Представяне на новото философско списание ИДЕИ

Представяне на новото философско списание ИДЕИ
Uploaded by aigdb. - News videos hot off the press.

Добави в Svejo

Най-новото във видеоблога: Актуален политически коментар за 100-те дни на кабинета „Борисов“

Виж и чуй поместения там видеоклип: Актуален политически коментар за 100-те дни на кабинета „Борисов“

Добави в Svejo

Руският комунизъм вече мутира до национал-социализъм и националфашизъм: най-новите факти и симптоми за този извод

Грани-ТВ: "Русский марш" в Люблино

Добави в Svejo

Документална история на първия философски антикомунистически вестник в България след 1989 г., в-к "МИСЪЛ" (дек. 1989 - март 1990 г.)

Към декември 1989 г. се започна люта битка между БКП и набиращите сила демократични сили, представителите на антикомунистически настроения народ. (Друг е въпроса, че много от тогава натрапените ни лидери на опозицията, както сега разбираме, са били най-примерни ченгета на ДС.) В резултат на тия битки на мен специално като с нож ми беше отрязан всякакъв достъп до медиите (радио, телевизия, вестници), понеже бях оценен от таварищите като "екстремист", т.е. като несговорчив човек, като вятърничав идеалист и пр. А до този момент, за месец и нещо след 10 ноември, ме бяха канили най-редовно за публикация на мои статии, за участие в дискусии и за интервюта във вестниците, в радиото, по телевизията.

По тази причина една група от активисти на Дискусионния клуб по философия към ПУ решихме да си създадем свое печатно издание, свой вестник. Почнахме дълги обсъждания и преговори как да направим това, оказа се обаче, че срещнахме непреодолими трудности с отпечатването му: навсякъде печатниците бяха под пълния контрол на БКП, от хора на БКП, следователно, никъде нямаше да ни отпечатат вестничето. Ако бяхме успели да намерим пролука, щахме да станем първия опозиционен и свободен вестник в България; ние сега пак сме първи, само дето вестникът ни не беше печатан, а беше издаван на ксерокс и разпространяван от ръка на ръка. Но тогава още нямаше СДС, нямаше в-к ДЕМОКРАЦИЯ, нямаше другите вестници на опозицията, медийния монопол на БКП беше пълен; по-късно на кръглата маса БКП се договори с признатите от нея лидери да бъдат направени първите опозиционни вестници, мисля, че това стана чак януари или февруари 1990, ако не и още по-късно.

Но това че бяхме необичаен вестник съвсем не е беда, напротив, бяхме извънредно увлечени в делото си. Отпечатвахме страниците на вестничето на страници А4, всяка страничка беше нещо като отделен позив, след това група студенти ги разлепяше на табла по главната улица на Пловдив, в университета и на други видни места. Разбира се, другарите ги късаха, но след няколко часа нашите хора пак минаваха и пак ги лепяха, така беше тогава.

"Редактори" и издатели на вестника бяхме аз, един студент тогава, който пръв се захвана да пише за вестничето МИСЪЛ, който се нарича Георги Календеров (той и сега е журналист, но сме си загубили дирите; чат-пат се засичаме из интернет). Един друг студент, Васил Тянковски, също сътрудничеше, а пък, интересното е, че дори един ученик тогава, 17 годишен, Румен Кривицки, активист на Клуба, също много помагаше; същият този Кривицки сега е собственик на билбордовете на фирмата "Кривички и Сие", т.е. е преуспял бизнесмен. Издавахме вестника със свои средства, като аз, като "по-състоятелен", бях поел кажи-речи цялата издръжка, в резултат на което за няколко месеца изцяло се разорих. Питайте жена ми за ония месеци, ще разберете колко ми е коствало да правя първия антикомунистически вестник след 1989 г.

Това е в основни линии. Ако има нещо, питайте, ще отговоря. Оттук-нататък документите ще ги помествам без съпроводителен текст, щото те самите са си някакви статии, поредици от статии, писани преди 20 години, четени тогава по улиците на Пловдив от революционно настроеното множество по улиците. Мисля, че човек доста може да открие ако се вгледа в тези документи на времето. Ако го интересува какво е било тогава - пък и какви сме били ние, българите, тогава. Тоест, ако не е заспал човек...

Ето някои страници от първия и втория брой на вестник МИСЪЛ, който отначало беше даже ръкописен (1), пък после започнах да го пиша на пишеща машина. (Компютрите тогава бяха в своята динозавърска епоха, те се правеха в Правец, селото на Т.Живков.) Интересно е според мен да се види как се е писало тогава, какви въпроси са ни вълнували преди 20 години, какви са били "страстите и бесовете български" в онова все пак знаменателно време. Също тук помествам нещо като "постери" или "плакати", които правехме тогава; ако се вгледате, ще откриете, сигурен съм, идеята, вложена в тях. Ето и страници от първия и втория брой:

(Забележка: Тази поредица ще бъде продължена в най-скоро време, като тук, под формата на поредица, ще отпечатам много копия на отделни статии от вестник МИСЪЛ.)

Добави в Svejo

За добрите управници, за разумно устроената държава и за извора на нескончаемите беди на човешкия род

Понеже стана дума за мисълта на Кант за звездното небе, ето я, позволявам си да я припомня:

"Две неща ни изпълват с все по-нарастващо удивление и възхищение, толкова повече, колкото повече размишляваме за тях: звездното небе над мен и моралният закон в мен."

Интересна дискусия се е получила, макар че са се смесили доста въпроси. В което няма лошо, но пък трябва да се признае, че всеки от тях заслужава да бъде обсъден отделно, а не всички заедно и смесено. Аз тук искам да кажа нещичко за т.н. "склонност към тоталитаризъм" у Платон.

Това е важен момент, на пръв поглед излиза, че Платон е противник на демокрацията, ерго, е първият "тоталитарист", сиреч, комунист. А това, че комунизмът е най-върл противник на демокрацията отдавна се знае, то се показа и доказа най-красноречиво и от цялата история. Само че нещата при Платон стоят доста по-сложно. Трябва да се постараем да разберем истината за това, което той всъщност е твърдял, а не да повтаряме някакви изтъркани баналности, които кой знае откъде са дошли в съзнанията ни - сякаш нашето съзнание е подобно на боклукчийска кофа.

Аз тук искам да кажа нещичко за т.н. "склонност към тоталитаризъм" у Платон. Това е важен момент, на пръв поглед излиза, че Платон е противник на демокрацията, ерго, е първият комунист. А това, че комунизмът е най-върл противник на демокрацията се показа и доказа от историята. Само че нещата при Платон стоят доста по-сложно.

Платон, подобно на Сократ, апелира към разумността у човека - и предлага животът в общността да бъде устроен на разумни начала и основания. Въпросът е обаче какво се разбира под разум и тогава, пък и сега. Комунистите също смятаха, че ще поставят живота не просто на "разумни", а и на "строго научни" основания, поради което неизбежно стигнаха до тотална вакханалия на най-разюзданата ирационалност и на самия абсурд, която изобщо може да си представи човек. Ето че, оказва се, всичко опира до това какво разбираме под разум. Възможни са две алтернативи в разбирането, смятам, че Платон е изразил едната, и то в най-цялостния й вид.

Според него и животът, и човекът, и държавата трябва да бъдат поставени на най-същностни разумни основания, т.е. да почнат да съществуват според своята идея. А идеята според разбирането на Платон не е друго освен самата същност, истина и разум. Т.е. тия три неща - истина, разум, същност - според Платон изцяло съвпадат. Идеята е "душата" на всеки определен род съществуващо, тя му вдъхва и живот, и истина, и разум, а пък онова, което съществува в противоречие с разума и идеята, е осъдено на неотвратима гибел. Ето защо и държавата трябва да бъде поставена на разумни основания, т.е. човешкият род да се постарае да регулира държавния живот според неговата вечна идея. Другояче казано, неразумността в него трябва да бъде безпощадно изгонена, а всичко трябва да издържи проверката на разума, да бъде в състояние да се оправдае пред този своеобразен съд на разума, който Сократ, пък и неговият най-добър ученик, устройват преди толкова векове. А знаете, предполагам, че този вдъхновяващ израз - "съд на разума над самия разум" - принадлежи на великия кьонигсбергски мислител Имануел Кант, който го употребява 20 века след Платон; но за великите философи и великите идеи времената нямат абсолютно никакво значение.

