Облог: в коя телевизия ще се приюти Николай Бареков?

Това е интересен казус, понеже той самичък написа, че го очаква участие в "нов творчески проект", и то на друго, по-високо ниво, и прочие, и т.н., и ала-бала. Възможността Бареков да стане без работа подобно на Иво Инджев е нищожна и е обратно пропорционална на съотношението на нравствените качества на двамата: между Иво Инджев и Николай Бареков има космически, галактически и междузвездни разстояния в нравствено-личностно и ценностно отношение.

Ерго, щом Инджев е без работа, недопускан да води предаване в никоя телевизия, и толкова време, това несъмнено означава, че за Николай Бареков съществуващите телевизии ще се избият помежду си за това коя да го приюти.

И ето че възниква прелюбопитния въпрос: коя телевизия ще спечели страшната битка за Барековото приютяване и за бъдащия му просперитет, тъй да се рече? Аз смятам, че нищо не пречи да се обяви и облог по този крайно интригуващ въпрос, ето и вариантите за устройването му, които според мен са най-реални:

1.) Бареков ще бъде приятен под крилото на Нова телевизия;

2.) Бареков ще бъде приютен под крилото на Нова Българска телевизия, т.е. телевизията на Гергов;

3.) За Бареков някой бос на подземния свят или някой могъщ олигарх ще отпусне несметна субсидия, то този наш "най-талантлив" журналист да си създаде собствена "творческа" телевизия; тогава барековщината ще залее България като най-пълноводен поток и нищо чудно и да я удави, пък и заличи без остатък;

4.) Бареков ще отиде да работи в CNN, като за него мощната световна мрежа ще плати огромни пари, понеже Бареков е журналист от първа световна величина;

5.) Бареков ще стане прессекретар на Бойко Борисов, а нищо чудно и министър на пропагандата да стане, щото добре знаем, че премиерът не оставя без работа своите приятели, камо ли пък да остави без работа не кой да е, ами своя кум (кумец?);

6.) Бареков ще отиде в телевизия СКАТ и заедно с бай Вучков ще почнат да се редуват във воденето на забавно шоу за най-лесно и безпроблемно скъсване на нервите на горката българска природопопулация;

7.) Друг, неведом вариант за едно неочаквано, ала също така най-бляскаво бъдеще на Бареков, за който никой ум засега не може да се досети;

8.) ТВ7 при Ирена Кръстева.

Аз лично смятам, че Бареков ще отиде да работи за Гергов. За мен вариант 2 е верният. Интересно ми е други хора имат ли някакви предположения.

Забележка: Тия, които имат някакви предположения, съвсем не е задължително да ги премълчат.



Приятна вечер на всички!

Добави в Svejo

Майко мила: четохте ли Програмата на МОМН за периода 2009-2013 година?!

Този документ би могло да се свали ето от ТУК. Разгърнете я, аз си пропилях доста време за да я чета днес.

Скоро ще си напиша и публикувам мнението. Но е добре да сте хвърлили едно око на самия документ, та да имате погледа и след това сами да можете да прецените основателността или неоснователността на моята оценка.

Добави в Svejo

Продължение на разказите за случки и преживелици в самото начало на прехода от комунизъм към човешко общество

Няколко изразителни истории, случили се в ПУ в самото начало на промяната

Крайно гузни, комунистите тогава тихо скърцаха със зъби и се опитваха да хапят подобно на настъпена змия

Комунист и морал са две субстанции, осъдени на вечно разделение

Партията никога не спи и никому за нищо не прощава

Невижданият подем на духовете и как кукловодите го използваха за своите си цели

Как у нас беше проигран шанса за позорното изритване на комунистите от властта (дек. 1989 г.)

(Очаквайте продължение)

Забележка: Останалите клипчета можете да чуете и видите тук: Всички видеоклипове от поредицата за началото на прехода след 10 ноем. 1989 г.

Добави в Svejo

Разговор за съвременния нашенски манталитет и за това откъде тръгнахме и докъде стигнахме в тия 20 години преход от комунизъм към човешко общество

С един мой интернетен познат водим интересен диалог за "българските и човешките неща", и понеже понякога човек в живия диалог, пък макар и чрез писма, успява да изрази онова, което иначе никога дори няма и да си помисли, та затова искам сега да публикувам един откъс от своя отговор до моя партньор в търсенето на ония истини, без които просто няма как да заживеем нормално и човешки. Ето част от текста, за който става дума:

На мен ми се струва, че бедите ни като народ произтичат от това, че сред множеството сякаш е закърняло нравственото чувство, атрофирало е до степен, че тия хора вече са неспособни на естествени човешки реакции; способността ни да се примиряваме с всички абсурди около нас е пословична и е сравнима само с подобна аномалия, силно развита само при руснаците - и още някои други (средно)азиатски народи. Ако човек, като види някаква неправда, веднага реагира, примерно, даже и с една псувня, да не говорим за нещо повече, да речем, с едно по-зряло гражданско поведение, нещата ще почнат малко по малко да се пооправят.

Аз няма да забравя как дядо ми по майчина линия доста преди "преустройството" си имаше обичай да псува за всичко... комунизма; примерно, кове пирон, пиронът се изкриви, и той: "Де.ба тоя комунизъм!", намери жила в наденицата, пак комунизма псува, щото по неговата логика нямаше как тъкмо комунизмът да не е отговорен за боклуците, с които тогава ни хранеха; и то съвсем сериозно го правеше. И се чудя сега как не го е било страх, щото комунистите тогава бяха всевластни и като едното нищо пребиваха човек за такива приказки. А той си ги псуваше непрестанно, е, вярно, в семейна среда го правеше, а по улиците, в кръчмата ("хоремаг" се наричаше това заведение в условията на най-развития ни комунизъм) и по събрания в читалището трябва да си е затварял устата.

Интересното е, че в нашия род, под влияние на този човек, всички до един към комунизма не сме имали никакви симпатии, напротив; а пък неговия баща комунистите на 9 септ. 1944 за малко не са го разстреляли, щото бил долгогодишен кмет на селото и най-уважаван човек; едва са го спасили представителките на женския пол от големия му род, които са отишли навреме пред общината да реват и да протестират, та са го пуснали. Щото е бил и сравнително стар, разминало му се е; и ето, минало е време, и аз се улавям, че псувам комунизма за щяло и нещяло; е, понякога псувам китайския комунизъм, друг път руския, а най-често българския. Когато съм си купил някакъв китайски боклук, който ми се е счупил или развалил на втория ден, кой да псувам в такъв случай? Да, пак него, комунизма, псувам, вярно, китайския, а не българския; българския си го псувам всекидневно за живота ми в циментово-панелния апартамент и за куп други неща, останали от онова време, които са така разнебитени, че на човек животът му минава в занимания да поправя дефектите на строителството от епохата на комузима.

Интересно е как се унаследяват от предишните поколения някои обичаи или някакъв манталитет, та какво има да се чудим, че други се държат така малодушно или позорно; сякаш не знаем, че поговорката "Покорна глава сабя не я сече!" си е типично нашенска, и много добре показва господстващия цели векове манталитет; какво да чакаме тогава от наследниците на тия хора?!

Не казвам, че няма у нас хора със здраво нравствено чувство, неповредено от комунизма, хора с манталитета на свободни човешки същества, има, ала за жалост са твърде малко, са нищожно малцинство; същото е и в Русия, където положение е хептен отчайващо. Ние сме на ръба, на границата, при която овчият манталитет е на път изцяло и безвъзвратно да порази духовното здраве на нацията за столетия напред. И е цяло чудо, че за тия 20 години въпреки всичко, с усилията и самоотвержения натиск на това демократично малцинство България все пак беше изтръгната от орбитата на Русия и беше, така или иначе, привързана към обритата на западните свободни и достойни народи и демокрации. Ето за това смятам, че за тия 20 години успяхме да постигнем неща, за които преди това даже не сме смеели и да мечтаем; т.е. това не са напразно минали си години, както някои носталгици по комунизма и врагове на свободата ни внушават така настойчиво.

