Душата е искрица, която не гасне, която нищо не може да загаси...

"Человек есть существо, к всему привыкающее" ("Човекът е същество, към всичко привикващо") - това са думи на Достоевски; вероятно привикваме и към осъзнаването на факта на смъртта на наш най-близък човек. Времето, казват, лекувало всичко, в това число и душевните рани. Болката, мъката, чувството за празнина се притъпяват ден след ден и човек привиква някак да ги понася, щото в противен случай, ако болката не отслабва, животът става невъзможен. Даден човек си отива, изчезва, няма го вече, сякаш се е изпарил в нищото. Отначало не можем да проумеем как е възможно това, а след това се примиряваме с отсъствието му: осъзнаваме, че не можем да понесем абсурда на смъртта; ала ни се налага.

То и абсурдът на живота, свързан с преживяването на бързотечното време, устремено към нищото или към вечността, е труден за понасяне, а какво остава да приемем, да се примирим с абсурдността на така тайнствената смърт?! Обикновено хората се спасяват от тия проклети въпроси с кардинален отказ от мислене върху тях, изглежда упоменатото привикване-притъпяване е израз на това, че душата ни се изморява да мисли, да търпи угнетеността на задълбочаването ни в тях. Умората изглежда е тази, която поражда привикването. А ние се изморяваме от всичко, особено пък от бодърстването на нашия дух.

Започнах да пиша поредица от есета по повод смъртта на брат ми Ивайло, благодарение на които се опитвах, чрез опитите за изразяване с думи на преживяваното, да асимилирам някак, да понеса по-леко факта на неговата ненадейна смърт. Тия един вид задочни разговори наистина помагат, облекчават болката, щото страданието в мълчание, мълчаливото страдание за дадена категория хора, към която принадлежа, е нетърпимо. На места тия мои съвсем спонтанни размисли се насочиха не толкова към разказване на истории, а към опити за осмисляне на смъртта. Към опити за преживяване на нейното присъствие в живота ни - щото тя явно винаги е някъде тук, съвсем близо, ала ние се преструваме, че не я забелязваме. И я възприемаме като "абстрактна възможност", която толкова не ни тревожи. Да, обаче ето, в някои моменти човек зърва лицето й - и нейната гримаса се отпечатва в съзнанието ни така, че предизвиква душевно потресение, потрисане. Разтърсване. И после се иска време та нещата, от които се състои съзнанието ни, отново да се подредят.

За мен това, което най-силно ме потресе и ми повлия, е следното: илюзия е, че смъртта е "неизвестно къде" или "далече", не, тя е съвсем близо, та ни дебне - и всеки момент може да ни сполети. Това, че се стараем да забравяме за нея, изобщо не може да ни помогне - тя пак е тук, само дето ние си въобразяваме, че я няма. Става нещо като позицията на щрауса, дето си крие само главата в пясъка - с надеждата никой да не може да го забележи. Тъпо поведение е това. От смъртта не можем да се скрием - или пък да избягаме. Да, не можеш да се скриеш, нито пък да избягаш. Привидно си спокоен, че я няма, и точно когато, предполагам, си се увлякъл и затънал в коварната си илюзия, и тя току-виж те сграбчила. Разбира се, съзнавайки за смъртта, чувствайки, така да се каже, диханието й, не значи, че - понеже сме един вид нащрек! - можем някак да я подведем, заблудим или надхитрим, с оглед да се спасим (временно) от нея. Не, и това не помага. Нищо не помага, не може да помогне. А дали смъртта е страшна - това вече е друг проблем. Дали самото умиране е болезнено, дали когато се умира много боли - този въпрос, разбира се, няма как да не ни вълнува, но за него се иска опит от самото умиране. Някои умират леко, други - много трудно. Защо е така е интересна тема. Значи и в смъртта не сме равни. Изглежда има някаква висша справедливост и по този повод, която обаче трудно можем да проумеем.