Другата алтернатива изхожда от съвсем други предпоставки. Според нея няма някакъв "извънвремеви" и вечен разум, няма духовни същности - идеи - които да задават същината на нещата, а има само един претенциозен и празен човешки разсъдък, който в един момент се самозабравя дотам, че почва да крои живота и съществуването според своите съвсем бедни представи. Т.е. човешкият "разум" почва да се мъчи да конструира една съвсем субективна, произволна, волунтаристична действителност, без да се съобразява с нищо, или пък само като изхожда от някакви крайно бедни и абстрактни разсъдъчни представи от рода на "всички трябва да са равни", "не трябва да има бедни и богати", "искаме пълна справедливост" и прочие. Ето в този вид алтернативата, за която тук говоря, се изразява най-пълно от комунистическия конструктивизъм на съществуването и историята, който наистина, като душевна склонност, е съществувал още от времената на Платон, но съвсем не отговаря на неговата принципно различна философия.

А сега да се върна на смисъла и същината на това, което Платон предлага, и което наистина издържа всякаква проверка пред съда на разума, т.е. нищо не може да бъде изнамерено, което да го постави под съмнение или пък опровергае.

Да вземем за пример т.н. "атинска демокрация", в която мнозинството налага волята си, т.е. ония, които са много, с това биват преценявани като прави, а това, разбира се, съвсем не е така, напротив. Ето че платоновата критика на демокрацията е съвсем основателна и разумна; демокрацията в това разбиране е обременена от неотстраним дефект, тя не само че не е разумна форма на управление, напротив, е може би най-неразумната. Щото тиранията на тълпата съвсем не е по-добра от всяка друга тирания, помислете сами и скоро, убеден съм, ще го проумеете. Ония неща, които Платон още тогава, в зората на демокрацията, е открил и критикувал, се оказва, че са неостраними същностни дефекти на самата демокрация, които и до ден днешен тровят живота на демократичните общества; за жалост обаче сякаш нищо по-добро от демокрацията не е изнамерено, или пък ако е изнамерено, няма как да бъде приведено в действие, щото едва ли самият демос някога ще стигне до положение да проумее кое е истински добро за самия него, т.е. надали ще се остави да бъде проникнат от идеята за едно истински разумно устроено общество.

Платон най-подробно е описал своя идеал за истински разумно устроеното общество като се исхожда от самата идея. А тя предписва някои съвсем прости изисквания, на които ако се обърне гръб нещата биват прекалено опорочени. Примерно, нима не е ясно за всички, че обикновено до истината достигат не наведнъж всички, а най-напред някои, и то по-издигнати в духовно, ценностно и мисловно отношение хора, т.е. от тъй наречения духовен елит на общността или нацията? Също така нима не е ясно и нима не трябва да се приеме със смирение, че ако не устроим живота си според предписанията на разума, само ще страдаме, т.е. непрекъснато ще губим и ще се ощетяваме сами? Ето защо властта, разбира се, не трябва да бъде подхвърляна между умели спекуланти, които се грижат само за това как да дразнят нисшите страсти на тълпата, наричана "демос", и да печелят от това, а трябва да бъде дадена по право на ония, които ще я употребят единствено за доброто на цялата общност, т.е. на истинските философи. Затова Платон е напълно прав, като пише така:

"Докато сегашните царе не се научат задоволително да философстват, или пък докато философи не се възцарят, човешкият род да не чака края на злото..."

И истинността на това положение се доказва от целия ход на човешката история досега. Идоли на тълпата ("демоса", "народа") са били и Хитлер, и Сталин, а пък овладеният от бяс демос е бил готов да пожертва и свободата си, и частта си, и демокрацията, и всичко, само и само да бъде превърнат в стадо; защото пък, от друга страна погледнато, човешката свобода не е по силите на всички, а обикновено най-много са ония, които съвсем не я разбират и затова така лесно се отказват от нея. Бавно и мъчително в човешката история са си проправяли път ония най-разумни основания (и правила) на живота, според които човешката общност малко по малко е започвала да живее все по-доволно, човешки и разумно. Такива "изобретения" като пазарът, частната инициатива, човешката солидарност, безкрайната ценност на човешката свобода, конкуренцията и прочие обаче - и тук е възловият момент - не са изобретение на някакъв самонадеян разсъдък, а са създадени от самия живот, от самото разумно саморазгръщане на историческата реалност според нейната идея, според същината на онова, което е най-дълбоко потребно на човека и на хората.

Значи доказва се, че по принцип Платон е бил напълно прав като е настоявал не животът да бъде тикан в някакви разсъдъчни схеми, поради което само да бъде обедняван и ощетяван, а, напротив, онова, което самият вечен, Божествен и безкрайно мъдър разум е успял да внесе в живота на хората, само то трябва да бъде признавано, понеже единствено то има оная ценност, на която трябва да се опрем - ако искаме да живеем пълноценно и свободно.

И още едно нещо искам да изтъкна: Платон изхожда от едно най-дълбоко познание на човешката природа. Той тръгва от индивида към общността, а не наопаки, както правят комунистите и левите. Тоест, Платон, за удивление на мнозина, е съвсем десен, автентично десен политически мислител. След това Платон особено акцентира върху свободата, но именно на автентично разбираната свобода - идеята за свобода! - а не на оная ощетена представа за свобода, която се харесва на потъналото в глупости и пороци, на разкапалото се от долни страсти мнозинство. Според Платон, пък и според цялата класическа древност на Гърция човек по рождение е или свободен, или роб. И е свободен или роб не в един примитивен смисъл, а в същностен: хората биват два типа, свободни и роби по душа. Всеки трябва да се занимава с онова, за което е роден. Някои обичат да се подчиняват, други - да командват, да организират. Има хора, родени да бъдат военни - и те ще са щастливи ако бъдат само такива. Има хора, родени да бъдат орачи, говедари, търговци и пр. Ако всеки се занимава с онова, за което е роден, ако има едни естествени, на разумна почва израсли, съсловия и слоеве в многоликата човешка общност, и никой насила не бъде каран да се занимава с онова, което друг (държавата) е преценил, че е добро за него, тогава човешката общност ще тръгне по пътя на благоденствието.

А пък с управление на държавата, една твърде сложна дейност, изискваща мъдрост и познание на същината на самия живот, разбира се, че не може да се занимава всеки, а имат право да се занимават само най-добрите, философите, аристократите на духа. Чието призвание е да мислят разумно, понеже ако управниците ни не умеят да мислят разумно, наистина никога няма как да се отървем от злото. Ний, българите, в това отношение сме най-показателен пример: съвсем не харесваме мислещите хора, винаги се оставяме да ни управляват най-арогантни простаци (Т.Живков и т.н.; другите след него чак до наши дни да не ги споменавам поименно, щото е излишно, понеже всички ги знаят), поради което заслужено сме и най-бедни, а животът ни е най-неразумно устроен; щото няма по-голяма глупост от това да чакаш простаци да устроят умно, разумно и мъдро живота ти - и да те "оправят". А пък без разумност и мъдрост животът както на отделния човек, така и на цели нации става най-жалък и окаян; руската нация, наред с нашата, са най-очебийни примери в това отношение.

Мога още много да разсъждавам относно Платоновите безсмъртни идеи, ала да спра дотук, за да не стане дълго. Пък и, мисля, казах основното. Не бива прибързано и без вникване да се съди за каквото и да било, щото човек рискува да се подведе и да сбърка. А трябва и компетентно да се разсъждава; ако не си вникнал достатъчно за това какво наистина е твърдял Платон (или който и да е било друг), ако наслагваш върху мислите на философа единствено своята ограниченост, никой няма да спечели от това. Затуй си позволявам да апелирам: повече да мислим, да привикваме към смислени дискусии, да почнем да четем философия, понеже само така можем да обогатим със смисъл, разум и мъдрост и мисълта си, и душата си, и живота си. Ето, примерно, четете новото философско списание ИДЕИ и постепенно ще получите всичко онова, за което така силно жадуват душите ви, И което вие, повечето хора, кой знае защо, сте отказали да им дадете.

