Преди около седмица занесох някои от моите новоизлезли книги и ги подарих на Народна библиотека "Иван Вазов". Възползвах се от посещението си и помолих да ме информират кои именно мои книги ги има в техните фондове. Понеже един човек ми беше казал, че търсил някоя моя книга, а пък не могъл да получи нито една от моите книги не могъл да получи за четене в дома си - казали му че или били взети, или ги имало само в един екземпляр, та по тази причина не се били давали за четене в домовете. Причината за това е, че издателството, което издава книгите, е длъжно да внесе в Народна библиотека в София от всяка издадена книга определено количество екземпляри (депозит), които след това биват разпределени по другите библиотеки; е, това явно не е било направено за някои от моите книги. Информираха ме от кои мои книги по колко екземпляра имат и дали могат да са достъпни за четене от читателите. Обещах да занеса още екземпляри от ония мои книги, от които в Пловдивската библиотека има само по един екземпляр; днес си изпълних обещанието. Връщайки се в къщи открих, че вече се е получило това благодарствено писмо от библиотеката. Е, запазвам го, публикувам го и в блога - като факт от живота ми. Живот на един, така да се рече, български интелектуалец.
Връщайки се от библиотеката се сетих, че трябва да внеса ежемесечната вноска на моята застраховка "Живот", която имам към една застрахователна компания (от 7-8 години вече). Докато бях на работа тази вноска се внасяше автоматично, но сега откакто съм уволнен, ми се налага да ида в банката и да внасям вноската за застраховката си лично, на ръка. Е, наложи се да изтегля последните пари от социалното си обезщетение на безработен - през този месец дойдоха последните пари от обезщетението за безработица, с което живях през последната година откакто ме уволниха. Оказа се, че като изтеглих 60 лева (вноската за застраховката ми всеки месец е 52.28 лв.) в дебитната ми карта останаха нищожни пари. Е, като удостоверение на този факт сканирах бележката от банкомата: да регистрирам факта, че днес, 2 юли 2015 г. оставам без всякакви средства за съществуване. Внесох парите за застраховката си. Умът ми не го побира как оттук-нататък ще оцелявам и ще живея до произнасянето на Върховния касационен съд, който се надявам да отмени заповедта за моето уволнение и да ме върне на работа; разбира се, ВКС може да се произнесе и иначе, но това е друг вариант, за който сега не ми се мисли (тогава ще трябва да се обърна към Европейския съд).
Та такива работи. Преди две години, пак през лятото, пак благодарение на милостта на директорката на ПГЕЕ-Пловдив, аз също останах за три месеца без средства за съществуване, тогава бях в болнични, които ми даваха за възстановяването ми след тежка операция; тя тогава има добрината да обжалва болничния ми лист пред ТЕЛК (!) и по този начин предизвика тежка процедура, по време на която - за три месеца! - останах без никакви средства за съществуване. Е, оцелях някак, ала трудно, след това се върнах на работа, а пък няколко месеца след това въпросната администраторка просто ме уволни. И по тази причина днес съм в ужасно унизително положение. Не мога да си търся друга работа в сферата на образованието едно че няма свободни работни места по моята специалност (философия), и друго защото бях уволнен по параграф, благодарение на който фактически съм лишен от преподавателски права, знаете, тя ме обяви за "пълен некадърник", за "абсолютно негоден за системата", "цялостна липса на качества да бъде учител" и пр., тия неща пише в одиозната ми заповед за уволнение. Както и да е. Такива работи. Ще мине някак и този период, но ето, сега е трудно, ще видя как ще се оправям. То скоро ще се разбере...
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...
Няма коментари:
Публикуване на коментар