понеделник, 31 август 2009 г.
Консервативната революция на г-жа М.Тачър: Ще издигнем стоманена бариера срещу социалистическия марш към беззаконие!
... Никога не съм вярвала в твърдостта или във възможностите на т.н. център. Бях съгласна с твърденията, че политическата основа на "центъра" се е изместила силно наляво, и си обяснявах това главно с липсата на смелост у тези хора, които се кичеха с името "умерени". Те неведнъж правиха отстъпки или промени в позициите си - резултатът е, че социализмът продължи настъплението си в нашите институции.Това настъпление според мен повече или по-малко бе достигнало точката, от която изход няма. Толкова хора и интереси бяха станали зависими от държавата - за работа в обществения сектор, за социални осигуровки, за здравеопазването, образованието и жилищната политика, че икономическата свобода беше започнала да се превръща в почти недостижим риск за техния жизнен стандарт. А когато тази заплаха се материализираше, следващата жертва щеше да стане политическата свобода - например свободата да избираш или да встъпиш в профсъюз, свободата да изповядваш оспорвани възгледи и въпреки това да имаш право да преподаваш в държавно училище или да работиш в правителствено учреждение. Още повече че възходът на куминизма в други страни и огъването на Запада пред него сломяваше духа на онези, които искаха да се противопоставят на колективизма в страната си.
... Тогава нямаше причини за безпокойство поне по въпроса за цвета. Кампаниите на консерваторите имат своя версия на афоризма на Хенри Форд: "Можете да носите който цвят си пожелаете, стига да е син." Моят цвят повечето време беше морско синьо.
... Нашите намерения бяха формулирани в пет основни пункта:
I. Да възстановим жизнеността на нашия икономически и обществен живот, като овладеем инфлацията и установим справедлив баланс между правата и задълженията на профсъюзното движение.
II. Да възстановим предприемачеството, така че усърдната работа да носи отплата, успехът да се възнаграждава и да бъдат реално създадени нови работни места в условията на развиваща се икономика.
III. Да укрепим Парламента и властта на закона.IV. Да окажем подкрепа на семейството, като помогнем на хората да станат собственици на домове, да повишим стандартите на образованието и да насочим социалните служби към ефективна помощ за престарелите, болните, инвалидите и наистина нуждаещите се.
V. Да засилим отбраната на Великобритания и да работим със съюзниците ни за защита на нашите интереси в изпълнения с растящи заплахи свят.
... Аз от своя страна бях подготвила силно въздействаща реч. В нея ясно разкривах пагубното въздействие на социализма върху Великобритания и необходимостта от коренна промяна на насоката. Но настоявах не за експерименти с една утопия, а за връщане към принципите, от които неправилно се бяхме отрекли:
В политическия живот научих нещо, което вие в Уелс знаете по рождение ако имаш някакво послание към хората, проповядвай го. Аз съм политик, вярващ в убеждението. Пророците на Стария Завет не са се обръщали към хората с думи като: "Братя, искам от вас консенсус!" Те са заявявали: "Ето, в това вярвам аз и това е изходът, който виждам. това е моята въжделена вяра. Ако и вие вярвате в същото, елате с мен!" Тази вечер ще ви кажа само следното. Край на досегашната тъма и на мрачното минало. Край на пораженчеството. Под двете знамена - на избора и на свободата - ново и вдъхновяващо бъдеще зове британския народ.
... Ще издигнем стоманена бариера срещу социалистическия марш към беззаконие.
... В края на речта си вмъкнах един от любимите си цитати от Киплинг:
И тъй, когато цялата земя потъне в сън и няма капчица надеждада я събуди някой от кошмара лош, мъчителния плен да разруши.
Внезапно, чули звук от счупени вериги, хора скокват и проглеждат.
И радостно споделят: вече сме стопани на своите души!
(Из поемата "Утринният вятър")
... Революцията, извършена чрез приватизация, ограничаване на държавния контрол, намаляване на данъците, разширяване на собствеността, възвръщане на упоманието в собствените сили, създаване на пътища за излизане от бедността, укрепване на националната отбрана, заздравяване на Североатлантическия съюз, възраждане на духа и авторитета на страната - тази революция, за която бяха нужни огромни усилия вътре в самото правителство, бе оставила неизвестен за мен размаха на интелектуалната революция, осъществила се извън средите на властта.
... Сега, когато започнах да изпитвам опасения за някои насоки на правителствената политика, аз съответно възложих по-големи надежди на хората извън правителството, които все още воюват на бойното поле на идеите.
... Това, което трябва да направим, е да си извлечем поуки от станалото. Първият и главен урок е: който се опитва да изиграе пазара, ще бъде изигран от него. Ролята на държавата не е да играе хазарт със спестяванията на населението.
(Следва)
Песента „Въх, рамо, рамо“ не е чалга, тя е културен феномен, новост, шедьовър на изкуството!
Това, което ни предлагате тук по-горе са интересни съждения, макар и много противоречиви и спорни. Всъщност, в диалога се ражда понякога и истината, така че по принцип, да се започне един разговор по темата „чалга“ е ползотворен.Но!!! – аз твърдо поддържам тезата, че песента „Въх, рамо, рамо“ не е чалга!
В нея се ползват прийоми от няколко музикални „потока“ (в т. ч. и „чалга-материал“), доловими са няколко разнородни естетически „привкуса“; „словото“ в песента е изградено също така видимо „нееднородно“ и със завидна професионална сръчност, която, струва ми се, не е по силите на чалго-обслужващ драскач-стихоплетец, макар и на пръв поглед „текстът“ да изглежда повърхностен и „първосигнален“ (текстът е „пружината“ на песента, която я „изпъва до краен предел“, с епиграмна „минималистичност“ и образна находчивост); „потокът“ на аранжимента навява усещане за висока инструментална култура и познания в изграждането на творбата. С две думи, работил е много сериозен екип.
„ВЪХ, РАМО, РАМО“ не е чалга.
Аз съм привърженик на песента по много причини. Но достатъчни са две – първо: песента е новина – не просто, добра песен; второ – песента се появява на гребена на важна политическа промяна (три дни преди промяната, а не след това, така, че подозрения в „нагаждачество“ и популизъм отиват „в коша“) и коментира находчиво тази промяна, ако щете – това е „жив медиен коментар“!
Има ли друга такава написана песен за тези събития? – Няма. Продължавам: да има друга такава песен, създадена през последните 20 години? Няма.Има ли въобще в историята на съвременна България (след 1878 г.) създадена подобна песен? Няма.
Защо да отричаме новината!?! Носи я „Въх, рамо, рамо“. И забележете, два пъти: веднъж като коментар на последните актуални събития, и втори път – като появена позиция въобще.
Спирам дотук.
Колкото до заглавието – "Въх, рамо, рамо". Аз лично имам няколко версии. Те са коя от коя по-любопитни и са свързани с препратки към миналото. Ще се въздържа да коментирам.
И все пак: въх! – е възклицание, като, „ах“, „ох“ и т. н. Среща се в Тракия и в Предбалкана. (Чети книжки, приятелю!)
Имам и правдоподобно обяснение за прословутото начало: А-а, саа, де! – понататък в песента, находчиво, двукратно „преекспонирано“ (това е класика!!)
Хайде, затварям Килийното училище!
Към всички, които отричат творбата, по политически подбуди: – разбирам ви, съчувствам ви, но „се ла ви“!Към всички, които споделят Промяната (падането на Тройната коалиция), но не им допада, образно казано, „коловоза на песента“, ами приятели – предложете друга песен!!!, но… днешна, с проблематиката и актуалността на протичащите събития, не ми предлагайте Вазов (прекрасен е!), Яворов (съвършен е!), песни от Възрождението (великолепни са!) – но ни трябват нови песни.
Ето я първата!
Някому не му харесва? Имаш страхотния шанс да напишеш по-добра!
Но дотогава – редом с Монтеверди и Моцарт – аз ще слушам „Въх, рамо, рамо“!
Автор: Zavalski Kiril
Убиец на таланти: размисъл за таланта и шоуиндустрията по повод концерта на Мадона
Г-н Инджев е бил на концерта на Мадона в София и е описал в блога си своите впечатления и размисли по този повод. За мен са много интересни тия впечатления "на живо" на г-н Инджев от концерта на Мадона - понеже не само че не съм бил там, но и нямам особено желание да бъда. Но макар и видяно с други очи, ми е интересно всяко възприятие и усещане, за да си направя някои свои изводи.Че сме подобни на маймунките, подражавайки на "световните образци", се знае от всеки; или, по-скоро, изглежда сме подобни на жабите, които като видят, че подковават коня, също вдигнали крак. По принцип там, дето има подражаване, там няма оригиналност и талант, там е налице посредственост, там няма и не може да има свобода.
Американците си имат Мадона, ний пък си имаме... Слави Трифонов! И он проведе неколко "мегаконцерта", а Мадона - само един, на който, както се оказва, била отишла половината от скучаещо-благоденстващата част на България. Но да оставим подробностите, да се опитаме да се доближим до по-същественото. Затова аз искам да обърна внимание на нещо твърде важно, което касае някакви "съвременни модели на функциониране на културата в света", ако мога така да се изразя.
Твърдят, че в Америка може да бъде оценен всеки талант, което, ако е така, е великолепно. Но там около талантливостта и талантите се е развила страхотно мощна индустрия за правене на пари, на много пари. В това също няма лошо, щото около нашите таланти, доколкото ми е известно, ако става дума обаче за истинските таланти (не такива като Слави Трифонов и чалгапевицата Гюргя), съществува сякаш само правене на бедност и произвеждане на всекидневни унижения. Само че в Америка вече няма мяра в тая насока, скубенето на пари от доенето на "звездите" е достигнало до колосална хипертрофия. И ето, стигнало се е дотам, че хонорарът на Д.Никълсън, както се пише, за всеки нов филм не могъл да бъде по-малък от 10 милиона долара, същото се отнася и за останалите им филмови звезди. Това са мечтано-фантасмагорични и космически за нашите мащаби пари, за които и Слави, и чалгапримадоната Гюргя ще има да си мечтаят, ала никога няма да ги огрее.
И в тази връзка също, подобно на г-н Инджев, смятам, че когато се завърти огромната машина за правене на пари, каквато е шоуиндустрията в САЩ, когато някой бъде нарочен за "звезда", когато потекат милионите към неговите банкови сметки, това, в повечето случаи е убийствено не за друго, а тъкмо за таланта му. Иска се огромна сила на личността, за да се устои на тия съблазни, малцина могат да устоят. И ето как се стига до парадокса: огромната индустрия за правене на пари погубва талантите, убива ги, употребява ги, разбивайки тяхната личностна устойчивост.И онова, което остава след жестоката инвазия на индустрията за правене на пари в съкровената сфера на живот на таланта, вече в никакъв случай не е талант, а е просто техника, маниерност, е груба спекулация с чувствата на наивните фенове, използвани само като източник за правене на пари и като жертва, държана в пипалата на жадния октопод на "индустрията за развлечения". Ако някой от присъствалите на концерта на Мадона твърдят, че се били докоснали до "високото изкуство" и до "таланта" на "великата певица", аз тогава мога да се обзаложа, че такива хора не знаят що е изкуство, що е талант, що е, в края на краищата, пеене.
Защото от тяхната гледна точка и това, което правят в нашите скромни мащаби Слави Трифонов и Гюргя Примадонска-Чалгакова, ще излезе, че е "изкуство", е "талант", е "пеене", а това няма как да е така...
А иначе талантът, истинският талант, е осъден да пребивава не в грохота на мегауредбите, а в тихо уединение. Под ослепителния блясък на прожекторите не могат да се създават истински велики произведения на изкуството, а онова, което се създава, е само "гъдел на публиката" и фабрикуване на продукти, които трябва да бъдат продадени, за да се направят много пари. В тия неща няма и не може да има изкуство. Аз лично смятам, че и с писателите изглежда е така.
Като станат звезди, почват да фабрикуват конфекция, почват да проституират с таланта си, а докато са били неизвестни, са направили истински стойностното, онова, с което ще останат. Там, където се настанят парите, там духът вече е нежелан гост - и скоро бива прокуден. Достоевски например е писал все гениални книги само защото, струва ми се, все е бил съвсем неуспял финансово писател, какво говоря, винаги е бил заплашен от затвор от кредиторите си. И това е бил стимул за творчеството му. Щото творчеството е като самия живот: духовното богатство е несъвместимо с материалното; те са две субстанции, осъдени на вечно разделение...
неделя, 30 август 2009 г.
Около историята на една забранена книга - книгата "Българската душа и съдба"
Преди почти две години, в разгара на учителската стачка, излезе книгата ми БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА. Интересно е, че за тия две години нито една медия у нас - повтарям, нито една медия, електронна, печатна, или каквато и да е друга (изключвайки само няколко най-скромни интернетни издания) - не отрази с две думи поне самия факт, че има такава книга. Затова с право мога да заявя, че книгата ми е сякаш забранена, понеже такова повсеместно игнориране, държане в безизвестност е равносилно на забрана.В чужбина обаче книгата ми беше представена тук-там, имам предвид в издания на нашата българска общност в Европа и Америка. Ето, например, взеха от Торонто едно интервю с мен, което след това излезе в няколко вестника и списания. Сега публикувам под формата на изображения представянето на книгата ми и интервюто с мен, публикувано в сп. АЛТЕРНАТИВИ, излизащо в Париж. Има повод, двете години от излизането на книгата и предстоящата нова учебна година; ще видите, в интервюто става дума за така грозно неоценените от българската общност нейни съвременни "народни будители":
Многоликият образ на Европа и състоянието на съвременния свят според М.Тачър
... Независимо от това дали предпочитаният от вас вид кошмар е Оруеловият свят, разделен на три, или видението от 1914 г., само един е начинът той да бъде избегнат в действителност. Кошмарът няма да се сбъдне, ако в Североатлантическия съюз доминираща сила остане Америка, заобиколена от съюзници, които, водени от дългосрочните си интереси, следват нейното ръководство. Реалностите като население, ресурси, технологии и капитали са такива, че само ако Америка остане водещият партньор в един обединен Запад, Западът може да продължи да е главната сила в света като цяло.И тъй като истинската колективна сигурност може да бъде обезпечена само ако е налице свърхсила с ръководна роля, останалата част от света (като изключим държавите, подкрепящи тероризма, и терористичните организации) в общи линии би подкрепила такава международна структура или поне би се примирила с нея... Причината е, че такъв свят най-добре ще отговаря на нуждите на международния мир и на общото благоденствие. Той би бил и свободен свят - в политическо, икономическо и културно отношение, отколкото друг свят, доминиран от азиатски и евразийски блокове - колкото и забележителни да са техните постижения в историята през последните години.
Подчертавам отново - кошмарът няма да се сбъдне, ако Америка бъде убедена да остане доминиращата европейска сила във военно и икономическо отношение. За целта трябва да осигурим оставането на американските войски в Европа в обозримо бъдеще и по-специално през следващите няколко години, когато бюджетните проблеми ще изкушават САЩ да ги изтеглят. При сегашните условия засилващият се Европейския съюз стремеж той да се обособи като отделна "трета сила" рискува да доведе до отчуждаване на Америка и връщане на легионите й отвъд океана. Залозите са високи. А разединяването на Запада и приближаването към дълготрайна настабилност в света - само и само Европа да се радва на незначително издигане на статута й като една независима свръхсила сред седем-осем други, смятам за най-зловредната и безотговорна проява на национализъм.