Аз в преподаването си тия дни питах млади хора в една дискусия, зададох им въпроса: "Епохалният български преход 1989-2009 г.: откъде тръгнахме и докъде стигнахме?", и останах поразен, че доста голяма част от тях, приблизително 1/3, са убедени, че българите преди 1989 г. били живели по-добре, отколкото живеят сега. Обаче радващото е, че (приблизително) друга 1/3 пък са твърди привърженици на западните ценности; останалата 1/3, както е обичайно у нас, са безразлични, апатични и съвсем объркани хора и ветропоказатели.

Същото, изглежда, е положението и в цялото общество и затова сега, от доста време, сме застанали в едно разкрачено положение, в някаква мъртва точка, и тъпчем на едно място, щото е настъпило онова злотворно равновесие на силите, дърпащи нацията напред, и на тия, които я дърпат назад. Заради това проклето равновесие ченгетата от ДС можаха да си разиграват коня в тия 20 години както си искаха, и те направиха всички възможни манипулации, та окрадоха народа до шушка не един, не два, не три, а може би поне четири пъти. И по тия причини преходът ни се проточи цели 20 години, и още не е завършил като хората; а можеше, ако бяхме народ на място, да ликвидираме комунизма и да го забравим за две-три години, примерно, както направиха нашите почти съседи, словенците, да речем.

Но мен пък ме радва едно друго съображение: самият живот, самата реалност, самата логика на пазарните отношения дърпа нещата напред, и колкото и тия пазарни отношения у нас не са истински свободни, въпреки всичко те искат и постигат естествената си форма. В това според мен е надеждата: хората, дори и да са крайно объркани и без здрави ценности, няма как да надмогнат развитието на нещата според тяхната логика, според тяхното битие и според тяхната истина.

Да спра, че май се разфилософствах. Извинявай, че бях толкова обстоятелствен, но се заприказвахме. Утре ще ти пратя обещаните няколко книжки от списание ИДЕИ. Дай ги на ценни хора, на родствени души. Впрочем, да завърша с нещо радостно, с това, че снощи ми се обади някаква възрастна дама от София; каза, че била прочела с удоволствие първата книжка на списанието и ме поздрави; за себе си пък каза, че била член на Клуба за демокрация (този на Лучников, Бог да го прости!), и дори ме покани да представя списанието ня някоя от следващите им понеделнишки сбирки.

Признавам си, че силно се зарадвах на нейното обаждане, на обаждането на една съвсем непозната дама; защото когато човек почувства, че около него има и такива хора, хора, споделящи родствени ценности, това му дава сила да издържи на трудностите и на неприятностите. И дори го прави щастлив поне в ония редки мигове, в които си представя, че работи за нещо ценно, потребно на хората и дори, бих казал, прекрасно...

Добави в Svejo

Книга на американски автор за интуицията ме вдъхнови да напиша и аз нещо за тази толкова тайнствена душевна сила на човека

Прочетох тия дни книгата ГЛАСЪТ НА ИНТУИЦИЯТА ("Интелигентността на безсъзнателното") на Герд Гигеренцер, изд. ИЗТОК-ЗАПАД. Този автор, между другото, е директор на Института за човешко развитие "Макс Планк". (Сиреч е мой колега в още едно отношение, щото моя милост пък е ръководител на Центъра за развитие на личността HUMANUS.)

Прочетох книгата му с неотслабващ интерес; нещо повече, тя ме импулсира да седна и да напиша глава "Интуиция и творчески порив" на моята първа книга "ЖИВОТЪТ НА ДУШАТА: психология", на която сега подготвям четвъртото издание.

Защото когато преди 12 години пишех тази своя първа книга много добре си спомням, че имах твърдото намерение да напиша глави и за интуицията, въображението, творчеството и вярата. Тя по идея трябваше да бъде - и е - единна концепция за всички до една душевни сили, за душевния живот като цяло, но наред с това по първоначалния ми замисъл трябваше да включва и поотделният анализ на всяка една душевна сила. Но след като анализирах най-подробно Аз-а, безсъзнателното, сетивността, интелектът, чувствителността, волята - тия наистина са най-основните душевни сили или функции, по терминологията на Юнг - в един момент реших да си съкратя работата. Едно, че книгата застрашително нарастваше по обем, а друго, защото ми се искаше да отделя подобаващото внимание в нея на личността, сексуалността и любовта. Понеже в ония време у нас, в тогавашната ни психология, тия теми бяха нещо като "терра инкогнита", като табу, за тях изобщо не се пишеше, да не говорим пък за учебните помагала по психология за студенти и за ученици.

Книгата ми тогава стана доста обемиста, около 350 страници, а аз по начало обичам да пиша недебели книги, обичам да пиша книги, които не са разводнени и разпилени, а са по-концентрирани около идеята, и също така са ясни и разбираеми за всеки. И тогава в един момент окончателно се отказах да пиша за интуицията и творчеството, особено пък като се разбра, че издателят настоява книгата да бъде съкратена колкото се може по-кратка - с оглед на това да стане учебно помагало за учениците, изучаващи психология.

В това си качество книгата ми беше издадена три пъти, а ето че сега е изчерпана изцяло, което ме принуждава да подготвя и четвъртото й издание. Ала този път съм решен да я издам в пълния й вариант, независимо от обема, и ето че, работейки по редакцията на четвъртото издание на книгата ЖИВОТЪТ НА ДУШАТА ми попадна книгата на този американски изследовател за интуицията. А тази книга, признавам си чистосърдечно, така ме импулсира, че аз веднага след прочитането й седнах да пиша главата за интуицията и творчеството. Доста съм напреднал, а какво се е получило читателите на блога ми ще научат първи, защото аз, както е известно, имам обичай да публикувам в него за първи път ония текстове, които съм написал.

Та това е, книгата на Гигеренцер е много увлекателна, кара читателя да се замисли за невероятната роля на тази тайнствена душевна сила, наречена интуиция, без която, както се оказва, е невъзможен не само творческият порив на талантливата личност, но е невъзможен и нашият всекидневен живот, с всичките му най-рутинни действия, а пък в крайна сметка е невъзможен и успехът. Щото тъкмо интуицията дава криле на дръзновената личност, на личността, твърдо решила да преследва успеха си до момента, докато не го покори - и, веднъж хванала го, да не го изпуска никога повече. Така че ония млади хора, които твърдо са решени да успеят в този живот, биха спечелили изключително много ако се зачетат в книгата, която мимоходом ви представям сега, понеже, както казах, под нейно влияние се захванах за нещо много по-голямо и значимо: именно, да допиша първата си книга, като включа в нея една най-трудна тема, тази за интуицията. А да я разказвам тук не ща, понеже някой хора само това чакат: обичат да четат "преразкази от втора ръка", да подочуят нещичко, а пък след това даже тук-там да почнат да се хвалят, че са прочели самата книга. Такива преразкази от втора ръка според мен са крайно вредни и стимулират умствената ленивост, поради което причина аз съм с убеждението никога да не я насърчавам: затова който иска нещо по-конкретно да разбере за книгата за интуицията на Гигеренцер, нека да я потърси, и само така ще може да се овладее от оня смисъл, който тя носи в себе си.

А пък както е тръгнало, ще трябва да напиша, след като съм започнал да допълвам книгата си, и глави както за въображението, също така и за вярата (която, наред с разума, е една изключително велика, и при това синтетична душевна сила, на която почти не се обръща внимание от днешните психолози: заради изключителната трудност, която предполагат такива изследвания. И като напиша замисленото, тогава книгата ми "Животът на душата: психология" ще може да бъде издадена за четвърти път.