А пък душите искат смисъл, искат разум, искат идеи, искат ценности, искат всичко най-благородно и велико, до което може да се докосне смъртният човек - и което ще даде автентична основа на живота му. Което ще осигури на живота му всякакви плодове и дарове, което ще направи живота му плодоносен. И което такива велики философи като Платон са ни завещали: завещали са ни несметни духовни богатства. А пък нас, да си признаем, ни мързи даже да се протегнем ръцете да ги придобием и присвоим. За наш срам, точно така, уви, е станало. Позволили сме си непростимия шанс да живеем неразумно, неистински, фалшиво, глупаво, т.е. вместо да обогатяваме живота си, най-неразумно го ощетяваме и пропиляваме...

Добави в Svejo

Мое интервю в Пловдивската телевизия по повод 20-годишнината от началото на края на комунизма в България

Moe interviu v Plovdivskata televizia
by aigdb

(Записът е много лош, за което се извинявам, ала все пак може да се разбере отчасти (!) за какво сме разговаряли. Качил съм клипчето на две места, като разбера къде върви по-добре, тогава ще махна другото.)

Добави в Svejo

Ако можеш да избираш между обяд с някой милионер или пък с голям философ или учен - кого ще избереш?

Много хубав и правдив, на моменти чудно хумористичен текст. Наистина има известна доза „несправедливост” в това, че хората от улиците и площадите, които се бореха за свобода и демокрация, движени от идеални пориви, днес са изтикани в пета глуха. А мнозина от тия, които не са си мръднали пръста и навремето може би дори са се подигравали на скачащите и мръзнещите демонстранти от канапето на топло пред телевизора, днес са управници, политици, „олигарси” и други подобни.

За съжаление светът е такъв, какъвто е, понякога несправедлив. Платон също е бил отчаян и отвратен от несправедливостта в древна Атина и може би тайно се е надявал, че съгражданите му ще го призоват като най-мъдър да ги управлява. Само че те не стигат до тази идея.

Има ли нормален човек в България, който би се сменил например с Ахмед Доган – той да иде в сараите, а Доган да застане на негово място?! Предполагам, че такъв няма да се намери.

Много показателни са мислите на философа Робърт Нозик (1938-2002). Самият той е едва ли не икона на либерализма и либертарианците (макар че самият не се вижда като такъв) и с това на свободната пазарна икономика. Но в личния си живот Нозик е далеч от стремежа каъм забогатяване.

Аз също съм привърженик на пазарната икономика, не на държавното планово стопанство, но ми е трудно да си представя, че бих се впуснал активно и с цялото си същество в някакъв „бизнес”. А ако мога да избирам между обяд с някой американски милиардер или голям философ (или учен), определно не бих избрал милиардера.

Из книгата на Нозик „The Examined Life“:

Искам да се вгледам по-дълбоко в значимостта, включително материалното богатство и властта, произтичаща от него. В духа на философската традиция аз съм склонен да отхвърлям тези форми на значимост, независимо от факта, че много хора упорито ги преследват. Философите ценят размишленията и писането...

Аз все още съм склонен да отхвърля светското богатство и власт, но въпреки това искам да ги изследвам по-дълбоко...

Да бъдеш във фокуса на вниманието на хората е прерогатив на могъщите; желанието за власт и богатство в голяма степен е желание за значимост. Разбира се, власт, слава и богатство отчасти се желаят като средство за целта – материални блага, приятни изживявания, интересни социални контакти...

Богатството също е желано заради значимостта, която носи със себе си, както и нещата, които може да се купят с него. В повечето общества, вкл. в западните, богатството прави човека важен; с богатия човек (по правило) се отнасят като с важен и той може да има силно влияние...

Защо мислим, че е недостойно, ако парите са първичният мотив за извършването на дадена дейност? (Това не означава, че мотивът да изхранваш семейството си е недостоен.) Да си мотивиран в една дейност основно от парите означава да поставиш онова, което парите носят, над значението на самата дейност.

Това принизява тези дейности, чиято ценност и значение поставяме над тези на парите. Ако философ ни каже, че мисли за пари, а лекар, че лекува за пари и майстор на цигулки, че работи за пари, ще помислим, че тяхната дейност е някак си омърсена...

Автор: Анонимен

(Забележка: Позволих си да формулирам като въпрос акцент от текста, въпрос, който отправям към читателите, към всички вас, които дочетохте този текст. Ще ми е много интересно да прочета разсъждения по повод на такъв един въпрос. Аз самият, разбира се, не е нужно да казвам с кого бих предпочел да беседвам, с милиардер или с философ, въпросът за мен просто е крайно неуместен...)

Добави в Svejo

Документална поредица за историята на ФИЛОСОФСКИЯ ДИСКУСИОНЕН КЛУБ в Пловдивския университет - 1987-1992 г. (1)

Както обещах, започвам тази поредица, и то непосредствено преди отбелязването на 20-тата годишнина от началото на прехода на България от комунизъм към човешко общество. Който не е запознат изобщо с това какво представлява Дискусионният клуб в Пловдив, създаден през 1987 г., ето един източник, откъдето може да попълни празнотата си:

Смел радетел на истината и на свободата

Това всъщност е глава от моята книга Страстите и бесовете български (Кратка психологическа история на съвременна България), излязла през 2007 г., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, в която разказвам за създаването на знаменития тогава, в онова време, Философски дискусионен клуб "Аристотел" в Пловдив.

А сега ще добавя към казаното три документа. Първият е мой доклад до Ректора на ПУ "П.Хилендарски" от началото на ноември 1988 г., от който може да се разберат много факти за ситуацията тогава, както във връзка с Клуба, така и по повод на отношението на институциите (катедра, партийни, комсомолски и пр.) към моето "осъдително поведение" като създател и ръководител на Клуба. Ще разберете малка част от това какви пречки са ми правени в моето професионално и научно развитие тогава - от церберите на "идеологическата девственост и непорочност" на тогавашния комунизъм (някои от които, впрочем, и досега са ръководни фактори в ПУ, нищо че са минали толкова години!). Ето сега и самия документ:






















След това искам да ви представя "Отчет за работата на Философския дискусионен клуб "Аристотел" за периода 1987-1988 г.", от който ще разберете за перипетиите около Клуба, за това как партийно-комсомолската номенклатура, уплашена от развитието на една такава неказионна студентска структура, направи нужното да натика Клуба в тресавището на формализма и скуката, характерни за преподаването тогава на философия и другите т.н. "Обществени науки" (студентите от всички специолности в цяла България тогава бяха длъжни да учат и да полагат изпити по "История на БКП", "Политическа икономия на капитализма и социализма", "Марксистко-ленинска философия", "Научен комунизъм").

Причината за тези битки срещу Клуба беше това, че той стана свободна алтернатива на непотребното идеологизирано преподаване на казионните предмети, което застраши тези последните. По тази причина "Партията" беше безкомпромисна и безжалостна: свали ме от ръководството на Клуба, който бях създал, тури на моето място твърде безличен кариерист, асистент по философия, член обаче на БКП за разлика от мен (който, впрочем, още вегетира из същия университет, като устоя на всички "епохални промени", "реформи", исторически катаклизми и пр.), а също и започнаха да подготвят моето "законно уволнение" по изложените в документа причини - и с показаните там похвати и пр.

Но да не прекалявам с описанието на ситуацията, ето самия документ, който говори достатъчно за манталитета на онова време (като към него прилагам още два документа, "Клубен съвет на ФК", който ние, създателите, успяхме да наложим след като осъществихме "контрапреврат" и успяхме да си върнем ръководството година по-късно, през есента на 1988 г., а също и "Предложение за награждаване на активни участници от Клуба", който показва колко нагли всъщност бяхме ние тогава в битката си с ония, които искаха да задушат нашия Клуб):






















А ето сега и третата група документи, които показват и илюстрират важни моменти на тогавашната ситуация. За да спрем нападките и обструкциите на Катедрата и на партийното бюро на БКП спрямо Клуба ние, ръководното ядро преподаватели и студенти, прибягнахме до един "обходен маньовър", който всъщност ни спаси, благодарение на който запазихме Клуба. Първо, започнахме да каним за лектори в Клуба най-известни, "тежки фигури" от българската философия, академици, професори и пр. като академик Азаря Поликаров, академик Кирил Василев, проф. Иван Славов, доц. Цочо Бояджиев, проф. Любен Сивилов, проф. Николай Василев, ст.н.с. от ИФИ към БАН Петър Стайков, и много други.

