Представена публикация

За всички, които се интересуват от моите коментари, беседи и от дискусиите, в които участвам!

Съобщавам, че всеки, който иска да следи моите всекидневни коментари и анализи, може да го прави като посещава редовно моята страница във фе...

четвъртък, 1 октомври 2015 г.

Човешката душа е страшно болна когато е загубила солидните си нравствени и духовни ориентири и опори


Тази сутрин нямам време за сърфиране и четене из интернет, бързам да сядам да пиша още със ставането - понеже ми се яви една идея, за която горя от желание да я споделя. Много ми е интересно как тя ще ви прозвучи. Но преди това искам все пак да каже нещичко в своя дневник, вчера ми се случи нещо доста интересно, което не мога да пропусна да отбележа в дневника си. Многозначително е това, което ми се случи. Две много показателни случки. Ето, почвам първо с тях.

Сутринта рано съм на автобусната спирка, където група предимно учители (работещи в училища по селата и в самия Раковски) чакаме автобуса по посока на гр. Раковски. По едно време до мен се приближи един човек горе-долу на моята възраст (забелязал го бях че пътува всякак сутрин с автобуса като мен), попита ме дали аз съм водещият на предаването "На Агората..." по Пловдивската обществена телевизия. Гледал бил предаването, много го харесвал, считал, че поставям много полезни теми, че върша добра работа. Заговорихме се. Човекът се оказа че е не учител, а аптекар, работи в аптеката на близко село. Пристигна след малко автобуса и продължихме разговора си в него. Поговорихме си чудесно.

Човекът ме помоли следното: предвид страшната нравствена катастрофа, която преживява страната ни по негова (и по моя) преценка по-често да поставям в предаването теми, свързани с вярата в Бога. Той каза ласкави за мен оценки, които много ме ентусиазираха, а именно, че съм бил имал редкия дар да убеждавам, да изразявам сложни мисли по достъпен, прост, ала въздействащ върху душите начин. И в тази връзка отправи към мен настоятелно искане: да говоря по често за вярата в Бога, която е спасителния път за укрепване на душите. Защото дава най-здравите духовни опори на човека. Човекът ми разказа своята лична история: как като е дошло голямото страдание е бил на ръба на провала и на отчаянието, но как благодарение на вярата в Бога е укрепил силите си, спасил си е душата, съхранил си е живота и е погледнал на него със съвършено други очи. Много ме впечатли и ме развълнува това, което този човек ми каза по своя си начин. Този човек излъчваше благост - и една съвсем естествена, омиротворяваща духовност. Обещах му според силите си да работя в тази посока - понеже и по моето убеждение този е пътят. Само автентичната вяра в Бога може да укрепи духовно нашия народ. Казах му, че от много години, преподавайки философия (и етика, и психология) на младите, съм се стараел да не отбягвам въпросите за вярата в Бога, напротив, да има отдавам подобаващо внимание. Говорихме и за потребността от въвеждане на предмет религия в училищата. Като дойде спирката му човекът ми пожела хубав ден и си слезе.

Този разговор наистина силно ме впечатли, аз съм такъв човек, че търся винаги някакъв по-значим смисъл в случващото се в живота ми, в ежедневието. В училище през същия вчерашен ден обаче ми се случи още една случка, за която искам да разкажа. Тя добре се свързва с току-що разказаното. Нима е случайно че в един ден ми се случиха тия две неща? Но първом чуйте за втората случка.

В едно от междучасията пред отворената врата на учителската стая забелязах... млад католически монах, нали знаете как се обличат, с въже на кръста, не мога сега да ви кажа за кой точно орден е характерно това монашеско одаяние. Аз вече бях виждал католически монах от прозореца на автобуса, пътувайки през този град, в който има много католици, но отблизо такъв не бях виждал. В същия миг един от колегите дойде при мен и ми предложи да ме запознае с монаха, понеже той бил много интересна личност, при това имал, представяте ли си, философско образование (!) като мен, често идвал в училището, имал предложения за някои възможни общи неща между двете институции, училището и църквата (манастира, в който служи). Разбира се, съгласих се, взех си дневника за следващия час и във фоайето ме запознаха с отец... (ха сега де, не обърнах внимание и не запомних името му, ще ви кажа името му съвсем скоро!) от Полша, да монахът е поляк, но говори добре български, две години вече е в България. Понеже звънецът би, почнахме разговор по коридора, той тръгна да ме изпрати до класната стая и да си поговорим по пътя. Оказа се, че с този монах се разбираме от половин дума за всичко, той наистина е много приятен събеседник, много силно се впечатли като му казах, че съм учил навремето в Санкт Петербург, че там съм общувал с полски студенти (тогава беше времето на "Солидарност"!), каза ми, че има философско образование, което му дава пълните преподавателски права (!), ето тази общност в интересите ни сближи за няколко минути. Излишно е да казвам колко приятно говори на български младият духовник, какво очарователно духовно излъчване има, много е слаб (първият католически монах, когото видях в Раковски, беше доста едър!), още от първия момент като го видях мигновено си спомних за отец Ередия от филма "Осъдени души", макар че не си приличат буквално-физиономично, но си приличат същностно, вътрешно, което е още по-важно, разбира се! (Новият ми философски и духовен познат е със светла коса и със сини очи, за разлика от отец Ередия от филма, артистът, който играе тази роля, също обаче е поляк.) Тъкмо стигнахме до класната стая и започнахме да се уговаряме как и кога да се срещнем да си продължим разговора, когато на самата врата се случи нещо изключително интересно, за което искам непременно да ви разкажа. Силно съм впечатлен, даже съм поразен от това, което се случи, нямам друг изход освен да ви го разкажа.

