Уважаема госпожо Министър,
Искам публично да се обърна към Вас с някои тези и идеи, които от години предлагам чрез средствата за масова информация, но които не срещнаха никакъв отзвук сред управляващите, сред ръководните фактори на образователната институция. А проблемите пред българското образование са невероятно тежки, бих казал дори жестоки – и затова всяко отлагане на решаването им е равносилно на престъпление спрямо нацията.
Имам крехката надежда, че Вашият екип може да обърне внимание на гледната точка, към която се придържам, да вникне в аргументите ми, за да се добере до същината и смисъла на това, което трябва да бъде направено. Смея да твърдя, че съм запознат с реалността в българското образование: вече 26 години работя както в сферата на висшето, така и на средното образование. Преподавател по философия съм. Убеден съм, че на българското образование са потребни коренни реформи, нов подход, промяна – тия са ключовите думи, които ще срещнете в текста по-долу.
Надявам се представената картина на проблемите да Ви подтикне да се разтревожите истински и подобаващо. Представих възможно най-реалистично толкова тежката ситуация в българското училище, за която аз твърдя, че крайно опасна и нетърпяща бездействие, особено пък от страна на държавата. Смятам, че написаното по-долу може да Ви помогне да си изработите по-ясна и принципна управленска визия за онази промяна, която обществото ни дължи на българското образование.Ще започна оттук, с нещо така просто, саморазбиращо се, но крайно недооценено:
За живота учим, не за училищетоТова са думи на великия Сенека, които ни казват една позабравена или пък съвсем недооценявана истина. Ако днешните ученици, а в още по-голяма степен учителите, а да не говорим пък за образователната институция разбираха и вярваха в този така дълбок смисъл на “ученето като подготовка за живота”, то до плачевната ситуация в родното училище изобщо нямаше да се стигне. Ала много са причините нашето училище да се подхлъзне и да тръгне по пътища, които го отвеждат встрани от самата идея на ученето, образованието и възпитанието.
Да, днес всички единодушно казват: учениците ни не искат да учат, на учителите пък не им се работи за такива мизерни заплати, директорите само чакат инструкции отгоре, а министърът сам не знае в кой свят живее. Нещата не вървят на добро, след като учениците си живеят с убеждението, че в училище просто им губят времето, че всичко, с което ги занимават там, съвсем не е това, което трябва да се прави в едно модерно училище, че педагогиката ни е безнадеждно остаряла и анахронична до степен да е даже вредна за младежите.
Води се тиха, но не по-малко изтощителна война между ученици и учители,
в която учителите се мъчат все пак на нещо да научат възпитаниците си, а пък те правят всичко, което им е по силите това да не се случи. Но и едните, и другите не съзнават, че това, което са се амбицирали да отстояват, поначало си е “кауза пердута”, и че съвсем друга трябва да е насоката на случващото се в нашите училища.
Защото в огромния информационен поток, в който ние, съвременните хора, сме потопени, е безнадеждна работа някой да бъде натискан да поема, да знае и да смила все повече и повече информация. Ако съзнанието бъде претрупано, задръстено и запушено от каква ли не информация, ефектът върху това съзнание е направо разрушителен, да не говорим за това, че е просто безсмислен. А от нашите ученици се иска да бъдат вундеркинди или енциклопедисти: да знаят за всичко по много. И понеже това е невъзможно, се стига до “програма-минимум”: да знаят за всичко поне по нещичко. Ала и това не се удава на разярените ни възпитатели, та в крайна сметка се стига до това, до което се стигна: днес учениците ни, уви, знаят по… нищо за… всичко. Сиреч нищо не знаят, и не само че не знаят, ами се и гордеят с това.
Искам да кажа, че като не искат да учат,
младите всъщност са съвсем правиТова е техният интуитивен протест срещу една образователна система, която изобщо не зачита личността им, която не ги пита какво искат, какво им е потребно, в която някой друг е решил вместо тях тези неща. Една система, от която безвъзвратно е прокудена тъкмо свободата, първото условие на живота за човека. А образованието поначало трябва да е форма на живот, да е пълноценен духовен и интелектуален живот – и ако беше такова, младите хора нямаше как да не го обичат и да не са изпълнени с трепет пред него.