Ала този път ще променя и заглавието й; най-вероятно ще бъде или "Философска психология", или пък "Екзистенциална психология", защото тя според първоначалния си замисъл трябваше да е точно това; но, както казах, после се наложи да бъде променена, за да може да послужи на образованието на младите. Вече 12 години тази книга изпълняваше ролята си в това си качество, е сега ще направя нужното за да я върна до нейното първоначално предназначение.

Добави в Svejo

Моят музикален поздрав за посетителите на блога в този неделен ден

Savage Garden - to the Moon and Back 90s HQ Lyrics - Funny home videos are a click away

Добави в Svejo

Въпреки всичко РЕ-тв загина и заради непростими грешки на екипа й, особено пък на нейното ръководство

Оня ден в петък се разбра, че РЕ-тв престава да излъчва програмите си, че е спряна от собствениците й. Тя просъществува година и нещо и внесе новост и различност в българските медии. По повод на спирането й много хора писаха (виж поне това, това, това, това, това, това, това, дори това и т.н.) и изказаха съжаления, което показва, че тя е запълвала една ниша, а сега тия хора вече нямат телевизионен канал, на който да се доверяват. Снощи видях, че и Иван Бедров е написал в блога си няколко думи по повод на случилото се, та рекох и аз там да река няколко думи, ето какво написах като коментар:

Когато човек запази достойнството си, всичко е запазил; загуби ли го, нищо не е останало. Поне подишахте въздуха на свободата за година и нещо - и се упражнявахте в истинска журналистика. А и човек трябва да помни нещо друго: никога да не продава съвестта си. Ето, сега герговата телевизия (Нова българска телевизия) е в цветущо финансово състояние и като едното нищо ще поиска да ви прибере под крилото си. Е, това вече е нравствен избор. Но всеки сам решава за себе си. И без работа не се живее… но без достойнство нима животът си заслужава името си? Питайте Бареков…

А пък в блога на Ралица Ковачева си позволих да напиша това:

Нищо не е напразно: поне дадохте добър пример, че може да има и такава медия у нас. Временно я има, но значи може. А че загина така бързо, без даже да може да постигне най-доброто, е много жалко, дори е ужасно. Ако у нас истинските неща са осъдени на неминуема смърт, то това означава, че тук ще виреят само неистинските, фалшивите, тъпите и прочие. Тръпки ме побиват като си представя какво ни чака ако не се промени тази гибелна тенденция...

Моето съчувствие за професионалния (и личния) проблем, пред който се изправят всички работили в Ре-тв. Е, Явор Дачков поне се уреди на друго, по-доходно място...

Макар че аз съм може би единственият от т.н. "блогърска общност", който си е позволявал забележки и критики към РЕ-тв (поради което някои от работещите там ме възприеха като безнадеждно лош, пропаднал и подъл човек!), искам и тук да напиша, че съжалявам, че тази медия пропадна и загина. Нищо че в нея беше пуснат да работи Явор Дачков, а на перфектен журналист като Иво Инджев не му беше позволено да си създаде свое предаване (въпреки че най-активната част от демократичния сектор на гражданското общество предложи това на медията, с нарочна петиция, подписана от много хора). Неприемането на едно такова добронамерено предложение оценявам като непростим гаф; в друга страна, при други условия, при друг тип разпространени нрави и психология журналист от нивото на Иво Инджев и ден няма да остане без работа; ала ето че у нас той не е допуснат до работа в телевизионна медия (в това число, кой знае защо, и в различната, демократична, толерантна и прочие РЕ-тв!) вече няколко години!

Както и да е де, това си е техен избор, обаче трябва де се признае, че подобни грешки ескалират, натрупват се, което води дотом, че пропадането на иначе чудесния замисъл, както виждаме, става в определен момент неминуемо. Казват, че липсата на реклами, сиреч, на пари, довело до спирането на РЕ-тв; сигурно е така, аз не разбирам много, безспорно, този фактор е решаващ в една пазарна икономика. Но умната инвестиция и доброто ръководство (означаващо недопускането на глупави грешки, разпиляващи ефекта на инвестицията, водещи до заглъхването й) няма как в една пазарна среда да не доведат дотам, че една полезна и необходима медия все пак да може да се задържи. Явно трябва да се признае, че пропадането на РЕ-тв не е станало неизбежно и неотвратимо, подобно на природен катаклизъм, както сега искат да ни внушат, а то е закономерен резултат от грубото нарушаване от страна на медията РЕ-тв на някои пазарни принципи; а това не остава ненаказано.

И понеже съм крайно лош и зъл човек, ще си позволя да изложа и няколко други момента в погрешната политика на РЕ-тв. Спомням си, преди още да започне излъчването на РЕ-тв, по време на първата среща на блогърите в София, екип на току-що създадената телевизия дойде там и взе едно интервю и от мен. Тогава, това помня добре, попитах какво ще представлява новата телевизия, и ми се отвърна: "Ние ще сме много различни, ние няма да каним ония същите, които протриха столовете в останалите медии, а при нас ще участват хора неизвестни, ала умни, сериозни и пр.; ще даваме думата не само на политици, а и на граждани, ще бъдем нещо нечувано!". Да, така ми отвърнаха тогава, аз много се зарадвах, ала какво се получи?

Бясната телевизионна кохорта от напористи любители на даването на интервюта скоро се намести и на екрана на РЕ-тв. Не става дума само за "известните политици", за разните Янета и прочие, които и тук си осигуриха абонамент (не мога тук да се въздържа да не възкликна: абе, Бедров, тоя Яне при Бареков, казват, носел по куфарче, за да се покаже на екран, а ти май без стотинка го пускаше да си плямпа, ето, оказа се, грешката е непростима!), но става дума и за това, че цялата телевизионна напаст, състояща се от разни Андрей Райчевци, Георги Лозановци и прочие, и прочие, се намести на столовете в студиото на Ре-тв, което скоро я обезличи, лиши я от оригиналното в образа й. И караше хората да превключват на други канали или просто да си спират телевизора. Както правя аз.

Е, вярно, от кумова срама бяха допуснати и "редови граждани", ала скоро се оказа, че тия "редови граждани" са всъщност някак си "по-редови", са все "видни представители на гражданското общество", и то, като капак, са си все едни и същи, са четири-пет човека, които си осигуриха нещо като абонамент за РЕ-тв. И то не за друго, а най-вече по причина и благодарение на чисто приятелски, "шуро-баджанашки" съображения. Та тия труженици дефилираха от предаване в предаване, неуморно се трудиха докато се разпищолиха така, че неминуемо се стигна дотам да омръзнат кажи-речи на всички (като изключим приятелите им, които и ги канеха в предаванията си).

Както и да е де, ама ето че аз искам сега да изтъкна, че подобни неща в едно свободно общество не остават ненаказани: всяко подценяване на публиката, злоупотребите с нейните очаквания и съпътстващото ги самозабравяне на "телевизионните звезди" води до ескалация на факторите, водещи до краха. Така е при демокрацията: демократичните медии, обърнали гръб тъкмо на демоса, и превърнали се в затворено елитарно кръгче, в крайна сметка си получават онова, което заслужават.

Сиреч, нашият прословут български манталитет и онази мизерна психология, на която толкова хора са жертви, включително и сред т.н. демократични среди, подпомогнаха пропадането на иначе добър замисъл като създаването на телевизия РЕ-тв. Но от всеки опит, дори и от най-горчивия, човек, ако е умен, извлича поуки; ето, сега иначе добрите журналисти, работещи в тази медия, имат възможността да преосмислят нещата, та за в бъдеще - а аз съм убеден, че и у нас ще дойде времето на истински сериозните медии; тая телевизионна чалга, която тресе и тероризира родината в момента, няма как да не загине! - никога повече да не си позволяват лукса да работят и против самите себе си, както се случи сега.