Учениците видяха с кого разговарям и се оказа, че някои от тях познават отеца - и дойдоха да го поздравят. Поздравиха го с изключително уважение и респект. Той, разбира се, обмени няколко радушни думи с тях и погледна в класната стая, оттам и други ученици го приветстваха, той също ги поздрави усмихнат. В този момент учениците започнаха да му задават въпроси и да го молят да остане малко. Аз с интерес гледах сцената. Обмениха си няколко думи, но учениците явно искаха още да поговорят със свещеника. Усмихнат, отецът ми каза: колко са тихи във вашия час, браво, иначе обикновено много шумят; аз репликирах, че и при мен в предишните часове в този клас имаше доста шумни ученици, но ето сега всички се държат иначе, предположих, че заради него се държат толкова добре. Обстановката в негово присъствие наистина стана коренно различна. Свещеникът попита какъв час ще имаме, отвърнах че часът ще бъде по етика, казах му, че ще ми е приятно ако иска да остане. Учениците настояха да не си тръгва. Той мигновено постави въпрос и се отпочна диалог с учениците, разказа, че бил мисионер в Африка и разказа накратко една много интересна история (друг път може да ви я разкажа, чудесна и много поучителна история разказа накратко, с което часът фактически започна); учениците го слушаха кажи-речи с отворени уста, с неподправен интерес. Въздействието му над тях сякаш е магнетично.

След твърдо настояване от страна на учениците (те просто не го пуснаха да си тръгне!) отецът седна на един чин заедно с ученици и часът продължи. Аз разказах някои неща, почна се обсъждане, свещеникът внимателно слушаше и насърчаваше учениците да се изказват. Часът мина неусетно. Забелязах, че той на няколко момента имаше силно желание да се изкаже, но даде приоритет на учениците да се изказват, след часа ми заяви, че много му било интересно да чуе какво говорят учениците, как ще реагират на втория казус, който поставих (разказах им една индийска сутра и помолих за тяхното тълкуване). А първият ми пример беше за т.н. "давещо се дете", принадлежи на Кант. Темата беше за това що е човешка нравственост. Не е имало в часа никаква "религиозна пропаганда", казвам това ако някой таваришч рече да се заяде с мен и дори да ме обвини, че съм направил страшно нарушение на законите като съм поканил колега-философ (вярно, облечен в монашески дрехи, но това няма кой знае какво значение) в час по философия в светско българско училище. Има хора всякакви, затова казвам тия неща.


Свещеникът много силно се впечатли, че с учениците миналия час сме обсъждали нравствен казус по романа на Достоевски "Престъпление и наказание". Аз върнах им писмените работи по тази тема (правени заради т.н. "входно ниво") и изразих констатацията си, че е поразително колко много ученици са "влезли в капана", който Достоевски поставя, а покрай него и аз им поставих, задавайки им въпроса: "Правилно или неправилно е постъпил Разколников - убива бабичката-лихварка, отнема един живот, и то живота на стара, тежко болна, зла, нещастна, не знаеща за какво живее жена-скъперница, същински човешки урод, която скоро и сама ще си умре, но я убива с една толкова похвална, благородна и добра идея: да спаси живота на стотици млади, бедни, болни, заслужаващи да живеят хора, т.е. за да възстанови поруганата справедливост?!". Почти масово учениците твърдо отговарят: да, правилно е постъпил Разколников! (Монахът силно се озадачи от тия резултати и не скри разочарованието си!) Много рядко някой ученик се усеща и казва: как така да бъде оправдано едно убийство, не, това не е правилно, така не може! Заключих, че тия резултати ми показват, че в днешно време наистина има жестока потребност от обсъждания по нравствени - човешки и философски - теми; щото човешката душа е страшно болна когато е загубила солидните си нравствени и духовни ориентири и опори.