Там, където властва системата, оттам е прокуден животът(по Мамардашвили), там срещу живота се предприемат най-отчаяни опити да бъде съкрушен и умъртвен. Точно това от десетилетия се прави в нашето училище: то просто убива жизнеността, дръзновеността на младите души, то прави всичко да ги обезличи, да ги унифицира, да ги тури в калъп, да ги превърне в благовъзпитани старци, да потисне поривите им към личностно самодоказване, към отстояване на своята оригинална самоличност, да оскверни копнежа им по свободата.
Кризата в нашето училище не е започнала с идването на демокрацията – както искат да ни го внушат някои радетели на “възвишеността” на командното “социалистическо училище”. Да имат обаче много здраве тия, дето си мислят, че могат да ни заблуждават толкова арогантно! Тази криза е започнала много по-отдавна, още с въвеждането у нас на абсурдните разсъдъчни педагогики, стереотипи, дидактики, “възпитателни мероприятия”, вдъхновени от командната съветска теория за пресоване на човешките души на Макаренко и на Крупская. Ето защо заразата в тялото на българското образование е така жестока, ето защо усилията за внасянето на живот в него трябва да бъдат така упорити, а пък разбиранията ни за това откъде трябва да се почне, трябва да са добре промислени и пределно ясни.
У нас вече второ десетилетие само се говори за реформана онази заварена и така абсурдна система на образование и възпитание, която социализмът ни завеща. Много министри идваха с “велики и кардинални” концепции за “пълен поврат”, ала се оказа, че всяко реформистко усилие, колкото и величаво да е било, се разминаваше по коренен начин със смисъла и идеята за една същностна реформа и за един действителен поврат. Всички концепции се опитваха по нов, невиждан досега начин да “регулират”, да “подтикват”, да “контролират”, да “ръководят”, да “стандартизират”, да “провеждат” и т.н. Всички те се основаваха на презумпцията, че има един “всичко разбиращ” властови център, който всичко може да предвиди, всичко трябва да планира, да контролира, да “внедрява”. Респективно на това се приемаше по условие, че има и една маса от изцяло безволеви “обекти на педагогически въздействия”, това са именно образователните мениджъри, учителите-възпитатели и, разбира се, учениците.
Ето защо всъщност
цялата епична епопея по реформирането на нашето образование се провали тоталноА тя се провали, а системата се разпра по всички шевове защото цялата й идея беше да съхрани и да запази водещата и властническата роля на образователната бюрокрация. На чиновниците, които добре съзнаваха, че ако се проведе една истинска и същностна реформа, то тя неизбежно ще ги направи излишни. По тази причина се стигна до парадокса образователната бюрокрация, водеща самоотвержено тази люта битка за собственото си оцеляване, да стане най-сериозна пречка пред действителната, същностна и смислена промяна на жалкото и наследено, но непроменено досега статукво в сферата на образованието.
А всъщност се иска нещо много просто, което именно е и онази опорна точка, от която може всичко да се подмести, та да отиде всяко нещо на мястото си. И то се свежда до
най-първото условие на всичко останало: иска се свободаСвобода на всички в тази т.нар. сфера на образованието, защото без свобода няма смислено образование, няма възпитание, няма дори и наука. Образованието е най-интимната сфера на духовен живот, а духът и животът като такива се нуждаят от свобода, за да покълнат, за да цъфтят и за да стават все по-плодоносни. Свободата е почвата, в която може да израсне пълноценно развиващата се, самостоятелно мислеща, суверенна и сама правеща своя живот личност. От тази гледна точка запитайте се доколко имат свобода днешните възпитатели, също нашите ученици, а и училищните мениджъри. Те не знаят какво е това свобода или ако знаят или пък се мъчат да я съхранят, то го правят с ясното съзнание, че са нарушители, че са дори… “разрушители” на съществуващата, още ненакърнена, но така анахронична образователна система у нас.
А учителите ни са поставени в ситуация, в която по никакъв начин не могат да защитят достойнството си: от тях се иска
да бъдат крепители на една система, която души собствената им свобода И която унижава и мачка всекидневно тяхното човешко и професионално достойнство. Те имат най-жалък социален статус и от тях абсурдната система изисква да са най-смешни носители на един демодиран аскетизъм-алтруизъм, на един парадоксален романтизъм-идеализъм, да бъдат, другояче казано, било Дон-Кихотовци, било Паисиевци, било най-сетне някакви “таксидиоти”, които общността с право презира, защото са позволили така да бъдат унижавани.