(Забележка: Написах горното не от желание да се заяждам с някого, а защото не съм привърженик на запалянковската масова психология, според която трябва да се вика до прегракване "Айте, наште!", винаги да се говори само хубаво за "наште" и никога да не се критикуват тия, които били "от нашия отбор", били, накратко казано, "от наште". Аз пък смятам, че заради истината човек си заслужава да приеме такива дребни рискове като този, примерно, да бъде недолюбван тъкмо от "наште", т.е., да стане нещо като трън в очите тъкмо на "наште". Аз пък съм особено придирчив тъкмо към "наште", щото техните грешки и провали после се трупат и на моя гръб, защото в крайна сметка виждате докъде доведохме нещата в нашата демократична общност. А ги доведохме дотук, понеже дълги години в нашите си среди имахме нещо като "свещени крави", които никой не смееше да подложи на критика, камо ли пък на освиркване, с което ги насърчихме да се самозабравят до крайна степен - и да навредят колкото могат. И дори малко повече от колкото могат.

Та затуй си стоя като стар мърморко и все недоволствам най-вече спрямо грешките на ония ония, които "наште" се считат за длъжни само да ги хвалят и да им ръкопляскат. А когато му ръкопляскаш на някой даже и когато виждаш, че той греши, и нямаш достойнството да му кажеш истината в очите, ти фактически му помагаш да пропадне в провала; когато обаче го критикуваш, ти де факто показваш, че го цениш, ама кой да ти вникне в такива дреболии?! А Радане, прав ли съм, или, както обикновено, пак смяташ, че винаги греша? Тъй че не ми се сърди и не ме мрази, драги ми Бедров, а се вслушай поне малко в думите ми. Ако искаш де, то си е твой избор.)

Добави в Svejo

Накъде върви българското училище?

Това по-долу е научния ми доклад от миналогодишната научна конференция в Шумен, преработен в публицистичен вариант. Мисля, че е актуален днес, а не ми се иска да бъда актуален след пет-десет години. Но като гледам как вървят „нашите, българските работи“ и особено в образованието, най-консервативната обществена система, но „кокълче, макар и съвсем мъничко“, както се изразяваше преди близо деветдесет години Андрей Ляпчев, не съм оптимист. Но трябва, трябва да ора мъничката си браздичка…

Нещастни случаи в училище: паднал клон от изсъхнало дърво убива ученик в Нова Загора, първокласник пада от парапета на училищно стълбище във варненско училище и се убива, агресия в училище и извън училище. Осемнадесетгодишен ученик пребива съученик от ревност, друг, по-невръстен, едва деветгодишен прави същото, но от злоба и завист.

Полицаи въдворяват в Районните управления пияни ученици след полунощ, ученички се събличат голи пред директорски кабинет ихвърлят фекалии по вратата му, ученик бие учителката си, а съучениците му правят клип и се кефят. И си задава човек въпроса: в какво общество живее и какво представляват днес българското общество като цяло, и българското училище в частност? (ОЩЕ >>>>)

Добави в Svejo

Чуденка: как така в състезание за определяне на "Човек на годината" участват организации, фондации и дори радиостанция?!

Мнозина вече знаят, че от известно време се провеждат номинации и гласуване за определяне на «Човек на годината». Става дума за годишна награда за принос към правата на човека. Инициирана е от Българския хелзинкски комитет. Провежда се за втора година. Откъдето и да го погледне човек, няма как да не установи, че става дума за една прекрасна инициатива с най-благородна цел, която трябва да бъде привествата и подкрепена.

Предложени за гласуване са личности с голям авторитет като господата Иво Инджев и Иван Станчов примерно. Има и няколко кандидати, които лично на мен не са ми известни, но няма нищо: тъкмо човек да разбере, че има и някои, сякаш "безименни" хора, които обаче работят за някаква хуманна кауза.

Да, всичко е много хубано, обаче има едно НО. Като се зачете човек в списъка на номинираните за наградата - отбележи добре! - «Човек на годината» няма как да не се смути, когато открие, че сред участниците има... фондации, някакви "творчески екипи" (да не кажа "колективи"), сдружения и дори, като капак на всичко, цяло едно радио! Остана да бъде номиниран, примерно, целия Министерски съвет - що, малко е трябвало някой да се сети и за това?! - и дори Народното събрание, Народната опера или... народната ни армия; щото тя, става дума за тази последната, за българската армия, има също значим принос за правата на човека, участвайки в хуманитарни мисии по целия свят.

Човек с що-годе развито мислене няма как да не схване, че за наградата "Човек на годината" би следвало да се състезават човеци, индивиди, конкретни човешки същества. Понеже няма как "колективни субекти" като фондации, разни екипи, радиа, армии и пр. да бъдат възприети като участници в едно междуиндивидуално състезании, просто губи се равнопоставеността. Явно има някакво недоглеждане или пък прекалено разширително тълкуване на правилата, което е довело до такива очебийни несъобразности, до такива аномалии. Явно някои не правят разлика между човек и организация (група, общност), знам ли на какво се дължи това противоречие?!

Та ето ги тия крайно учудващи номинации за наградата, повтарям, наречена "Човек на годината":

Фондация "И АЗ МОГА", Организационен екип на Инициативата „Спаси, дари на…“, Фондация „Позитивни умения на личността в социума“, Перник (П.У.Л.С.), Автономна безвластническа група „АнархоСъпротива“ (!), Фейсбук групата „Гласуване без граници“, Радио К2, Организацията за цифрови свободи „Електронна граница“, Видеоблог „Пристрастно“, който е не с един, с двама, с трима, а може би и много повече участници; щото участниците, казват, се сменяли, та тук изобщо не се знае за колко човека става дума.

Та думата ми е за това, че огранизаторите на чудесната инициатива, неизвестно защо, са допуснали изопачаване на смисъла й, допускайки такава неравнопоставеност сред участниците. С една дума, състезанието е доста побългарено. А не биваше. Защото замисълът му е, предполагам, следният: да бъдат оценени и насърчени конкретни личности, които в делата и поведението си са допринесли за каузата на човешките права.

А пък организациите, които работят за същата кауза, нищо не пречеше да бъдат обособени в отделна група, та да се състезават помежду си. И тя можеше да се нарича "Хуманитарна организация на годината", и в нея тогава, разбира се, нямаше как да участват индивиди, а само организации. Все пак има голяма и принципна разлика между индивид и общност, между личност и организация.

Добави в Svejo

Възвишеният морален патос на свободното пазарно общество, наричано от враговете му "капитализъм"

МОРАЛНИЯТ СМИСЪЛ НА КАПИТАЛИЗМА

(Това са свидетелските показания на Ханк Риърдън, дадени по време на воденото срещу него съдебно производство за незаконна продажба на метална сплав – създадена от него, но поставена под режим на държавен контрол и разпределение. Откъсът е взет от романа на Айн Ранд АТЛАС ИЗПРАВИ РАМЕНЕ, издаден наскоро от ИК "МаК")

Не бих искал становището ми да бъде изтълкувано погрешно. Ще се радвам да го заявя за протокола. [...]

Не работя за нищо друго освен за собствената си печалба – която получавам като продавам продукта си на хора, които се нуждаят от него и които желаят и могат да го купят. Не го произвеждам в тяхна изгода за сметка на моите разходи и те не го купуват в моя изгода за сметка на своите разходи, аз не жертвам интереса си заради тях и те не жертват своя заради мен; ние търгуваме като равни по взаимно съгласие и с взаимна полза – и аз се гордея със всяка стотинка, която съм спечелил по този начин.