Дали самата душа умира и може да умре е един извечен въпрос, който всеки решава сам за себе си. Някои, дето са много привързани към този свят (с всичко, което му принадлежи), се разделят с него крайно драматично и болезнено, страдат зарази раздялата си с него. За тях съществуването в някакъв друг свят е вероятно невъобразимо. Други обаче, да допуснем, не са толкова привързани към този свят - защото още докато са били живи, докато още са живеели, по някакъв начин са се причастявали към вярност към един друг, по-различен, по-добър свят, духовния. И - както още Сократ съвсем определено говори - животът за такива е един вид подготовка за умирането. У-мира, както самата дума говори и показва, е раздяла със света (думата мир е тъкмо свят), да си тръгнеш от него. Тук в съзнанието ми се оживява спомена за историята на Сизиф, дето умрял, пък поискал от боговете, спазарил се с тях да се върне за още малко време, та да си довърши някои работи. Да накаже невярната си жена, примерно. И се заплеснал дотолкова, че забравил за обещанието си пред боговете (да се върне след един ден), той изведнъж, представяте ли си, едва след като вече си е тръгнал, оценил красотата и великолепието на този свят, та по тази причина раздялата му с него станала, продължила прекалено дълго време. И заради което гневните богове го наказали да бута оня камък цяла вечност. Мисълта обаче ми беше за това, че раздялата ни с този свят в смъртта няма начин да не е трудна, и то не толкова заради самия свят и заради самия живот, а заради хората, най-вече заради най-близките хора, които ще оставим тук. Заради това най-много страдаме. Затуй, примерно, една обща смърт на всички хора (примерно в резултат на вселенски катаклизъм), ни изглежда по-приемлив вариант - дали? От тази гледна точка - да, така е, но от друга нима не е прекалено егоистично да искаш да завлечеш целия свят със себе си, та да не страдаш толкова заради раздялата си с него? Да, твърде много е егоистично това. Но какво сме ний, човеците, ако не такива пословични егоисти?! Така сме устроени, а защо ли е така, е вече друга, отделна, не по-малко важна тема.

Нещо се промени в оптиката ми, в начина, по който възприемам света заради този внезапен, ала чакан сблъсък със смъртта, който преживях около смъртта на брат ми Ивайло. Установих, че моята собствена смърт няма начин да е толкова далеч, щом като ето, по-младият от мен брат си отиде съвсем внезапно. Почувствах сякаш с кожата си, че във всеки момент, даже ето в този миг, може да стане нещо в организма ми (примерно, в недотам правилно функциониращото ми, увредено сърце), което да предизвика агонията, а след това и самата смърт. Сега оценявам, че всеки преживян ден е нещо като страхотен подарък, който Бог е благоволил да ми даде, и то не току-така, един вид само заради "хубавите очи", а с някаква цел: тук, в този свят, предполагам, има смисъл да стоят само онези, които още имат някаква задача, някаква работа за вършене, та на това основание им се дава, отпуска им се съответното време. Ако всички задачи си изпълнил, какъв е смисъла тогава още да живееш? Ако няма вече какво да правиш в този свят, защо ти е тогава да живееш, някак се губи смисъла. Ей-така, да се радваш на света, на старините си, затова може ли да се живее, това дали е достатъчна причина за още живот? Аз разглеждам тия неща през оптиката именно на смисъла, щото ако няма смисъл, тогава работите съвсем се объркват. Примерно, някаква там престаряла бабичка може би живее още, защото е по някакъв начин потребна на своите отраснали деца, внуци и дори правнуци? С нещичко тази бабичка е незаменима за тях, ето, това показва, че има смисъл още да живее. Примерно стопля с присъствието си душите им, грее ги някак, не знам как да се изразя. Или осветява, да, думата осветява ми се вижда подходяща. Да свети и да грее, да топли - това пак е нещо важно, значимо, заради което си струва да се живее.