На второ място си осигурихме "методическото ръководство" на Центъра на специализирани философско-методологически изследвания към Философския факултет на СУ "Св. Кл.Охридски", и по-специално на неговия научен секретар Здравко Попов, което направи невъзможно партийните другари-властелини от Катедрата по "Марксизъм-ленинизъм" към ПУ повече да воюват срещу нас, т.е. това бетонира положението ни, и даде длъжната свобода за развитието на Клуба.

Ето сега и двата документа, писмото от самия Център и моят отговор до него, които документи, разбира се, не пропуснах да дам на шефката на катедрата, за да я накарам да разбере, че вече трябва много да внимава когато си позволява да атакува нашия Клуб:



Толкова засега по историите около Клуба, а пък след малко ще подготвя публикация и по другата поредица, отнасяща се до създаването и първите броеве на вестничето МИСЪЛ, което пак ние от Философския клуб създадохме през декември 1989 г., когато битките с червения бастион се бяха вече разгорели до крайна степен и ние не можехме да стоим безучастни.

Добави в Svejo

Знаковите песни на прехода ни от комунизъм към човешко общество: Тодор Колев, "Как ще ги стигнем американците?!"

Добави в Svejo

Богдана Карадочева: Хей, хора!

Добави в Svejo

Богдана Карадочева: Дано (Ако до всяко добро същество...)

Добави в Svejo

Богдана Карадочева и Тодор Колев: "Урок по френски"

Добави в Svejo

Знаковите песни от историята на епохалния български преход от комунизъм към човешко общество: "Времето е наше"

Добави в Svejo

Друг клип с песента "Комунизмът си отива"

Добави в Svejo

Още една знакова песен от годините на епохалния български преход от комунизъм към човешко общество: "Не съм избягал"

Добави в Svejo

Моите лични инициативи за отбелязване на 20-тата годишнина от началото на края на българския комунизъм

Наближава 20-тата годишнина от началото на промените у нас, т.е. от падането на диктатора Т.Живков и от момента, в който почна да се разклаща пълния политически монопол - диктатурата - на БКП. Т.е. от началото на края на комунизма у нас - впрочем, той, комунизмът, дали и сега е окончателно мъртъв, или продължава да си е жив в много глави? На мен ми се струва, че дефектите на комунизма, пораженията му в съзнанията са така големи, че трябва да минат още много години, за да бъдат окончателно заличени.

Както и да е, та тия дни започват празненствата по повод началото на промените. Ситуацията е прелюбопитна за това как на държавно ниво ще бъде отбелязана тази годишнина: понеже президент ни е бивш комунист и при това ченге от ДС - майчице, докъде сме я докарали?! - а пък премиер и почти абсолютен властелин е човек, който тогава, преди 20 години, също е бил комунист, член на БКП, ала сега минава за "десен" и "проевропейски"; знаем, че в един момент след 1989 г., когато се направи т.н. деполитизацията на органите на държавната власт, в това число и на МВР, лейтенантът от пожарната Бойко Борисов тогава е предпочел да се раздели с работата и с професията си, нежели с членството в БКП! Щото тогава е трябвало да избира: или пожарникар, или БКП; он е избрал БКП - и по тази причина е станал "честен частник", охранител, мутричка. Другояче казано, както виждаме, тръгването му по тоя път не е било грешка - доведе го в крайна сметка до най-високия връх в държавната власт! Иначе щеше да си остане пожарникар - каква скука; както аз си останах прост философ, тфу! (Пиша така, щото ний с г-н Борисов сме почти набори.) Та много ми е интересно как тия две лица - Гоце и Боце - ще празнуват началото на края на комунизма; на мен ми се струва, че по-скоро дълбоко в сърцата си требе да скърбят! Но ще видим де, и ще се порадваме, щото държавният живот у нас е на път да се превърне в непрекъснато шоу, в цирк, в панаир на суетата, в поредица от блудкави, безвкусни зрелища.

Аз съм свидетел и участник в ония събития - преди и след 1989 година - и ми се иска по свой си начин да отбележа събитието. Вярно, не съм бил агент на ДС, поради което не съм бил изтикан в светлината на прожекторите, "партията-кърмилница" не ми отреди някаква велика роля и пр. А тогава бяха времена, в които много хора за часове направиха шеметна кариера, щото, както сега с точност знаем, ги е тикала напред вездесъщата ДС. Аз си останах скромен преподавател по философия, но пък от позицията, в която наблюдавах събитията, имах шанса да вникна малко по-дълбоко в тях, щото останах настрана от техния вихър. Вярно, в един момент се намешах по-навътре, ала другарите, като разбраха, че не съм сговорчив, че съм някакъв си там вятърничав идеалист, когото даже не можеш да купиш, щото не ще да се продаде, ми биха безжалостно шута и ме натикаха в десета глуха.

Нищо де, от дистанцията на времето вече може да се види кой какво е постигнал: другарите комунисти, предимно ченгета от ДС, сега са крупни капиталисти, са тежки олигарси, возят се в бляскави автомобили, живеят, подобно на моя "колега-философ" Ахмед Доган, в царски сараи и дворци, държат в ръката си медиите; те са звезди, тям журналисти-лекета като Бареков им се покланят всекидневно и ги величаят с блеснали от любов към парицата очички, а пък моя милост какво е?! И какви са тия като мене, дето си късахме гърлата да крещим по митингите, да искаме промени, да искаме свобода и справедливост?!

Нищо не сме, ала трябва да признаем, че в някакъв, и то трудно постижим смисъл, сме постигнали повече: не сме се продавали, запазили сме чисти такива неща, които, вярно, много-много не се ценят из нашите предели, но нищо, сиреч, запазили сме неосквернени такива неща като съвест, достойнство, не сме си загубили свободата, т.е. сме свободни хора в истинския смисъл, защото нас никой не може да ни използва, да ни контролира, да ни командва какво да говорим или пишем и прочие.

Ще каже някой: леле, тоя е непоправим идиот - как може да пише такива глупости, бил постигнал повече, бил чист, не знам какво си и пр.?! Нека каже каквото си иска, аз пък лично не се чувствам с нещо ощетен, напротив, чувствам се страшно богат, щото свободата при мен ми даде безценни плодове, с които се чувствам наистина колосално богат; при това моите богатства са от тия, дето молци не ги ядат, а пък Доган нека да опита да завлече сараите и железните си каси с прилежно надиплени зелени пачки в гроба, а, ще може ли?! Та с какво съм богат ли?

Ще отговоря, ако някой ме попита, така: богат съм с безценни богатства, като идеи, ценности, мисли, с дух съм богат! Ето, написал съм много книги, запазил съм си чисто името (това сякаш е най-важното), съвестта ми също е чиста, от нищо не се срамувам, смея открито да гледам хората в очите. А колцина от бляскавите херои на епохалния български преход могат да кажат това за себе си?! Какво е, примерно, един Желю? Мижитурка, свършила безброй подлости, нищо че беше толкова "велик". А и много престъпления и предателства спрямо нацията му тежат на съвестта, а моята съвест е чиста и лека. Затуй не му завиждам за нищо, а съм сигурен, че такива като него са готови, в минути на "душевно размекване", да дадат всичко, за да могат да са в моето положение. Което наистина си е за завиждане. Моето положение, колкото и странно да ви се вижда, драги ми дами и господа, ми дава колосален капитал. Понеже на мен ми е леко...

Да, особено пък като съм вечно с празен джоб и портмоне, се чувствам особено леко! Цигарите ги отказах преди три години вече, по тази причина даже съм по-добре и от Щастливеца, който, ако си спомняте, навремето се чувстваше щастливец даже и когато, както сам пише, нямал пари да си купи и кутия цигари. Ето, добри хора ми помогнаха, даже без да сме се виждали, водени от най-чист идеализъм и ентусиазъм, да издам първата книжка на философското списание ИДЕИ! Велико нещо е това: и ето, аз се чувствам на върха на задоволството си по тая причина! Щото се сбъдна една моя отколешна мечта. И ето сега дойде сгодния момент да ви кажа това, заради което всъщност започнах да пиша тоя текст.

Преди 20-25 години моя милост беше асистент по философия в ПУ "П.Хилендарски". Почнах в тоя университет в същата година, в която Горбачов пое в ръцете си съдбините на комунизма (1985), и скоро, понеже имаше неблагоразумието да даде свобода на словото и на печата - махна цензурата! - комунизмът се разклати така, че след 4-5 години ще се сгромоляса, ще отиде по дяволите. Аз, млад философ - бил съм тогава на 26 години - приех тия събития с ентусиазъм, а когато процесите се задълбочиха, се опитах нещо да направя, за да подпомогна и у нас нищичко да се промени. Защото, трябва да отбележим, че тогава Т.Живков провеждаше политика на снишаване, та белким бурята, идеща от Русия на Горбачов и Елцин, го отмине. Т.е. бай Тодар държеше яко властта, диктатурата му си беше непокътната, само той, горкият, дето не можеше да забрани да четем съветски вестници.

Ах, а пък ние с каква наслада тогава четяхме съветски вестници: "Огоньок", "Аргументи и факти", даже "Правда" стана интересна за четене; аз получавах купища съветски вестници и списания, щото те почнаха да пишат за престъпленията на Сталин и на комунистите, за реално случилото се, а пък идеологическата диктатура на комунизма почна да пращи по шевовете! Знаменателни времена бяха тогава, и ето какво моя милост направи в ония години. даже веднъж се пусна слух, че на централна гара в София някакъв си бил написал "страшно революционни лозунг":

И понеже няма олио,
и понеже хлябът е от мъката по-чер
Да викнем дружно:
Съюз със СССР!

Или нещо такова, не помня стихове. А това, твърдят, бил стих от комунистическия поет Вапцаров, поради което милиционерите не знаели какво да правят: да го трият ли, или да го оставят! Недоумението им идело и от това, че за СССР бяха свикнали да се пишат все хубави неща, а ето, сега требе да се трият! Мозъците на горките милиционери от Централна гара, представете си, заради тоя случай се били завързали на фльонга! Същи кошмар! И смях, очистителен смях. Беше дошло чудно време; пиша за тоя епизод само за да се разбере нещичко от аромата на онова време.

Аз, впрочем, тия неща съм ги описал в книгата си "Страстите и бесовете български" (Кратка психологическа история на съвременна България), но тук ще кажа нещичко, което там не съм писал, т.е. да допълня. Там писах, че през есента на 1987 година група млади преподаватели и студенти създадохме ФИЛОСОФСКИ ДИСКУСИОНЕН КЛУБ към ПУ, в който почнахме да каним известни свободолюбци (философи от СУ, писатели) като професорите Кирил Василев, Иван Славов, Цочо Бояджиев, Сергей Герджиков, Стефан Пенов, Николай Василев, Любен Сивилов, Красен Станчев и мнозина други. Клубът в Пловдив беше първата "неформална организация" на интелектуалци и студенти; много време след него в София беше учреден прочутият Клуб за подкрепа на гласността и преустройството, на който, понеже в него бяха доста ченгета, му се даде съответният ореол, а пък нашият клуб туриха под похлупак; но както и да е де, нашият клуб беше първи, и това, че се мълчи по този въпрос, е показателно за много неща.

Та в тази връзка и по повод на 20 годишнината от началото на промените (виждаме, при нас, в Пловдив, тия промени почнаха 2 години по-рано отколкото в София!), аз в близките дни ще публикувам в блога си следните поредици:

1.Документална поредица за историята на ФИЛОСОФСКИЯ ДИСКУСИОНЕН КЛУБ:

Намерих из архива си много документи, касаещи тази история: мои доклади (аз бях инициатор и главен създател на Клуба) до Ректора на ПУ относно създаването, "узаконяването" и развитието на Клуба. Тогава ми се наложи да играя доста сложна игра, за да не го забранят и да продължи дейността си; ако не бях играл тази игра, ако бях направил погрешна стъпка, непременно щяха да го забранят. А мен и неколцина от активистите щяха да ни тикнат в затворите, та сега да бяхме "велики дисиденти". Ала ние предпочетохме да не земаме героични пози, и затуй играехме една умна и опасна игра с инстанциите, в която победихме: независимо че пак забраняваха Клуба, той оцеля до ноември 1989 г. А знаете ли как оцеляхме?

Ами ще го видите по документи, сега ще кажа само това: защото изиграх йезуитския номер и прикрепих Клуба към... ДКМС, към "Комсомола" им! Поради което "Партията" две години не можа да сломи и смаже такава по същество съвсем неказионна студенска организация, каквато беше Философският клуб. А мен пък Партията им можа да ми отмъсти и да ме изгони от ПУ едва в 1992 година! Та за тия неща ще разкажа съвсем документално.

2.Документална история за вестник "МИСЪЛ"

За това до този момент съвсем не съм писал. Този вестник създадох заедно с неколцина сътрудници от Клуба веднага след 1989 г. В началото моя милост се подвизаваше по официалните вестници, където пишех най-полемични статии (аз публикувах нещичко от тях ето ТУК). Интересното е, че веднага след 10 ноември 1989 г. официалните вестници сякаш хептен отвориха страниците си за такива като мен и аз тогава публикувах доста статии, докато обаче се изобличих като "ненаше момче"; щом таваришчите разбраха, че съм "краен", "екстремист" (така наричаха ония, дето не можаха да ги превърнат в свои оръдия), мандалото хлопна, и изведнъж мен повече нито един вестник не пожела да публикува нито една моя статия (т.е. стигнах до положението, в което съм сега, в 2009 година!).

Даже Радио "Пловдив", в което в първите дни и седмици след 10 ноември 1989 година ме канеха най-редовно за коментатор и анализатор, в един момент получи нареждане да спре да ме допуска до ефир, устроиха ми един най-мръсен ченгеджийски номер, изгониха ме един път с милиционер от студиото, и повече бях лишен от всякакъв достъп до тази медия.

И тогава, изпаднал в пълна цензура - а тогава "Партията" даваше път на своите хора, но беше безжалостна спрямо ония като мен, които не й играеха по свирката! - аз и неколцина човека от Клуба създадохме свое неформално вестниче, "печатано" на ксерокс (всички печатници бяха под пълния контрол на БКП и достъп до тях ни боше отказан!), изцяло на мои разноски (жена ми тогава обяви бунт срещу мен, щото бях изтеглил един заем от 5000 лв. за да си купим мебели, аз купих нещичко, а останалите отидоха за вестничето).

Та в обявената поредица ще издам всички броеве на вестник МИСЪЛ, излизал в периода от началото на декември 1989 г. докъм февруари-март 1990 година. След март вече имаше вестници на СДС, където моя милост се пресели, поради което спрях издаването на МИСЪЛ. Вярно, в оня период трябваше да решавам дали да не го превърна в "съвсем истински вестник", ала като не получих материална подкрепа от никой и съвсем разорен, го изоставих. Вярно е, че направихме нещо хубаво: някой ни беше подшушнал да пращаме всички броеве на вестник МИСЪЛ в народните библиотеки в София и Пловдив, те тогава събираха такива документи на времето, та поне това остана.

И знаете ли как се сетих за тия поредици? Странно нещо е животът. Оня ден ми звъни някакъв пловдивски журналист и ми вика: г-н Грънчаров, решихме да правим предаване послучай 20-годишнината от 10 ноември, искахме да се свържем с някой участник в ония събития, попаднах на вашето име, искате ли да участвате в еди-кое си предаване? Останах крайно изненадан и го попитах как е попаднал на мен: ами чрез блога бил нещичко попрочел, а Гугъл го насочил към мен! Съгласих се, ала ето, не смея, щото, знае се, парен всяка каша духа: не смея да кажа кое е предаването и кой журналист ми звънна, щото ме е страх да не му свият перките и да го откажат да ме кани. 20 години са минали, а аз имам все още тия страхове.

Особено след като съм изпаднал в пълна изолация, при която даже десните вестници ("Анти", "Седем") не щат да публикуват нищо от мен: ето че най-сетне успях да стана на всички ненавистен! Но майната им де, аз ще си продължа да си бъда себе си - и поклони никому и за нищо не съм правил и няма да правя!

Та така, очаквайте обещаните документални поредици, смятам, че публикуваните документи от времето преди и след 10 ноември 1989 г. ще бъдат интересни особено на по-младите, които нищо не знаят за онова време, за това какви сме били ние, тогавашните млади, тогавашните българи, колко възвишен ентусиазъм ни е владеел тогава по улиците и площадите, нас, сините привърженици на свободата и демокрацията, които, напук на кукловодите, все пак успяхме да направим нашата България достойна да е член на Европейския съюз. А те искаха да я правят член на Руско-казахско-узбегския съюз, т.е. съюзът на държавите, в който най-много обича да ходи нашият куриозен и съвсем неадекватен президент Гоце Първанов. Разбрахте ли сега защо толкова обича да ходи натам?

Не е заради козлите, дето му дават да убива, а за съвсем други неща: сърцето му го влече натам. Щото, ако не знаете, ще ви кажа: Гоце е азиатец по манталитет, по подлата си комунистическа си и ченгесарска душица. Затова, не за друго. И ако може, би продал България на господарите си и за един грош, ама не може - и затуй така страда, че вече съвсем не може да се усмихва. Щото редовно му дърпат ушите кремълските му господари, а пък на мен никой не ми дърпа ушите. Затуй съм си по-добре даже от него, президента. Е, на мен може директно да ми счупят главата я с някой чук или пък да я клъцнат с някой сърп, ама каквото ми е писано, това; човек от съдбата си не може да избяга...

Добави в Svejo

Какви хора сте, та не виждате лудата агресия и масовото затъпяване на младите?!

Елате ни вижте

В безбрежната агресия на нашето време и в грозния фалш в човешките отношения израстваме ние, бъдещето на една нация. В красивата и цветна обвивка на едно привидно високо интелектуално общество се крие нещо гнило и неопределено. Всичко изглежда нормално и спокойно, но там вътре в същността бушува лудата разруха на реалността.

Всички хора защитават себе си, също така и близките си. Не намират вината в себе си – никога. Не сме виновни, просто обстоятелствата са такива. Но кой създава тези обстоятелства, нима не ги създаваме ние? Нима не ги ражда болното ни общество?

Много хора вярват в децата на нашето време, вярват в бъдещето. Тези хора са оптимисти, добри и наивни. Те не са мъдреци, а слепи хора. Те вярват в една кауза, загубена още при самото й създаване. Сляп трябва е човек за да не вижда в какво се превръщаме?

Може би всички го виждат, но някои просто не искат да го осъзнаят. Трябва ли да нарека тези хора страхливци? Не, те са просто мечтатели, които остро ще вдъхнат от цигарения дим на децата си. Но дали и тогава ще отворят очи за истината? Колко интелигентни са хората, щом не виждат лудата агресия и масовото затъпяване на младите? Колко време ще нужно още за тоталния упадък на едно деградиращо общество? Предпологам не много: щом и ние младите започнахме да се избиваме помежду си. Няма да останем много в края на тунела.

Вървим по безмълвния черен асфалт, търкайки лениво подметките към училище. Свличаме се на студения чин и продължаваме дрямката си. Кой ще ни събуди?

Това е тъжната, отчайваща крайна фаза на упадъка. В училищата е настъпил глух хаос. Дали учениците идват за да напишат нещо в тетрадките? Или да запалят цигара в училищния двор, премисляйки от кой час да избягат, за да могат да си изпият сутрешното си кафе? Защото това кафе е нужно след безсънната пиянска нощ по улиците и кръчмите. Трябява да ги държи будни до следващата цигара в междучасието.

Какви високоинтелектуални проблеми затормозяват угрижените детски умове! Родителите проявяват начална съпротива, но техните деца ги успокояват, че няма причина за притеснение. Заслепени от родителска обич, а може би не толкова слепи колкото уморени от безпаричието и западащата икономика, те просто приемат успокоителните, лъжливи слова на децата си. Няма кой да ни помогне. Ние бавно пропадаме в неизвестността, дърпани от греховете си.

Много болка се е събрала в сърцата ни. Противно на всеобщото мнение ние все още можем да чувстваме. Но тази болка ни гори толкова силно, разяжда ни, води ни до отчаяние. Агресията бавно започва да завладява умовете ни, претъпява болката, разярява ни още повече. Ние се превръщаме в бесни животни, които се опитват да оцелеят сред адските огнъове на едно машинизирано общество, загубило облика си. Хора без лица и глас.

Ние нямаме шанс, нито избор. Нашето проклятие е прекалено силно. Осъдени сме да убиваме самите себе си, да се самоунищожаваме. От ръцете ни, покрити с белези от все още незаздравели рани, се стича кръв и мокри прашния под. Очите, изпълнени с глуха болка и злоба, се взират подозрително във всеки. Краката нервно потропват в очакване на звънеца. Сърцето бие твърде слабо, забравило функцията си. Не трепва, не забързва - просто унило, но сигурно започва да се изхабява. Студ, гняв и черни сълзи изпълват цялата атмосфера.

Без перспектива, вървим, просто по навик, към нещо неясно. Смазани и погрознели от злоба, виждаме нещастието във всичко. Няма светъл ден, няма песен. Ние сме достойни за съжаление. Но, моля ви, не плачете за нас! Не бихме оценили сълзите ви. Лудост е това, нищо общо с нормалното. Все оше сме живи, но не виждаме нищо позитивно в съществуването си. Заслужаваме наказание; може би смятате, че трябва да горим в ада. О, ние вече сме там. Знаете ли кой ще наследи земята – лудите, защото само те знаят какво става в този свят.

Мръсен прах застила пустите улици. Във въздуха се усеща миризма на дим – някой пак е подпалил нещо. Кръв се стича по стените, няколко спринцовки се валят по тротоара. Градската болница е приела своите редовни млади гости за да ги позакърпи отново. Кафетата отрано са пълни, усеща се миризма на алкохол. А слънцето отново изгрява и това е нормално и добро. Луд живот... ... ...

Задъхано момиче влиза в кафето. Някой се е самоубил отсреща. Всички безизразно се извръщат и допиват бавно кафето си.

(Автор: Ирина, 20. Април 2009 г.; Текстът на това превъзходно есе е взет оттук. Искам да помоля авторката да даде разрешение да го публикувам в списание ИДЕИ. Дано тая публикация спомогне да се засечем.)

Добави в Svejo

"Никога не съм се чувствал така омерзен както в последните години!", твърди съвременен будител

Страшно много ми допадна есето Ви “Крайъгълният камък на образованието“ - безпощадно точно! Днешното българско училище - само по презумция, по традиция, а може би по носталгия на някои негови все още сеячи на дух и знания - е родно. По методи на обучение, по начини на управление, по отношение на институции към него то просто, и най-вече средното училище, е американски тертип публично училище.

Така чудесно познат ни от великолепната изповедна книга на Бел Кауфман “По стълбата нагоре, която води надолу“ не само с агресията на учениците, но допълнена с оная стая, наречена "Изолационна", а при нашите условия и с тормоз над мислещите учители.

Вътре съм в системата, отделно вече четвърто поколение от двата ми рода, с разклоненията ми, са сеятели на просвета. Но никога не съм се чувствал така омерзен както в последните години. Не само заради чисто криминалните опити на ръководни другари да ме отстранят от работа, а защото убиха идеализма и вярата ми, подиграха се над труда ми, на малкия и скромен принос, който съм дал на това поприще.

В научните си доклади „Накъде върви българското училище!“, “Българското училище - етапи на развитие, днешно състояние, предизвикателства на бъдещето“, изнесени преди две години на научни конференции във Варна и Шумен, се опитах да дам точна картина на проблемите в българското училище. С цел да се отстранят гнойните рани, но всуе.

Вече почвам да си мисля че има конспирация против обществото ни, респективно, образованието. Въвеждането на делегираните бюджети, което нареди българското училище до тези на имигрантските общности във Франция и Великобритая, само затвърждава това, дай Боже, мое внушение. Ако нямате нищо напротив, ще Ви изпратя документалната си повест „Решетката“, която проследява безсмисления ми бунт срещу системата.

Все още живея с плахата надежда, че някой хубав пролетен ден някой нов Стоян Михайловски ще напише възторжен химн но родната просвета, а някой вглъбен композитор като Любомир Пипков ще напише вълнуваща музика. Спомен са, спомен са онези учители като Стоян МИХАЙЛОВСКИ, Цветан РАДОСЛАВОВ, Найден ШЕЙТАНОВ, акад. Димитър МАРИНОВ и колцина още.

(Автор: Атанас Ганчев)

Добави в Svejo

Да се похваля: купих си няколко интересни книги, които горя от желание по-скоро да изчета!

Вчера бях в София, получих списанието от издателството и го доставих на борсата. Който иска колкото се може по-скоро да си го набави, може да посети Книжна борса „Болид“ (София, ж.к. Дружба 1, бул. Искърско шосе 19) и да потърси там офиса на издателство ДИЛОК. Оттам ще се снабдяват книжарниците, да се надяваме, че ще му обърнат внимание и ще го доставят до читателя. Водим преговори да бъде разпространявано и от продавачите на вестници и списания. Но за първия брой това има малки шансове да се случи.

Ала за сметка на това списанието вече може да се намери и в книжарниците в СУ "Св.Климент Охридски", а също и тези в големите университети в страната (Пловдив, Велико Търново, Благоевград). Търсим начини да го предложим на книжари и във Варна, Стара Загора и Бургас.

На борсата, по моя си обичай, се разходих из щандовете на различните издателства. Впечатлението ми е, че пороят от книги продължава да е голям - назависимо от кризата! - ала сред това изобилие истински стойностните неща са малко; казвам това от позицията на читател, който не би си губил времето да чете какви да е книги. Затова когато разбиращият от книги човек обикаля книжарници, има чувството, че му се налага да се рови из тонове плява, за да намери няколко "зрънца", годни за употреба; или да промие планини пясък, за да открие поне няколко парченца злато.

Ето и аз вчера, имайки час за да разгледам книгите на борсата (самата борса, впрочем, много ми хареса, модерна и подредена сграда, и е удобно човек да разглежда книгите), се порових порядъчно, за да намеря ония книги, които бих си купил, за които преценявам, че не бих се лишил от удоволствието да ги прочета. А аз търся винаги книги, които ще ме обогатят с някакъв по-значим смисъл. Открих и си купих следните книги, които почвам една по една - или всичките наведнъж; и това често правя когато еднакво са ми харесали! - да чета още от днес :

Герд Гигеренцер, ГЛАСЪТ НА ИНТУИЦИЯТА: интелигентността на несъзнаваното, изд. ИЗТОК-ЗАПАД

Купих си тази книга, понеже поставя важни за всеки човек въпроси. Аз винаги като разглеждам нова книга, се зачитам тук-там, за да доловя харесва ли ми стила на писане. За тази книга открих, че е написана на достъпен, ясен и разбираем език, независимо от това, че поставя изключително трудни и важни проблеми. Изобилства от любопитни примери, илюстриращи различните закономерности на несъзнаваното и интуицията. Показва колко значима за живота на човека е тази тайнствена душевна сила, наричана интуиция.

Понеже прецених, че книгата е полезна даже за мен, човек, занимаващ се от години с психология, се наложи да си я купя. При това цената за полиграфически отлично изпълнения том от 286 страници е съвсем поносима: 14 лева (на борсата ми направиха и отстъпка 20%).

Щом прочета книгата, обещавам ви, ще пиша за впечатленията си, защото добре зная, че такива книги неимоверно ме импулсират - както за мислене, така и за писане.

Впрочем, смятам, че предубеждението на т.н. "масов българин" спрямо мисленето - че е "вредно" и пр. - е глупаво; мисленето винаги е полезно и необходимо на живота ни - и затова човек трябва да чете книги, които будят мисълта му.

Тим Харфорд, НЕЩАТА ОТ ЖИВОТА и тяхната логика, съвсем нова книга на изд. ИЗТОК-ЗАПАД. И тук мога да кажа същото: издателят ни предлага една наистина стойностна книга, поради което ме обхвана такова силно желание да я прочета, че се наложи да си я купя без много-много да се двоумя.

Авторът й е британски икономист и публицист, известен с живото си писане, обагрено от непресекващо остроумие и съвсем изтънчено, живо, чисто английско чувство за хумор. Ненадминати в тази насока са англичаните и техните писатели - по всеобщото признание. А пък да се съчетае всичко това с едни най-сериозни проблеми на икономиката и на човешкото развитие е нещо, което малцина пишещи успяват.

Аз точно такива текстове харесвам: които са изпълнени с живот, които вълнуват читателя, които му дават пребогата информация, интелигентно поднесена и подредена. И които така развиват разбиранията му, че да почне да долавя колкото се може по-богат смисъл.

Ще препоръчвам тази книга и на моите познати и приятели, предимно млади хора, понеже тя може много да им даде и да ги подтикне още по-решително и дръзновено да работят за успеха си.

Битката за успех и личен просперитет обаче не е и не може да бъде ирационална стихия, а се подчинява на определени правила, за които ни говори бляскавия стилист на словото Харфорд.

Книгата също не ми се стори скъпа, томчето е дебело, а струва само 15 лв.

Д.Тръмп, М.Макайвър, СЪВЕТИ ЗА БИЗНЕСА И ЖИВОТА, пак съвсем нова, току-що излязла книга на изд. ИЗТОК-ЗАПАД.

Понеже аз самият от доста време работя по книга с условното (засега) заглавие ЖИЗНЕНИ СТРАТЕГИИ: пътят към успеха, та тази книга на Тръмп (на когото съм голям почитател) просто нямаше как да не си я купя. По моя първоначална преценка тя сякаш е най-доброто, което той със своите сътрудници е написал и издал, понеже има един обобщаващ характер.

Като се зачетох тук-там из текста, открих, че имам желание да прочета цялата книга, поради което се наложи да си я купя. Това, което ме подтикна твърдо да си я взема е текстът, сложен на задната корица, с който съм напълно съгласен; ето малък откъс от него:

За да постигне успех, човек трябва да си постави мащабни цели, а мащабните цели предполагат и мащабно мислене. Няма никакви „тайни”, нито готови „рецепти за успех” - просто всеки от нас трябва сам да си изработи формулата, която най му приляга. И, разбира се, да е наясно със своите възможности – и набелязаната Цел, което пък предполага, че трябва да е и максимално ЧЕСТЕН със себе си. Самозалъгването е просто „празнодумство”, а това е едно от нещата, които деловитият Тръмп презира до дъното на душата си.

Няма как, купих си и тази книга. И ми се струва, че я взех изгодно: макар че е с дебели корици и приятно изглеждаща, струва само 15 лв.

Майкъл Коул, СОЦИОКУЛТУРНА ПСИХОЛОГИЯ: наука на бъдещето, изд. ДИЛОК

Макар тази книга да е издадена през 2000-та година, попаднах на нея на щанда на издателството и реших да си я купя. Защото тя наистина, както пише на корицата й, е "изключителна публикация в сферата на обществото и образованието". Тук-там като се зачетох, открих интересни моменти, които ме подтикнаха към решението да си я купя. Неслучайно е получила наградата на Harvard University Press за 1995 г. Текстът е сериозен, но е написан по обичайния за западните изследователи начин: живо, ясно, с богат конкретен материал, който илюстрира проблемите и допълва представата. На мен ми се струва, че в плачевната ситуация, в която се намира българското образование, учителите, учениците (студентите), пък и родителите могат да научат много от тази книга - ако искат да променят нещата към по-добро.

Ето тия 4 книги си купих вчера и сега възниква неразрешимия за мен проблем коя книга да започна да чета най-напред. И понеже наистина не мога да реша това особено когато имам няколко хубави книги, които еднакво ми се иска да изчета по-скоро, аз си имам свое решение: чета по три-четири книги едновременно. Те просто си стоят на любимото ми място за четене (аз не чета в леглото вечер, книгите на мен не ми служат за заместител на хапчето за заспиване!), а чета на едно удобно диванче в стая, в която няма телевизор - тоя диктатор и тиранин на съвременния човек, който така ефективно спомага за интелектуалното и емоционално оскотяване на милиони хора. Просто на ден отделям по няколко часа, които прекарвам най-приятно с книга в ръка.

Винаги сядам на това диванче с огромно желание, а когато трябва да прекратя четенето, се чувствам крайно нещастен; но при първа възможност пак се връщам там, на диванчето в кабинета си. Общо взето така минават дните ми: от бюрото, на което е разположен другият тиранин на съвременния човек, особено пък на младите хора - компютърът - където предимно пиша (но и чета, няма как), се прехвърлям на диванчето с книга в ръка, където чета, но и много мисля; а пък като ми дойдат мисли в главата, които съвсем не търпят да бъдат изразени, фиксирани, записани, оставям книгата, и сядам пак на компютъра.

И, за мой срам, едва намирам само по час на ден, за да се разходя на открито. А не бива така. Е, като ходя на работа, повечко се разхождам, ала сега съм в болнични и повече чета. Телевизия все по-малко гледам, щото не мога да търпя простотиите, които се леят от нея. И ми остават само интернет и книгите: в тях е бъдещето, а пък ония, които си мислят, че книгата си била отживяла времето, имат много здраве от мен: книгите е най-велика и затова е вечна форма на закрепяване на мисловно и духовно съдържание.

По-скоро ще изчезнат хората, които не се докосват до книга, отколкото да изчезнат самите книги. А жалкото е, че тия, които не докосват книга, съвсем няма как да разберат, че тъкмо те са осъдени на изчезване: те вече не съществуват, ама не го знаят и съзнават, тях всъщност ги няма, ала те няма как да го разберат - понеже те вече са умрели тъкмо за онова, което прави човека човек. Става дума за "духовните неща", за възкресяването на които си поставя за цел да се бори новото списание ИДЕИ. А то от вчера пое по своя път към книжарниците и към читателите си.

Добави в Svejo

Психиатрите се шегуват

Телефонен секретар на психиатрията:

Здравейте - и добре дошли на горещата линия за умствено болни:

1. Ако сте вманиачено-убедителен натиснете 1 многократно.
2. Ако сте зависим от други хора, помолете някой да натисне 2 вместо вас.
3. Ако страдате от раздвоение на личността натиснете 3 и 4.
4. Ако сте параноичен, ние знаем кой сте и какво искате. Не затваряйте за да можем да проследим обаждането.
5. Ако сте шизофреник слушайте внимателно и тих глас ще ви съобщи кой бутон да натиснете.
6. Ако сте в маниакална депресия няма значение кой бутон ще натиснете, никой няма да ви отговори.
7. Ако сте с нервно разстройство, натискайте всички копчета докато не ви отговори оператор.
8. Ако имате амнезия, натиснете 8 и издиктувайте името, адреса, телефона, рожденна дата, номер на социалната осигуровка и моминското име на майка ви.
9. Ако имате посттравматичен стрес, б-а-в-н-о и в-н-и-м-а-т-е-л-н-о натиснете 000.
10. Ако имате биполярно разстройство, моля оставете съобщение след сигнала или преди сигнала или след сигнала. Моля изчакайте сигнала!
11. Ако страдате от краткосрочна памет натиснете 9. Ако страдате от краткосрочна памет натиснете 9. Ако страдате от краткосрочна памет натиснете 9. Ако страдате от краткосрочна памет натиснете 9.

Добави в Svejo

Горе главите, демократи, сини приятели и свободолюбци: ние променихме България за тия 20 години, ние, не Гоце, не Бойко, не Моце!

Трябва да сме горди, че не друг, а ний, демократите, въпреки всичко, въпреки горчилката, която сега изпитваме, ние, не някой друг, не Бойко, не Гоце, не Моце, а ние, обикновените хора от улиците и площадите, променихме из основи България! И сега тя е друга, на светлинни години от комунизма, въпреки че съвсем не е такава, каквато ни се иска да бъде. Но точно затова трябва да работим, докато имаме сили, за да направим нашата България колкото се може по-близко до това както ние искаме, каквато тя по начало трябва да бъде: истински нормална, правова, демократична, свободна, европейска, просперираща...

По случай 20 години от началото на прехода във видеоблога открих поредица, наречена Кратка история на епохалния български преход в песни. Призовах приятелите на видеоблога да ми помогнат да издирим всички песни, станали знак на изминалата епоха, като написах след клипа на първата песен тия думи:

С тази песен откривам серията по случай 20 години от началото на прехода, т.е. от падането на диктатора Живков и началото на края на комунизма у нас. Моля, предлагайте клипове на песни, които да сложим в тази поредица. За да можем заедно да направим една пълна сбирка на песните, които ще останат символ на преживяното време.

Ето песните, които намерих до този момент:

Кратка история на епохалния български преход в песни: Девет милиона мишлета…

Кратка история на епохалния български преход в песни: Последен валс

Една моя любима песен, поздрав за всички приятели на блога – пее я милата Ваня Костова

Кратка история на епохалния български преход в песни: Развод ми дай

Кратка история на епохалния български преход в песни: Комунизмът си отива!

Кратка история на епохалния български преход в песни: Ден след ден

Кратка история на епохалния български преход в песни: Нека бъде светлина

Кратка история на епохалния български преход в песни: Кукла

Кратка история на епохалния български преход в песни: Вдигни очи

И завърших с този призив, свързан с клипче от митинг на Синята коалиция:

Горе главите, демократи, сини приятели и свободолюбци: ние променихме България за тия 20 години, ние, не Гоце, не Бойко, не Моце!

Добави в Svejo

Отворено писмо до българските блогъри за сътрудничество по издаването на списание ИДЕИ

Уважаеми дами и господа блогъри,

В последните дни на октомври излезе първия брой (ноемврийския) на едно ново списание, наречено ИДЕИ. Списанието е философско, което означава, че се старае по-задълбочено да изследва и анализира най-значимите за съвременния човек проблеми; но също списанието ще бъде списвано на един по-популярен, разбираем за всеки човек стил. Понеже не е тайна, че съвременната философия не успя да намери път до съзнанията и душите на т.н. "масов човек", поради което стана безразлична кажи-речи на всички.

Ние, авторите и издателите на списание ИДЕИ искаме да поправим това и да запълним образувалата се празнина. Защото добре знаем, че едно общество без жизнеспособни идеи, така или иначе култивирани в полето на философията, е загубено, е обречено, е общество без бъдеще. Списание ИДЕИ ще помага и ще търси път за излизане от страшната ценностна катастрофа, в която се озова нашето общество. То също така най-вече е ориентирано към младите хора, за да им помогне да преодолеят объркването си и да станат личностите, от които има нужда в този момент България.

Ние, авторите и издателите на списание ИДЕИ се обръщаме към вас, блогърите в България, с предложение да си сътрудничим за постигането на нашата по същество една и съща кауза. Понеже списанието възникна около блоговете на философа Ангел Грънчаров, т.е. един вид е първото блогърско списание (ако има друго, за което не знаем, ще поправим грешката си). Ето какво по-точно предлагаме, ето в какви насоки виждаме възможностите за сътрудничество, което пък и ще бъде израз на подкрепа от ваша страна - към делото, с което сме се захванали.

Страниците на списанието ще бъдат отворени за сериозни текстове, написани от вас, най-известните блогъри в България. Списанието ще излиза с периодичност два месеца, т.е. следващата книжка ще излезе през януари 2010 г. Заповядайте, предлагайте свои текстове, анализиращи значими аспекти на ситуацията, в която ние като общество се намираме.

Ще се радваме на прояви на благородство от ваша страна, примерно, ако помогнете за рекламирането на списание ИДЕИ. Сами разбирате колко е важно повече хора да научат за списанието, което може да ги подтикне да станат негови читатели. Ние нямаме възможност да платим за рекламна кампания в конвенционалните медии, затово разчитаме именно на такива благородни и безкористни жестове от ваша страна, и то на една съвсем идеалистична основа. Един вид да го сторите "заради самата идея", именно заради идеята да "проходи", да укрепне, да добие сила, да се утвърди нашето списание ИДЕИ. Убедени сме, че сред вас има хора, способни на такава подкрепа на една чисто нравствена основа. Вашата подкрепа в този момент за нас, създателите на списание ИДЕИ, е безценна.

Също така сме готови да предоставим на всеки от вас толкова бройки от списанието, колкото той пожелае или прецени че са му необходими, за да може да ги подари на свои приятели и познати, за които е сигурен, че ще прочетат първия брой на нашето списание. Смятаме, че по този начин то ще може да привлече повече свои читатели за в бъдеще. Затова, молим, не се притеснявайте от излишни скрупули, дайте заявка за съответните екземпляри от списанието и адрес, на който да ги изпратим, и ще ги получите колкото се може по-скоро. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Ще се радваме да си взаимодействаме по всякакви други начини в бъдеще. Сега ви предлагаме първите възможни стъпки към едно все по-широко сътрудничество за нататък. Ще се радваме да споделите с нас своите виждания, идеи и предложения в тази насока. Смисълът е един: да се утвърди това издание, което може да стане едно солидно книжно издание на блогърската общност у нас.

С уважение:

Ангел Грънчаров, инициатор за създаването и главен редактор на списание ИДЕИ
Алесиян Пацев, завеждащ блок "Източна философия"
Стефан Пенов, редактор на блок "Религия и философия"
Александър Долев, редактор направление "История и философия"
Станимир Георгиев, завеждащ направление "Съвременни проблеми"

Добави в Svejo