Аз съм богат и се гордея със всяка стотинка, която притежавам. Спечелил съм парите си със собствени сили, чрез свободна размяна при доброволното съгласие на всеки, с който съм имал работа – доброволното съгласие на тези, които ме наеха при започването ми, доброволното съгласие на тези, които работят сега за мен, доброволното съгласие на тези, които купуват продукцията ми. Ще отговоря на всички въпроси, които се страхувате да ми зададете открито.

Желая ли да плащам на работниците си повече, отколкото смятам, че е цената на услугите им? Не желая.

Желая ли да продавам продукцията си за по-малко, отколкото клиентите ми са склонни да платят? Не.

Желая ли да я продавам на загуба или да я подарявам? Не.

Ако смятате това за лошо, постъпете с мен както ви се нрави, каквито и да са стандартите, към които се придържате. Моите са следните.

Изкарвам си прехраната, както следва да го прави всеки честен човек. Отказвам да призная за вина факта на собственото си съществувание и факта, че трябва да работя, за да го поддържам.

Отказвам да призная за вина факта, че съм способен да го върша и че го върша добре.

Отказвам да призная за вина факта, че го правя по-добре от повечето хора; факта, че работата ми е с по-висока стойност от тази на съседите ми и че по-голям брой хора са готови да ми платят.

Отказвам да се извинявам за способностите си, отказвам да се извинявам за успеха си, отказвам да се извинявам за парите си. Ако това е лошо, вземете го предвид при вашето решение. Ако обществото намира, че това е във вреда на интересите му, оставете обществото да ме унищожи. Това е моят морал и няма да приема ничий друг.

Можех да ви кажа, че съм сторил за събратята си повече добрини, отколкото вие можете някога да се надавате да осъществите, но няма да го кажа, защото не се опитвам да открия в благото на другите разрешение за правото ми да съществувам, нито пък признавам благото на другите за оправдание да си присвояват имуществото ми или да съсипват живота ми. Няма да заявя, че благото на другите е целта на живот ми – моята цел е моето собствено благо и презирам онзи, които отстъпват своето.

Можех да ви кажа, че вие не служите на общественото благо, че ничие благо не може да бъде постигнато с цената на човешко жертвоприношение, че когато нарушавате правата на един човек, сте нарушили правата на всички, а общността на безправните същества е обречена на унищожение. Можех да ви кажа, че единственото, което сте в състояние да постигнете, е всеобщото опустошение, до което всеки мародер задължително стига, когато не му останат повече жертви.

Можех да го кажа, но няма да го направя. Защото аз оспорвам не конкретната ви политика, а моралните ви предпоставки. Ако беше истина, че хората могат да постигнат добруването си, като превърнат други хора в жертвени животни, а аз бях помолен да се пренеса в жертва в името на същества, които искат да оцелеят с цената на моята кръв, ако бях помолен да служа на интересите на обществото отделно, над и срещу своя собствен интерес, щях да откажа, щях да отхвърля такова нещо като най-презряното зло!

Щях да се боря срещу него с всичките си сили, щях да се боря срещу цялото човечество, a ако можех да удължа живота си дори и само с миг преди да бъда убит, щях да се боря с пълна убеденост в справедливостта на своята битка и в правото на живите същества да живеят!

Нека няма недоразумение относно мен самия. Ако сега събратята ми, които смятат, че те са обществото, вярват, че тяхното благо изисква жертви, тогава заявявам: "По дяволите общественото благо, не искам да имам нищо общо с него!"

(Забележка: На последната снимка е изобразен Майкъл Мур, американският ляв критик на капитализма, който, впрочем, направи от филмите и книгите си доста добри пари (милиони), при това - забележете! - изцяло ползвайки се и лично облагодетелствайки се тъкмо от ония реалности, закономерности и механизми на свободното пазарно общество, които той така усърдно отричаше! Което е и признание, при това получено и показано на дело, че даже самият той съвсем не вярва на плямпаниците си срещу "несправедливостите на капитализма"!)

Добави в Svejo

Вестник ГРАЖДАНИНЪ започна втората си година!

Абонирайте се за първия и единствен блогърски вестник! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в немилост!

(Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2010 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Добави в Svejo

От Университетската библиотека на ПУ "П.Хилендарски"

Добави в Svejo

Всички видеоклипове от поредицата за началото на прехода след 10 ноем. 1989 г.

Тръгването на българите по пътищата на свободата (Пряк линк към мястото, където ще бъдат подреждани клипчетата от тази поредица)

За замисъла на тази поредица и за това как БКП реши да се "отваря" към народа

Скандалът в ПУ: студенти за първи път поставят искането да отпаднат идеологическите учебни предмети

Първият митинг на свободни хора пред Храма

Историите около учредяването и началото на Клуба за демокрация в Пловдив

Случки и преживелици около зараждането на демократичен обществен живот в България след 10 ноември 1989 г.

Как опитите за „босненски вариант“ за запазване на комунизма у нас чрез кръвопролития бяха надмогнати от демократите

И кокошките у нас били националистки! (един прелюбопитен и показателен случай)

Трудната психологическа ситуация в онова време

Една прелюбопитна „мистична“ история около манастирската камбана в Долна Баня, случила се в първите месеци след 10 ноември 1989 г.

Всекидневният живот и настроенията в онова преломно време

Началото на рухването на идеологическия бастион на комунизма

Гражданското общество тогава се раждаше в големи мъки

Как, кои и какви хора ставаха лидери на опозиционните партии и движения

Призив за покаяние от страна на комунистите, отправен директно в очите им

Възникването на Движението за възстановяване на духовните ценности и за милосърдие

Няколко изразителни истории, случили се в ПУ в самото начало на промяната

Крайно гузни, комунистите тогава тихо скърцаха със зъби и се опитваха да хапят подобно на настъпена змия

Комунист и морал са две субстанции, осъдени на вечно разделение

Партията никога не спи и никому за нищо не прощава

Невижданият подем на духовете и как кукловодите го използваха за своите си цели

Как у нас беше проигран шанса за позорното изритване на комунистите от властта (дек. 1989 г.)

Размисъл за смисъла на прехода: откъде тръгнахме и докъде стигнахме?

За цената на „добруването“ на народа ни при социализмо-комунизма

Кои никога няма да прежалят социализмо-комунизма? (1)

Кои никога няма да прежалят социализмо-комунизма? (2)

Предупреждение за възможно най-лошия вариант на развитие на събитията тепърва у нас

20 години СДС: идеята, същината, истината и каузата на СДС

Възходите и паденията на СДС, героичният устрем на влюбените в свободата, които промениха България

Нравствената същност и психологията на редовия седесар

Историята на СДС – непресекваща схватка и жестока битка на кариеристите с идеалистите

Истината за 10 януари 1997 година трябва да бъде съхранена за поколенията

Какво стана през деня на 10 януари 1997 година

Какво стана през нощта между 10 и 11 януари 1997 година

Какво се случи сутринта и през деня 11 януари 1997 година

Как властта беше изтръгната от ръцете на престъпната Столетница

Историческият смисъл на събитията, почнали с 10 януари 1997 година

(Очаквайте продължение)

Добави в Svejo

Ново продължение на разказите за преживяното в първите месеци след 10 ноември 1989 г.

Всекидневният живот и настроенията в онова преломно време

Гражданското общество тогава се раждаше в големи мъки

Как, кои и какви хора ставаха лидери на опозиционните партии и движения

Призив за покаяние от страна на комунистите, отправен директно в очите им

Възникването на Движението за възстановяване на духовните ценности и за милосърдие

(Очаквайте скоро продължение на тия разкази)

Добави в Svejo

Списание ИДЕИ беше представено в авторитетния сайт КУЛТУРНИ НОВИНИ

Списание ИДЕИ беше представено доста подробно за читателите на сайта КУЛТУРНИ НОВИНИ в публикацията

Първи брой на списание "Идеи"

Списание за небезразличните към истината

За отбелязване е, че месец след излизането на списанието това е първата (!) публикация за него. Нито един сайт или блог, нито един вестник, нито една медия, каквато и да е тя, до този момент не е отронила и думичка за състоялия се факт, именно, излизането на списание ИДЕИ. Мълчанието е повсеместно, с такова единодушно внимание не е посрещната даже нито една моя книга, което е добър симптом. Симптом на какво е ще се въздържа да напиша, макар че то се подразбира.