За нищо да се живее обаче няма смисъл. Е, по тази причина, понеже общо взето всеки човек е значим за някакви хора, то на това основание има смисъл да живее; а може да е значим не толкова за конкретни хора, а, примерно, за човечеството като цяло; или най-малкото за самия себе си, това изглежда е най-честия случай. На себе си да си потребен - това вече е достатъчно основание Бог да благоволи да ти дава още живот, още дни. Във всеки случай не трябва, щом сме живи, да преставаме да благодарим на Оня, който е проявил великодушието да ни даде още дни. Щото ето, всеки ден умират толкова хора, а някой и съвсем нелепо. Общо взето в някакъв смисъл и ние самите решаваме кога ще умрем. Примерно някои обезумяват дотам, че сами предизвикват смъртта си. Изглежда, щом го провят, животът им по някакъв начин се е изпразнил от смисъл, по тази причина те дори несъзнателно (в израз на празнината, дето зее в душите им), си причиняват смъртта сами. Примерно като карат колите си с такава бясна скорост, че просто е въпрос на време кога ще си разбият главата в някое крайпътно дърво. Сега у нас се обсъжда все по-настойчиво въпроса дали не е време да бъдат изсечени всички крайпътни дървета (!!!), щот те, представете си, били причината за толкова много смърт по пътищата. Ако нямало дървета край пътя, в които да се удрят обезумелите тотално самоубийци с коли, смъртта по пътищата ни, видите ли, щяла била да намалее?! Виждате, че идиотизмът в нашите предели доста добре е напреднал, нали така? Какво им пречи да си разбиват главите обаче не в крайпътни дървета, а да скачат директно в пропастите край пътя? Или да се удрят в крайпътни стълбове (може би и всички крайпътни стълбове барабар с оградите край домовете ни) трябва да премахнем?! Та бесните самоубийци с коли да могат безпрепятствено да влизат в дворовете ни и да си разбиват главите в дуварите на къщите ни? Прочее, ето нещо, което е сюблимно, виждате на какви височайши идиотщини е способна нашата тъй самоотвержена държавна бюрокрация:

Слагат, значи, нов асфалт, но стълба остава да стърчи на средата на съответното платно! Та да може безпроблемно в него да си чупят главите въпросните малоумници с коли, които нищо не може да ги спре ако са решили да си счупят вече главите. И е въпрос на време и късмет в кое точно дърво ще си пръснат главата или мозъка. Както и да е. Този проблем ме занима мимиходом. Това е съвсем отделна тема. Макар че на нашите улици безумците и агресивните наглеци са така много, че е въпрос на шанс някой такъв да не ти разбие главата като се фрасне в теб, в твоята кола, пък и директно в теб самия, ако си пешеходец. Колкото и да си внимателен и разумен, никой няма гаранция, че няма да му се случи такова произшествие, което директно да го отпрати в смъртта. Независимо чия ще е заслугата за нея. Но аз говорех не за такава смърт, а за онази, "естествената".

Макар че и при нея ние самите пак имаме голяма заслуга за това кога ще умрем, така поне ми се чини сега. Първо, болестите сами сме си ги причинили - в резултат на неразумно живеене. Пушене и пр. Застоял живот. Обездвижване. Преяждане, и то системно. Увреждаме си организма така, че идват след това болестите, които ни завличат в смъртта. Живеем по инерция и не се усещаме. Самозабравяме се. Затъваме в грешки и пороци. Навикът е ужасно нещо. Не намираме сили да се променяме. Е, в резултат умираме уж "естествено", ала доста преждевременно. Така умря и брат ми Ивайло. Заради ужасната болест той се изостави изцяло. Самият инстинкт за живот при него сякаш се обърна срещу него самия. И срещу живота му. И това доведе до преждевременната му смърт. Най-поразителното е, че той самият, горкият, от години директно си говореше: аз ще умра. Или: за малко тази нощ не умрях. Така казваше. И го повтаряше често. И разясняваше, горкият, следното: щях да се задуша; щях да преживея инфаркт; нещо ме стегна, притисна, бодна и т.н. И сочеше към сърцето. Това го повтаряше често. Аз се осланях на тия изследвания, които са му правили безброй пъти когато е бил в болница. Никога джипи или друг лекар не е открил в него някаква друга болест, която да е възможно да причини смърт. Имахме чувството, че е здрав "като кремък", ала не било така. А аз често, като ми повтаряше тия свои оплаквания, съм му отвръщал, признавам си, доста грозно; казвал съм му такива неща:

