Леки безпокойства около пътуването ми до София днес

Тази сутрин не мога да пиша почти нищичко в блога си: приготвям се за заминаване за София, ще пътувам за участие в предаването на Милен Цветков (виж: Утре, живот и здраве да е, ще участвам в предаването на Милен Цветков по НОВАтв). И друга работа имам в столицата, та затова и се съгласих да приема поканата за телевизионно интервю около битките ми с така войнствените бюрократи за образователна реформа, за промяна на катастрофалната ситуация в българското образование.

Иначе за мен разходите по това пътуване (ще пътувам с автобус, цената на билета голяма за моите възможности на безработен) са непосилни, разоряващи; наложи ми се да взема заем за да пътувам. Най-тежкото в моето положение са точно тия унижения, аз лично обаче се питам: моите мъчители, тия, които се погавриха и ме подложиха на нечувани репресии, тия хора нима не изпитват някакви угризения на съвестта по този повод?! Представяте ли си: да причиниш на един човек такива мъки и унижения, да го подложиш на нечувани гаври и в същото време нищичко да не усещаш, капчица чувство за вина да нямаш, т.е. да продължаваш да си спиш с чиста съвест като младенец, това на вас, уважаеми дами и господа съдебни заседатели за какво ви говори?!

Аз ще се въздържа от каквито и да било квалификации по този повод, но ви уверявам, че няма да се въздържа да не попитам (по време на дебатите по реалната демократизация-декомунизация на отношенията в пловдивската ПГЕЕ-ТЕТ-"ЛЕНИН") въпросните другарки за тия крайно вълнуващи ме като изследовател неща - защото за мен е феноменално че тия дами (да ги наречем все пак така) още не са дошли при мен да ми си извиняват за това, което дръзнаха да ми причинят! (Изобщо този проблем нямаше да ме вълнува ако тези въпросните другарки-дами не бяха учителки, не бяха възпитателки на младежта, но понеже са точно такива - !!! - този проблем ме вълнува в двукратно по-голяма степен!)

Около самия разговор с водещия Милен Цветков нямам безпокойства, въпреки че човек винаги се вълнува - защото в телевизията времето винаги не стига и се налага с малко думи да кажеш най-важното поне, да, но как да подбереш точно това най-важно?! Хубавото е, че няма да бъде участие в някаква дискусия с повече хора, щото у нас, знаете това, в такива дискусии надделяват тия, които са по-нахални и гласовити, а не тия, които са разумни (и възпитани!). Казвам това, щото последния път като участвах в това същото предаване (тогава събеседници ми бяха Божидар Димитров, да, оня същия, вечния, дето е вечно на телевизионния ви екран и едно нахално, направо арогантно плямпало от АТАКА също беше там, имаше и още събеседници, едва-едва успях да взема думата веднъж-два пъти и нахалниците безцеремонно ме прекъснаха още на третата дума! Днес този проблем няма да го има, а с водещия, вярвам, ще се разберем.

Ами това е засега. Ставам от компютъра щото след половин час трябва да излизам. Хубав ден ви желая! Бъдете здрави!

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият „български“ Картаген е крайно време да бъде разрушен…

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров Преследване на времето: Изкуството на свободата, . изд A & G, 2003 г., разм. 21,5 / 14,5 см, мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр, 8.00 лв... Книгата говори за "нещо", което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда "добре познато", съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се "съобразяваме", но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време? почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга "поглежда" в скритото "зад" мълчанието ни - за времето, живота, свободата.

Добави в Svejo