното лице, именно на премиера Дмитрич, сега ми остава само да ги изтълкувам, т.е. да обособя взаимната им връзка.

След като Дмитрич е роден и е живял в семейството на висш комунистически функционер на Тодор Живков, това обстоятелство е сложило своя непоправим печат върху личността и характера му. Тоест той сякаш е жигосан да гледа на света през очите на крайно надменен потомствен комунистически "аристократ", пък като вземем предвид, че нашата комунистическа аристокрация има най-дълбоки селски корени, то на тази основа се оформят и ония жестоки дефекти на личността му, които ще му тегнат през целия живот. Представете си какво означава татко ви да е пръв сановник не на кой да е, а на всевластен комунистически диктатор, ерго, и синът още в най-ранна възраст се е отъркал и омазал с привилегиите и комплексите на неограничената тирания. Ако можете да се вживеете в тази гледна точка, едва тогава ще се доближите до онази вътрешна трагедия, която осмисля живота на нашия герой, носещ името Сергей Дмитрич - име, наподобяващо имената на най-патологичните образи на великия психолог Фьодор Достоевски. Ще се опитам да ви представя основното на тази гледна точка, доколкото то изобщо е изразимо с думи.

Преди години на един най-креслив нашенски "демократичен функционер" - той, апропо и както се полага, се оказа най-примерен агент на Държавна сигурност! - намиращите се под контрола на комунистите медии пришиха образа на "родения в дантели", който при това от най-малка детска възраст бил ял със "златна лъжичка". Сещате се, имам предвид бившия конституционен съдия Георги Марков, вдъхновителя и ментора на сегашния политически куриоз Яне Янев. Тогава той изглежда разигра тази символика, та да спомогне за това благодушният български народец да намрази завинаги демократите, щото след като са родени в дантели, и щом като са яли със златни лъжички, явно са дълбоко противни на селския дух на народа, ядящ с дървени лъжици - и чиито дрехи, разбира се, изключват решително дантелите. Ето обаче че стана така, че на 16-тата година на многострадалната българска демокрация детето на един виден комунистически функционер, което наистина е родено в дантели и е яло със златни лъжички, и следователно е преизпълнено с органично презрение спрямо простолюдието, беше обикнато от мнозинството на това простолюдие. И то не за друго, ами само и само защото неговият образ му навява така мила носталгия към незабравимите времена на народния любимец, именно диктатора Тодор Живков.

Ето и загадката на Дмитриевичевото така скоростно изстрелване на върха на държавата: просто върху неговата фигура на потомствен комунистическо-селски "аристократ" народецът пренесе сякаш по несъзнаван начин цялата онази любов, която изпитваше към незабравимия и ухилен диктатор на балканската страна, именно "другаря Тодор Живков". А качествата на личността му, които спомогнаха за това така скоростно асансьорно издигане във властта бяха:

а.) най-тъпа и противна комунистическа грандомания. Не зная дали усещате - според мен ако чувствата ви са неизвратени, просто няма как да не го усещате - но Дмитрич е самата надменност, т.е. излъчва онова най-противно комунистическо високомерие, извиращо от самочувствието му на "роден във властта", на "богоизбран" (пардон, имам предвид на жигосан с доверието на "Партията"), високомерие, което, според все пак далновидната преценка на техния вожд Владимир Ленин, рано или късно ще строши главата на комунистите; и то им я строши, но, за жалост, не напълно, което доведе дотам, че комунистите в наше време мутираха в най-уродливи и отвратителни форми. Имам чувството, че историята нарочно е подбрала нашия Дмитрич, та благодарение на неговото безпардонно високомерие да направи така, че да отврати завинаги от комунизма даже и онази част от селските бабички, които заради крещящата си емоционална увреденост все още харесват "милото момче-нашенче".

б.) патологичната грандомания ражда невиждано нахалство. Лично аз в некраткия си живот не съм срещал личност, която така демонстративно и открито да изявява нахалството си, и то не какво да е нахалство, ами направо едно колосално, свърхприродно, нечовешко нахалство. Затова на тази основа е съвсем в реда на нещата този галеник на комунизма да нарече голяма част от нацията "ненормалници", и то само защото се били интересували от злодеянията на Държавна сигурност; или пък да нарече представителите на обединената българска опозиция "циркаджии". Но същият този нахалник по стар комунистически рефлекс кротко дряма няколко часа в приемната на своя господар Путин, който по този начин искаше да възпита у слугата си още по-верноподаническо раболепие и най-обидна, просяшка принизеност. Ето на това основание констатирам в душевността на изследвания обект едно устойчиво перверзно преплитане на най-амбивалентни чувства, което е довело в крайна сметка до пълна емоционална задръстеност и безчувственост. Така че нашият герой е способен на всякакви подлости - гнусната лъжа му е най-малкия проблем, бълха го ухапала, че постоянно лъже и се унижава, без да съзнава унизеността си! - и имам чувството, че в корена на тази извратеност и непълноценност лежи изпитването на някакво свръхперверзно удоволствие от проявите на всякакви, и то най-долни и аморални прояви. Така нашият съветски малчик с хулигански наклонности Дмитрич явно не изпитва никакви угризения на съвестта, никакво усещане за вина, напротив, изпитва извратено удоволствие, т.е. всичко при него е преобърнато съвсем наопаки, което за сетен път показва, че в морално отношение си е стопроцентов комунист-аморалист.

в.)представената току-що аномалия лежи в основата на такъв най-крещящ личностен и ценностен дефицит у тази куриозна "личност", че Дмитрич едва ли изобщо повече от това може да бъде ощетен. Което, преведено на обикновен човешки език означава, че Дмитрич е пълен некадърник, маниакално вярващ си, че от всичко разбира, че по всички въпроси може да изказва "компетентно мнение от последна инстанция", че всичко може да "ръководи", сиреч да обърква, да вреди, да съсипва. Такива като него могат да плямпотят с часове по всякакви теми, без изобщо нeщо да кажат, т.е. умеят да преливат от пусто в празно, да късат нервите на нормално мислещите хора. Разбира се, самите те като се излагат по този начин никога няма да усетят излагацията, напротив, при тях всичко е дотолкова наопаки, че почват да си мислят, че са крайно умни и дори мъдри. И ето, Дмитрич в израз на тази своя абсолютна спрямо реалността и истината неадекватност дори написа за две-три нощи една брошурка, която сам после хвали колко била не знам каква си, "велика", "творческа" и прочие, и тра-ля-ля, и ала-бала.

г.) и в корена на констатираните дотук абнормни и патологични прояви по преценката на всеки, който разбира от психоанализа, не може да стои нещо друго, освен една крайно и вопиющо (руска дума, т.е. дума от майчиния му език, означаваща "крещящо") унизена сексуалност, понеже винаги между плачевната, в случая, ситуация в несъзнаваната психика, концентрирана най-вече около висшата телесна потенция и изявяваща се чрез секса, и личностната непълноценност, за която писах по-горе, има пряка връзка и точно съответствие. Аз сега, нямам за цел да разнищвам подробно ситуацията в сексуалния живот на нашия герой, понеже това, разбира се, е една интимна и неприкосновена сфера - всеки в секса има пълното право да прави всичко онова, което му харесва, и което не вреди на други хора, т.е. и на тях им харесва, а значи го правят с желание и удоволствие. Но съм длъжен да констатирам директна връзка между представената личностна ощетеност на изследваното лице и сексуалната такава, и понеже всичко при Дмитрич е в някаква екстремна форма, мога даже да допусна, че той все още не е намерил в секса най-адекватната на сексуалността му форма на постигане на удоволствие. Поради което е стигнал до подобна вопиюща сексуална неудовлетвореност (тук русизмите са повече, та да ме разбере по-верно самия Дмитрич), а това неумолимо води до представените по-горе личностни и морални дефицити. Даже съм склонен да допусна, че в секса Дмитрич получава удовлетворение само от такива най-перверзни и отвратителни начини за постигане на удоволствие, съзнанието за които по-нататък се трансформира в онази нечовешка озлобеност, която се крие зад фасадата на често крайно неуместно ухиленото му мишешко лице; понеже все пак, да не забравяме, на съзнателно ниво той е изключително социалитарен тип личност.

д.) и така, наистина основната "вкусова жилка" на личностната ощетеност на Дмитрич, която поражда изброените личностни, психични, сексуални и морални дефицити, е една крайна форма на озлобеност, толкова по-екстремна, колкото по-незадоволен в сексуалния си живот е нашият герой. На това основание мога даже да допусна, че в сферата на интимния си живот нашият герой може би е в някакъв смисъл все още съвсем девствен, т.е. все още не е открил формата на задоволяване, която ще му донесе онова най-пълно удоволствие, за което сексуалността и душата му копнеят. Така че когато го гледаме замечтан, кротко излегнат до приятеля си Кристиян Вигенин (така ли се казваше?) на онази знамените снимка, направена на морския бряг на Виетнам, и излъчващ копнежите на една по-скоро платонична и чиста мъжка любов, или когато пък тук-там го засичаме с приятелката му, журналистката Йончева - която сякаш съществува в живота му само заради социалната потребност да изглежда мъж с "по-приемливи" от социално гледище способи за задоволяване - то всичкото това ни дава някаква символна представа за наистина ужасната ситуация със сексуалността на нашия герой, която в крайна сметка е довела до неблагополучията, за които аз само отчасти загатнах в този очерк.