- Е, всички ще умрем някой ден! Светът няма да свърши нито с теб, нито с мен. Не се бой, така или иначе от смъртта никой няма да се отърве. Всичко, що е живо, е достойно да умре. Да се надяваме, че смъртта не е толкова страшна. И т.н.

Показвал съм, сами виждате, престъпно безхаберие или подценяване на проблема. Показвал съм някакво грозно безразличие или безчувственост, която в светлината на случилото се е голям грях. Той се залежа в последните години и по тази причина доста напълня. В един момент вече съвсем не желаеше да се разхожда, даже на улицата пред дома ни в Долна баня не излизаше. От тази обездвиженост най-вероятно и сърцето му затлъстяло, най-вероятно нещо такова е станало (така предполага и джипито, което му писа смъртния акт). Постоянното пушене на долнокачествени цигари също е някакъв смъртоносен фактор. В тази връзка искам да разкажа нещо, което ще допълни картинката.

Като след известието за смъртта му пристигнах в Долна баня, първият "външен" човек, с когото разговарях за смъртта на брат ми, уплашено ме запита: "Ей, абе хората разправят, че брат ти се бил... обесил, вярно ли е това?". Представяте ли си, аз за около два часа съм пътувал до Долна баня и в това време мълвата е произвела такава една "задоволителна версия" за смъртта му, която се е разпространила мълниеносно. Разбира се, нямаше нищо вярно в това, не ето, хората са измислили това, щото иначе смъртта му се е виждала, предполагам, съвсем "безпричинна". Аз самият винаги съм смятал, че от "душевно заболяване", от "болна душа" не се мре, само се живее, но така, че човек сякаш е жив закопан в гроба; това последното съм го писал и в първата си книга, тя носи заглавие "Животът на душата: психология". В някакъв смисъл е вярно, че от душевна болест не се мре, но в друг не е вярно. Щото болестта на душата предизвиква, поражда такива поражения в тялото, че ето, идва момент, в който някой орган вече не издържа, било сърце, било нещо друго; а най-често се стига до мозъчен удар, до инсулт. Душата е в основата на всичко, тя е движещото, ако в нея нещата се разстроят, те водят до съответните отражения и във функционирането на телесните органи. Душа и тяло са органично свързани, не бива да ги делим, делим ги само за нуждите на изразяването. Иначе те са едно цяло.

По тази причина, вероятно изпитвайки затруднение да обяснят как е възможно брат ми, страдащ от душевно заболяване, да умре, хората са измислили лесно обясняващата всичко хипотеза, че той бил сложил сам край на живота си. И други хора, вече на погребението, ми казваха, че в градчето се било говорело така. Да се пусне този слух, предполагам, причината е тази: нелепостта на "ненадейната смърт". Ненадейна, внезапна, но е била, явно, обусловена. От този случай ний, още живите, можем да си правим съответните заключения. Първото от които е това: да живеем по-разумно. По природосъобразно. Примерно, да се движим повече. Да ядем по-малко. Да се грижим за теглото си. Всяка неразумност, неумереност се наказва. Така е устроен този свят, така е устроен и нашият организъм. А ние, хората, общо взето живеем страстно, емоционално, увличаме се, разумните ограничения са ни неприятни. И ги отбягваме. За всяко нещо обаче си плащаме цената. Не можем общо взето да надхитрим живота. Всеки за всичко ще си плати.