Разбира се, за да са в тази ситуация, вина имат и те самите – защото не се съпротивляват и не се бунтуват. Защото не виждат в своите “анархично настроени” ученици свои съюзници. И защото не са си още обединили силите с тях та да щурмуват ужасната безжизнена и бюрократична система, в която са поставени. В нашите училища ще може да се внесе живот и вдъхновеност само ако по-скоро си пробие път съзнанието, че
без коренни промени по посока на освобождаването на човешката енергия ситуацията ще става все по-безнадежднаЩе кажа нещата иначе, по-директно, за да изпъкне още по-ясно същината на проблемите. Ситуацията в българското училище (средно и висше) все повече се влошава, което повече засилва тревогата. “Учениците не искат да четат и учат”, “На преподавателите не им се работи, те не изискват” – тези често повтаряни констатации задължават да се вникне в същината на ситуацията, да се разбере защо е така. Става дума за симптоми, които говорят за болест на българското образование. Съвсем не може да ни бъде вдъхновение това, което е било “преди”.
Рефренът за “разрухата”, обхванала и българското образованиенавежда на мисълта, че не се разбира нещо кардинално важно. Щом като “системата на несвободата”, щом като дирижираното командно образование ни се мержелее като идеал, то явно нещо в понятията ни е сбъркано. Обикновено се позовават на “тоталната анархия, която се получи в резултат на нашия демократичен преход”, но това подлежи на тълкуване. Много често при прехода от несвобода първите явления на свободата наистина могат да изглеждат като “анархия”, която трябва да се осъжда и “бичува”. Но това съвсем няма да ни помогне. Защото близо до ума е, че подобни крайни оценки може би се дължат на неразбиране смисъла на ставащото.
"Имахме някога образование, с което можехме да се гордеем пред Европа и света, но всичко разрушихме”– ето една предпоставка на паникьорското съзнание, която съвсем не е безспорна. Тези, на които им се струва така, доколко разбират смисъла на образованието, автентичния смисъл на ставащото в училище?
Учениците някога наистина бяха “дисциплинирани” и учеха, но по принуда, под жестокия натиск от страна на пълновластните образователни инстанции, едва ли, обаче, защото са го желаели. Те бяха изпълнителни, многознаещи, послушни, четящи, податливи на натиск, а пък учителите могат да си спомнят онези блажени времена единствено с тъга и мила носталгия. Какво ли трябва да се направи, за да върнем миналото, блаженството на “всепослушанието”? Понеже с него сме били по-подходящи за Европа, а пък с днешната “анархия” ставаме само за Африка?! Но ето какво всъщност и наистина се случи за тия години.
В годините на демокрацията в задушните коридори и стаи на образователната институция нахлу свежия вятър на животаОнова, което имахме дотогава, не беше живот: не е живот млади хора да се държат като благовъзпитани старци, не е живот те да бъдат така послушни. Напротив, нормалното е да бъдат непокорни, да не се подчиняват, да са склонни да спорят, да изискват да бъдат третирани като свободни човешки същества. Разбира се, на онези, на които послушанието им изглежда като идеал, им става студено от “вятъра на промяната”. Те затова и мечтаят за уюта на тихото и кротко съществуване в безпроблемното, но неживо образование “преди”. На което обаче липсваше тъкмо най-важното: живеца на автентичното, същностно, човечно образование и възпитание.
На днешната “лудница” в училище едва ли могат да издържат ония, които са така верни на идеала на манипулираното образование, при което
Ученикът е изцяло безправен обект на въздействия, от който се изисква само подчинение, който трябва само да изпълняваДнес учениците са съвсем други: не изпълняват, не искат да четат, не знаят какво искат, объркани са, лутат се, бездействат, правят много глупости. Ще си позволя да изразя в най-екстремна форма позицията си, за да се открои същината на цялата работа. Движещата сила на истинската промяна и на поврата в училището е тъкмо съвременният “анархистически настроен” и “нищо смислено не правещ” ученик, който обаче, с всичко което прави, показва, че повече няма да приеме диктата на едно наложено му против неговата воля образование. Ето затова и възпитатели, и образователна институция от години немеят пред ставащото и затова са така отчаяни, защото повече просто няма как да се върне старото, добре познатото, уютното. Ето затова от години така несмислено правената “реформа” се изроди в поредица от външни, незначителни и много често глупави козметични промени, които са далеч от ясното разбиране за това какво може и следва да се прави. Ето че стигнахме до възловия момент: какъв е автентичният смисъл на образованието?
Училището трябва да служи на живота, а образованието – на смислено живеещата, на свободно правещата своя живот човешка личностВ съвременния свят образованието в още по-голяма степен и още по-ясно трябва да стои до основната си мисия: да подпомага раждането на самостоятелно мислещата, суверенна човешка личност, която сама прави своя живот, която уверено преодолява трудностите по пътя на своята себереализация и себедоказване. Училището не може да “фабрикува” стандартни, изпълнителни, “униформено” мислещи безизразни безличия. Напротив, центъра, фокуса, ядрото на ставащото в него е именно раждането на личността, съпротивата срещу безличието, порива към свобода, устрема към индивидуалност, свобода, личностност.
Училището трябва да бъде пространството на свободата и на свободния изборВ което младият човек се чувства насърчен да работи върху своята личност, върху самостоятелността си, в което той чувства и сам поема върху плещите си тежестите на свободата, на отговорността за собствения живот. Изпълнителният и послушен ученик не може да стане личност. Ето защо онази система, която наистина не издържа под напора на живота, и която фабрикуваше само безличия, е отговорна за крещящия личностен дефицит в нашето общество, от който толкова си страдаме в годините на демократичния преход.
Смея да твърдя, че в тези години българското образование, също както и обществото като цяло, преживява най-тежкия и отговорен период на съществуването си.
Най-съдбовна обаче е промяната в съзнанието, в начина на мислене, в разбирането на смисъла, в култивирането на една автентична култура на свободата, от която зависи всичко.От това доколко смело ще отговорим на предизвикателствата на самия живот зависи кога животът у нас ще се върне в естественото си русло, от това зависи дали изобщо ще станем някога модерно и проспериращо общество. Главният фактор в общностния живот е активната, самодейна, самостоятелна, зряла и отговорна личност.
От качеството на човешкия фактор зависи бъдещето ниНай-главното е защо младите хора у нас все още не намират в училището и в учителите свой партньор, който най-съзнателно да ги подпомага и насърчава в поемането на тежестите на самостоятелния и свободен живот.
Ако ситуацията в българското образование не преживее колкото се може по-скоро действителен поврат към ценностите на автентичната свобода, то нашето общество е осъдено на бедност и на недостойно съществуване десетилетия напред.Днес, а и в предишните бурни години на обърканост и имитация на промени, в българското училище е налице ситуация, в която главният фактор – учениците! – все по-безапелационно се съпротивлява на един канон на образование, който е вътрешно чужд на безсъзнателно напиращия от гърдите им порив към новото и истински потребното им. Учениците не са “пощръклели” или “побеснели”, това, което правят, не е случайно. Ставащото с тях е израз на една безсъзнателна увереност, че
всичко в днешното училище отдавна е демоде, отдавна е отговаря на съвременността и следователно трябва да отиде по дяволитеТова е наистина революционна ситуация, която или ще бъде овладяна от една поредица от спешни, новаторски и решителни реформаторски действия и промени, или пък, неовладяна, както, впрочем, е досега, ще доведе до цялостна разруха, срив и ексцесии, които съвсем няма да са така безобидни като това, да речем, че сега учениците не искат да четат учебници.
Това, от което страда днешното образование, не е “прекомерната свобода”, а по-скоро липсата на свобода,нейното отсъствие и за учителите, и за учениците. Поривът към свобода и на едните, и на другите на повърхността се схваща като “анархия”. Учениците най-открито, неумело, но все по-решително искат свобода. Техният бунт срещу отживялата времето си система се изразява в това че вече не са така “кротки” и изпълнителни, че не искат да четат учебници, че бягат от часове (биха ли бягали от училище учениците ако намираха в него някакъв смисъл за себе си?!), че си “губят времето” като седят пред компютрите.
Днешният учител пък е притиснат от две страни и се “пържи” на два огъня: учениците с тяхната отдаденост на “анархистично разбраната свобода”, и образователните инстанции с техните абсурдно-комични опити да задържат повеите на новото и на свободата, налагайки регламенти и програми, абсолютно неприложими в живота или направо вредни за живота.
На съвременния учител още в по-голяма степен му е нужна свобода, това е “противоотровата”, която ще спаси българското образование - и ще възвърне неговия възрожденски и будителски патос.
Но ключовата дума на назрялата промяна е думата доверие Доверие към творческите възможности на българския учител да се справя сам и да поема тежестите на отговорната си мисия. На нашия учител трябва му вярват и да не се опитват да го унижават, превръщайки го в прост чиновник и изпълнител на нечия замислена някъде в етажите на властта и така чужда на духа на съвременното образование чиновническа воля. Ще завърша с нещо “странично” или странно звучащо.
Твърдят например, че “някога”, пък дори и сега, в “плачевната ситуация”, в която се намираме, българските ученици “знаели повече” от американските, пък дори и от европейските. На фона на нашите ученици младите американци били направо “невежи”. Това се изтъква като потвърждение за плодотворността на нашите традиции в образованието, и изводът е само да им бъдем по-верни, за да смаем света с постиженията си.
Америка обаче е най-просперираща и богата страна, водеща в модерните технологии, а също, навярно, и в образованието, което обслужва както технологията, така и толкова динамичната и адаптивна американска икономика, основана на свободата и предприемчивостта на милионите човешки същества, устремени към своя успех.Как тогава да си обясним защо ние, толкова “образованите”, “умни” и “знаещи”, не сме способни да си уредим живота като американците или поне като европейците? От което пък следва извода, че и американското, и европейското образование са тясно свързани с потребностите на живота и най-ефективно го обслужват. Докато нашето не се справя със задачата си.
Готови ли сме да признаем тази истина и да започнем на чисто, като престанем да се самозалъгваме, че сме “по-добри” от всички други, но необяснимо защо сме и най-нещастни?!
►Универсумът на свободата ►Еротика и свобода ►Изкуството да се живее ►Изворите на живота ►Тайнството на живота ►Изкуството на мисълта ►Животът на душата ►Лаборатория по философия ►Страстите и бесовете български ►Преследване на времето ►Българската душа и съдба ►Идеи за една нова философия и стратегия на образованието в България
Псевдоученият - моя статия, излязла във в-к "Народна култура" в далечната 1985 година
Какво друго да каже човек в такъв ден? Няма друго, думите са безсилни. Другото ще го оставим на нашите държавни като Гоце Първанов, който вчера отново най-усърдно се кръстеше пред камерите - на панахидата, отслужена от владиката Николай в Пловдив. Който не пропусна да се изяви с простотията, че Бог взел живота на тия невинни жертви заради концерта на Мадона.
Вчерашната ми публикация Грозен гаф: министър Божо Димитров, накокошинен от важничене като герест петел, се нахвърли най-хашлашки връз Македония! предизвика доста отзиви - и тук, в блога, и в Свежо.нет. Разбира се, доста хора са дотолкова обработени от многогодишната пропаганда на официалните медии, че не дават и дума да се каже срещу една от иконите на олигархичния триумф у нас: Божо Димитров. Който е произведен и гордо носи титлата "примапатриот на республиката", единствен имащ правото да се изказва "най-меродавно" за Македония, за "българщината" и пр. Е, вярно е, че за тази титла жадно му завиждат и Сидеров, и Слави Трифонов, и бай Вучков, но да не връзваме сега дикиш за такива подробности.
Ами много просто е. Има най-базисни принципи, които просто трябва да се спазват. Приеми другия какъвто е. Приеми го в неговата различност. Има свобода, на основата на коята всеки нека да се самоопределя както иска. Какви са македонците, дали са българи или не са, е вопрос, който изобщо не е актуален: това е въпрос от средата на ХХ век, а сега сме вече 21-я век, таварищ Димитров!
Ето защо тия, които се обявихме и реагирахме най-твърдо срещу назначението му, сме били прави: такива са само подпалвачи на напрежение, на нетолерантност, на враждебност, на тъпи националистически страсти. Такива работят по заповед от Москва срещу общия европейски дом, работят за неговото рушене отвътре, чрез раздухване на стари конфликти на националистическа почва. Тази е същината на любимия ви примапатриот агент Тервел, драги заблудени и немислещи мои сънародници, които не забелязвате провокаторския умисъл на неговите най-последни националистически изцепки!
Анонимният блогър г-н ivo_isa - или г-н ЗЕЛЕНКОН - е написал пространен критичен коментар на моето Отворено писмо до госпожа Министъра на образованието, младежта и науката. Нарекъл го е За Образованието (предизвикани размисли) и ви съветвам да погледнете тоя коментар, наистина е интересен - и също е твърде, твърде показателен. Наложи се там, в блога на ЗЕЛЕНКОН, да напиша един коментар, който помествам и тук:
Човекът без съзнание за свобода, разбира се, не може никак да усети нейната липса, отсъствието й, потъпкването й. Ето на това основание Вие съвсем не успявате да разберете смисъла на моите твърдения - те са насочени към хора, които все пак имат някакво що-годе развито съзнание за свобода. А когато човек съвсем не разбира за що иде реч, на него не му остава друг изход, освен да изразява своето недоумение - и, естествено, да критикува! Ако разбираше поне малко, сам щеше да се ужаси от критиките си, които бият тъкмо по неговите собствени "мисловни конструкции". Ето по този начин аз съм склонен да оценя Вашата реакция като най-изразителен бунт на една типична жертва на българското образование, основано на принципа на потискане на свободата и индивидуалността на личността, каквато сте Вие.
Ако разберете какво всъщност казвате, ще се изчервите. Ала за щастие не можете да го разберете. Но такова "щастие" нека не ви прави високомерен: то е "щастието" на нямащите понятие за високото предназначение на човека на тази земя! То е едно най-жалко и мизерно щастие на неразбиращите свободата: невероятно е, но има хора, за които думата свобода не значи абсолютно нищо! Вие сте допуснал да преживеете точно тази лична и екзистенциална драма, стигаща в крайна сметка и до трагедия. Това, че не я съзнавате, е просто защитен механизъм, който Ви дава известно съзнание за някакво мнимо, за някакво илюзорно превъзходство - и така се самозалъгвате и самоуспокоявате. От което обаче, реално погледнато, не печелите абсолютно нищо.
Препечатано оттук: КАК САШО ДИКОВ ДАДЕ УРОК НА ДЪРЖАВАТА. Автор: Евгений Тодоров
Телевизия „Европа” действаше малко по-експедитивно, но беше жалко да се гледа как „първата новинарска телевизия” пуска новини – записани кой знае кога, докато зрителите знаят вече много повече.
Чета и не вярвам на очите си - или на ушите си (щото и го чух с ушите си по един канал това същото); не, вижте, прочетете и вие какво бил благоволил да каже и да заяви най-официално "министърът без портфейл" (а дали не е по-верно да го наричаме "министър без акъл"?!) Божидар Димитров (агент от ДС Телериг):
Министърът в материала си отпреди десетина дни в "24 часа" пак повтори неоспорваната от никой сериозен учен в България (а и от независимите учени по света) теза, че македонският е диалект на българския. Посочи известни автори и институции, които подкрепят това. И от това направи собствения си извод, че ето, видите ли, щом е така, защо трябва да си мълчим.
Аман от пичове в тая държава бе, от пичовщина ще загинеме, то бива, бива, ама чак пък толкоз?! И министрите ни вече зеха да се държат пичовски: нация, съставена все от пичове сме станали, затуй и добро няма да видим изглежда! А простотията, а чалгашарския манталитет, както се вижда, у нас вече приеха формата и на най-официалната държавническа и международна дипломация на Республиката ни, което означава, че скоро горките европейци ще ги накараме да почнат да си говорят сами: ще ги сащисаме до дупка, до дъно!
С watmark, коментатор в блога на И.Бедров, продължаваме малкия си спор около въпроса има ли демократи в България. Ето какво ми е написал той и какво му отговорих аз:
Наистина не е работата кой как му се било искало да се нарича. Важното е какъв е. Кой какъв е не решава признанието от този или онзи, а зависи от нещо най-основно: какви са ценностите на този човек. От неговата ценностна самоидентификация, от самоопределянето му в ценностно отношение. Проблемът ни е, че огромната част от българите съвсем не си дават сметка какви са техните истински ценности - и какви следва да бъдат.
Някой от читателите на блога подхвърли, че нищожно откъсче от моето Отворено писмо до госпожа Министъра на образованието, младежта и науката - отправено чрез всички медии било публикувано в днешния брой на в-к "Труд". Аз, разбира се, не повярвах, и му рекох: "Каква хубава шега, бравос!", но човекът потвърди, че видял с очите си такова нещо.
