Под публикацията със заглавие В училищата тече някаква дива анархистична революция, при която властта преминава в ръцете на вилнеещата, неуправляема и отдадена на простотии ученическа тълпа вчера се наложи да публикувам под формата на коментар началото на нещо като разказ за неща, които са ме впечатлили във вчерашния ден; понеже имах малко свободно време през деня опитах да пиша на таблета си, а с него може да се пише (макар и доста бавно) само коментар, с него не мога да пиша направо вътре в блога си. Понеже започнатото там не можах да го довърша, сега тук отделно ще го препубликувам и ще добавя още нещичко; но тъй като има и един друг коментар, който ме предизвика да отговоря, ще сложа и него, така ще поставя и някои важни въпроси, заслужаващи по-сериозна дискусия:
Анонимче каза: Учителите не трябва да забравят, че си остават просто служители на държавна заплата. Който плаща, той поръчва музиката, нали така? А плаща народа, нека получи желаното.
Ангел Грънчаров каза: А какво, собствено, желае народът? И може ли народът като цяло да желае едно и също нещо? Или едни части на народа желаят едно, а други - съвсем друго? А интересът на народа може да се дефинира според мен ето как: пълноценно развитие на всяка една личност, създаване на условия за разгръщане на личностния потенциал на всяка една личност. Тоест да се реализира идеята за едно качествено образование. Ето как интересите на личността и общността съвпадат. Този, който плаща, трябва да създаде условия за изява на учителите. Апропо, да наричате учителите "държавни служители" е голяма обида за тях. Учителите са духовни мисионери, те са духовни водачи. Който учител допусне да се превърне в държавен служител, той е изменил на мисията и на задачата си. Такъв е дезертирал от призванието си. Той работи срещу интересите на възпитаниците си, а и срещу интересите на народа си.
Понеже искам да напиша нещо, но съм с таблет, налага се да го напиша тук, като коментар в блога. Струва ми се интересно и затова бързам да го запиша.
Отец Артур днес пак дойде в училището. Така се казва младият полски католически монах, с когото се запознах вчера. Оказа се, че манастирът им с намира до училището, на две минути път пеша! Чудесно е тази близост на две велики духовни институции - каквито са училището и църквата. Поговорихме си малко и той изяви желание да присъства "като ученик" (това специално го подчерта!) в моя час, много обичал философията и етиката. Напълно го разбирам, той е завършил философия и има нужда от среда, от общуване с философски мислещи хора. Аз също имам такава нужда.
Та отец Артур дойде в два мои часа днес, седеше на последния чин и най-внимателно слушаше. Когато веднъж учениците го помолиха да каже нещо, попитаха го какво мисли по един въпрос, той деликатно им обясни, че предпочита да слуша как те мислят, интересно му е това, сиреч, изобщо не злоупотреби с възможността да повлияе на учениците с думи. Или с проповед. Но присъствието му се усещаше и влияеше много благотворно на атмосферата в часа. Получи се доста хубав час. Много ученици се изказаха.
Монахът внимателно слушаше и с усмивка ги насърчаваше да мислят и да говорят. Изказа се в този час само веднъж - когато стана дума за човешката съвест. Сподели разбиране за съвестта на някакво племе от Южна Америка, от Амазония. Тези диваци уподобявали съвестта с... триъгълник с остри ъгли, който се намира вътре в гърди ни. Когато човек направи нещо лошо, триъгълникът се завърта, наранява човека отвътре и той изпитва болка. Когато обаче човекът често почне да прави злини, триъгълникът започва да се върти бързо, тогава един вид той придобива тренинг - и вече не усеща болката. Сякаш съвестта е умряла. Интересно изказване направи отец Артур. И уместно.
После ходихме заедно и в час по психология. Нямам време сега да пиша за него. Със свещеника дойдоха и трима 12-токласници, които, кой знае защо, чакаха в началото на часа пред вратата и ме помолиха да ги допусна в час, искали да присъстват в часа и обещаха да се държат съвсем прилично; те наистина много внимателно слушаха урока и обсъждането. Не знам точно защо пожелаха да дойдат (може и да е заради някое момиче?). Отец Артур по едно време си тръгна.