Онази книжка в памет на моя брат Ивайло вече набъбна, сега я поглеждам (отварям файла, където слагам написаните есета) и откривам, че вече е 70 страници. Като прибавя и този текст ще стане още. Ще сложа и всички снимки, които имам за него - и с него. И май вече трябва да приключвам с писането. Може да се пише още много, но аз не съм решил да пиша негова биография. Друга ми беше идеята. Ето, получиха се някакви размисли около смъртта, за които повод ми даде това, че той почина. Книга за смъртта още не бях писал, ето, с тия неща вече я започнах. Тази тема е огромна, други хора много са писали. Примерно философът Сергей Герджиков. Професор от СУ. И други са писали. Аз не ща да съм някакъв "пенкилер", че да пиша за всичко. Но всичко, що вълнува човека, е допустимо да бъде интересно за философите. Е, написах нещичко, нямам глупавото намерение да казвам всичко; тия теми са все и неизчерпаеми, и вечни. Но това не ни пречи да мислим по тях. Чат-пат, когато ни овладеят такива мисли. И то обикновено става по повод на нечия смърт. Иначе най-старателно ги отбягваме. Това са неприятни теми. Или въпроси. Хубаво е обаче понякога да си ги поставяме и то дори по-остро.

Или по-настойчиво. Бягството от тях, казах, не помага. Трябва човек да се подготвя за смъртта. Не че това ще ни помогне когато тя дойде. Просто е полезно и нужно, предполагам, за достойното преживяване на оставащите до нея дни. Да, животът е важен, а смъртта е нещо като допълнение към него. Нещо като „гарнитура”, ако тази дума тук изобщо може да е уместна. Или „подправка”, знам ли?

Смъртта не е отрицание и абсолютен край на живота. Във всеки момент ние по малко умираме – и се раждаме отново, възраждаме се. Животът с нашата смърт няма да спре, това поне е сигурно. Животът, както и да го погледнем, е вечен, несвършващ. Ние самите дали сме вечни, дали има нещо вечно у нас, вътре в нас и пр., това вече е доста проблематично. Някои смятаме, че не е възможно да живееш и нищичко след теб – и от теб! – да не остане. Пълно умиране няма. Колкото и да е желано от някои. Има нещо у човека, което е неподатливо за умиране, което просто няма как да умре. Което няма, не може да умре. Което ще остане. И то завинаги.

Както искате го разбирайте това нещо. Някои го разбират като някакъв постепенно избледняващ „спомен в душите” на ония, които са познавали и ценели покойника. Други пък вярват в безсмъртието на душата. Аз лично имам убеждението, че няма как човек да умре „изцяло” или „напълно”, не, ако беше така, тогава всичко губи смисъла си и се обезсмисля. Тогава нямаше да има смисъл и да се живее. И животът щеше да бъде излишен. Както и да е. Никой не ща да убеждавам в каквото и да било. Нека всеки сам да разбира нещата както си иска. Аз обаче съм убеден, че безсмъртие има. Не е възможно да няма. Не мога, разбира се, да съм сигурен в това.

Е, един ден ще разбера всичко, дето се казва, „от опит”. Но ако има „пълно умиране”, тогава и това не може да се разбере. Щото няма да има кой да го разбере. Това би означавало, че всичко е мрак, щото душата е това: светлина. Има ли светлина след смъртта ни? Не знам. Но няма как всичко да стане непрогледна тъмнина, всичко да потъне в абсолютен мрак - и то само по причина на това, че съм умрял. Че мен, видите ли, "вече ме било нямало". (Не съм толкова важен, че върху мен да се крепи целия свят.) Това не е възможно. Душата е искрица, която не гасне. Която нищо не може да загаси. Огънче, който не гасне. Много специално огънче е душата. Да, много специално…

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров Преследване на времето: Изкуството на свободата, . изд A & G, 2003 г., разм. 21,5 / 14,5 см, мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр, 8.00 лв... Книгата говори за "нещо", което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда "добре познато", съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се "съобразяваме", но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време? почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга "поглежда" в скритото "зад" мълчанието ни - за Времето, живота, свободата.

Добави в Svejo