Намерих на едно място контратеза (по същество) на онова, което писах в статията "Нравственият феномен" Николай Бареков, притурен към феномена Бойко Борисов, съвсем не е безобидна работа. По тази причина ми се вижда важно да публикувам този коментар и тук:
Не можах да се въздържа, като прочетох тия думи, и написах там следния коментар:
Иде първият учебен ден. Написах нарочно Отворено писмо до госпожа Министъра на образованието, младежта и науката, ала до този момент, разбира се, реакция от медиите и институциите никаква - и никъде. Въпреки че изпратих писмото до всички медии и до най-известните блогъри. Това е, нашенска, сиреч, умряла работа. Затова за нищо не ставаме: щото масово се спи у нас. И мързелът е повсеместен. А ако не се спи, се завижда. Туйто. Страшно е.
Калоян каза: Да си отличник не е кой знай какво. Доказваш се пред себе си пред останалите. Но това е доста опасно защото може да загубиш способността си да мислиш самостоятелно. Да търсиш нови посоки, а не просто мълчаливо да се съгласяваш с предложеното.
Всеки ден - остава още малко от отпуската ми - работя най-интензивно както по композирането на първия брой на списание ИДЕИ, така и по всички ония въпроси около издаването му: печатница, тип печат, хартия, корица, предпечатна подготовка и пр. И понеже обещах да споделям с вас, читателите на блога, най-важното около тази инициатива и да искам мнението ви, ето, тази вечер пак се обръщам към вас, търсейки реакцията ви, вашия отклик, който е много важен за мен.
От тия дотук въпроси пък произлизат нови, не по-малко важни:
Питам ви и моля да ми кажете съвсем честно как оценявате такава възможност, защото такова нещо (авторско философско списание) у нас май не е имало никога, пък и по света май е нямало. Аз както си пиша блога, така мога да пиша и цяло философско-психологическо списание с периодичност два месеца примерно, т.е. 6 книжки на година. Впрочем, Достоевски е издавал такова списание, "Дневник на писателя" се е наричало, то е било нещо като блог, но книжен. Той, горкият, си е мислил, че може да се отърве от безпаричието заради него. Не е успял, напротив, още повече а затънал. Ала неговото списание е било литературно, и е излизало в епоха, в която почти всички образовани хора са обичали да четат, и са чели, за разлика от нашата, в която почти никой не чете (е, не чете тъкмо книги и книжни списания!).
10.) Какво ще кажете, имате ли нещо против на корицата на списанието да пише, че то е издание на моя Център за развитие на личността, а пък отдолу да пише: "философско и психологическо списание"? Тия неща ще ги уточня впоследствие, но ми е интересна реакцията ви: как ви се струва ако така изглежда корицата?
Което за мен е най-ясен знак, че работата, с която съм се захванал, се оценява от всичките тия хора като твърде интересна и хубава. Те другояче да насърчат човека, освен като мълчат, не знаят. Така че всичко си е наред, всичко си е на мястото, е, по нашенски де, не иначе, но така си върви светът у Нашенско, такива са ни и нравите, и то отколе. Промяна нема и не се предвижда да има. Но списание ИДЕИ ще излиза тъкмо затова: да подбутне нещата към промяна. Да видим. То и Ботев не е успял кой знае колко, та ние ли?!
Иван Бедров е написал тая сутрин интересен коментар на тема: Има и други хора. В него става дума за некои от най-последните подвизи на "наший народний кумир Бареков", който в делата си току-виж надмине и самия титан Бойко Борисов - и това може да се очаква, като го гледа човек как се е развихрил. Ех, господа и дами, живеем в най-грандиозни времена, не го забравяйте! И затуй бодро дигнете гърди и крачете в бъдното със самочувствието на... не знам на какво, вече ми втръсна да пиша. Е, на визионери, на "първостроители", на щастливци, примерно, знам ли на какво друго, не ми се мисли сега?!
Това момче е резил за туй, което днес минава за "българска журналистика". Официозната, "най-влиятелната", близката с всека власт, "журналистиката" (пардон!) от типа на Валерия Велева, Тошо Тошев, Бареков. Т.е. оная журналистика, дето оди за награда на Халкидики, дето се вози у президенскио самолет и пие виски, за да е по-близо до задниците, дето лиже и бърше - с пари, с банкноти, предполагам! - същите тия задници. Извинявам се за езика, но предмета, за който човек пише, необходимо предопределя изразните средства: няма друг начин. Предметът е такъв, такива думи требе да се използват. Имайте предвид, че съм много деликатен в случая, такъв предмет иска съвсем друг език.