Новото списание ИДЕИ беше представено в две телевизионни предавания в две пловдивски телевизии: в предаването "АЦЕНТИ" на ПЛОВДИВСКАТА ОБЩЕСТВЕНА ТЕЛЕВИЗИЯ и в предаване на студио ПЛОВДИВ на БНТ.

И това е всичко. Тишина. Която мен лично силно ме радва. Явно се ражда нещо толкова значимо, че тоталното мълчание, с което нашата родна публичност посреща новото списание ИДЕИ, е точен измерител на неговата значимост.

Да поздравим раждането на нещо ново, което явно дотолкова е авангардно, че цял месец българската официозна публичност така онемя, че стигна до степента съвсем не знае как да реагира! Аз по-добър знак от този не мога да си представя. Хаирлия да е!

Впрочем, започваме подготовката на втория брой на списанието, което ще излезе в края на януари. Приемам текстове до Коледните празници. Това е засега. Приятна вечер на всички!

Добави в Svejo

Случки и преживелици около зараждането на демократичен обществен живот в България след 10 ноември 1989 г.

Случки и преживелици около зараждането на демократичен обществен живот в България след 10 ноември 1989 г.

Как опитите за „босненски вариант“ за запазване на комунизма у нас чрез кръвопролития бяха надмогнати от демократите

И кокошките у нас били националистки! (един прелюбопитен и показателен случай)

Трудната психологическа ситуация в онова време

Една прелюбопитна „мистична“ история около манастирската камбана в Долна Баня, случила се в първите месеци след 10 ноември 1989 г.

(Очаквайте продължение)

(Забележка: Горните разкази са продължение на ето тази поредица: Разказ за събитията в първите седмици след 10 ноември 1989 година, част 1-4, с продължение)

Добави в Svejo

Тема в Дискусионния клуб: Докога в страната ни бащина ще вилней таз страшна простащина?!

Добави в Svejo

Има една отхвърлена, поругана духовна България, която въпреки всичко един ден ще възтържествува!

Току-що публикувах тъжната изповед на един български учител, г-н Ганчев от Русе, която силно ме развълнува. Не ми се щеше да отмина с мълчание и безразличие неговия вопъл, както постоянно става у нас, и затова написах следните думи непосредствено под коментара, в който той ми изпрати текста си:

Здравейте, г-н Ганчев,

Благодаря Ви за текста, написан сякаш с кръв от сърцето! Публикувах го за да се прочете от колкото се може повече хора; заслужава си да се позамислят над Вашите толкова проникновени думи.

Искам да Ви кажа няколко думи, за да Ви подкрепя поне малко: приятелю, разбирам Ви напълно, но знайте, че не сте сам! Има една отхвърлена, поругана духовна България, към която Вие принадлежите, и която въпреки всичко един ден ще възтържествува. Е, това, че нас двамата тогава няма да ни има, се знае, но пък самата мисъл, че сме допринесли с нещичко за тържеството й, показва, че не сме живели напразно. Тази поне мисъл трябва да ни дава известен кураж да издържаме на изпитанията. Пък и че не сме от тях, от душителите и осквернителите на великите традиции на българското образование, а винаги сме се борили те да възкръснат, лично на мен ми дава известно успокоениe, идещо от съзнанието за добре изпълнен дълг.

А от тях, от мерзавците, от безсрамните, арогантни и така пошли спекуланти с духовното друго и не можем да очакваме: защо тогава да се самоизмъчваме от прекомерно недоволство?! Те си вършат своето, ние обаче ще свършим нашето. Тъй ми се чини на мен. Въпреки че на моменти съм по-отчаян и от Вас... имам чувството, че цял живот съм се опитвал с глава да троша стени. Не постигнах кой знае какво, но поне главата ми сякаш стана по-твърда. И това все пак е нещо; за жалост обаче горкото ми сърце вече хич го няма...

Бъдете здрав и укрепвайте духа си: в него е истината! Духът на човека може да надмогне всички изпитания чрез своята вяра в собственото му морално превъзходство над злото, насилието, пошлостта, простащината и пр., които задушават всичко чисто и добро в така милата на сърцата ни България.

Добави в Svejo

Из разпокъсаната изповед на един български учител: днешното училище е малък огледален образ на цялата ни гнила обществена действителност

ДА БЪДЕШ УЧИТЕЛ ДНЕС В БЪЛГАРИЯ

(фрагментарни мисли на един педагог)

В памет на Крум Крумов

Без минало има унило настояще
без настояще - крадем бъдещето на поколенията
И взаимно се обричаме на живот в Средновековието...

Не е ли време да се запитаме: заслужава ли си да живеем в Средновековието и не са ли прави ония, по-будните от нас, тези, които нито една власт не долюбва, интелектуалците, които иронично-тъжно присвиват очи: “Всеки народ си заслужава съвременното Средновековие!“?

Разгръщам поовехтелите семейни албуми, ровя се в книгите на домашната си библиотека. Фотографии на възраст от сто и повече години, книги - по-възрастни и от тях. Разгръщам пожълтели семейни архиви: вестници, списания, писма и… едно малко, внимателно подшито свитъче, съхранило всички закони за народното просвещение - от 1891 г. до 1945 г. (Георги Живков, Димитър Греков, Константин Величков, Иван Шишманов, Стоян Омарчевски…)

Учители, главни учители, околийски началници на просвещението, директори на гимназии, ректори на висши учебни заведения, колко поколения от майчиния и бащиния ми род са оставили своите малки следи в безкрайната угар на Българското образование...

Като всеки творец обичам да говоря с мъртвите, но днес не искам да подновявам тъжните си спорове с тях. Днес дори не искам да си задавам въпроса: достоен ваш потомък ли бях? Избягвам и отговорите на въпросите: Отговорен ли бях и отговорен ли съм пред моите ученици?

Днес броя дните до пенсионирането си, по-ранното, това, дето на нас учителите ни го разрешават. Пресмятам, че ми остава точно година и половина, но знае ли човек какво ще им хрумне на политиците ни, сиреч на елита, утре примерно. Днес се чувствам омерзен от професията си, от слуза, калта, гьола, блатото, в които съм принуден да джвакам всеки ден. Защото живот без идеали, живот без голяма цел, живот лишен от стремежи е безсмислено живуркане…

И ето че още един ден лист се отрони от календара - както би казал поетът. Може би е от годините, петдесет и осем календара отбелязва животът мой, но едва ли е само от тях…

Е, да, ако се напрегна, ако се съсредоточа изцяло и се отдам на професията си, както правя с личното си творчество, ще водя пълноценен професионален живот...

Но нали по нечия зла воля съм библиотекар и като такъв нямам право на ценз, научна степен, професионална квалификация, поне като работна заплата (допълнено и на старши или главен учител, а защо не и учител-методик). Е, как да пляскаш с ръце и да се прегръщаш с “доброжелателите“ си, за които съм прекрасен библиотекар.

“Голямо мерси, както се казва в подобни случаи, но хайде, иронията настрани!“

Коварният въпрос ме връхлита: какво ще постигнеш с това? Ще напишевш историята на училището, издържана в твоя стил, няколко проблемни статии за днешния облик и състояние на българското училище? И що от това? Кучета лаят - керванът си върви. Каруцата е дълбоко заседнала в мочурляка.