... Една демократична Европа, състояща се от национални държави, би била движеща сила на свободата, предприемачеството и отворената търговия. Но ако създаването на Европейски съединени щати погази тези цели, новата Европа ще бъде в плен на субсидирането и протекционизма. Наистина Европейската общност има политическа мисия. Мисията й е да обвърже по-здраво новите крехки демокрации със свободата и със Запада. Така стана, че след като беше сложен край на авторитарното управление в Испания, Португалия и Гърция. Затова на страните от Източна и Централна Европа трябва да бъде предложено членство в Общността веднага щом в тях се утвърдят демокрацията и свободната пазарна икономика. А междувременно ние трябва да укрепваме връзките с тях чрез търговията, капиталовложенията и културата.
... Фалшивата политическа мисия, която някои отреждат на Европейската общност, е да я превърнат в... Европейски съединени щати. Това ще е Европа, в която отделните страни - всяка със своя действена демокрация - ще бъдат в подчинено положение като части на изкуствена федерална структура, която неминуемо ще е бюрократична. Общност, която няма общ език, не може да има обществено мнение, пред което бюрократите да отговарят.
... Член А от Договора от Маахстрихт - поне на пръв поглед - съчетава успешно двете алтернативни виждания за неговата цел и смисъл:
С този Договор високодоговарящите се страни образуват Европейски съюз, наричан по-нататък "Съюзът". Този Договор бележи нов етап от процеса на създаване на още по-тесен съюз между народите на Европа, в който решенията ще се взимат възможно най-близко до гражданина.
... Но бихме били безразсъдно смели, ако повярваме, че подобни последици непременно биха довели федералистите от отказ от начинанието. Защото подобен благоприятен изход ще зависи от здравомислието и чувството за отговорност на демократичните институции в Европа. Националните политически институции обаче губят властта си в полза на централизирани европейски учреждения, върху които няма реален демократичен контрол... В крайна сметка, разбира се, зависи от самите германци, французи, италианци и останалите какъв вид икономически и политически отношения искат да имат помежду си. Но онзи, който не бие тревога, когато вижда как велики нации са се устремили безразсъдно към катасрофални цели, е в огромна степен безотговорен човек - а и лош европеец.Няма никакъв смисъл Германия да се откаже от марката, нито Франция да свири постоянно втора цигулка на своя доминиращ съсед от изток, нито Италия да се отвлича от задачата си да извърши вътрешна пполитическа реформа в очакване решенията да дойдат от Европейския съюз. Няма смисъл Испания, Португалия, Гърция и Ирландия да разчитат на субсидии от Германия, като в замяна се откажат от възможностите да оползотворят най-добре своята евтина работна ръка, нито пък скандинавските страни да прехвърлят високите стойности на своите социални придобивки в други европейски страни, вместо да ги намалят. Колкото до бившите комунистически страни от Централна и Източна Европа, как може да се очаква от тях да се оправят с високите цени, които валутната и социалната политика на Общността ще им наложи? Трудно е човек да си ги представи другояче освен като далечни бедни роднини на един Европейски съюз "а ла Делор". Казано накратко, на членовете на Съюза такава политика обещава икономически спад, на съседите им - нестабилност, а на останалата част от света - плъзгане към протекционизма.
... От създаването на Общността насам условията се бяха променили толкова много, че имаше нужда от коренно преосмисляне на идеята. Връщайки се назад към нейното зараждане и развитие, разграничих две различни икономически традиции - на либерализма и на социализма. Дошло бе времето Европа да избира между тези два подхода. Федерализмът на Маахстрихт по същество бе рожба на социалистическия начин на мислене. Той предвиждаше определена степен на централизиран контрол, който в по-голямата Европа, образувала се след краха на комунизма, бе отживелица. Всъщност, както заявих, става дума за:
... основна концептуална грешка. Прието бе, че моделът на бъдещото управление е централизирана бюрокрация, която ще събира идещата по възходящ ред информация, ще взима решенията на върха и после ще ги спуска надолу. Ала това, което през 1945 година изглеждаше като събраната мъдрост на вековете, на практика бе най-елементарна самозаблуда. Йерархичната бурокрация може да е подходяща за организацията на малкия бизнес, който е изложен на остра външна конкуренция, но в почти всяка друга област тя е рецепта за застой и неефективност.
... Колкото по-голяма става Европа, толкова по-разнообразни трябва да са формите на сътрудничество. Моделът трябва да бъде не централизирана бюрокрация, а пазар, чиито участници са не само индивиди и компании, но и правителства. Така правителствата ще се конкурират за чуждестранни инвестиции, първокласни методи на управление и доходоносни проекти чрез ниски данъци и по-малко държавно регулиране. Подобен пазар би им наложил финансова дисциплина, защото те няма да искат да отблъснат експертите и деловите дейци. Той би помогнал също така да се установи коя финансова и регулативна политика дава най-добри икономически резултати като цяло. Нищо чудно, че социалистите не харесват тази идея. Разбира се, за да започне такъв пазар да действа, отделните правителства трябва да запазят повечето от своите съществуващи пълномощия в социалната и икономическата сфера. И тъй като тези правителства са по-близо до своите избиратели и се отчитат пред тях, двойно по-желателно е да оставим властта на национално равнище.... Трябва да се стремим към многорелсова Европа, в която ad hoc групи от различни държави - като Шенгенската група например - да подготвят различните равнища на сътрудничество и интеграция, като решават всеки случай поотделно. Подобна структура няма да има прегледността на графична схема. Но тя ще вмести многоликия образ на посткомунистическа Европа.
Вторият ми извод беше: на Европейската комисия не само че не трябва да се дава повече власт, но и тази, с която разполага, трябва да бъде намалена. Всъщност в сегашната си форма тя е ненужна и от всяко положение трябва да престане да бъде законодател - по-скоро следва да е административен орган, който не лансира политиката, а я осъществява.
... На сегашния етап най-големия принос, който могат да направят поддръжниците на идеалите, озложени от мен в Брюж (идеалите за свободно сътрудничещи си страни, които почитат свободната инициатива и насърчават свободната търговия), ще бъде: да съберат и обединят всички политици, юристи, икономисти, писатели и публицисти от различните европейски държави, за да подемат отново движение за трансатлантическо сътрудничество, включващо по-голямата Европа и двете Америки. Както призовах в края на речта си в Брюж:
Нека тази Европа бъде пълноценен участник в световните събития, с поглед, отправен към широкия свят. Нека тя запази Атлантическата общност - онази Европа от двете страни на океана, която е нашето най-ценно наследство и най-голямата ни сила.
... Бях надлежно заклеймена от "източници" от британското правителство за това, че призовавах руснаците да излязат на улиците, за да спрат преврата, както и затова, че поисках нашите политици да не съкращават разходите за западната отбрана. Но аз не се разкайвах за нищо. За демокрацията трябва да се води борба и ако е необходимо, да се умре - както трима храбри младежи наситина дадоха живота си за нея. Руснаците не са забравили тяхната саможертва.... Според мен консервативният подход към международните отношения се опира на пет принципа, които в различна степен и в различни комбинации могат да се прилагат за решаване на задачите, пред които сме изправени:
Първият принцип е, че колективна сигурност може да се поддържа само ако е гарантирана от една сила или от стабилен съюз, която е достатъчно мощен да възпира посегателствата на други сили. В днешният свят това означава, че Америка трябва да остане единствената свръхсила.
Вторият мой принцип гласи, че във външната политика трябва да признаваме значението на равновесието на силите в регионални аспекти. Това е важно допълнение на първия принцип с оглед глобалната роля на Америка. Действието на регионални силови равновесия ще спомогне да се намалят случаите, в които е нужна оглавявана от Америка намеса.
Третият принцип се състои в това, че националната принадлежност, националните държави и националният суверенитет са най-здравите устои на една стабилна международна система. На пръв поглед това изглежда парадоксално. Нима не е вярно, че национализмът лиши Европа от мир с две световни войни? Всъщност в много отношения - повечето и най-важните - отговорът на този въпрос е "не". Нестабилността на многонационалните империи бе причина за Първата световна война, а транснационални мирски религии като комунизма и нацизма доведоха до Втората. И в двете войни само силни национални държави можаха да устоят и да победят агресията.
Така стигам до предлагания от мен четвърти принцип на консервативната външна политика, който гласи, че трябва да се стремим да утвърждаваме свободата, демокрацията и човешките права в цял свят. Причините са преди всичко от практически характер. Демократичните държави като правило не влизат във войни помежду си.
Така наречената "доктрина Рейгън", която Pоналд Pейгън изложи в реч пред двете камари на британския Парламент през 1982 г., показа колко мощно оръжие в международната политика могат да бъдат човешките права. Неговата теза беше, че срещу комунизма в цял свят трябва да водим битка на идеите за свобода и да не се примиряваме с постоянното лишаване на угнетените страни от благата на свободата. Този прям философски подход и въоръжената сила в негова подкрепа преобразиха политическия свят. Президентът Рейгън подкопа устоите на Съветския съюз отвътре, като вдъхна надежда на неговите граждани... Той превърна Съветския съюз в главна мишена на своята кампания за човешките права и премина от словесна към матерална подкрепа за антикомунистическите бунтовници в страните, в които комунистическите режими не бяха здраво установени. Резултатът бъше решителен напредък към свобода в света.... Но ние не можем отвън да имплантираме демокрация там, където няма народно движение за демокрация или където то се свежда само до няколко интелектуалци със западно образование, живеещи в столицата.
... Една от общите черти на тези четири принципа е, че те могат да бъдат задействани само от петия принцип - на силната отбрана. В това отношение все още важат аргументите, с които Роналд Рейгън и аз използвахме през 80-те години. Разходите за отбрана са вложения за мир, защото не оръжията предизвикват войни - войните избухват, тъй като потенциалните агресори смятат, че разполагат с достатъчно военно превъзходство, за да успеят.
(Поредицата от публикации, накратко представящи разбиранията на такъв образцов консервативен мислител и деец, каквато е г-жа Тачър, ще продължи в скоро време.)
събота, 29 август 2009 г.
Излезе сборникът с доклади и съобщения на научната конференция за религията и православието, която се проведе през м. май т.г.
(Забележка: Текстът на моя доклад на конференцията може да се прочете тук: Моя статия за религията и вярата в издаден сборник от научна конференция.)
Съкровената вяра на лейди Маргарет Тачър в ценностите на консерватизма и свободата
Тия дни прочетох книгата на М.Тачър "Пътят към властта". Много поучителна и интересна, за мен специално, книга. Понеже я чета от позицията на човек, който силно е привързан към ценностите на консерватизма и свободата - а за г-жа Тачър може да се каже съвсем същото. Аз, разбира се, гледам на тия неща от друга позиция, не от позицията на действащ политик, а от позицията на философ на политиката, философ на дясната политическа философия.Под влияние на г-жа Тачър и нейната книга тия дни смятам да поработя върху написването на една статия, която (засега) смятам да нарека "Ценностите на консерватизма" (или "Ценностите на консервативната философия"). Отдавна ми се иска отново да размишлявам за тия неща, понеже кризата на дясната философия на политиката - и особено пък на десните политически формации - напоследък сякаш се разраства. Понеже е застрашена от триумфа на един безогледен и безпринципен популизъм, който в лицето на новата власт сякаш смаза и нанесе тежки поражения на автентично десните политически сили у нас.
А пък, както ще видите по-надолу, оказва се, че възраждането на автентично дясната политика няма как да не е производно от една критична и морална преоценка на случилото се досега. Но особено пък е важно в този смисъл изкристализирането в наши, български, условия на базисните ценности на автентично дясната и консервативна философия, които могат да стана душа на възраждането и на една толкова потребна на страната ни и действена дясна политика.
По-долу ще прочетете откъси ("цитати"), взети от книгата на г-жа Тачър. Когато чета книга, имам обичай да си подчертавам всичко онова, което ми се вижда с по-възлово значение - или пък просто ми е допаднало като едия или като изказ. И тази сутрин рекох да извадя тия места и да ги предложа на читателите на блога. Много от които, предполагам, никога няма да се докоснат до книгите на Тачър или на други световни десни политици - понеже това изисква специална нагласа и особен интерес. Ала все пак е добре поне малка част ("есенцията", същността) от написаното от г-жа Тачър да стигне и до тяхното съзнание.
И също искам да ви дам един съвсем практичен съвет: опитвайте се да схващате тия мисли, писани за Великобритания, сякаш се отнасят и за нас - аналогията е съвсем допустима. И тогава ще разберете много повече, ще се доберете до много по-богат смисъл. Щото това, което е правила лейди Тачър във Великобритания в края на 70-те и началото на 80-те години на миналия век, сега предстои да бъде извършено и у нас - колкото по-рано, толкова по-добре. Иска се просто мнозинството от българите да се раздели завинаги с останките от социализма в главите си. И едва тогава страната ни ще стъпи на твърда почва. С оглед на това книгата на леди Тачър е направо незаменима. Понеже тя показва как даже британците са били застрашени по нова време от отровата на социализма, ала са успели да се разделят с него. И в резултат на това Великобритания е преживявала такъв подем, че днес е това, което е.Та с тази своего рода "идейно-оздравителна" цел, а също и да систематизирам материала по написването на статията си за ценностите на консерватизма ви предлагам следните извадки от книгата "Пътят към властта":
И нека - както е при деловите хора - да си кажем откровено:
Човек се учи докато е жив - това е извор на добро безценно!
Ръдиърд Киплинг (цитиран от М.Тачър в книгата й "Пътят към властта", кн.3, стр. 229)
... По време на дискусиите за комунизма Малкъм Магъридж каза, че комунистическият манталитет е отразен най-цялостно в "Бесове" на Достоевски. "Прочетете го", ми каза той. Прочетох романа, убедих се, че Малкъм има право, и продължих да се занимавам задълбочено с руска литература и философия.
... Ако "ценностите на средната класа" включват насърчаването на плурализма и индивидуалния избор, осигуряването на справедливи стимули и възнаграждения за квалифициран и тежък труд, поддържането на ефективни бариери срещу прекалената мощ на държавата, както и вярата в частната собственост, то това, разбира се, са нещата, които се опитвам да отстоявам. Ако един тори не вярва, че частната собственост е една от основните предпоставки за свобода, тогава по-добре да стане социалист и с това нещата да приключат. В действителност една от причините да загубим на изборите е мнението на хората, че твърде много консерватори са вече станали социалисти.
... Аз се надявам, че съм научила нещо от неуспехите и грешките на миналото и мога да помогна за конструктивното планиране на бъдещето. В страната е широко разпространено чувството, че Консервативната партия не е защитила достатъчно ясно и твърдо консервативните идеали, поради което Великобритания е поела пътя към неизбежната посредственост на социализма. Великобритания трябва не само да спре да върви по този път, но и да бъде тласната в друга посока.... Възможно е да имаме правилна икономическа политика и въпреки това да не стигнем до онова общество, към което се стремим. Смятам, че трябва да съдим за хората по техните заслуги, а не по произхода им. Вярвам, че онези, които са готови да работят най-упорито, трябва да получат най-високо възнаграждение и да го запазят след облагането с данъци. Вярвам, че трябва да защитим работещите, а не стачкуващите; че не просто е допустимо, а направо е необходимо човек да иска да облагодетелства семейството си чрез собствения си труд.
... Ето защо на нея (М.Тачър) не й се налага да страда от фаталната обремененост на торите от двадесети век - вината заради богатството. Много често това означаваше, че торите не усещаха морално превъзходство при защитата на капитализма от социализма. Това е една от причините Великобритания да отиде толкова далеч по пътя на колективизма. Това, което г-жа Тачър трябва да предложи, са липсващите морални измерения на консервативната атака срещу социализма. Ако успее да го стори, нейното възкачване на лидерското място ще отбележи коренна промяна в цялостния характер на партийния политически спор в цялата страна. (из статия в "Дейли Телеграф" веднага след избирането на г-жа Тачър за лидер на Консервативната партия, февруари 1975 г.)
... Казах на икономическия екип, който подготвяше речта ми, че не възнамерявам да правя чисто икономическа реч. Икономиката бе тръгнала по грешен път, понеже нещо друго се бе обърнало духовно и философски. Икономическата криза беше израз на духовната криза на нацията. Но след като обсъдих това с хората от екипа, почувствах, че те просто не схващат посланието, което се опитвах да отправя.
... Речта ми имаше две основни цели. Първо, да даде задълбочена оценка не само на лейбъристката политика или дори на лейбъристкото правителство, а по-скоро на цялостния социалистически подход, който рушеше свобода. Второ, исках да послужи за пропагандирането на консервативната идея, която не включваше чисто формално такива понятия като "свободен пазар" и "индивидуална независимост", а сериозно ги приемаше като основа на бъдещата политика. Сега, почти 20 години по-късно, когато я препрочитам, не виждам нищо съществено, което бих искала да променя, и най-малко раздела, посветен на моята вяра и моите убеждения:Позволете ми да разкрия идеала си: правото на човека да работи както иска, да харчи онова, което е спечелил, да притежава собственост, държавата да му бъде слуга, а не господар - това е британското наследство. Ние трябва да върнем частното предприемачество към живот не само за да дадем на хората по-голяма част от техните собствени пари, та да могат да ги харчат както пожелаят, но и да осигурим повече пари за подпомагане на старите, болните и инвалидите. Мисля, че както всеки един от нас има задължението да използва способностите си по най-добрия начин, така и правителствата имат задължението да създадат условия за това. Ние можем да продължим по същия начин, както досега, и с това само да влошим нещата. Но можем и да спрем и твърдо да заявим: "Стига!".
... Изглежда бях засегнала чувствителна струна в душата на слишателите, и то не толкова чрез начина, по който прочетох речта си, колкото чрез чувството на консервативна увереност, която речта ми изразяваше.
... Забелязва се отлив от колективизма... и този отлив се корени в непоносимостта към киселите плодове на социалистическия опит. Отливът е бягство от провал. Но той няма да ни отведе в желаната точка автоматично... Ние сме тези, които трябва да дадем интелектуалното съдържание и политическата насока... Ако не успеем, ще пропуснем вълната на отлива. Но ако се справим, последната четвърт на нашия век може да стане начало на ново възраждане, което да надмине всичко, с което е известна нашата дълга и велика история.
... В някои европейски страни комунистическите партии днес се преобличат в демократични одежди и говорят с нежни гласове. Разбира се, ние се надяваме, че вътрешната им промяна, за която тръбят навсякъде, е дийствителна. Но всяко дете в Европа знае приказката за Червената шапчица и за онова, което се случи в къщата на баба й сред гората. Независимо от новия облик на тези партии, независимо от мекотата на гласовете им, ние трябва да бдим да не ни изненадат с вълчите си зъби и апетит.(Из "Обръщение" към партийната конференция на германския Християндемократически съюз в Хановер, 25 май, 1976 г.)
... С Йоан-Павел Втори, чието избиране за папа винаги съм възприемала като Божие провидение, разговаряхме и за нерелигиозната същност на комунизма, и за предизвикателството, което той представляваше за християнската държавност. Не е тайна, че дълбоко се прекланям пред ролята, която Йоан-Павел Втори изигра за освобождаването на своята страна Полша, както и на другите страни от Източна Европа, от комунистическите легиони, които не уважаваха неговия духовен авторитет.
... Когато съветските лидери затварят някой писател, свещеник, лекар или работник заради престъплението, че говори свободно, ние не трябва да сме загрижени само от хуманни съображения, тъй като тези действия говорят за страна, която се страхува от истината и от свободата. Тя смее да не позволява на народа си да се радва на свободите, които ние приемаме като дадени, а държава, която отнема тези свободи на собствения си народ, няма да има никакви угризения да ги отнеме и на други народи.
... След това обърнах внимание на онова, което наричах "прогресиращ консенсус" - доктрината, според която държавата трябва да бъде активна в много направления и да осигурява равенство: в планирането на общественото благосъстояние и в преразпределянето на богатството и доходите. Последва подробен анализ на последствията от тази намеса, водеща до прекомерно данъчно облагане, обезсърчаване на предприемачеството, намаляване на печалбите, ограбване на спестителите чрез инфлация, отрицателни лихвени проценти и очевидно необуздано нарастване на обществения сектор и на обществените разходи.
... На практика в посланието, което отнесох в Америка, беше надеждата, че Великобритания и най-вече нейният национален потенциял са достатъчно големи, за да устоят на последствията от социализма.
... Сега ние постепенно се опитваме да намерим верния изход. Истина е, че докладите за Великобритания свидетелстват за все още сериозната ситуация, и то не без основание. Но ни предстои промяна... Съзирам признаци, че нашият народ е готов да направи решителния си избор, да поеме по един по-труден път. Ние все още сме същите хора, които се бориха за свобода и победиха. Стремежът към големи начинания, новаторството, решимостта все още са водещи черти в нашия характер. Сега може би страдаме от някаква британска болест, но нашата конституция е стабилна и ние имаме смелост и воля да преодолеем изпитанията.... Нищо не страда от толкова силна цветна слепота, както капитализмът, на който възлагах надеждите си за съживяване на Великобритания. Това бе част от моето вярване, че индивидите заслужават да бъдат уважавани като индивиди, а не като представители на класи или раси; висша цел на политико-икономическата система, за която се обявявах, бе да освободи талантите на тези индивиди за благото на обществото. Не изпитвах симпатия към будители на масите от рода на Националния фронт, които търсеха начин да експлоатират расовия проблем. Намирам за изключително важен факта, че подобни групи както сега, така и в миналото, бяха точно толкова социалисти, колкото и националисти. Всеки колективизъм винаги е бил проводник на потисничеството: просто жертвите му са различни.
(Следва)
Поклон пред паметта на Цар Борис Трети: 66 години от неговата смърт пред олтара на българското величие
Преди няколко години, в болница в София, на съседното до моето легло лежеше стар човек, на когото предстоеше тежка, много рискована операция на сърцето. Старецът страдаше, при него често идваха близките му, деца, внуци, правнуци, видно беше че родът му е голям и сплотен, а старият човек изгледаше като патриарх, като старейшина с неоспорим авторитет и внушително достолепие.Той беше от село Лозен до София, и тъй като дните в болница са дълги, несвършващи, разговаряхме за какво ли не. Веднъж стана дума за Цар Борис и аз го попитах: "Дядо, а ти виждал ли си го тогава?" Старецът се развълнува видимо, изправи се и, полегнал на възглавницата, разказа следната случка.
“Аз тогава бях младо момче, но вече бях поел някои работи, тъй като баща ми беше запас в Македония. Един ден с конете орях нивата ни, която беше до шосето. Обичах да ора, правите бразди ме радваха, стараех се, а и имахме много хубави коне – ех, какви коне имахме! По едно време долу на шосето спря автомобил, от него слезе добре облечен господин и се отправи към мен. Казах, че конете ми бяха буйни, и аз изцяло се бях отдал на това да ги управлявам, сигурно съм търчал след тях с изплезен език! Господинът застана встрани, наблюдаваше ме с внимание и по едно време ми каза: "Ей, момче, браво на теб, добре се справяш! Я виж ти, та ти си бил вече прилежен стопанин?! Похвално, браво!" и т. н.
Стоя близо половин час, а аз се стараех още повече, окрилен от думите му, той се усмихваше и ми се радваше, а знаете какво правят похвалите на тая възраст! По едно време рекох да почина, спрях конете в края на нивата, а господинът ме повика при себе си. Започна да ме разпитва едно-друго, бяхме седнали, а слугата донесе кошница с храна да обядваме, бях поканен и аз да похапна. Никой досега не ми беше оказвал такава чест, господинът се отнасяше с мен като с равен и ме възприемаше "като голям" – тъй като много хареса работата ми. Похапнахме каквото Бог дал, спомням си, че ядохме домати, краставици, сирене, кашкавал и много, много вкусен хляб.
Господинът беше много приветлив и аз през цялото време се чудех откъде съм го виждал, изглеждаше ми все по-познат. Когато стана дума за войната и казах, че ме е страх за татко ми, той ми каза да не се боя, няма да е страшно: той се грижел всичко да стане "най-леко" и "без страдания за войската и народа" (спомням си, че тези негови думи силно ме смутиха: защо ли се изрази така?!). Нещо ме преряза в сърцето, но едва когато на раздяла господинът ми пожела лека работа и бръкна в портфейла си да ми подаде една голяма банкнота да си купя нещо (зърнах за миг портрета на Царя върху нея!) аз изтръпнах: господинът пред мен беше Царят! Смутих се много, изчервих се, даже се разтреперах, не е шега – самият Цар да говори с тебе!А той се усмихна с благата си усмивка, потупа ме по рамото и ми каза: "Ей, момче, напълни ми душата! Гледай ти, какъв стопанин си бил, да се не начудиш?! Истински, здрав българин, бъди все така прилежен! Обичай земята и наслука!" Стисна ми ръката и скоро автомобилът му се скри на завоя.”
В болничната стая беше станало тихо, даже вечно забързаният млад лекар, който беше минал случайно, се беше заслушал, а старецът се беше развълнувал извънредно. Добави само това: "И друг път съм го виждал, но отдалече. А тази случка никога няма да забравя! Видях го за последно на погребението му; горкият, толкова млад си отиде!". Като каза това, старият човек се разплака, а ние мълчахме, не можехме нищо да кажем.
След няколко дни беше операцията на сърцето на стария човек. Сърцето му не издържало…
В тежките исторически обстоятелства Цар Борис ІІІ постепенно поема върху себе си цялата отговорност за страната. Превратът на звенарите през 1934 г. забранява всички партии, постепенно се налага "безпартийна система", при която в управлението участват личности, а не партии. С помощта на верни офицери Царят успява да се справи с превратаджиите и възстановява парламентарното управление. Към властта са привлечени умерени, разумни и уважавани хора от академичните среди, напр. Богдан Филов, и други от най-активните слоеве, напр. Ив.Багрянов. Времето е такова, че трябва да се забравят партийните ежби и да се работи всекидневно само с мисълта за България. Доверието тогава към Царя е колосално, вярва се не без основание, че само той може да се справи с историческата задача за предпазването на страната и народа от пожара на безумната война, обхванала целия свят. Цар Борис ІІІ се нагърбва с тази задача и я решава блестящо, за което плаща и с живота си.Неговото дипломатическо изкуство е несравнимо, поради което, преследвайки целта си Царят успява да постигне поредица от победи: България си възвръща Южна Добруджа от Румъния; ние влизаме последни в Тристранния пакт при липсата на разумна алтернатива (когато германските войски са на Дунав и са готови да прегазят страната) и само след много уговорки и гаранции; във войната България запазва строг неутралитет, български войници не са воювали (докато Царят е жив – и дори година след смъртта му) на ничия страна, включително и срещу Русия (с която запазваме даже дипломатически отношения; "за благодарност" Русия ни обявява война и ни окупира през 1944 г., не зачитайки предложенията на законното правителство!); българските евреи са запазени от депортиране в Германия и от неизбежна смърт главно в резултат на усилията на депутати от мнозинството, на лица от правителството и най-вече поради волята на Царя; за няколко години България се обединява в историческите си граници, Македония става част от Отечеството след толкова борби в миналото, България излиза на Бяло море, Източна Тракия е присъединена, ентусиазмът на народа от този триумф е неописуем; при многото преговори с Хитлер Царят твърдо защищава българските интереси, единствено той не се поддава на натиска, "лисицата" Борис ІІІ поставя под контрола си всемогъщия диктатор (Хитлер изпитвал преклонението на парвенюто пред истинския аристократ, какъвто е Цар Борис!); Царят води изтънчена и опасна дипломация за излизане от тройния пакт, за мир с Обединеното Кралство и САЩ, за навлизане на западни войски в България с оглед запазването й от болшевишкото зло; за реализацията на тази стратегическа цел само смъртта на Царя попречва, а може би тъкмо за да не стане замисленото от прозорливия Цар е предизвикана и неговата смърт; Царят оставя на спокойствие т.н. "партизанско движение", за да има коз пред Хитлер за ненамеса във войната; в края на краищата България е запазена от разорението при пренасяне на войната на българска територия (до септември 1944 г. нито един наш войник не е загинал в пряко участие във военни действия на нечия страна; само терористите-агенти на Москва са проливали българска кръв); Царят удържа на клетвата си, дадена през 1914-18 година – България никога повече да не воюва – и т.н.
Можем да си представим каква трагедия очакваше Родината ни ако начело на държавата не стоеше такъв мъдър Цар, ако властта беше подхвърляна между партиите с различна ориентация към разните "външни приятели" (СССР, Англия, Франция). Заради личността на Цар Борис България има авторитет в международните отношения, думата й се чува в европейските столици, никой не съмнява в неговите дипломатически умения, той е достоен партньор на великите личности от това време и ги превъзхожда с непоклатимия си морал, с човечността си.Насилствената му смърт (в това можем да не се съмняваме, той имаше много врагове – Сталин, Хитлер – които съвпадаха с враговете на България) беше прелюдия към онова зло, което той приживе задържаше, но което без него сполетя Отечеството.
(Забележка: Приведеният по-горе откъс е от моята книга УНИВЕРСУМЪТ НА СВОБОДАТА (Източниците на достойнството, успеха и богатството), написана в периода 1996-97 г. и излязла от печат през 2000 г.)
петък, 28 август 2009 г.
Чрез народна любов - към прогрес, просперитет, всякакви успехи и към пълно и окончателно благоденствие!
Журналистът-блогър Иван Бедров е написал лаконична бележка, озаглавена Чрез мързел към прогрес, в която отбелязва чудния и чудесен факт, че през целия месец август си е почивал, не е писал почти нищо в блога си, което обаче е довело до издигането му на най-предни места в рейтингите за блогове! И щастливец като него няма как да не заключи: "Решението е ясно - спирам да пиша и вървя нагоре!". На което моя милост не можеше да се въздържи да не реагира ето по този начин:Какви ли чудесии не прави ирационалната народна любов у Българско, г-н Бедров! :-) Моя милост си съдра... пръстите от писане през целия август (излязоха до момента за август 95 статии, бележки, отклика и пр.!), а като гледам, за този месец съм паднал с по-няколко пункта във всички класации.
Изводът е: спечели народната любов, стани народен любемец, пък после си прави каквото ти скимне, успехът ти е гарантиран! Я вижте как вълните на народната любов носят на мощните си талази народните любимци Бойко Борисов и Георги Първанов.
Народът у нас, ако сте забелязвате, еднакво всеотдайно обича както "титаничния борец срещу безобразията на тройната коалиция" Бойко Борисов, така и нейният създател и вдъхновител, оня, който би следвало да носи основна отговорност за безобразията й, именно Президента Георги (Гоце) Първанов.
На този момент в абсурдната нашенска реалност обърна внимание тези дни г-н Иво Инджев, който също като мен това лято не си почива - за да поддържаме огъня на "блогърския фронт". И какво спечелихме от това?
Некоя и друга плюнка повече спечелихме, не друго...
Затуй и ние се радваме на щастливци като г-н Бедров: хем си почиваха цял месец, хем четящият народ ги обикна още повече!
Чудна, наистина необяснима е народната любов у Българско, какви ли не парадокси ни носи тя. Длъжни сме в тоя знаменателен момент да издигнем лозунга: "Чрез народна любов - към прогрес, просперитет, всякакви успехи и към пълно и окончателно благоденствие!". А така! Всички сме щастливи обаче че живеем в такава чудна страна де, какво да се оплакваме: случихме не само на народ, ами и на държава, ашколсун, блазе ни! :-)
Най-новите публикации в бюлетина "Правата на човека във фокус"
На 20 август Български Хелзингски Комитет публикува в Интернет новия брой 11-ти на електронния си бюлетин "Правата на човека във фокус".Темата на броя е "Застрашени ли са правата на човека у нас сега? и Откровения на президента на Чечня: "Естемирова бе жена без чест и съвест", също: Слаб ли е Обама в областта на правата на човека?
и в него могат да се прочетат следните текстове:
1. Уводни думи на редактора: Първите стъпки на новите управляващи вещаят тежки дни за правата на човека у нас, от Емил Коен
2. Каза ли Рамзан Кадиров това, което мислеше? - от Артем Кречетников
3. Красимир Кънев: В Чечня няма семейство, което да няма проблем с Русия - интервю на Георги Коритаров с председателя на БХК Красимир Кънев
4. Един слаб американски президент - от Ann Bayefsky
5. Африка срещу арабския свят - от Ann Bayefsky
6. Провалът на Канада в областта на правата на човека - от Colin Horgen
7. Женевските конвенции на 60 години: борба за признание - от Imogen Foulkes
8. Иран: краят на републиката? - от Bernd Kaussler
9. В името на Бога - от Миклош Харащи
10. Световната бедност и правата на човека - от проф. Thomas Pogge
11. Правата на нехетеросексуалните двойки - от Даниела Фъртунова
Броят може да бъде посетен и прочетен на сайта на БХК в рубриката "Бюлетин", а също и от ТУК.
Подкрепям евентуално издигнатата от блогърското движение кандидатура на Теодор Дечев за кмет на София
Авторът на блога ПАНТА РЕЙ (ВСИЧКО ТЕЧЕ) Теодор Дечев е написал един изключително съдържателен и смислен коментар на тема За блогърските кандидатури за кметове. На мен лично много ми допадна интелигентния начин, по който той представя идеята и инициативата, хареса ми и това, че е осмислил най-задълбочено смисъла на това един активен блогър да се включи в политическия живот и в изборна кампания. Щото обратното, именно политици да се преструват на блогъри, ни е известен вариант, който обаче е твърде своекористен: просто се мъчат да използват огромните предимства на общуването и влиянието в интернет, ала щом се доберат до властова позиция, бързо зарязват "блогърстването".Та в тази връзка аз счетох за необходимо на напиша там, в блога на Дечев, следния съвсем импулсивно възникнал, но за сметка на това в някаква степен ентусиазиран коментар, и то под заглавието Ангел Грънчаров подкрепя по този начин издигнатата кандидатура на Т.Дечев за кмет на София:
Да, въпреки че минавам за един от "партийно самоопределящите се" блогъри (което не е точно така: аз съм по-скоро ценностно самоопределящ се блогър!), съм готов да подкрепя кандидатурата на г-н Т.Дечев. И то не толкова за това да правя мили очи някому, а защото ми допадна начина, по който той анализира смисъла на този наистина новаторски начин за издигане на кандатура. Напълно споделям неговия анализ, и понеже, макар че съм "консерватор", силно съм привързан към новите и новаторските инициативи, съм готов да подкрепя г-н Дечев в една негова кампания за участие в изборите за кмет на София.
Иска ми се наистина твърде разнообразната и разноречива (слава Богу, че е такава, че не е единодушна!) блогърска общност съвсем съзнателно да проведе такъв един експеримент, та да провери силата и влиянието си. Смятам, че кандидатурата на г-н Дечев е подходяща за да стане обединителен център на една такава наистина оригинална блогърска кампания. Много други мотиви могат да се определят ако човек се постарае повече да вникне в смисъла на тази инициатива, но да не се разпростирам сега.
Та: наистина бих желал г-н Дечев да се кандидатира при тия условия, по този начин, с подкрепата на блогъри(те), да се провери ефикасността на този механизъм и също степента на влияние на блогърската общност върху обществото, което лично за мен е един твърде интересен експеримент. А ми се струва, че моментът и случаят е твърде подходящ една по този начин издигната кандидатура да бъде подкрепена и от различни, по-умни партии, на които не е безразлично отношението на блогърите към тях. Ето, аз например смятам, че нищо не пречи Синята коалиция, пък дори и ГЕРБ да застанат зад кандидатурата на г-н Дечев, което ще покаже, че са способни да надмогнат партийния егоизъм и силния ламтеж за власт, което е твърде здравословно за партии, които са на власт - или са около властта. В тази насока виждам още един особено важен мотив да подкрепя по този начин издигнатата кандидатура на блогъра Т.Дечев за кмет на София.Позволявам си да призова и други по-ангажирани в гражданско отношение блогъри да подкрепят неговата кандидатура. Смятам, че това е полезно и за самото блогърско движение. За консолидацията му около една идея и кауза. За проверка на ефикасността на влиянието му върху обществото. За това да се разбере, че блогърите могат да имат и градивно-позитивно, а не разлагащо, влияние върху развитието на обществения и граждански процес. За мен тия неща са съвсем достатъчен мотив да подкрепя кандидатурата на г-н Дечев за кмет на София в предстоящите избори.
четвъртък, 27 август 2009 г.
Заплащането в България е 17 пъти под германското: да, ама за сметка на това си имаме най-хубавия и напреднал мутро-капиталисто-комунизъм в света!
Чета на едно място следващата радваща душата информация: Заплащането в България - 17 пъти под германското. Какво да каже на това човек: как така даже в Източна Германия можаха да ни изпреварят толкова в заплащането - и в производителността на труда, предполагам! - цели 10 пъти?! Понеже в западните провинции, твърди се в същата информация, заплащането е 17 пъти по-голямо от нашето, а в източните - "само" 10 пъти! Да се задавят с толкова пари шибаните му германци с германци!Наистина, доста е обидно това, при положение, че с източно-германците сме били горе-долу на едно и също ниво в 1989 година. Е, не съвсем де, щото те се бунтуваха срещу комунизма, масово бягаха от комунистическия "рай", а пък ние "добрувахме" кротко в него, както сме добрували цели 500 години под турския ярем!
Но в душата ми се появи коварен въпрос: щом като източно-германците вземат с 10 пъти по-големи заплати, то излиза, че другите 9 части, които те вземат повече от нас, някой у нас ги прибира, туря им ръка, краде ги от нас, т.е. прави така, че той ги взема, а нас лишава от полагащото ни се?! И то ни краде не само сега, ами и във всичките тия 20 години, които минаха от раздялата ни с комунистическия "рай"!
Този е непременен въпрос. И моят отговор не може да е друг: българо-руският мутро-комуно-капитализъм, който вилнее у нас цели 20 години след краха на автентичния комунизъм, ни е ограбил толкова! И за сметка на това може да сме 10 пъти по-бедни от източно-германците, но за сметка на това имаме поне 10 пъти по-хубав, по-развит, по-силен, по-мощен мутро-капиталисто-комунизъм от тях! Ако те изобщо имат някакъв мутро-комунизъм, ама се съмнявам: изтръгнаха го безжалостно германците, а ние се пържим на огъня му, и си кротуваме ли, кротуваме...
И как човек да не се изпълни с чувство за национална гордост като осъзнае следната фундаментална констатация:
Заплащането в България е 17 пъти под германското: да, ама за сметка на това си имаме най-хубавия и най-напреднал мутро-капиталисто-комунизъм в света!
Блазе ни! Урррраааа! Да ни е наздраве! И да си го пазиме, щото без него ще вземем да станем като източно-германците: и шчо че праим тогава с толкоз много пари бе?! Че се посерем от кебапчета и от ракия тогава! Затуй по-добре че зимаме по-малко от шибаните германци...
„Въх, Рамо, Рамо“ е сериозно явление, талантлива и актуална полит-карикатура на една отмираща, слава Богу, корумпирана политическа схема
Дискусията по песента "Въх, Рамо, Рамо", подета във връзка с публикацията Народът лудна по песента „Въх, рамо, рамо“, посветена на генерал Борисов! Пей, Биляно, пей, народе! Отпуши си душата! Ликуй, человечество! не заглъхва. Днес виждам един добър коментар, та рекох, че заслужава да бъде изведен като отделна тема. Твърденията на автора му са доста провокиращи:Песента е сериозно явление в балканското поп-фолк пространство. Подчертавам – в границите на жанра.
Инак, съпоставянето и изкуственото противопоставяне на различни естетически „нива“ е „абракадабра“. Не бива да сравняваш Моцарт с „Щурците“, Пикасо с шаржа от в. „Стършел“, и т.н. Това е несериозно и неиздържано.
Разбира се, че за всеки влак си има пътници и този, който не осъзнава това – той вече е „Пътник“!
Тук някакъв мой съименник неистово и впечатляващо рецитира: „Спрете земята, искам да сляза!“ Ами, слез, приятелю!
Но ако всъщност презумпцията ви е: „Спрете земята, искам да слезете!“ – пардон!?!, всички НИЕ, които не споделяме вашето високомерно и съвършенно неплодовито quasi-мисломанийство – грешите драги!
Аз слушам с удоволствие и Бах и Офенбах (до тук, съгласно вашия абракадабризъм, аз вече съм всеяден, както горчиво и несраведливо сте обидили една дама, която аз лично познавам и която говори перфектно 9 езика, в т. ч., арабски и староеврейски – извинете й се, моля!) с удоволствие слушам Йохан Щраус и Рихард Щраус (пак ли съм всеяден?!), както и с удоволствие слушам Бах (баща и синове) и Амбил напр., за който вие изобщо не сте чували, убеден съм!
Е, аз с удоволствие слушам и т.н. Балканска музика, Горан Брегович, напр. И за ваше сведение, средната (инструменталната) част на песента „Въх, рамо“, със забележителната си JAZZ-импровизация (да!, това е много по-близко да джаза отколкото до познатия „чалга-маниер“ на свирене) на двамата виртуози – (кларинет и кавал), слагат в „джобче“ знаменития Брегович!Е, вие може и явлението Брегович да отричате, и Ибрияма, и Теодоси Спасов и Ялдъз…! Имате право! Но не ни го натрапвайте!
„Въх, рамо“ е сериозно явление. Ако не може да го преглътнете от някаква си Ваша палцеизсмукана и т.н. -дрън-дрън гледна точка, приемете я като талантлива и актуална полит-карикатура на една отмираща (и слава Богу!) корумпирана политическа „схема“.
Или може би сте част от нея?
Между другото, вметвам: няма да спрем Земята заради вас. Дори и за миг. Слезте, моля, в движение!
Автор: Константин константинов
(Забележка: на автора на горния текст си позволих да вметна следния въпрос:
Г-н Константинов, пишете:
„Въх, Рамо, Рамо“ е сериозно явление, талантлива и актуална полит-карикатура на една отмираща, слава Богу, корумпирана политическа схема
Искам да Ви запитам: какво Ви дава основание да твърдите, че корумпираната политическа схема, на която „Въх и пр.“ е талантлива полит-карикатура, е ОТМИРАЩА? Какво Ви дава основание да смятате, че новите управляващи СА СКЪСАЛИ решително с тази схема, че не са част от нея?
Нямате ли усещането, че сте прекалено наивен оптимист?!
С интерес ще чакам отговора на тоя човек. Мисля, че ще е интересно и за вас какво ще отговори той. Щото, чини ми се, с наивници е пълно в тая наша българска земя.)
В САЩ почина негодникът Тед Кенеди
(Препечатка на публикация в сайта на "Демократическия съюз" в Русия: В США скончался негодяй Тед Кеннеди)В публикацията "Гласът на Америка" по повод смъртта на известния негодник Тед Кенеди пише:
"... привежда документи, доказващи, что сенатор Кенеди се е опитвал да установи доверителни отношения със съветския лидер Юрий Андропов, за да могат съвместно да противостоят на външната политика на Рейгън - Кенеди бил неин принципен опонент."
Юрий Андропов, бивш глава на съветската политическа полиция, след това диктатор на СССР, защото СССР напълно официално си беше диктатура, уж на "пролетариата".
"Доверителни" - тоест тайни, негласни, скрити от американския народ, и от руския също. Американски сенатор тайно установява контакти с чуждестранен диктатор - и с бивш главатар на съветската полиция на мисълта. И защо прави това?
Ами за да вреди на своя собствен американски президент, Роналд Рейгън, свободно избран от народа, за разлика от Ю.Андропов. Всичко това Тед Кенеди прави, за да нанесе ущърб на Съединените щати. И с това също така да вреди и на руския народ, който се опитваше да се освободи от комунизма.
А ако в СССР депутат от Върховния съвет тайно, така да се каже, "доверително", се беше свързал с началника на ЦРУ, за да противостои на агресивната съветска външна политика, по аналогия с Тед Кенеди, това как щеше да изглежда?
Тед Кенеди беше негодник, и за неговото негодничество прекрасно говорят "доверителните" му отношения с чуждестранния диктатор Ю.Андропов, за нанасяне на ущърб на американския и руския народ.
(Забележка: Преведох този документ неслучайно: когато Кенеди и Андропов са установявали своите тайни доверителни отношения за да противостоят на президента Рейгън, който се мъчеше да унищожи световния комунизъм, моя милост беше студент в Санкт Петербург, Русия, в "Империята на злото". Кенеди, следователно, е работил тогава и срещу моя личен интерес на жертва на комунизма; по тази причина се присъединявам към определението, което г-жа Новодворская му дава: да, той е бил негодник. Няма нищо лошо в това да наречеш негодника негодник, пък макар и посмъртно. Това, че Хитлер, Ленин, Сталин са покойници нима ни пречи да ги наричаме с далеч по-обидни квалификации?!)
Абонамент за:
Публикации (Atom)