Наложи ми се да мина тия дни покрай пловдивската ПГЕЕ (наричана все още в града "ТЕТ-Ленин"), училището, в което съм работил като учител по философия много години, но бях по най-грозен начин опраскан, бях изпъден от самозабравилата се директорка; запътил се бях по работа в този квартал, е, минах, както обикновено, ме срещнаха ученици, на които съм преподавал през миналата учебна година, преди изпъждането ми. И както обикновено, учениците реагираха при внезапната ми среща, те са непосредствени и импулсивни, ето какво си казахме (пиша го тук, в блога си, защото реакцията им е показателна, говори нещо):
- О, здравейте, господине! Не сме се виждали отдавна, затъжихме се за Вас! С нетърпение Ви чакаме да се върнете, кога ще се върнете!
- Здравейте! - отвръщам на групата ученици, които ме спряха - Ами не мога да ви кажа кога точно ще се върна, не знам още. Води се съдебно дело, съдът ще реши всичко. Вие как сте, как е животът при вас, доволни ли сте от живота? - задавам им ухилен този въпрос, който тия ученици не знаят, че е традиционният въпрос на бившия и сега покоен вече знаменит директор на това училище, Бог да го прости, г-н Паунов почина преди няколко месеца!
- Ами чак пък да сме доволни не съвсем, знаете как е. Скука. При Вас беше интересно! А ще дойдете ли да протестирате отново пред училището? Чакаме Ви да дойде пак на протест.
- Е, аз достатъчно протестирах, много време протестирах, но понеже протестирах сам, понеже никой не посмя да ме подкрепи, не можах да постигна почти нищо. Сега е ваш ред да протестирате. Вие защо не протестирате - или сте от всичко доволни?!
- Господине, как така ние да протестираме?! Та ние искаме да завършим все пак училището. Който почне да протестира, го опраскват - както Вас опраскаха. Честно казано, ни е страх да протестираме. Мълчим си за всичко.
- Знам, разбира ви, така е. Но вас трудно ще ви опраскат, особено ако сте повечко протестиращите. Нищичко не могат да ви направят. Нито един ученик няма да изгонят, щото държавата плаща за всеки ученик, плаща хилядарки, да не са луди да изгонят някой ученик и да си намалят заплатите? - казвам това нещо усмихнат, учениците също се смеят.
- Смятате, че нищо няма да ни направят?! Ами ако училището се оплаче на родителите ни. Ще има наказания, главоболия. Затова си траем. Лошо е, но сме в такава ситуация, заклещени сме. Нямаме свобода, господине, на Вас Ви е лесно, имате свобода, можете да правите каквото искате.
- Ами то и вие имате свобода, ама не го съзнавате. Защо аз да имам свобода, пък вие да нямате. И вие имате, ама не се ползвате от нея. Сами сте се отказали от свободата си. Но това е дълга тема, нямаме време сега да я обсъждаме.
- Да, господине, с Вас е интересно. Сега умираме от скука в часовете по философия. Страшна работа! Карат ни да зазубряме уроците. Няма дискусии, няма спорове, няма игри. Та затова гледайте да се върнете колкото се може по-скоро.
- Добре, ще се постарая да се върна колкото се може по-скоро. Но то не зависи само от мен. Желая ви всичко добро!
- Чао, господине, приятно ни беше! Успех ви желаем!
- Мерси, дай Боже!
Горе-долу такъв диалог проведох тия дни с мои ученици около толкова абсурдисткия "ТЕТ-Ленин", превърнал се вече в нещо като символ на нереформираното, на затъналото в мухъл българско училище. Показва нещичко този наш диалог, нали? Говори нещо. Ситуацията е интересна. Малко нещо се иска за да проблесне искрата на промяната - и да се разгори пламъкът на истинската реформа. Която ние, учениците, учителите, родителите, гражданите трябва да направим, от нас зависи всичко, жалкото е обаче, че мнозинството е толкова заспало, страхливо, бездейно, отчаяно, оплетено в глупави предразсъдъци и прочие. Е, ще видим де, такова предреволюционно състояние не може да продължава безкрайно, иска се малко, за да избухне процесът на промяната; да, революции в нашите условия трудно се отпочва, винаги е било така в историята ни, така е и сега.
Нам ни трябва революционна реформа, трябва ни промяна, която трябва да промени всичко из основи, принципа, парадигмата трябва да се смени, т.е. няма как да избегнем толкова страшното нещо: революцията! (Не се плашете обаче, мирна ще е тази революция, нема да падат глави!) Е, ще има "жертви", ще си отидат ония, които са непригодни за новостите, които пречат на промяната ще им се наложи да си отидат, да напуснат топлите си властнически постове, кресла, кабинети и пр. Това е, ще бъде една славна революция, да, ама по нашия български обичай просто нема кой да я направи! Така е било винаги, нема "луди глави", които да отпочнат революцията, това е българската ни прокоба. Но ще видим де, плачевното състояние няма как да продължи вечно, катастрофалното положение, колкото и да е удобно на някои, ще се наложи да бъде преодоляно. От нас зависи всичко. От това какви сме ние самите зависи, ний сме решаващият фактор. Понеже не си изпълняваме задачата, понеже не сме на ниво, затова и мъртвилото е така кошмарно. Но ето, ний пък работим за промяната всекидневно (и даже и през нощите), налага се някой да свърши неприятната работа.
Толкова. Хубав ден ви желая! Бъдете здрави! С Богом!
Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият „български“ Картаген е крайно време да бъде разрушен…
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...
3 коментара:
Бай Ангеле, бай Тъпунгер, това, че ти си решил да протестираш, недоволен от живота, не означава, че децата са такива тъпунгери като теб, та да ходят да протестират от любов към спорта. Човек протестира, когато има защо, а не защото няма какво да прави. Ти докато беше на работа в училището колко често протестираше?
Неудобно ми е, толкова съм по-млад от тебе, а ги виждам и ги разбирам тия работи, а ти си толкова стар, предполага се, че ги знаеш и си ги разбрал от живота, но ето на, тъпунгер си беше и тъпунгер си остана, още се учиш!
Чудесно е това, г-н Грънчаров, че учениците, на които сте преподавал, са толкова чувствителни, емоционално интелигентни, ориентиращи се спонтанно в проблемите на справедливостта и истината, което явно е резултат от вашето преподаване. Само крайно недобронамерени индивиди могат да си позволят да не забележат това.
Джеки Арон
Рамон Меркадер, не можеш за нищо да ме питаш, не можеш да ми задаваш никакви въпроси, не можеш да правиш никаква опити да разговаряш с мен. Опитай се сам да осъзнаеш защо ти казвам това. Като осъзнаеш, като направиш нужното да си изкупиш вината, едва тогава вече може да правиш някакви опити да разговаряш с мен. Помисли. Държиш се като типичен простак и хулиганин...
Публикуване на коментар