И в заключение искам да кажа следното, което според мен е твърде важно. Ние, българите, доста сме страдали и сме си патили от властването на личности, безкрайно ощетени в личностно отношение: като се почне от своеволията на хроничния пияница Георги Димитров (пияниците, ако сте забелязали, са твърде нещастни в сексуално отношение!), та се мине през буйната и неутомима селска сексуалност на правешкия простак, за който най-пълноценно задоволяване е било, изглежда, с... коза в царевичака. Та се стигне в крайна сметка до президента-ловджия Гоце Първанов, получаващ удоволствие, сравнимо със сексуалното, само при отстрелването на узбекски козли с големи роги, за който щом като се чу че бил хванал срамна болест от някаква 16-годишна проститутка, веднага беше пребит с чукове журналистът, в чийто сайт се беше появила скандалната новина. (Което е равностойно на собственоръчно подписано признание за вина от страна на поръчалия този побой.) Да, наистина ние сме си доста патили и още си патим от властването у нас на най-непълноценни в личностно и сексуално отношение управници. Върху този аспект на българската трагедия досега никой не е акцентирал по обясними причини; правя го за първи път не защото искам да съм новатор, не и заради пикантната страна на въпроса, а заради това, че като философ съм се обрекъл да служа само на истината, колкото и да е неприятна тя за някои.

Казвам всичко това, за да можем ние, жертвите на подобни своеволия и издевателства на толкова много ощетени в личностно и морално отношение управници да се освестим и да се спрем в един момент, т.е. да започнем да си избираме за управници по-улегнали, семейни хора, хора, водени от по-идеалистични и ценностни подбуди, хора, които са надмогнали варварската си зависимост от най-дивите първични сили, свързвани със сексуалността. Иначе, ако не го направим, ще продължим да сме най-странната страна в света, избираща си изключително куриозни и жизнено непълноценни управници и властелини, т.е. ще продължим да страдаме до безкрайност. Крайно време е да престанем да си избираме властелини, за които, поради описаната по-горе личностно-сексуална ощетеност, властта е придобила характера на самоцел, т.е. на жалък, сурогатен и изцяло непълноценен заместител на нормалното сексуално задоволяване и удоволствие.

А до точно това се е стигнало при нашия печален герой на този анализ, които се упива от жестоко и перверзно властолюбие, верен симптом на все същата личностна, сексуална и жизнена непълноценност. Впрочем, при други исторически обстоятелства такива хора могат да станат и крайно опасни: неслучайно мнозина сравняват осанката на наш Дмитрич с изражението на сталинския кръволок Берия. Но ако Берия е бил трагично-страшен и кървав образ, нашият Дмитрич, понеже се появи все пак в условията на демокрация, е по-скоро жалък, трафаретен и просто смешен; но въпреки това е също и достатъчно вреден...

(Първата част на този очерк: "Ентилигент", мухльо, хлапак или "пич": принос към психоаналитичното тълкуване на личността на Дмитрич Станишев (1))

Търсете по книжарниците новата книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр.

[Прочети >>>]

Как да си купя книгата?

Добави в Svejo

С техните камъни - по техните глави

Едно клипче се върти напоследък в интернет, платено директно от ченгесариата от ДС ("Нова Зора"), и то е наречено: "Ако те спечелят - България губи"; зад това "те" стоят Бойко Борисов и Иван Костов (вижте клипчето). Това клипче е знаменателно: показва къде ги стяга чепика нашите мутро-мафиоти, от какво най-много ги е страх. А това, че България щяла да загуби е крайно тъпо: тя, горката България, загуби толкова много и то съвсем реално от досегашното управление, че е краен цинизъм хората да бъдат плашени от някакви хипотетични "загуби" на бъдещото дясно управление. А ето сега и самото клипче:

Добави в Svejo

Време е да си отвоюваме от мафията нашата България

Добави в Svejo

За добро или за зло, но не сме по-различни от другите народи

Не от любов към полемиката не мога да се съглася с голяма част от казаното. Нямам нищо против „безпощадни анализи”, но тук прекалено много се робува на клишета и митове. Един от тях гласи, че повечето източноевропейски народи се бунтували, но българите лесно се примирили с комунизма и в България всичко било мирно и тихо. Историческите факти не подкрепят подобно твърдение.

Първо, в България е била налице най-силната съпротива срещу колективизацията в селското стопанство от цяла Източна Европа. Второ, в България има отново уникално за Източна Европа явление – въоръжена борба срещу комунизма в течение на поне 10 години – от 1945 до 1955: горяните. Този феномен е все още недостатъчно проучен, проф. Диню Шарланов в своите трудове има интересни изследвания по въпроса. Трето, според нови данни първата стачка срещу комунистическия режим се е провела отново в началото на петдестте години именно в България. Четвърто, в страните, които бяха външна граница на Варшавския договор с НАТО като България, Чехия и ГДР Москва поддържаше особено твърди режими и особено безмилостно смазваше всяквка съпротива. Пето, както пише Георги Марков, всеки, който малко от малко познава комунистическата система е наясно, че промяна може да дойде само отгоре, от редиците на самата компартия. Всякакви опити за противодействие отдолу нямат шанс. Практиката го потвърждава. Унгарските събития от 1956 и Пражката пролет от 1968 г. не са дело на унгарския и чешкия народ, а са инициирани от съответните компартии начело с агентите на КГБ и ортодоксални комунисти Имре Наги и Алекасндър Дубчек. Наги е предавал унгарските комунисти в сталинския Гулаг, родителите на Дубчек и самият той са били в СССР и са суперправоверни комунисти.

Унгарските събития от 1956 г. са пълни с предателства и подлости. В Унгария наистина е било време да се посмекчат нещата, защото унгарските комунисти въвеждат комунизма с дори за комунистически мащаби нечовешка праволинейност и жестокост. Същото се отнася за Югославия. Либерализацията на Югославия не е дело на югославските народи, а на комунистите и Тито. Тито отначало също е ортодоксален комунист с около 1 милион избити на съвестта, убива, колективизира и вилнее, но след разрива с Москва решава да играе на „либерал”.

В България пък Тодор Живков през 1987 г. също реши да се прави на либерал с Юлската концепция и преустройството. Горбачов беше много сърдит на Живков за някои прекалено радикални икономически идеи (да, факт), но времената вече бяха други и не се наложи СССР да интервенира с въоръжена сила. Имаше си други методи на въздействие и бай Тошо беше отстранен през 1989 г. с вътрешнопартиен преврат. Между другото единствената комунистическа страна, в която е имало заговор за въоръжен преврат за сваляне на комунистическия лидер е пак България – заговорът на Горуня, Цвятко Анев и пр. срещу Живков. Което не означава, че заговорниците са били „добри”, повечето май са клоняли към сталинизъм и Живков им се е струвал прекалено мекушав.

В Прибалтика наистина е имало открито недоволство от съветското управление, но причината е, че за разлика от България тези страни бяха директно окупирани от Москва. България поне привидно запазваше някакъв суверенитет. Факт е, че след промяната 1989 г. балтийците охотно си избираха посткомунистите за управници. Нали са си вече „техни” комунисти, а не натрапници от Москва.

Изключително фрапантен пример за опортюнистични нагласи бяха източногерманците. Там цареше пълна сивота, конформизъм и мъртвило. Въпреки че повечето източногерманци имаха достъп до западногермански медии и не съществуваше езикова бариера, всички се бяха примирили с комунизма. Не случайно днес в Източна Германия посткомунистите от ПДС са най-силна партия. Разликата в политическата култура между Източна и Западна Германия остава огромна.

Така че всички опити България да бъде изкарана бяла врана са напразни. Пак им повтарям на българите: и за добро, и за зло, не сте по-различни от другите народи, независимо дали ви харесва, или не.

Ангел Грънчаров каза: Цялата тази поредица от примери - един вид след като се запознае с тях, на човек не му остава друго освен да се възгордее че принадлежи към такова "героично племе" и да извика поне едно мощно и гръмко ура! - и на йота не подместват основната ми теза: за малодушието на цялата ни нация във времето на комунизма. Това, че и в другите източноевропейски страни масовият човек също е бил податлив на комунистическите манипулации съвсем не ни оневинява: "и другите се държаха малодушно, ерго, нашето малодушие не е толкова укоримо". Съжалявам, но трябва да го кажа: цялата Ви аргументация е израз на всеобщата склонност на българите ако трябва от десет дерета вода да докарат, ала в края на краищата да намерят най-добрите самооправдания. Склонността ни да се самооправдаваме, да бягаме от отговорност и от чувството на вина е всеобщо разпространена...

Щом като сме били толкова смели и непримирими борци срещу комунизма как ще обясните факта, че България е единствената източноевропейска страна, включително и Русия, в която комунистите побеждават на първите свободни избори? Навсякъде из Източна Европа побеждават реформаторските демократични движения и партии, а у нас комунистите вземат пълно мнозинство - и това ако не е позорящ факт, какно друго ще е?! Знам, имало е фалшификации от страна на комунистите (500-те хиляди фантома), но факта си е факт: допуснахме комунистите и техните мекерета да ни управляват цели 15 от 20-те години преход!!!

Анонимен каза: Г-н Грънчаров, моля Ви продължавайте с коментарите за българската народопсихология.

Факт е, че не сме героично племе... ако бяхме такова нямаше в 21 век да дискутираме за комунистите и за "патриотизъм по скалата Медведев-Путин"!

Аз живея в Англия и мога да Ви предоставя материали с какво УВАЖЕНИЕ се пишеше в The Times и Daily Telegraph за България, когато Костов беше на власт и с какво недоверие се ползва сегашното правителство на Запад!

Апропо като сме толкова "велики" как можем да погубваме политици като Костов (да спомена и Стамболов) и да гласуваме за наследниците на онези, които унижиха и разбиха държавността, духовността и елита на българската нация така както и турците не успяха!

Имаме последен шанс на предстоящите избори да покажем самоуважение и да докажем пред себе си и света, че България е държава-фактор, а не просто географско понятие с лумпенизирано население.

Да се гласува за Синята Коалиция!

Ангел Грънчаров каза: Нещо по темата за това как са се държали по време на комунизма други източноевропейски народи. Примерът е с поляците. А у нас в това време съветският окупатор е бил посрещан с хляб и сол...

Стоян каза: Не, не, аз съм далеч от мисълта да оневинявам българите и източноверопейците за поведението им по време на комунизма. Навремето даже бях писал статия, в която самокритично се изказвах за моето собствено поведение по време на диктатурата в смисъл, че не бях достигнал максимума на възможната съпротива срещу режима. Не става дума за активни действия, едва ли не с оръжие ръка, а поне за пасивно „неучастие в лъжата”, доколкото е възможно, което репоръчва Солженицин.

От друга страна ние всички познаваме комунистическата система достатъчно добре и сме наясно, че свободните пространства за съпротива бяха изключително стеснени. Такъв всеобхватен контрол на обществото в човешката история просто не е имало. Впрочем това се отнася за всички тоталитарни диктатури. Германците и италианците също не са се проявили като големи герои по време на фашизма на Мусолини и Хитлер. Ретроспективно, когато вече живееш в повече или по-малко демократично общество, е лесно да се укоряват и упрекват хората за това или онова в миналото.

Днес знаем, че мирните революции през 1989 г. бяха планирани и проведени от комунистите. Това отново показва, че тоталитарни системи не се разбиват току-така. Напоследък стана ясно, че и „спонтанното” падане на Берлинската стена е било подготвено и дирижирано от комунистите и тайните служби, така че да изглежда неочаквано и спонтанно. Винаги съм имал това подозрение, но сега то се потвърди.

Поляците имат исторически „стари” сметки с руснаците. Те по принцип не ги обичат и затова е разбираема омразата им към руските комунистически окупатори. Българите исторически не мразят руснаците, друг е въпросът дали това е оправдано. Съвсем друго щеше да бъде обаче, ако не Русия, а например Турция, вековният потисник на българите, беше голямата комунистическа сила на света и не Русия, а Турция беше окупирала Иточна Европа и беше наложила на източноверопейците комунизма. Преполагам, че омразата на поляците към турците щеше да е по-малка от омразата на българите към турците.

Между другото поляците след въвеждане на военното положение 1981 г. бяха изпаднали в жалко състояние и ходеха в ГДР да продават по улицата разни дрънкулки, за да изкарат някоя марка. ГДРманците имс е смееха и подиграваха. Едвард Герек беше невероятно некадърен и корумпиран тип, легенди се разказват за неговите оргии във вили в Африка. Този изрод беше абсолютно нетърпим и Ярузелски, така да се каже, добре направи, че въведе военно положение и поотстрани тази свръхкорумпирана клика.

Да, на първите свободни избори в България спечелиха комунистите, наистина с манипулации и фалшификации, но това е факт. Само че и тук България не е бяла врана. Комунистите спечелиха и в Румъния, и в Албания (и Монголия), а сърбите си го търпяха Милошевич до 2000 г. Само че на вторите свободни избори българите отхвърлиха комунистите, а унгарците и поляците, разкаяли се сякаш за постъпката си на първите избори, при втория свободен вот побързаха да върнат старите комунисти на власт.

Та и тези страни през повечето време след 1989 г. се управляваха от комунистите. Полските комунисти са пословични с корупцията си, а Унгария не случайно сега беше една от първите източноевропейски страни, фалирали в резултат на глобалната икономическа криза. Това стана благодарение на мъдрото управление на унгарските комунисти.

А чешките комунисти даже не намериха за необходимо да променят името си след 1989 г. и си останаха „комунистичка страна”, т.е. партия. Поне са по-честни от БСП например.

Така че никой не се самооправдава, това е просто хладнокръвен анализ. Да, най-късно след Априлския пленум и известната либерализация можеше да се помисли и за по-голяма поне пасивна съпротива срещу режима. Между другото неслучайно именно след 1956 г. се стига до частична либерализация – това става отчасти под натиска на „оттепель-я” на Хрушчов, отчасти, защото българските комунисти вече, общо взето, вече се бяха разправили със своите най-опасни вътрешни противници. Да се очаква обаче, че с някакви революционни действия отдолу при съществуващ СССР е било възможно да се отхвърли режима, е утопия.

Добави в Svejo

По случай именния ден на "социалния президент" се стяга огромен военен парад, който ще изпотроши залудо купища народни пари

Да, смея да твърдя това, а именно, че утрешния гергьовденски парад не е заради "Деня на храбростта", какъвто повод се изтъква. Да, истинската причина за тоя парад е тъкмо именния ден на "Върховния главнокомандващ", който, бидейки нашенец от село Сирищник, не пропуска нито една година да не отбележи именния си ден с неистова военна тупурдия. Щото в представите на преимуществено селския народ парадът е възможно най-великата лъкардия, което именно и показва, че тия паради се организират под натиска и опекунството на самия именяк.

Това, че самият Гоце нарежда и прави тия паради, за да може войската да дефилира под благия кравешки поглед на Върховния си командващ, е логично и съвсем разбираемо; е, възможно е и подлизурковци да се натискат да правят добро впечатление на Командващия, та белким се сети да им даде орден, нашивка или ново квадратче на пагона. Но аз имам пълната убеденост, че самия Командващ прави тия паради, и то точно за отбелязване на именния си ден, понеже един малък факт от утрешния парад ме кара да съм непоклатим в тази своя убеденост: а именно, че този път в парада ще участват и представители на така милите на президентското сърце "приятелски съветско-руски войски". Само антинатовецът Гоце може да се сети за организирането на този кич, с който иска да донесе поне малка радост в сърцето на своя любим кремълски господар, именно таварищ Путин.

А сега малко по-иначе да погледнем на въпроса: кога, впрочем, се правят военни паради в нормалните страни? Ами правят се, разбира се, на националния празник. Утре, доколкото зная, не е национален празник, ако, разбира се, не отчетем съкровеното желание на гражданите на село Сирищник точно утрешния ден да бъде нещо като национален празник, понеже е имен ден на техния именит земляк. Щото тоя човек, имам предвид Негово превъзходителство Гоце Първи (-анов), не могат да не възприема от самозабравяне самия себе си сякаш е нещо като монарх; знае се, че рождените дни на монарсите са и национални празници в страните с царе и крале. У нас засега се задоволяваме само с празнуването чрез пищен парад на именния ден на г-н "социалния ни президент"...

А колко струва един военен парад ли? Ами не знам, но не е малко, предполагам. Това е губене на ценно време на толкова скъпо платени държавни люде, офицери и войници, поддръжка на техника, гориво за самолети и танкове и какви ли не други салтанати. Може и цял милионец-два да струва един парад по случай именния ден на г-н Президента. За да може той утре да мило да помаха на войничетата, дето ще набиват крак пред светлата му особа, а пък после, след парада, да се запилее да пиянства с отбор-дружките си, именно агентите Бор, Сава, Димитър (Кеворкян) и кой ли не още.

Туйто, немам думи, да спирам, щото от погнуса ми иде да повърна вече: то бива наглост, бива, ама чак пък толкоз ми идва прекалено!

Добави в Svejo

"Ентилигент", мухльо, хлапак или "пич": принос към психоаналитичното тълкуване на личността на Дмитрич Станишев (1)

Пристъпвам към изготвянето на психоаналитичните портрети на основните политически играчи у нас в този момент. Най-напред, по право, ще опиша личността на г-н Премиера, който предпочитам да наричам "Дмитрич Станишев" или само "Дмитрич". Правя това понеже е ясно за всички, че това момче нямаше по никой начин да придобие значението, което придоби, ако не беше син на баща си, а пък баща му ако не беше пръв сановник на диктатора Тодор Живков. Само в България може да се случи такъв крещящ парадокс: в годините, в които страната бе приета и стана част от Европейския съюз, начело на страната да е питомник на "висшата комунистическа аристокрация"! То е същото в Германия преди 20-тина години канцлер да е бил синът или внукът на сестрата на самия Хитлер, а пък президент да е бил редови гестаповец! Това ако не е лудница, сполай му кажи!