“Ако ще да е полицейска, но поне да е държава. Вече на никой не му пука дали ще има повече униформи по улиците или камионетки по пътищата. Важното е да има ред. Важното е да са пълни камионетките, пък нека пострадат и невинни.”
Тия неща не са безобидни. Те са игра с огъня, особено ако няма никаква гражданска, обществена реакция. Особено ако обществото ни се остави да бъде приспано и да претръпне пред низостите, пред гадните всекидневни подлостчици, пред ужасната нравствена смрад и мръсотия. Тия като Бареков са способни да превърнат България не просто в един вонящ нравствен нужник, в клоака, но и, както виждаме, в тюрма, в затвор, в концлагер, в бананова кагебистка республика, в каквото и да е, само да има простор за вихрене на низостта им.
Вчерашната публикация Отворено писмо до госпожа Министъра на образованието, младежта и науката - отправено чрез всички медии до момента предизвиква, както и очаквах, нищожен отклик. А наистина я изпратих до почти всички български медии, печатни и електронни, и до най-елитните блогъри (блогърите по-специално са длъжни да мълчат, щото са елитни!). Обаче има интересни реакции от страна на читатели. Особено ме впечатли отзива на 16-годишен младеж, ето какво пише той:
За мен няма условия за живот, пък камо ли за учене, в училището.
Аз пък твърдо заставам зад позицията си, че не съм длъжен да уча на максимума по този предмет, като имам по-важни от него. Ще си науча първо по тях, а като остане време до края на годината, ще започна и по този. Но бях оставен без шанс.
"Пари ми дай! Пари ми дай! И повече не ме мъчи!
И вече всичко си е наред. Всичко си е нормално. Защото така сме свикнали. И даже сега ще стане още по-нормално и от преди. Та чак ще стане интересно. Защото финансовият балон се пука.
Уважаема госпожо Министър,
Да, днес всички единодушно казват: учениците ни не искат да учат, на учителите пък не им се работи за такива мизерни заплати, директорите само чакат инструкции отгоре, а министърът сам не знае в кой свят живее. Нещата не вървят на добро, след като учениците си живеят с убеждението, че в училище просто им губят времето, че всичко, с което ги занимават там, съвсем не е това, което трябва да се прави в едно модерно училище, че педагогиката ни е безнадеждно остаряла и анахронична до степен да е даже вредна за младежите.
Там, където властва системата, оттам е прокуден животът
цялата епична епопея по реформирането на нашето образование се провали тотално
да бъдат крепители на една система, която души собствената им свобода 
Учениците някога наистина бяха “дисциплинирани” и учеха, но по принуда, под жестокия натиск от страна на пълновластните образователни инстанции, едва ли, обаче, защото са го желаели. Те бяха изпълнителни, многознаещи, послушни, четящи, податливи на натиск, а пък учителите могат да си спомнят онези блажени времена единствено с тъга и мила носталгия. Какво ли трябва да се направи, за да върнем миналото, блаженството на “всепослушанието”? Понеже с него сме били по-подходящи за Европа, а пък с днешната “анархия” ставаме само за Африка?! Но ето какво всъщност и наистина се случи за тия години.
Училището трябва да служи на живота, а образованието – на смислено живеещата, на свободно правещата своя живот човешка личност
От качеството на човешкия фактор зависи бъдещето ни
Това, от което страда днешното образование, не е “прекомерната свобода”, а по-скоро липсата на свобода,
Америка обаче е най-просперираща и богата страна, водеща в модерните технологии, а също, навярно, и в образованието, което обслужва както технологията, така и толкова динамичната и адаптивна американска икономика, основана на свободата и предприемчивостта на милионите човешки същества, устремени към своя успех.
По този начин ще направиш едно добро дело, а именно ще подкрепиш единственото списание, което работи за една наистина благородна кауза или мисия: подпомагане на духовното, ценностното, личностното и гражданското израстване и укрепване на българската младеж. На теб лично нима вече ти е съвсем безразлично бъдещето на нашата родина България?!