Като свърши часа си поговорихме с отеца в коридора, казах му в кои дни съм в Раковски за да знае и да можем да се срещнем пак. Поканих го да участва във воденото от мен телевизионно предаване, обеща да попита игумена си и като му разреши, ще дойде. Наистина е много приятен събеседник, изключително приятен и като човек е този монах. Това исках да ви разкажа, тази е втората случка от вчера. Стигнахме с отеца до общ извод на раздяла: няма нищо случайно в този живот. Ето, мен "вятърът ме отвя" тъкмо в Раковски, защо ли?

Сега е моментът да разкажа онази история, случила се в Африка, която отецът разказа между другото на учениците. Той заяви, че иска да пише книга, в която да разкаже разни преживени лично от него случки (още не знае, че аз също съм автор на много книги, за това не е ставало дума изобщо). Пътувал по света и много видял, много преживял. Струва ми се, че е под 30 години, съвсем млад явно е станал монах и мисионер. Ето случката, мисля, че няма нищо лошо в това, че (пре)разказвам негова история; правя това, защото е доста поучителна, нека повече хора да я прочетат.

В някакво село в Африка имало доста странен и дори направо лош шаман. Имал пълна власт над местните хора, правел си каквото му скимне с тях, общо взето държал се подобно на нашенска типична мутра. Примерно веднъж извикал някакъв селянин и му казал, че иска дъщеря му за своя жена; човекът отвърнал: "Как така, не бива, не я давам?! Моля те, недей прави това!", но оня не отстъпвал. Нещо повече, казал му, че ако не доведе дъщеря си при него до три дена, ще направи магия, благодарение на която и двамата, и селянинът, и дъщеря му ще умрат. Силно уплашени, селянинът и дъщеря му отишли в местната духовна мисия, отишли при монасите-мисионери. И те им казали едно нещо: в тия три дни да се молят на Бога! Нищо друго да не правят освен да се молят Бог да им помогне в ужасно тежката ситуация. След три дни молитви станало така, че не те, а... шаманът умрял! Тези хора, баща и дъщеря, благодарение на молитвите си, били спасени. Това нима не е чудо?

Младият монах заяви, че по време на живота си е виждал много чудеса. Бог постоянно прави някакви чудеса, друг е въпросът, че ние обаче не ги забелязваме, не ги осъзнаваме като такива. И има също така и нещо друго: ние не се молим на Бога, все не намираме време за молитвено общение с Бога. Толкова сме забързани за някъде, че съвсем не намираме време, в което да се обърнем към своя Създател с няколко молитвени думи. Примерно седмично да отделим поне един час, само един час за молитва към Бога. Моля ви, не ви питам за да ми отговаряте, защото това е нещо съвсем лично и съкровено, но колцина от вас през изминалата седмица са намерили и отделили поне един час за да се обърнат с молитва към Бога? - ето така постави въпроса си този монах. Обикновено отговаряме: никой не е намерил такова време. Все нямаме време. За всичко друго имаме време, но за това - не! А Бог въпреки това много се грижи за нас, но ние и това не можем да разберем и да го оценим. Което говори много лошо за нас. Това го добавям от себе си.

Ами това е. Сега имам да пиша нещо друго, оказа се, че тук вече е неподходящо да прибавя онова, което бях замислил. Този текст ще си остане нещо самостоятелно, другото ще го пиша също на отделно място. Да не се получи смесване. Ами това е засега. Това исках да ви разкажа - поне силно ме впечатлиха тия две случки във вчерашния ми ден. А аз, знаете, в дневника си пиша за всичко онова, което ме е впечатлило и развълнувало по някакъв начин. Не мога да скрия тия две случки от вас, воден от някакви глупави подбуди. Не съм такъв човек. Хубав ден ви желая! Ако все пак се позамислите и започнете да отделяте малко време за общуване с Бога чрез молитва, мисля, че няма да сгрешите, но това вече си е ваша съвсем лична работа. Не е моя работа да ви се меся в това. Вие сами си решавайте. Аз за себе си тия неща вече съм ги решил. Това, че съм философ и учител съвсем не ме задължава да бъда... е, да не казвам какъв точно. Щото съм и човек - между другото. И искам да си остана такъв. Държа да си остана такъв. За вас не знам как стои този въпрос. ОК, до скоро!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

11 коментара:

Анонимен каза...

Колеги от инспектората крайно време е да се задействате и да предприемете строги мерки срещу новото нарушение на тоя Грънчаров който си мисли че може да си прави всичко каквото иска и да нарушава всички закони в тази страна. А в случая той наруши самата Конституция и си го признава сам! Вземете мерки колкото се може по-скоро от името на разтревожени родители настоявам за това!

Анонимен каза...

Много хубаво написано, защото е искрено! А младият монах е известен и в Пловдив. Ето така се предават по интересен начин знания на младите хора. Защо винаги в клас да е все един и същи учител? Защо да нямат срещи и с други хора? За тях това винаги е интересно. И какво драги г-н Грънчаров, това че попадна в Раковски може би е много по-добро отколкото да бъдеш в ПГЕЕ-Пловдив? На добър час!

Парпулов

Анонимен каза...

Винаги има на какво да се засмееш. Мисля, че е добре да поканите сега "бдителния другар", един ходжа и един равин, които в три последователни учебни часа изложат пред учениците възгледите си. Не мисля, че мненията на католическия монах, ходжата и равина ще бъдат кой знае колко различни, защото, както и вие сте убеден, ние вярваме в един Бог, като се молим в различни по обстановка и име молитвени домове. И накрая една китайска мъдрост:

"Хората хвърлят камъни само към дърветата с плодове". :-)

Radomir Parpulov

Ангел Грънчаров каза...

Да, бдителният другар или другарка е голям шегаджия и редовно разведрява духовете с изцепките си. :-) За което сме му много благодарни... :-)

Анонимен каза...

Бдителният другар се обръща към началствата от блога на Грънчаров.Как пък е разбрал че те от тук ще прочетат прошението му и защо не се е обърнал директно където трябва, " родителя"?
Изглежда всички се събират тук да четат всеки ден: другари, инспектори, директори, колеги, а може би и Г-н Министъра Танев.Това е за да видят следващите му ходове и да вземат предпазни мерки евентуално -ето инспекторката се опитала да го омилостиви на методическата сбирки, та да се откаже да предизвиква дебати. Говорила за нужда от диалогичност и дебати в часовете по философия, а човекът, който практикува това ежедневно го обявява за некадърен!Няма да пиша коментар по въпроса, г- н Министър, той Г- н Грънчаров ви посъветва вече откъде да започнете реформите. От горе надолу.
А останалите неканени читатели на блога, защо толкова се страхувате от Грънчаров, та следите какво става?
Мария Василева

Анонимен каза...

Бдителният другар се обръща към началствата от блога на Грънчаров. Как пък е разбрал че те от тук ще прочетат прошението му и защо не се е обърнал директно където трябва, " родителя"?
Изглежда всички се събират тук да четат всеки ден: другари, инспектори, директори, колеги, а може би и Г-н Министъра Танев. Това е за да видят следващите му ходове и да вземат предпазни мерки евентуално- ето инспекторката се опитала да го омилостиви на методическата сбирка, подмазала му се,та да се откаже да предизвиква дебати. Говорила за нужда от диалогичност и дебати в часовете по философия, а човекът, който практикува това ежедневно го обявява за некадърен! Няма да пиша коментар по въпроса, г-н Министър, Грънчаров ви посъветва вече откъде да започнете реформите. От горе надолу.
А останалите неканени читатели на блога, защо толкова се страхувате от Грънчаров, та следите какво става?
Мария Василева

Анонимен каза...

Ангеле, когато Бог вижда, че се съмняваш дали това, което чувстваш е наистина неговата воля, той изпраща потвърждения от втори и трети източник, от най различни места и хора. Радвам се, че ти получи 2 потвърждения.
Мария

Анонимен каза...

Не за първи път се срещам, с меко казано, неадекватни и злобни коментари на Ваши публикации. Причината да напиша този коментар е поредната, силно въздействаща и актуална тема, която поставяте. Едва ли това е първият католически свещеник дошъл в България, с толкова силно и едва ли не харизматично излъчване, владеещ добре български (казвам го като чипровчанка, макар че в Чипровци официално католици няма след 1688 г.). Същевременно се питам дали сред останалите две по-многочислени вероизповедания в България подобни личности са толкова рядко срещани или направо липсват? И защо? Защо на нашата БПЦ все някой друг и е виновен, и така или иначе не успява да привлече младите (а и не само) и да се превърне вморален коректив? Дали част от вината не е и в "миряните"?

Vanya Georgieva

Ангел Грънчаров каза...

Няма нищо, свикнали сме... :-)

А защо липсват подобни личности сред другите по-масови вероизповедания аз не мога да кажа. Хубав въпрос поставяте. Ще мисля по него.

Анонимен каза...

Навсякъде има добри хора - отец Иван от Нови хан, дядо Добри, отец Николай от "Покров Богородичен" - София, и още, и още. Но това са скромни хора, вършещи доброто си дело без да го афишират. Бог да ги закриля!

Radomir Parpulov

Анонимен каза...

Прав сте, но посочените от Вас - не само свещеници - са по-скоро изключение. А аз имах предвид тенденция, но за мое съжаление, при католиците.

Vanya Georgieva