Два факта трябва да станат отправни в анализа на личността на г-н Дмитрич, понеже те определят всичко останало. За първия вече споменах - че е син не на някакъв си там, а е син на баща си, а пък баща му е най-приближен до Тодор Живков. А вторият факт е, че той по рождение е съветски гражданин, сиреч е гражданин на комунистическата империя на злото, която винаги към България е имала някакво менторско, покровителствено, господарско отношение: "Курица не птица, България не заграница". Тия два факта според мен придобиват съдбовно значение в оформянето на крехката личност на младежа, комуто е отредена ролята да бъде премиер на България - и то в годините на нейното влизане не в Съветския, а, представете си, в Европейския съюз.

Не мога да обясня как става така, но наистина винаги времето си създава и проправя път на своите герои, които после завинаги остават негов образ и символ. Трябва в тази връзка да отбележа, че историческият отрязък от 2005 до 2009 г. в съществуването на България е толкова мътен, странен, ценностно неизчистен и обезличностен - време на най-неистова вакханалия и върховен триумф на безличията! - великолепно съответства на също толкова неясната и в някакъв смисъл незавършената, даже куриозна личност на премиера, управлявал в тия години.

Наскоро някакъв поп, член на партийно-ченгесарската измет, окупирала Българската православна църква, в прилив на умиление към младото комунистче, управляващо България вече толкова години, изпадна във фалцет, и удостои Дмитрич с кажи-речи най-високото възможно ниво на ценностната система на масовия българин, а именно, нарече го "пич"! И даже стори това не къде да е, ами в Божия храм! Представям си нежната усмивка на непорочна девственица, с която Дмитрич е приел тази най-висша морална оценка и похвала.

И още едно нещо искам да отбележа. Наблюдавайки арогантното поведение на премиера в тия 4 години (спомнете си например как преди време посрещна делегация на опозицията, носеща му петиция заедно с един милион заповеди за уволнение, подписани от български граждани, а именно, обърна се към тях с върховно наглото: "Здравейте, циркаджии!"!), на един етап съвсем спонтанно в съзнанието ми се появи образа, който обобщих с една словесна характеристика на премиера, използвана от мен най-редовно. И тя е: "Дмитрич е най-нагъл съветски малчик с ясно изразени хулигански наклонности". Смятам, че това оценъчно описание съвсем не е случайно, въпреки че то влиза в рязък дисонанс с публичния образ, който Дмитрич се старае и се мъчи да поддържа: а именно образа на един "открит към живота ентелегент" с малки очилца, уж придаващи му излъчването на "учен", който обаче е толкова "модерен", а при това и като връх на всичко на моменти се държи и крайно екстравагантно и "съвсем пичовски": кара мотор, представя се за рокер, за диджей, за какъв ли не! С което предизвиква леки спазми на умиление само и най-вече в престарялата женско-бабешка част от електората на столетната партия. На едно място в интернет наскоро прочетох следните знаменателни думи: "Сергей може да е гей, но за сметка на това пък е гей-интилигент!" (правописът е в оригинал). На въпроса, касаещ натрапчивите слухове около сексуалната ориентация на премиера също трябва да обърна подобаващо внимание на съответното място.

Не знам дали си давате сметка, но ето че даже простото изброяване на тази поредица от щрихи към портрета на Дмитрич Станишев вече навява асоциацията за един хаотичен, еклектичен, обединяващ несъединими по принцип признаци, незавършен образ на незрял, на инфантилен партиен бюрократ, който по каприза на Фортуна изведнъж беше изстрелян до върховете на властта в една малка и доста унизена държава. И то във времето на нейния най-голям исторически триумф, разбира се, порядъчно осквернен и извратен от мутро-комуноидните руско-български мафиотски групировки, които успяха да узурпират властта в периода 2005-2009 г. Тук е мястото да отбележа и това, че е крайно символично и представя най-пълно израждането на нацията и обстоятелството, че този Дмитрич преди встъпването на премиерската длъжност не е имал нито един ден трудов стаж на сериозна работа, ерго, че в трудовата му книжка най-отгоре ще пише, че първата му работа в живота е именно "министър-председател на България"! Което само по себе си е скандално не по-малко от това, че негов предходник на същия пост беше не кой да е, ами бившия български цар! По-голяма еклектика и безвкусица от тази едва ли изобщо е възможна, а тя именно беше сътворена от неръкотворния български народен гений, с което показахме, че като нация съвсем не разбираме какво изобщо искаме от този живот и от това битие.

Освен че изобщо нищо не е работил преди да се възцари, пък независимо от това стана премиер на толкова "традиционно работливия", на известния с "пословичното си трудолюбие" български народец, Дмитрич Станишев също така зае поста си като стар ерген, никога не женен, изобщо не създал семейство. Т.е. почна да урежда държавата, след като е доказал дотук единствено това, че тотално се е провалил в този най-важен личностен и екзистенциален въпрос. Да имаш претенцията че можеш да уреждаш цяла държава, и то при положение, че не си успял до момента да уредиш едно най-тривиално "семейно огнище" е наглост, която няма да бъде забелязана само в България. У нас, неизвестно защо, многострадалният народец е претръпнал до такава степен от издавателствата на комуно-социалистическата мафия, че вече сякаш е загубил и най-елементарната си чувствителност спрямо тия толкова фрапиращи и абсурдни явления.

Тази поредица от аномалии се нуждае от най-прецизно психоаналитично вникване. Няма да ми е лека работата, понеже с такъв цялостно объркан и абсурден случай не е имал шанса да се сблъска в световната практика никой психоаналитик, а пък основателят на психоанализата, уважамият д-р Зигмунд Фройд, даже не е могъл и да сънува че нещо такова изобщо е възможно. Разбира се, поласкан съм, че мен се падна високата мисия да разнищя този образ и да изнамеря неговите най-дълбоки екзистенциално-личностни основания.

Сега да спомена някои факти от биографията на лицето Сергей Дмитриевич Станишев; ще се огранича с ония, които могат да придобият по-възлов и символичен смисъл. Това, че е роден на 5 май 1966 г. в град Херсон, СССР (днешна Украйна), се знае. Син е на Димитър Яков Станишев - бивш секретар на ЦК на БКП и член на Политбюро, отговарящ за международните връзки на ЦК, а майка му е професорка, рускинята Дина Сергеевна Мухина. Не без значение за личностното оформяне на интересуващото ни лице е това, че нито един от родителите на бъдещия български премиер не е чист в етническо отношение българин. Но това обаче съвсем не е фактор с определящо значение в смисъла, в който тук ни интересува.

През 1989 г. младият Дмитрич завършва Историческия факултет на Московския държавен университет с дипломна работа: „Ролята на униформата за бойния дух на военнослужещите в Червената армия“. Този малък щрих показва, че изследваното лице и в младежките си години се е отличавал с порядъчни дози остатъчна, непреодоляна инфантилност - щом си е избрал чак толкова смешна тема за "научна работа". Този инфантилизъм ще си остане неизменна черта на поведението му и до днес - и трябва да се проумее също как изобщо е възможно и това.

Горната констатация се потвърждава и с това, че пет години по-късно Дмитрич защитава докторска дисертация на тема „Система на служебното повишение на висшите граждански чинове в Русия и нейната еволюция във втората половина на 19 век“. Отбележете: за втори път нашият герой избира тема около униформи, чинове, милиционерска, гражданска или военна йерархия. Освен че това е крайно инфантилно - само децата се впечатляват от приказките и мечтите за бляскавите униформи на военните и си мечтаят да се накипрят някой ден в тях! - освен че издава жестока жажда за власт и слава, освен че е израз на генетично и патологично властолюбие, това обстоятелство иде да намекне и за основателността на допускането, че иначе уж безсмисления детински интерес на цивилен и неслужил в армията (заради връзките на таткото) младеж към военните и граждански йерархии няма как да не носи един крайно загадъчен смисъл, който още тук може да се оцени като проява на една засега все още латентна хомосексуалност.

Защото, предполагам, хомосексуалните силно се впечатляват от мъжките военни йерархии и от казармените отношения, предполагащи копнежа към интимна близост с мъже. А пък, доколкото зная, някои хомосексуални се възбуждат само когато партньора им е ако не с военни дрехи, то поне с военни ботуши, колани и пр. атрибути; пък също така много ги съблазнявало и това партньора им да ги командва, да ги бие и унижава. Нека засега да оставим открит въпроса към кой от двата типа, активните и пасивните (командващите или командваните) хомосексуални евентуално принадлежи нашият герой Дмитрич.

Тук, впрочем, мога само да вметна, че след като в реалния външен живот лицето Дмитрич, в качеството му на премиер, най-страстно се упива от насладата да командва - и това си му личи, то може да се забележи с просто око: той изпитва някакво нескривано перверзно удоволствие да се държи като началстващ господар, ала с фасона на хлапак, издаващ заповеди! - то на това основание можем да допуснем, че в интимния живот същия този човек заема точно обратната позиция, именно позицията на унижавания, на изпълняващия най-различни команди, на пасивния хомосексуален. Но това, разбира се, е само теоретично допускане, основаващо се на следната обусловеност: щом като едно лице така цялостно и всеотдайно се е отдало в реалния живот на перверзията власт и получава нескривано удоволствие от нея, то това не е нищо друго, освен компенсация, възмездяваща униженията, на които същото това лице се подлага в своя сексуално-интимен живот; това са най-елементарни зависимости, отдавна установени от психоаналитиците.

В тази връзка идва и следното обстоятелство в биографията на Сергей Станишев, а именно, че той "няма сключен граждански брак и няма деца; живее на семейни начала с известната журналистка Елена Йончева", както е написано в Уикипедия. Засега все още ще се въздържа от по-обстойно тълкуване на този момент, но ще се върна към него на съответното място.

Ето и няколко биографични факта от неговата "професионална и политическа кариера", след което ще пристъпя и кам съответните анализи, обобщения и изводи.

През 1985-1987 и 1994–1995 г. работи като журналист на свободна практика (тоест нищо не е работи, понеже за толкова години е написал само 50 публикации; аз толкова статии ги пиша за месец). През 1995 г. е назначен за главен експерт в отдел „Външна политика и международна дейност“ на Висшия съвет (ВС) на БСП, а от 1996 до 2001 г. е „завеждащ отдел“. Тоест пак нищо не работи, ами търка със задника си меки столове. През май 2000 г. е избран за член на ВС на БСП, през юни 2001 — за депутат, а през декември 2001 г. - за председател на ВС на БСП и на ПГ на "Коалиция за България". През 2005 г. вече е премиер.

Логично е да се запитаме: а какво е онова, което, подобно на арбалет, изстрелва до самия връх на държавата лице, което с нищо особено не блести? Това, че е син на баща си, а пък баща му е стоял отдясно на Т.Живков, е едно на ръка: бабите от БСП, като гледат Дмитрич, изпадат в умиление и се просълзяват не толкова заради него, а понеже си представят самия Тодор Живков. Това е оказало решаващо влияние: Дмитрич като политическо лице е плод на носталгията на комуноидите от БСП към автентичния живков комунизъм.

Но дали пък извечният, фатален, така коварен за столетницата и най-крещящ личностен дефицит не е бил допълнителното основание за неудържимия възход на Дмитрич? Да си спомним, че преди него лидер на БСП е бил не кой да е, ами самия Гоце Първанов! А това говори много за ония, които разбират. Изглежда за време, пропито от безличност, две направо изящни в безличността си фигури като Гоце и Дмитрич е трябвало да изпъкнат, та символически да поберат цялата тази наистина колосална безличностност на самото време. Симеон също се вписва в тази тенденция. А то показва, че нацията ни е тотално заразена с коварния вирус на безличността, от който произтичат всички останали наши беди. Ако не друго, то поне това като наследство ни завеща комунизмът...

(Следва)

(Забележка: По темата виж и това: Страховете Дмитриевичеви: галеното дете на олигархията вече плаче, че ще му вземем любимата играчка, властчицата)

Търсете по книжарниците новата книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр.

[Прочети >>>]

Как да си купя книгата?

Добави в Svejo

Българското малодушие в ерата на комунизма

Дотук дадох няколко примера; не бива да се замазват нещата, може да са неприятни, може да сме се държали недостойно, но няма как: трябва критично, реалистично, цялостно да се схване поведението ни, реакциите ни в едни решаващи исторически моменти.

Ето ХХ век например, ако се опитаме да го анализираме; макар че аз нямам тази цел сега, подробно да анализирам какво се е случило в цял един век, пък не съм и историк; аз съм по-скоро философ на историята, на политиката и т.н., а и психолог също. И така, нямам тази цел да давам много примери, примерите всъщност нищо не доказват, те просто илюстрират; важно е да се схване сърцевината, същината, а това е и най-трудното. И затова прибегнах и до някои примери; от друга страна трябва аналитично да поясня какво имам предвид.

Да повторя и потретя: пределна честност и критичност се иска в тези анализи, апелирам за това. Може на много хора да им стане неприятно. Ето, в наше време се появиха „истински българи”, „истински патриоти”: тупкат се по гърдите, и казват „Оня там е предател, вижте го, пък са го купили европейците, пък е шпионин!” и не знам какво; тая шпиономания, конспиративизми, конспирации световни и прочие глупости; глупости колкото искаш - и всичкото това е все за оправдание.

Сега да минем вече постепенно към настоящето. Имаме един период от около 50 години комунизъм: как сме се държали ние, българите, през комунизма? Младите не знаят, ето, ние, бащите, сме живели, и трябва да отбележим най-напред, че не сме се държали достойно, трябва да го признаем: нас ни беше много страх! Единици са били тия, безумци някакви, които са говорили, и какво са постигнали? Стоели са по концлагери. Съпротива широка, от много хора, пък и едно такова упорито противодействие от страна на нацията спрямо комунизма у нас е нямало – каквото е имало в Полша, каквото е имало в Унгария, каквото е имало в Чехия и къде ли не, и в Югославия, и изобщо къде ли не още.

У нас това го е нямало. Ето аз си спомням преди години когато бях студент в Съветския съюз тогава, в Русия, отидохме веднъж група приятели в Естония, да се поразходим. В Талин, и то тайно, защото тогава не ни разрешаваха да напускаме града, Петербург, където бяхме студенти. Но ние една нощ се качихме на влака за да отидем, искахме да стигнем до Калининград, т.е. Кьонигсберг, за да се поклоним на гроба на Кант. Философи, какво искаш, бяхме млади и глупави. Та се качихме на влака вечерта, трудничко беше, спомням си че през нощта се крихме в багажника на купетата. Тогава нямаше граници между Русия и Естония, но за сметка на това имаше много проверки от милицията. Успяхме все пак, и ето, сутринта се довлякохме до Талин. И сядаме в едно заведение в центъра, поръчваме си кафе; на руски език, естонски не знаем.

И какво стана ли? Мина доста време, никой не ни носи кафе, чакаме, чакаме, вълнуваме се защо не ни го носят, в един момент вече се чудим какво става. По едно време ни проблясна: дали пък не е, щото говорим на руски, и защото вероятно ни мислят за руснаци, не носят кафето, именно защото не ни обичат? И все пак сме философи, влязохме в тази ситуация, има нещо, не може току-така, за едното нищо, да се държат така: тя, сервитьорката, минава покрай нас, и не ни обръща внимание, ние викаме „Пажалуйста!”, но не и не!

И по едно време решихме да разберем истината, един от нас, един приятел, започна да говори на английски, да обяснява, че не сме руснаци, а че сме българи и т.н. И като обясни всичко това на сервитьорката, тя ни се извини, най-сърдечно ни се извини за „грешката” и веднага ни донесоха кафе. И стана ясно какво и защо е станало така. И други подобни неща видяхме там, но да не се увличам.

Ето вижте обаче какво значи една тотална съпротива срещу окупатора, и срещу системата, и срещу комунизма и т.н. Там, в Естония, беше запазен един дух, една култура, една по-мощна традиция на свободата: хората всекидневно се съпротивляваха по всички начини срещу това варварство, каквото е комунизмът. При нас това го нямаше, на много хора сякаш им „пасна” комунизмът, мълчаха малодушно, както и по турско време се е мълчало.

Имаме си хубави поговорки, „Преклонена главица сабя не я сече”, „Език кости няма, но кости чупи!” и затова трябва да се мълчи, не си мърдайте много езика, мълчете, кютете си, треперковци презряни, това е положението! И то масово си мълчете и се прозявайте; и дотам се стигна, че мнозина взеха и дори обикнаха несвободата, обикнаха робството, привързаха се към тях!

И ето, сега през тия двадесет години, виждате как отново се държат малодушно, позорно; става дума за „масовия случай”, за „масовия човек”. Разбира се, има и у нас - но единици, едно нищожно малцинство! - отдадени на свободата, искащи демокрация, дясно мислещи хора, хора с нормални ценности и т.н. Тоест хора, които не искат да паразитират, не чакат нищо наготово от държавата, не искат другите да ги носят на гърба си. Това именно е дясното: искаш да те оставят да разгърнеш личността си. Тази е дясната философия: да се изявяваш, да работиш, да не ти пречи държавата, не искаш и да ти помага, искаш само да не ти пречи. Защото държавните чиновници, бюрокрацията и пр. може да ти вгорчат живота.

Това е. Това обаче у нас го няма. У нас такива са малцинството от хората, разсъждаващи така, имащи такива ценности; те са нещо като бели врани, или като бели лястовици, или не знам какво. Много е лошо, но ние, хората от това малцинство въпреки всичко успяхме. Как точно успяхме аз не знам, това е същинска загадка, беше цяло чудо, разбира се. В прехода се стигна на няколко пъти до много кризисни ситуации, ето, в 1997 г., подобно на сега, първо имахме луканова, после виденова и сега станишева зима.

Сега да видим дали в третата зима на социалисто-комунистическо управление няма да се държим крайно малодушно. Мен ме е най-вече от това страх, пък ще ме е и много срам ако се държим така. Защото сега всеки ден пиша в блога си за това какви са злоупотребите, това на нетърпими неща, и нищо, мърчание и прозевки. Вярно, хляб има, те, комунистите, вече не могат да доведат нещата дотам да няма хляб, защото вече има частна собственост. СДС, десницата, наложи частната собственост в България, приватизира държавното, понесе огромни тежести, отговорности и т.н. И затова комунистите повече не могат да доведат нещата дотам да нямаме хляб както преди на два пъти ги доведоха, при Луканов и при Виденов.

А пък, за жалост, българинът скача да протестира само когато му вземат и хляба. Това съм го писал в своите книги, втръснало ми е вече от тази жалка и мизерна нашенска психология: ето, така беше и при Луканов, и при Виденов, едва когато изчезна хлябът, брашното, тогава скочиха. А докато имаше хляб, хлебец, мек особено, пък топъл, дъхав хляб, пък с чубрица, пък със сланинка, това му трябва и това му стига на т.н. „масов човечец”, на масовия българин – пълна мизерия и скръб!

Това не е скромност, това е най-мизерна дребнавост: не може човек за това да живее! Разбирате ли: не за това ни е даден животът! Да бъдеш човешко същество се иска да живееш по друг начин, достойно и свободно...

(Следва)

Забележка: Останалите части можеш да намериш тук: Българска народна психология

Добави в Svejo

Пламен Юруков ефенди се мъчи да се умие от калта, в която сам се зарови подобно на самодоволен шопар

Бившият лидер на СДС Пламен Юруков, станал известен напоследък като продажен колаборационист не на кой да е, ами на Ахмед Доган, е написал в блога си дълга и жалостива статия, с която се опитва да умие, безрезултатно, разбира се, имиджа си, т.е. да оправдае предателството си. Усуква и суче, за да се оневини от криминалното нарушение на доста законови процедури, което е връх в българските политически мерзости напоследък. Прочетете този текст, любопитен е - и показва ясно най-важни особености на съществуващите политически нрави у нас.

За мен лично, както обикновено, са най-интересни коментарите. Хората, гражданите, избирателите в коментарите пишат най-интересно и казват най-верните неща. Е, разбира се, има и мекерета, които се стремят да се докарат и подмажат на този или онзи по-влиятелен човек; ето, в коментарите под визирания текст в блога на Юруков изпъква в тази насока плямпането на интернетния куриоз Добри Божилов, който първо яко се натиска на Мартин Димитров белким влезе в листите, а пък като усети, че тая няма да го огрее, си обърна задника към който свари, та дано го забележи и се смили. Но да ги оставим тия печални образи, на мен лично ми направи впечатление следния коментар на някой си СТ, който казва всичко така бляскаво, че на мен просто не ми се налага да давам свой коментар. По тази причина и препечатвам и тук поредицата от въпроси, които задава на Юрук-ефенди:

Господин Юруков, ще задам и на вас същите въпроси, които вчера зададох на Добри Божилов. Впрочем, той не ми отговори, надявам се това да сторите вие.

1. Бяха ли проведени вътрешнопартийни избори в СДС?
2. Пламен Юруков взе ли участие в тях?
3. Кой е избран на вътрешнопартийните избори?
4. Внесени ли са документите на новото ръководство от старото, т.е. от Юруков, с което той самия признава факта на провеждането им и техния резултат?
5. Дал ли е Юруков пълномощно на Мартин Димитров да представлява и управлява партията до приключване на процедурата по регистрация, с което отново фактически признава за легитимно новото ръководство?
6. Спазен ли е законноустановения срок за разглеждане и постановяване на решение за регистрация на новото ръководство от СГС?
7. Счита ли ВКС, че СГС е нарушил закона като е постановил неправилно и незаконосъобразно решение, като в мотивите си е оборил абсолютно всички мотиви на СГС за отказ на регистрацията?
8. Дал ли е ВКС задължителни указания за СГС при новото разглеждане, които не допускат правна възможност за нов отказ от регистрация?
Обобщено от т.7 и т.8 - кой е законния лидер на СДС (чието вписване е само въпрос на време), според решението на ВКС?
9. Има ли решения на НС на СДС, задължаващи ръководството да участва в изборите само в рамките на Синята коалиция?
10. Спазил ли е Юруков финансовите правила на СДС изтегляйки 50 хил. лв. без санкцията на НИС?
11. След като се счита за законен лидер на СДС защо не е използвал процедурата по ГПК за изискване по съответния законов ред на оригиналния печат, а е прибягнал до фалшифицирането му?
12. Кое решение на НС на СДС изпълнява Юруков, внасяйки искане за регистрация на СДС за самостоятелно явяване?

Господин Юруков, когато си отговорите на тези въпроси честно, ще разберете защо огромна част от седесарите ви считат за предател и искат отстраняването ви.

Вие имахте шанса да останете в историята на СДС като лидер, допринесъл за демократизирането на партията. След последните ви действия по узурпиране на властта ще сте само поредния предател, опитал се да унищожи СДС.

Това пише този човек, и то е непократимо, а аргументацията е желязна - дотам, че нищо повече не може да се допълни. И още едно мнение ми хареса дотолкова, че дори се наложи да си загубя доста време за да го преведа от латиница на кирилица; човекът е писал в Англия и явно е нямал нашенска азбука:

Г-н Юруков, до 12 май има много време и можеше да изчакате, а не така ненадейно да подавате документи. Сащисахте всички ни. Второ, що за respect показвате към лидера, които бе избран под ваше ръководство - това за ред ли е или е за усилване на хаоса?

Така вие засилихте ентропията в СДС. Ако се беше появила подписка от ДСБ, а нашата не беше още събрана, тогава можеше да излезете с тази, която внесохте(надявам се да е легитимна, но знам как Радонов събира подписи) и да станете герои. И засилите авторитета си, който имахте като политик и лидер, грижещ се за доброто на партията както може.

Вие обаче решихте да го направите без изричното съгласие на НИС. Ако това съгласие го нямаше и в последния момент предложеха ДСБ да е носителя, тогава пак казвам вие щяхте да излезете герой и най-надарения политик на СДС от 10-на години насам. Сега, пробвайки такива задни ходове, загубихте респекта на много хора и Мартин (и тези около него) вече тотално не ви вярват. И ще направят всичко да ви изключат от всяка ръководна позиция в СДС, и от партията, дори и чрез национална конференция, ако вашия районен съвет не иска ви изключи.

А за Радонов не съм чул много хубави неща и не искам да го коментирам, но вие защо се водите по акъла му? По БНТ бяхте толкова неубедителен и несигурен в отговорите си че се чудя дали не ви държат с нещо хората на Бисеров.

Съжалявам за вас, че работихте 2 години да съживите една замираща поради егоизма на лидерите си партия и голяма част от постигнатото решихте да съборите с този ход. Същото важи и за авторитета ви. Хората, а и аз включително, не обичат подмолни ходове. Аз пътувам много и живея повече от половин година всяка година в UK. Дори съм член на Тори партията. Те си знаят как след като избутаха Тачър (която е била съвсем пощуряла) през деветдесетте и не можеха да се съвземат повече от 10 години.

Избирателите не обичат такива брожения и затова Божилов злорадства понеже от това печелят други. Затова съжалявам и за СДС понеже Синята коалиция можеше да е коректив на ГЕРБ, които ако управлява сам съвсем ще я забатачат. Понеже имат слаб експертен потенциал и авторитарен лидер.

А вие: философ, успешен предприемач и айкидо спортист с вкратце - доказани резултати - не очаквах това от вас! Но вярна е приказката че ”past performance doesn’t guarantee or mean a future success”.

Добави в Svejo

Прелюдия към работата по изготвяне на психоаналитични портрети на нашите най-видни политически дейци

Предизборната обстановка е твърде подходяща за по-внимателно вникване в "душевния строй" на нашите политици: понеже в този момент те самите се мъчат да се представят за какви ли не, твърдят, че били с най-благородни помисли, били "честни", "загрижени" и пр.; нормалното е да се постараем да разберем доколко е верно това, което твърдят и тръбят. Ала за да се разбере истината, за да се доберем до нея, се иска да се извърви нелек път. И в тази връзка средствата на психоанализата са незаменими с нищо друго.

Понеже те дават шанса за по-дълбинно вникване в скритите, недостижими иначе, и съвсем несъзнавани "вътрешни пружини" на поведението на отделните политически дейци. Разбира се, за да се изработи детайлно психоаналитично изследване трябва да се направят много наблюдения, и то преки, непосредствени, върху поведението, говоренето, мимиките, жестовете и други такива "подробности", каквито аз, естестествено, нямам. Иска се също и богата информация върху фактите от живота на политическия деец, данни за неговите приятелства, любови и пр., върху изявите на неговия интимен живот и пр. "жълти пикантерии", които, да си призная, съвсем не ме привличат, ала за изследването са крайно необходими.

Та по тия причини аз определям своето първично изследване "психоаналитичен портрет"; както портретът изразява тъкмо външната, повърхностна, видима и забележима с просто око даденост на личността, така и моя анализ ще щрихира в най-предварителен план само онова, което поне загатва за най-дълбоките детерминанти и проявления на вътрешната същина на личността на политика. Поради това нямам претенцията да правя изчерпателни, детайлни и задълбочени психоаналитични опуси, а ще се концентрирам тъкмо върху непосредствено даденото, което, впрочем, е напълно достатъчно като въведение в проблематиката.

Психоаналитичният метод дава възможност да се схванат и да се изтълкуват някакви уж несъществени, "незначителни" подробности, които обаче ни настройват към постигането на истински значимото, понеже загатват за него. При психоанализата се иска личността на анализиращия (пък и на сътрудничащия му, в случая, читател) да се разтвори към едно по-скоро интуитивно и цялостно постигане на личността на анализирания, като опорни точки тук непременно ще бъдат тъкмо ония "несериозни детайли", на които никой не обръща внимание - които обаче символизират тъкмо истински значимото и дори, бих казал, субстанциалното (за съответната личност). Ето защо пристъпвам към тези анализи с ясното съзнание за естеството на задачата, която си поставям. И по тази причина най-справедливо ще е всеки текст да бъде озаглавяван по този начин: "Щрихи към психоаналитичния портрет на... примерно... Дмитрич Станишев" (или Симеон Сакскобурготски, или Ахмед Даганович и пр.).

Преди доста години, в далечната 1991 г., бях първият, който приложи такъв подход - и това тогава беше признато за новаторство от някои тогавашни "теоретици" на журналистиката. Тогава написах статията "Политически стриптийз", която излезе в авторитетния тогавашен в-к ВЕК-21. Подзаглавието й беше “Как госпожица В.Дърева разсъблече един политически труп”. Тогава за тази статия в ония времена излязоха доста отзиви, общо взето положителни. Някои дори писаха, че тя "разкривала нови хоризонти пред политическата публицистика" – имаше се предвид използването на средства на психоанализата. Разбира се, след онези години на подем нашата журналистика влезе в други коловози, за да затъне в днешно време в тресавището на безхарактерността и продажността.

Та сега пристъпвам, след тези неизбежни уточнения, към работата по изготвянето на психоаналитични портрети на основните политически играчи у нас в този момент. Най-напред, по право, ще трябва да се потрудя за да опиша личността на г-н Премиера, който аз предпочитам да наричам "Дмитрич Станишев" или само "Дмитрич". Правя така, понеже ясно е за всички, че това момче нямаше по никой начин да придобие значението, което придоби, ако не беше син на баща си, а баща му ако не беше пръв сановник на Тодор Живков. Ето оттук ще тръгна в изработването на неговия психологически портрет, което е изиграло съдбовна роля в оформянето му като личност. След това иде ред, по право, на г-н "Мандатоносителя", именно на Ахмед Доганович, или ще се концентрирам върху любимия на цялата нация агент на ДС "Сава". И за него наум имам твърде любопитни неща, които копнея от желание да ги споделя с вас. След това, най-вероятно, ще напиша отдавна отлагания психоаналитичен портрет на друг благодатен изследователски "обект", какъвто е "Негово Величество Царят", именно г-н Сакскобурготский. После поред и по значение се полага да напиша изследване за г-н Иван Костов, и то не само защото той е единственият успешен от бившите премиери, а защото неговата личност е придобила дори едно символично значение, което е крайно любопитно най-после да бъде изтълкувано. И т.н., разбира се, ще обърна внимание и на "новата надежда на нацията" г-н Бойко Борисов (за Сидеров вече съм писал в оня съпоставителен психоаналитичен анализ, където го сравнявам с президента Гоце Първанов), като също така, налага се, ще се принудя явно да обърна внимание и на най-новия любомец на олигархичните медии, именно на "патетично смелия до жертвоготовност антикорупционер" г-н Яне Янев, за анализа на който още сега мога да издам една малка тайна.

А именно: замислете се, на какво се дължи този толкова яростен и така демонстративен плам на нашия най-нов "борец срещу корупцията"? Не се сещате ли? Ще ви кажа: ами дължи се на това, че г-н Яне с изявите на своята "бясна антикорупционност" иска да ни внуши, и то не как да е, ами яростно дори до безсъзнателност, че благодарение на крясъците му белким не се разкрие най-срамната му тайна. А именно, че самият той е толкова корумпиран, че явно корупцията е станала доминанта на съзнанието му; оказва се, че е крайно корумпиран, или поне най-малкото е готов на всяка подлост заради приятно шумящите новички банкноти, прилежно подредени в пачки и сложени във възможно по-обемисто куфарче. Не четете ли паричните знаци в обладаните сякаш от неистова лудост очички на Янето? Знайте от мен: най-влюбени в париците са тъкмо ония, които най-яростно крещят "срещу корупцията". И то не само крещят, ами и се тупкат по гърдите, че те самите били "най-първи борци срещу злото, наречено корупция"!

Защото техния "антикорупционен" вой в очите на психоаналитика не е нищо друго, освен сърдечен и най-интимен зов, отправен срещу хората, имащи пари, и той може да се изрази така: "Ей, богати и имащи пари хора, таварищи, абе не сещате ли се, че аз като крещя срещу корупцията просто искам да ви напомня, че требе и на мен да отделите некой лев?! Леле, колко сте недосетливи, е, щом е така, аз още повече ке рева! А като почнете да давате, пак ке рева, та да давате още и още. Но пък тогава само ний ще си знаем тази наша игричка, а стадото нека да си мисли, че яз ке съм неговиот кумир, борещ се неуморно срещу злото, наречено корупция!". Та когато Яне наскоро изкрещя във фалцет "Аз и живота си ще дам ако требе, но ще изкореня корупцията в България!", тогава у мен, като стар и разбиращ психолог, вече не остана никакво съмнение, че тоя за пари е готов да извърши всяка подлост; и ето, скоро след това той срещу солидно заплащане почна да върши гадостите си с 8% бариера, с опитите му да разцепи СДС, с прозрачните му игрички с Доган против "ислямизацията" и пр.

Та ето, дадох ви малък пример с Янето за огромните възможности на психоаналитичния метод. А пък сега се оттеглям да работя, да мисля и да пиша, защото наистина тази идея ме завладя силно, и докато не ги напиша тия статии, няма да мирясам. Стискайте ми палци да ми е спорна работата - и до скоро!

Добави в Svejo

Българската душа не е чак толкова своеобразна - както понякога се мисли

Нека да става дискусия и диалог, това е в духа на философията, затова ще се опитам леко да опонирам на някои тези – не от любов към спора, а защото така може би с общи усилия ще се доближим до истината.

Националната идентичност и националният характер винаги са привлекателна за размишления тема. Вярно е, че има псевдопатриоти, които се опитват да повдигат самочувствието на българите с фалшиви националистически лозунги, но и обратната, граничеща с национален нихилизъм позиция също е един вид митология и е прекалено крайна. Политически релевантните национални особености често са нещо много трудно уловимо с емпирични методи. Иначе има, разбира се, ред тривиални белези, които нямат политическо и социално значение. Така например едва ли има политически импликации обстоятелството и „националната особеност”, че българите пият ракия, а шотландците уиски. Освен това като хора с десни убеждения трябва да сме наясно, че не съществува „средностатистически българин”. Всяка личност, колкото и обикновена, банална и безинтересна да изглежда на пръв поглед, е уникална и неповторима, е отделен микрокосмос. Затова всички обобщения относно националния характер са проблематични.

Вероятно много по-важен за политиката от националния характер е характерът на интелектуалния, социален и политически елит на дадена страна. Народите или „народните маси”, както казваха марксистите, така или иначе лесно се подават на внушение и водачество. Тук именно е решаващата роля на елитите.

„Средностатистическият” англичанин или французин вероятно не превъзхожда с кой знае какво средностатистическия българин. Опасявам се обаче, че английският и френският елит значително превъзхождат българския елит. И то не поради някакво мнимо генетическо превъзходство на англичаните или французите, а поради исторически причини - България просто не е имала историческия шанс да създаде такива елити. При това елитът не е непременно отражение на „народния характер”. Напротив, той може съществено да се отличава по манталитет и нагласа от народа, от който формално е произлязъл. В Средновековието това е било особено ярко изразено. Средновековният аристократичен елит не е имал нищо общо с народа на страната, над която е господствал, нито пък се е идентифицирал с подвластния му народ. Аристократите са се чувствали свързани помежду си независимо от политическите граници и географията.

Между другото американският антрополог Джеръд Даймънд твърди, че привидно примитивните народи, напр. в Нова Гвинея, са общо по-интелигентни от „развитите” европейци! Така че между степента на развитие на едно общество и формалната интелигентност на хората няма пряка връзка.

Нито един балкански народ не се е освободил от турско робство (използвам този термин, защото се е утвърдил, без да се впускам в разсъждения за „робството”) със собствени сили. Гърция напр. се е освободила след намесата на Великите сили.