А образователните Андрешковци ще ти се усмихват ехидно: “Ще възвърнем традициите в Българското образование!". А ще закриват училища. Ще умуват върху професионалната кариера на българския учител, а ще въведат делегирани бюджети. Ще затягат реда и дисциплината в училище, а рояци тийнейджъри ще пушат на метри от училищната сграда. Ще въвеждат униформи, а излезли сякаш изпод кориците на „Хайлайф“ и „Плейбой“ девици ще кривят разголени пъпове в учебните часове. Ще въвеждат мандатност за директорите, а ще дерибействат разни фокусници и политически нагаждачи, ще пледират за мениджърски функции на последните, а те ще превръщат подведомствените им учреждения във фирмени владения и неофеодални ленове…

И чудно ли е тогава, че училището ни е това, което е: малък огледален образ на цялата ни гнила обществена действителност?!

Разгръщам личните си албуми, проследяващи учителското ми битие. Срещи-разговори с Венко Марковски, Серафим Северняк, Александър Геров, Васил ПОПОВ, едномесечни курсове в ИУУ “Д-Р Петър Берон“ и дългите, до посред нощ литературни разговори с незабравимите, но вече покойници Димитър Христов и Асен Калешев, чийто книги с автографи ще даря на училищната библиотека. Снимки с колеги в СУ “Св.Климент Охридски“ по време на специализации, регионални и национални педагогически четения, литературни конкурси, снимки с ученици, добри или лоши, но мои. Подреждам стотиците писма, изпратени ми от тях…

Зачитам се в Стогодишната Летописна книга на училището, в което се научих на А, Б - и в което, ако е рекъл Бог, ще приключи учителското ми поприще - утра, вечеринки, годишни изпити, конференции, ученически лагери…

Днес всички сме вълци-единаци, вкопчили се здраво в единствена си цел: някои - да оцелеем, други - да преживеем, трети - да поживеем. А заедно - да вегетираме. Какво ли да чета тази вечер?

“Елате ни вижте“ от дядо Вазов или може би „По стълбата нагоре, която води надолу“ от Бел КАУФМАН? Или може би от духовна ленност ще си пусна филма “На учителя с любов“ със Сидни Поатие или ще предпочета „Тухла в стената“ на Пинк Флойд…

ЕДГАР АЛЪН ПО ми се усмихва: И рече ГАРВАНЪТ: “Never more“...

Моята разпокъсана изповед свърши. То и като учител моят път привършва. Какво ще оставя на учениците и младите си колеги:

Борете се да превъзмогвате себе си и бъдете безпощадни с фалша, лицемерието, лъжата и безумните порядки в обществото - респективно, в училището ни!

ДЖОРДЖ ОРУЕЛ тъжно ми се усмихва: “Революционно действие е да казваш Истината във времена на универсална измама“…

Чудомир иронично се подсмихва: “Добро утро, господин Директор, добър вечер, господин министър!“…

"Како Сийке, ние не сме от тия!“

20.ХІ.2008 - 24.ХІ.2009 година

Атанас Ганчев

гр. Русе

Добави в Svejo

Колко недълговечна е земната слава: журналистиката ни осиротя, нравственият колос Н.Бареков ни напусна!

Николай Бареков вече не е водещ на сутрешното предаване на БТВ. Дали тази медия най-накрая реши най-елегантно да му бие шута, с оглед повече да не я позори, или пък самият той, както сам казва, бил решил да се оттегли, щото "достатъчно бил дал на народа", и понеже искал "да се посвети на по-грандиозни творчески планове", ние не знаем и можем само да гадаем. Факт е обаче, че нашият кажи-речи "най-елитен журналист" (искрено пардон към журналистическата гилдия съм длъжен тук да река - стига тя все още усеща унижението когато някой нарича Бареков "журналист"!) вече освободи от присъствието си поне сутрешното предаване на БТВ, а пък къде по-нататък ще се подвизава скоро ще видим: шоуто у нас никога няма да спре, щото ние сме станали държава на най-пищните зрелища и сеири!

В подкрепа на последната констатация бих желал да приведа великолепната статия на Любослава Русева А държавата, глупчо?, публикувана във в-к ДНЕВНИК. Съветвам ви да прочетете тази статия, твърде е поучителна и предразполагаща към размисъл за това каква държава сме станали - и каква държава сме на път да станем, щото това последното е още по-обезспокоително, е още по-страшно. В тази връзка пък не е зле да видите едно много показателно клипче, поместено в моя видеоблог под заглавието Оказва се, не само Б.Борисов говори хамалски; Путин е доста по-напреднал от него: виж и чуй клипа с цветистите речи на руския суперпрезидент. А сега да се върна към темата си за Бареков, извинявайки се за отклонението.

Самият Бареков в блога си съвсем скромно пише по повод на своето "заминаване на нова, по-отговорна и значително по-творческа длъжност", засега неизвестно каква (шоуто трябва да продължи, а публиката чака с отворени уста продължението на сагата!), следните покъртително скромни думи:

След сензационната новина вчера, че водещият на “Тази сутрин” Николай Бореков напуска бТВ, вестниците днес преливат от информация около медийното събитие. Писмото на самия Николай, в което той споделя решението си на личния блог, е тиражирано в почти всички издания. Политиците също не останаха безучастни по темата.

Забележете, самият Бареков пише за себе си в блога си в трето лице, засега само в единствено число. Скромен е човекът, затова. Но скоро нищо не му пречи да почне да се изразява за себе си с "ние", като монарсите. Каквото ще да прави де, моята приказка обаче не е за това.

Справедливо е да признаем, че Николай Бареков, с прякор Дудука, внесе огромен принос в новата българска "журналистика" (пардон!). И то най-вече за нейното нравствено извисяване, щото тоя морален колос не пожертва нищо, ни чест, ни достойнство, ни пари, ни слава, за да работи усърдно за добруването на признателната българска народопопулация, оскотяла в последните години от издевателства, от чалга, от простотия и от евтина ракия. Впрочем, ползвам се от сгодния повод да заявя, че тия дни нашият ГРАЖДАНСКИ ДИСКУСИОНЕН КЛУБ (намира се в Пловдив; ний от Клуба също сме от родния град на Бареков, ала работим самоотвержено за това да измием поне малко петното, което Бареков лепна върху светлия нравствено-културен облик на нашия хилядолетен град), та значи тия дни Клубът ни ще се събере, живот и здраве, за да обсъдим следния любопитен въпрос, формулиран класически от незабравимия Радой Ралин:

Докога в страната ни бащина ще вилней таз страшна простащина?!

Но пак да се върна при темата си за Барекова и неговото житие-битие на "журналист" (извинете пак, прощавайте много!). Той самият нищо не казва на какво поприще тепърва ще се подвизава, ала намеква само, че то също както и досегашното щяло да бъде "най-творческо". Та в тая връзка се питам: какво беше "творческото" в досегашните изяви на г-н Барекова? И поставям този въпрос съвсем сериозно, изобщо не се шегувам.

Той наистина много допринесе за "нравствения разцвет на българската журналистика" (пак простете!), а за какво по-точно и конкретно допринесе нашият елитен "журналист" (пардон!) моят блог многократно е писал. Ето защо сега не е нужно да се повтарям, щото някой може да си помисли, че се заяждам, което пък е още по-грозно, понеже ще излезе, че на умряло куче нож вадя.

А относно бъдещата съдба Барекова аз имам смътни подозрения че неговите досегашни поръчители на "мокрите поръчки", които туй момче всяка сутрин така усърдно изпълняваше, понеже го употребиха доколкото можаха, сега не им остава нищо друго освен да го изхвърлят подобно на това както се прави с оцапаната от петна, мазнина, мърсотия и прочие кърпа или пачавра. Не вярвам тия поръчители да бъдат дотам възвишени, че да продължат да го крепят на някакво високо и престижно място, щото момчето, както се казва, каквото можа, даде, беше хубаво поизползвано, и, както се казва, повече нищо ново не може да даде, сиреч, е вече ненужно. По същия начин и клиентите на жените от публичните домове обикновено повече нищо не искат от тях и гледат да не им се мяркат много пред очите им, щото и те добре им знаят резилите.