Ето дотук съм писал на таблета (на места редактирах малко написаното и поправих някои грешки). Сега ще продължа накратко за да довърша разказа си.
Този 9-ти клас, в който влязохме заедно с отец Артур, е доста шумен, те са учили миналата година като 8-ми клас в училището и психологическата обстановка в него е тежка. Масово учениците си приказват, разсеяни са и не се привикнали да се вслушват в това, което учителят говори; налага се много често да им се правят забележки. Като направиш забележки на една групичка бърборковци, от другата страна на стаята почват да бърборят други. Какво ли не опитвам за да потръгнат работите. Ето, вчера и монахът влезе с мен, и 3-ма 12-токласници, аз обявих, че имаме гости, призовах да се държат прилично, вятър, след три минути се измориха да пазят приличие и пак започнаха да шумят. А в час по психология или по философия е съвсем невъзможно дисциплина и тишина да бъдат налагани по принудителен някакъв начин - просто се разваля обстановката и изчезва настроението. Без настроение - без подобаващата нагласа - не може да се води обсъждане по такива фини човешки, нравствени, психологически, философски теми. У учениците е налице някаква инерция, общо взето винаги в нашите училища учениците пазят приличие (или "тишина") под някакъв натиск - или поне в резултат на нескривано властно доминиране от страна на учителя. Темата е голяма, само мимоходом отбелязвам това. На него ще се върна когато му дойде времето.
Аз на всички мои ученици винаги казвам: ако няма нормална, т.е. приятна човешка обстановка в часа, в който спокойно и свободно всеки да може да се изкаже (и да бъде чут от другите), то никакво обсъждане не може да се проведе, часът по философия ще се провали. А за да има приятна обстановка всеки от класа трябва да спомогне и да допринесе - най-малкото като сам се държи подобаващо. В този 9-ти клас им бях обещал под формата на експеримент да въведем моята "точкова система" за оценяване на учениците, която обаче изисква някои сериозни промени най-вече в тяхното отношение към работата в часа. И най-вече за нея е потребна спокойна обстановка. Ако няма спокойна обстановка тогава никакво "либералничене" е невъзможно, тогава се връщаме към традиционната система на "преподаване-изпитване", когато вече не решаваш сам кога да се изявиш, да кажеш нещо и пр., а учителят обикновено решава това. При този втори вариант никакво свобода няма, а има един дирижиран авторитарно от учителя час. Те първоначално обещаха да положат усилия и да опитаме с "точковата система" (за да проверим дали ще проработи), но след като още в първите часове се видя, че много ученици се държат "по старому", аз развалих споразумението ни и даже изпитах няколко ученика, на двама, които отказаха да ми отговарят, се наложи да пиша дори двойки. И сега с интерес наблюдавах какво ще кажат. Като ги попитах имат ли въпроси, мълчаха, но този въпрос явно ги вълнуваше. След мое повторно поставяне на въпроса за обсъждане, те ми заявиха, че искали отново да опитаме да видим дали "точковата система" ще проработи.
Аз се бях увлякъл в това обсъждане и на забелязах, че в това време някакви ученици започнали да правят... снимки на отец Артур с телефоните си. Той забелязал това. Нищо не им е казал, но те са продължили, най-вероятно са му се и хилили по съответния начин. В един момент монахът стана и си тръгна. Извини ми се и на вратата каза на тия същите ученици, които са го снимали:
- И ви моля да изтриете снимките от телефоните си, които направихте!
Само това каза. Аз в оня момент, признавам си, изобщо не загрях какво е станало. Помислих, че той просто се е сетил за някаква работа и му се е наложило да излезе. Не обърнах внимание на думите му за снимките и за телефона. После се замислих и осъзнах какво е станало. Един вид тия ученици успяха с поведението си фактически да... изгонят отец Артур от часа по психология в техния клас. Часът си продължи, взехме нова тема, оказва се, че по моето наблюдение много трудно ще проработи новата методология, за която аз ще пиша допълнително. И в тази връзка решавам да направя ето какво.