Всъщност за 1821 е било планирано общобалканско въстание срещу Турция, което обаче се проваля. В гръцкото въстание участват и български села от южна Македония. Факт е, че българите и албанците последни се освобождават (1878, респ. 1912). Причината обаче не е толкова в неспособността на българите да се вдигнат на въстание, а в това, че България е най-богатата, най-централната и най-важната турска провинция. Турция правилно счита, че загубата на България ще е равнозначна на загубата и разпадането на империята, затова със зъби и нокти се бори да я запази. Но вярно е и друго и Пламен Цветков правилно отбелязва:

„Българите се оказват несравнимо по-умели в организирането на ненасилствени политически действия.”

В това няма нищо лошо. Показателно е и колко културно се държаха българите при всички протести след 1989 г. срещу безобразията на комунистите. Това не е непременно осъдително или доказателство за овчедушие, а признак на зрелост и рационалност. Само дивакът беснее като луд, докато мислещият, възпитан, улегнал човел знае да постига целите си и по цивилизован начин. И българите ги постигнаха! Въпреки неистовата съпротива на Русия те са в ЕС и НАТО. Това е голямата картина, победата в голямото, решително сражение. Останалото са, така да с каже подробности, макар че за нас тези детайли в момента изглеждат страшно съществени.

Сега е много лесно да се каже: защо никой не е помогнал на четите, когато са навлизали в страната да се бият срещу турците? Забравя се, че Турция е била напълно функционираща, мощна, вековна империя. Това са били героични, заслужаващи възхищение, но неподготвени, авантюристични акции. Няма как да подкрепиш такива обречени действия, тръгвайки срещу турската държава неподготвен и без оръжие. Самият Ботев впрочем също не е имал военно образование и опит. Ако е било така лесно да се събори турската власт, защо Русия не спечелва освободителната война с лекота? Да си припомним: в България навлиза близо двестахилядна редовна руска армия и въпреки това нещата на моменти (напр. на Шипка) висят на косъм! Как тогава можеш да очакваш, че с чети от 150-200 души ще победиш империята? И как да се вдигне народът заедно с четите срещу турците? С голи ръце ли?

Защо палестинците не се „освободят” от израелците, нали постоянно им обявяват интифада? Защо северните ирландци и баските не извоюват своята независимост? Защо каталонците не се отърсят от „гнета” на омразните им испанци? Защо шотландците и уелсците отдавна се се отказали от идеята да се „освободят” от англичаните?

Защо сега кюрдите не победят турската държава? Защо днес никой кюрд не си мърда пръста да „освободи” кюрдския Васил Левски – Абдулах Йоджалан - от затвора? „Доста подло се държат сега кюрдите.”

Защо народите в астроунгарската империя получават своята национална незвисимост едва след нейното разпадане вследствие на Първата световна война?

Какви са всички тия народи - малодушковци и треперковци????

Не искам да ставам адвокат на българите. Ретроспективно много може да се спори дали и какво повече са можели да направят срещу турците. Искам само да кажа, че не е лесно да се бориш против една организирана държава, колкото и страстно да е желанието ти за свобода и национална независимост. Случаите на извоюване на национална незвисимост в историята със собствени сили чрез въстания се броят на пръсти. Обикновено за това са необходими ред вътрешни и външни предпоставки, самото желание, дори да е налице, не стига.

Фактът, че в Батак българи-мюсюлмани са клали българи-християни, не е учудващ. Нациите и националното самосъзнание са късен продукт на историческото развитие. Освен това ако сме честни, трябва да признаем, че те са много произволен белег. Не е ясно защо напр. религиозната принадлежност да не е по-съществена характеристика. Може да се изтъкнат и безброй други разграничителни линии – образование, ръст, пол и т.н. Аз например не виждам защо трябва да се чувствам по-свързан с лидерите на БСП повече, отколкото, да речем с лидерите на британските консерватори. Само защото лидерите на БСП са българи, а онези британци? От това нищо не следва. Аз се чувствам свързан с всички демократично мислещи хора по света, независимо от техния етнос и не се идентифицирам с недемократи и антидемократи, независимо от техния етнос. (А мога да реша да се идентифицирам с всички хора по света с ръст над 1,90 м, свирещи на пиано, имащи басови гласове и знаещи латински, независимо от тяхното вероизповедание и етнос.- В рамките на шегата. Искам да кажа, че са възможни всякакви демаркационни линии.)

За националния характер на един народ не може да се съди само по поведението му, докато е под властта на друг народ. Да допуснем, че Априлското въстание наистина е било жалко в сравнение с гръцката борба за независимост. За това може да е имало както субективни, така и обективни причини. Между другото всеобщото убеждение, че историческата наука вече е казала всичко за Априлското въстание и няма вече какво да се проучва и изследва, не отговаря на истината. Има още много моменти за доизяснаване.

Въпросът обаче е другаде: едва освободили се от турско робство, и „треперковците” и „малодушни” българи показват качества, които ги поставят далеч над „храбрите”-гърци.

Никола Станев, "История на нова България 1878-1941 г.":

„В това време, на 12-16 юли 1913, нашите войски по долината на Струма, засилени с части от Първа армия, успели не само да спрат гърците пред Горна Джумая, но да откъснат сръбските части от гръцките и да ги притиснат от двете крила – от Пирин и Пехчево – в Струмската долина. Трябвало още малко труд, за да се затвори обръча около тях и цялата гръцка армия да бъде пленена...Примирието започвало в 1 часа следобед, но гръцките офицери го поискали още в 7 сутринта. С болка българите гледали от върховете Илин (в Пирин) и Гарван (при Белово) как гръцката войска в страшно безредие изоставяла обоза си и бягала по долината надолу."

Толкова за „смелите” гърци.

Ето защо не съм убеден, че българската душа е чак толкова своеобразна, както понякога се мисли. Всъщност всеки народ се смята за уникален и неповторим. Така погледнато, има и холандска душа, и унгарска душа и португалска душа и всякакви „души”.

(Автор: Стоян. Текстът е написан като коментар под текстовия запис на моята беседа на тема Българската душа е, как да кажа, е доста "своеобразна".... Благодарен съм на опонента и засега няма да му възразявам с нищо, понеже съзнавам основателността на неговата аргументация. По-нататък в процеса на публикуване на останалите части на тази поредица се надявам да влезем в по-плодотворна дискусия, към която приканвам да се включат и други имащи своя позиция посетители на блога.)

Добави в Svejo

Най-последното нововъведение в блога

Известно е, че техниката в днешно време се мени не просто всеки ден, ами и всеки час. Ето че консервативен човек като мен, който се старае да е в крак с новостите, се опитва да прилага всичко най-ново, изпречило се пред погледа му.

Та ето че тези дни благодарение на моя приятел от Америка Стоян Динев, който основа своя ОНЛАЙН-ТЕЛЕВИЗИЯ (виж playera в менюто отдясно). Тя, впрочем, е изключително богата на превъзходна музика и на най-различни развлекателни филмчета, но има и по-сериозни намерени. Моя милост също се постара да се възползва от открилата се възможност: и ето, сега вече имам свой собствен канал ANGEL.G-tv (виж playera в менюто отдясно), където могат да се гледат най-интересните клипчета от моя видеоблог, претенциозно наречен ANGEL.G-tv. Но сега вече с пълно право мога да го наричам така - ANGEL.G-tv - защото дори е нещо повече от телевизия. Абе изобщо "медийната империя на гражданина Грънчаров" напоследък преживява невероятен възход, спор не може да има за това!:-)

Отдясно ще откриете Widget, където могат да се гледат в последователност всички лекции от два мои курса ("Българската народна душа" и "Ценностна идентичност на личността"). Абе изобщо техниката е напреднала дотам, че конвенционалните медии вече мога да идат някъде на тъмно и да ядат ряпа - или да вият като пребито куче. Например тук, в тази нова онлайн-технология ("телевизия"), можете да спрете дадено клипче, да си свършите някаква работа и после пак да продължите. И при това положение човек се пита: нима може да има нужда от вестници и телевизия при това страхотно богатство, което ни предлага американската измишльотина, наречена "интернет"!

Това е, приятно гледане и приятни размисли. А пък това нововъведение може да се развива, то има много възможности, от които тепърва ще се възползвам. Всичко ново ще става постепенно; неслучайно казах, че съм "консерватор-новатор", което значи, че дължа на значимото, вече достигнато от човечеството, но и съм открит към всичко ново, което може да обогати традицията. Такива сме ние, десните хора: от всичко най- много обичаме свободата. И сме изцяло открити към безбрежните хоризонти на живота - какъвто е за личността, която с пълно право може да се нарече свободна.

Затова ви призовавам: заповядайте, открийте духа си към свободата! Опитайте се да бъдете като нас - страхотно е! Само този е пътят, който ще ни доведе до невероятните богатства, до съкровищата, от които се ползва преданият на свободата си човек.

Търсете по книжарниците новата книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр.

[Прочети >>>]

Как да си купя книгата?

Добави в Svejo