Така че Бареков да прощава, ала "бъдещата ръководна и най-творческа работа", на която щял да се премести, да има много здраве от мен, едва ли ще се случи или сбъдне. А ако се случи, моя милост като безпощаден анализатор ще си направи нови изводи за степента на нравствено падение на нашата родна публичност, на родната ни журналистика и прочие. Смятам също, че Бареков едва ли ще бъде подкрепен в тоз труден момент от най-сърдечния си приятел Бойко Борисов, което за мен лично е прелюбопитен казус: реакцията на премиера в случая ще ми покаже много и го съветвам да внимава, щото това е игра с огъня. Защото турянето на Бареков на някаква престижна и "творческа" държавна службица ще коства толкова много на нашия тъй любвеобилний премиер, че дълго после ще съжалява за грешката си.

Но за да завърша, ще кажа, че имам известни подозрения, след като разбрах какво бил рекъл, пак според собствените думи на Бареков, не кой да е, а бившият премиер Иван Костов, който неслучайно явно се е изразил така, както уж се бил изразил. Аз лично много-много не вярвам на Барекова, че точно това бил рекъл Костов, щото не ми се вярва чавка да е изпила дотам костовия ум, но ако наистина все пак го е рекъл, ако наистина в очите на Костов Бареков е "човек, който показва най-високо професионално ниво", чини ми се, че бившият премиер, тъй да се рече, се е изразил иносказателно; а пък в неговите думи, разбира се, се съдържа обичайното му коварство: сиреч е подочул, че Б.Борисов нищо чудно и да поеме под крилото си Барекова, и понеже си е доста коварен, с тия думи иска да го подтикне да го стори, та след това горчиво да се разкайва.

Не ща да внасям разкол между двамата, между Борисов и Костов, не съм толкова подъл, и аз съм българин, и аз милея за бъдещето на държавата си. И понеже съм порядъчен гражданин, ще се позволя да посъветвам наший премиер да не си вкарва тоя таралеж Бареков в гащите си, щото ще постъпи крайно глупаво и наистина горчиво ще се разкайва. Да му даде за историческите му заслуги към каузата на ГЕРБ някаква тлъста сума, да го прати по-далеч, на Хаваите примерно, да му подари един луксозен джип, за да има с какво да си играе там, но да го държи колкото се може по-далече. Нищо че са роднини и кумове, нека обаче да не се поддава на роднински и приятелски чувства, щото това е път към грешките и към категоричния провал.

Нека примерно да го прати в Америка да оправя и да вдига моралния статус на американската журналистика, щото тя, горката, доста е закъсала без нравствени изполини като наш Бареков. Нека да помоли Обама да го прати със совалка на Луната ако иска и прочие, и т.н., само да е колкото се може по-далеч. Щото Родината ни наистина се нуждае от пречистване, от това с нещо и някак да почнем да противодействаме на процесите от последните години, на които Бареков така или иначе, уви, стана един от най-изразителните символи...

Добави в Svejo

Чалга-президентът на България и пръв наш ловджия Гоце бил дал фундаментално интервю при башпримапатриотина на республиката ни Слави

Моя милост снощи пропусна да гледа "фундаменталното интервю" между двата триумфиращи (все още) чалга-образа в българската действителност и политика, именно образите на Гоце Първанов и Слави Трифонов. Моя милост просто блажено е спала когато тия двамата са се упражнявали в словоблудства, щото за моя милост тия двамата са твърде банални и изтъркани от употреба образи, които по никакъв начин не могат да възбудят с нещо моя интерес - пък даже и ако щат да се самопронижат в коремите с ръждясяли мечове и да пръснат червата си пред онемялата от пикантното зрелище публика. Тоест, точно тия двамата са ми съвсем безинтересни, пък и тяхното лаене повече ми прилича на джафкането на песове, в устите на които не е останал вече никакъв зъб, т.е. съвсем не могат да хапят.

Но тази сутрин можах да се информирам какво точно е казал чалга-политикът Гоце при чалга-водещият Слави: тия двамата се намериха и даже, както подочувам, нищо чудно и да се оженят, в политическия смисъл, разбира се. За да попълня празнината в информираността си ми помогна Ваня Панайотова, в чиито блог прочетох предостатъчно за това какво бил казал Гоце в отговор на "умните" славеви "въпрози". Като прочетох всичко, рекох да напиша кратък коментар, за да изразя какви мисли пробуди у мен прочетеното; ето дума по дума моя коментар там:

Благодаря за детайлното и духовито представяне на фундаменталното гоцево интервю при башпримапатриотина на республиката ни. Това ме освобождава от необходимостта да се информирам от другаде за казаното от абсурдния и прекалено банален човечец, откровено бълващ своите невероятни баналности, но въпреки това все още подвизаващ се, за наш резил, на поста Президент на България. Ще си позволя да представя този коментар на гоцевото интервю в блога си, та и други като мен, дето са изпуснали да се порадват на гоцево-славчовите изцепки, да могат да запълнят празнината в представите си.

Та значи Гоце Първанов бил споменал като свой личен и искрен противник именно Костов?! Това е показателно: ако беше малко по-умен, не требеше да го споменава, щото след като всеки ден без да иска работи за увеличаването на антигоцевистката коалиция от граждани, срамуващи се от факта, че това същество е български президент, то с горното признание, че негов (де факто) единствен истински противник е Иван Костов, с един замах прехвърля и насочва тия граждани в стана от недоволни, обединени около Костов. Което ми показва, че Гоце може и да не играе никаква роля в бъдещата българска политика, ала Костов ще продължи да играе, и то не само да играе някаква роля, а най-благотворна за България и ключова политическа роля ще играе не друг, а тъкмо Иван Костов.

Ето докъде води сляпата омраза и на Гоце, и на Слави срещу Костов: без да искат постигат съвсем обратния ефект, т.е. работодателите им (Слави доста хубави парички спечели от участието си в антикостовистките пропагандни войни от предишни времена, а пък Гоце спечели цял президентски пост, пушка за 50 000 долара и възможността да стреля донасита по вълци и по катерици из нашето отечество; щото, за жалост, модерните времена не му позволяват да стреля по хора, както са стреляли навремето идейните гоцеви другари, именно комунистите!), та значи работодателите на Гоце и на Слави пак ще останат с пръст в устата, стига да осъзнаят овреме какво всъщност тия двамата вършат.

Ами вършат това, че увеличават привържениците на Костов, понеже той почна да се утвърждава като единствен принципен и най-последователен противник на мафията в България, на мафията, доказани слуги на която са както Гоце, така и Слави, така и безчет други воини на тихия фронт на ДС.

Ще завърша с констатацията, че и този случай показва и илюстрира нещо безспорно и неизбежно: че истината в крайна сметка винаги си пробива път и тържествува. Докато лъжльовци като Гоце и Слави, по една жестока ирония на самия живот, независимо от временните печалби, успехи, парични придобвки и пр., в крайна сметка винаги остават с пръст в устата, стават за резил, получават си заслуженото, биват хвърлени, както се казва, на бунището на историята.

Нима някой смята, че Гоце и Слави ще оставят някаква диря в бъдещата история на преживените от нас времена?! Не вярвам, нещо повече, дори знам какво ще пише за тях двамата в бъдещите учебници по история. Ще пише това: "... два дребни, злобни, заядливи, завистливи, печално-смешни и крайно нещастни образа от епохата на строителя на съвременна България Иван Костов".

Добави в Svejo