Ще им поставя психологически казус за обсъждане и то на тема: ситуацията в нашия клас, как я възприемам, има ли надежда нещата да се променят към добро. Заслужава си да се използват възможностите - все пак това са часове именно по психология! - та да се реши един важен и то практически психологически въпрос, един въпрос, имащ голямо практическо значение за самия клас. Забелязал съм, че учениците са отвратени от теоретизиране и от безкрайните обяснителни схеми, които учителите им налагат. Те са жадни да практически занимания, примерно за занимания по практическа психология. И в най-лошите класове ако се приложи нов, с практическа ориентация подход, ситуацията коренно се променя. Учениците много обичат подобен род занятия, особено когато са под формата на игра и на състезание. И те се отпускат и започват да играят с увлечение. Щом обаче учителят превключи на теоретизиране, интересът отново угасва. (Макар все пак може да се използва прехода и учениците нещичко теоретично да схванат - докато отегчението още не се появило.) Това ще го приложа съвсем скоро тия дни, ще им задам практическо занятие-състезание, ще ви кажа как е протекло. Не вярвам да бъда изненадан в очакването си, но трябва да се провери.
Но е жалко, че нашите министерски програми, планове и инструкции са такива, в тях не просто акцентът е чисто теоретичен, в тях освен теоретизиране и безкрайни, сухи, наукообразни обяснения просто няма, нищо друго и различно просто не е предвидено. Това обяснява защо скуката и отегчението, отвращението на младите от ученето в училищата ни е направо поголовно, е направо масово. Просто предписваният, налаганият от системата подход не съответства на нагласите на младите, не отговаря също така и на техните нужди и потребности. Този "професорски подход" (министерските програми и планове се произвеждат от експерти, за които е характерно това бягство в теоретизирането - защото те са се откъснали изцяло от нуждите и интересите на "живия живот! - това теоретизиране е именно порок и дефект на въпросното "професорско мислене", ако можем да се изразим така. Да, обаче младите, учениците пък и студентите) общо взето нямат тази чисто теоретична настройка, този чисто теоретичен интерес им е направо предимно чужд.
Тук засягам една от основните по моя преценка предпоставки за кризата в образователната ни система, за нейния тотален блокаж. По тази причина младите до такава степен са отвратени от ученето и от четенето - защото системата злоупотреби с този дидактичен, разсъдъчен и обяснителен уклон. Младите обаче имат стремеж да разбират, а не само да споделят натрапени им "единствено правилни" при това наукообразни обяснения; стремежът към разбиране задоволява една чисто човешка потребност от постигане на смисъла на нещата, това нещо (смисълът) голите теоретични обяснения съвсем не могат да го постигнат. В резултат: съзнанията на младите са вече тотално отчуждени и от ученето, и от обречените напъни на учителите си нещо да променят, и от училището, и от образованието, и от познанието, и от четенето, и от мисленето, и от всичко. Виновница за отчуждението на младите от поднасяния им тип "образование" (НЕобразование) е толкова порочната - сякаш е някаква стара блудница - ретроградна и анахронична образователна система.
Спирам дотук. Имам да пиша обещания документ, съдържащ проект с практическа насоченост, който смятам да представя и на институциите, но за него ми трябва повече време. Днес времето ми за писане изтече. Пренасям се на другата си работа - редактирането, подготовката за печат на мои предишни текстове. Животът е интересен и приятен когато минава в работа. Безделието не просто развращава човека, то го и деморализира. Пълно е със зли, с озлобени хора, които са се озлобили по причина на това, че с нищо позитивно не се занимават, по причина на това, че нищо смислено не правят. И злобата идва по причина на това, че се изпълват със завист спрямо ония, които въпреки всичко, въпреки тежестите и изпитанията продължават да работят.
А работата изпълва човека с енергия, тя стимулира подема на творческия му дъх, умножава силите му, облагородява душата му, безбройни, неизчислими са нейните благотворни ефекти. Затова пожеланието ми към вас е едно: работете без да се щадите - и само тогава много ще спечелите! Който работи упорито и всеотдайно няма да се размине с успеха. И успехът му ще е истински - и заслужен. Да му мислят в този живот калпазаните и завистливите - не допускайте да бъдете като претенциозните и алчни калпазани! (За власт копнеят най-вече мързеливите и некадърните - щото властта е именно начин за незаслужена компенсация на личностната непълноценност!) Хубав ден, приятен уикенд ви желая! И до скоро.
Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост! (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар