Защо Ангел Грънчаров пише по народному - и защо напоследък съвсем изпростя?

Този въпрос ми се появи в главата след като попаднах на коментара Стереотипи в блога на Калоян Борисов. Наистина преди това специално не се бях замислял защо на моменти, и то в напълно сериозни статии, пиша съвсем "простолюдно"; преди време даже прочетох някъде мнение от някой, който твърдеше нещо такова: "Абе оставете го тоя Грънчаров бе, той пише диалектно като селяндур!". Но тогава не се замислих, ето че сега, провокиран от тия думи, се запитах сериозно защо ли пък използвам такъв похват:

Чета блогове на тази тема (политика) главно за да се забавлявам. Принос в това има Грънчаров. Характерното при него е че смесва философското... казано по народному. Друг виртуоз в същата сфера е Доктора. Да, начина на поднасяне определено има значение, но освен това те казват и много истини. Логически наредени правилно, поне по моя не особено задълбочен поглед. Там лъсват чисто човешките черти в характера на даден политик. Нямам намерение да влизам в политически анализи (защото в един момент изпадаш в безкраен цикъл), много по важно е за мен да направя реален аналог на политиците с хората, и особено тези които не познавам. А именно качествата или липсата на такива в тези хора.

Политиците се държат под око от много умни хора, всяка една тяхна стъпка предизвиква анализи и коментари за последващи събития. Дадено решение го казват по определен начин, който лично на мен ми е труден за разбиране. Но "сдъвкан" от някои друг, или други (за по-сигурно) виждаш реалните страни на въпросният политик.

Това пише Калоян. Искам тук да добавя и своята гледна точка по зачекнатия въпрос.

Не знам как изглежда отстрани моето писане, нищо чудно да изглежда като маниерничене, но след като три години всекидневно пиша в блога си, някак по естествен път се оформи моя стил на писане, особено що се отнася за т.н. политически коментари. Първо бие на очи, че използвам архаични (старовремски) форми на изразяване; на моменти се улавям, че използвам думички, които внасят в текста звучене, наподобяващо онова, което е било характерно за публицистиката у нас от преди поне 100 години. Така, примерно, са писали и Захари Стоянов, и Стамболов, и Ботев даже; така се е писало по онова време, такъв е бил тогава езикът; на мен обаче ми звучи този език особено привлекателно, и е интересно, че без да си го поставям като цел, на моменти ми идват в главата някакви думички, които внасът подобен "аромат". Тук искам изрично да спомена, че изобщо не се сравнявам в писането си с тия титани; то остана и това да ми се припише сега, та да излезе, че акълът ми хептен е мръднал.

Значи моето усещане е такова: пиша си аз по някаква тема, и неизвестно защо ми идват в главата някакви стари думички от рода на "ний", "санким", "резил", "республика", "слобода" и прочие, и прочие; наистина, кълна се, не си поставям за цел да пиша по старовремски начин, а тия думички си ми идват сами, не зная защо. По едно време пък взех да се улавям, че по същия начин, изцяло спонтанно и несъзнавано, почнах да употребявам някакви диалектизми, характерни, примерно, за шопското говорене, или за "македонското" такова, с тия характерни думички "ке", "оти", "он" и прочие, и прочие. Защо се получава така сам не зная, ала имам си един принцип: като ми дойде на акъла някаква думичка, пиша я, щото ми се чини, че в това, което наричат "творчество", ценно, истинско и жизнеспособно е тъкмо спонтанно появилото се; а всичко друго, което е резултат на съзнателен избор, е "изчанчено", книжно, маниерно и пр. Та аз гледам думите да са такива, каквито се раждат и ми идват спонтанно от душата. Не се старая да следвам някакъв "официозен", "общоприет" стил, а пък най-много мразя, разбира се, всеобщо утвърдените клишета и шаблони, с каквито изобилстват текстовете на ония, които нямат нюх към живия език. Може би тази е една от причините при мен да се получава така, а може би и влияние оказва това, че в моя роден край (Долна баня) се говори един колоритен и изразителен език, който съм впил в душата си от детството; а сега, с напредването на възрастта ми, явно се вдетинявам все повече и повече, което се и отразява на писането ми, на думичките, които ми идват все по-често в главата.

Но има и нещо друго, което според мен е важно. Аз все пак пиша от позицията на философ и психолог. За мен е особено важно да намеквам за това, което става и се случва в т.н. "народна душа", в душите на мнозинството. Също така не ми е безразлична душата и на политиците, на лицата с по-голямо влияние върху съдбините ни. По този начин просто няма как да не използвам било народни и "простолюдни" думи, било пък да ми иде някак си отвътре пародирането на езика на изразяване, характерен за нашите, тъй да се рече, "велики люде". По тази причина примерно, когато пиша за нашият многострадален Президент, комуто се наложи от най-сердечен и задушевен комунизъм да се гмурне директно в демокрацията, просто няма как, първо, да не го пародирам като употребявам някои така близки до сърцето му "маркс-лениско-комунистически" думички; на второ място просто нема как да не използвам думички, характерни за неговия пернишко-сирищнически роден край; накрая, разбира се, не мога да не го удостоя с честта да влагам в устата му, пък и в моите описания за него някои руско-съветски думички, от които, предполагам, сърцето му се свива в най-трепетни и съкровени конвулсии. Същият подход имах и в изминалите години, когато лице с пряк съветско-руско-украински произход по някаква ирония на съдбата беше нещо като министър-председател на България; имам предвид одиозното лице, което аз имах обичая, ако си спомняте, да наричам "Дмитрич".

А сега вече се налага всеки ден да пиша за новият герой на нашето време, за Премиеро Бойко Борисов. Он самият, ако сте забелязали, говори на някакъв софийско-шопски и не знам какъв си жаргон, заваля думите, което, оказа се, така дълбоко трогна народната простолюдна българска душа, че в резултат нацията без да се замисля особено що прави и какви ще бъдат последиците му повери директно съдбините си. Ето защо с идването на власт на Бойко Борисов простолюдното писане в моя блог по едни най-естествени причини се засили; което, предполагам, нищо чудно съвсем да е изнервило доста от читателите ми. Щото напоследък констатирам, че броят на редовните читатели на блога всекидневно намалява. В това отношение сигурно решающа рол има обстоятелството, че моя милост си позволява да критикува всеобщолюбимият наш народен кумир, което, разбира се, няма как да не отврати множеството типични българи, които богоговеят пред него. Но както и да е де, а пък други, изглежда, са се отвратили от мен и от моя стил на писане, щото прибързано са ме определили като някакъв си там "писач", които пише с най-простолюдни селяндурски думички, ерго, за културни и възпитани хора като тях е под достойнството им да го четат. С това аз си обяснявам отлива на читатели от блога в последните месеци, което, впрочем, изобщо не ме притеснява, щото аз пиша по начало не за "масовия интернетен дремльо", а за хората с по-изтънчени души, т.е. за хората с известно умствено и духовно превъзходство.

Та благодаря на Калоян че ме наведе на тия мисли за причините, поради които моят начин на писане напоследък съвсем "изпростя". Дотам, че някои хора, особено тия с по-възвишените и чувствителни, а също и особено ония с по-културните души, вече хептен се гнусят от мен. И то дотам, че правят всичко възможно да покажат на человечеството, че такова лице като Ангел Грънчаров за тях изобщо вече не съществува. Особено мили примери в тази насока са представителите на "надпартийно-многопартийната интернетна тройка", състояща се от уважаваните господа с многопартийни възгледи, имам предвид господата Марков, Кънев и г-н Комитата. Както и г-н Богомил Шопов, на който моя милост успя да скъса нервите още преди време, като люто го подразни с "глупавите" си разсъждения за някакъв си там "човешки морал"; пък и други такива, особено таваришч Бялгазар Илич и спътникът му даскал Павле от Тутракан също не могат да ме понасят; ала тяхната ненавист вече се определя не толкова от естетически, а от съвсем други причини, за които предпочитам да си замълча...

В крайна сметка моята теза е известна: ще си пиша както искам, както душата ми го иска; няма да пожертвам в никакъв случай свободата си. И то пък заради някакви си там "обществени" стереотипи или в угода на един разпространен средняшко-посредствен манталитет, който презирам. За мен две неща са най-драги и драгоценни, а именно свободата и истината, понеже веруюто ми е било и си остава: "Познайте истината, защото истината ще ви направи свободни!". Туйто. Ако ще целият свят да ме намрази и да тръгне срещу мен, няма да се откажа от онуй, що оживява духа ми - и без което съм загубен. Без което ще стана "като другите"; о, дано ме подмине тази горчива чаша! Пък и, признавам си, съвсем не ме блазни "народната любов"; аз политик не ща да ставам както други, за които блогърстването и писането са само един трамплин. Към сияйните висоти на политиката, властта, славата и просперитета...

Добави в Svejo