Ученици-шегобийци са заснели... спящият си директор, който ги води на стаж в Западна Европа, а те пътуват с влак, който им служи и за спалня; и са сложили снимката в нета; понеже много хора ми обещаха да ми пратят снимки за книгата ми за г-н Паунов, но не си изпълниха обещанието, помествам тази налична, но твърде странна снимка в нета - като укор за тия, които не си изпълняват обещанията!
Преди няколко месеца, във връзка с кончината на един твърде уважаван от мен човек - инж. Венелин Паунов, бивш директор на пловдивската ПГЕЕ, бивш "ТЕТ", училището, в което съм работил като учител по философия и гражданско образование много години - предложих ние, неговите приятели, да подготвим книга в негова памет, в която да вложим кой каквото може, примерно снимки, спомени, разкази, есета, документи някакви и пр. Предложих идеята си и на настоящето ръководство на това училище (което наследи на поста бившия знаменит директор на нашето славно иначе училище), но то остана изцяло глухо, индиферентно към предложението ми - както и спрямо всяко друго мое предложение, впрочем. Почти никой друг и не откликна на идеята ми, не подпомогна, повечето си замълчаха (някой обещаха да помогнат, да предоставят за бъдещата книга я спомен, а разказ, я снимки, но ето, мина доста време, не изпълниха обещанията си). Както и да е, никого за нищо не виня. Очевидно аз трябва сам да свърша тази работа. Не съм забравил обаче обещанието си.
Тя, книгата за г-н Паунов де, всъщност вече беше написана - тук, в блога; остава само написаното да се събере на едно място всичко написано (аз лично написах доста неща), да се подреди, да се редактира, да се оформи като книга и да се издаде. Мнозина ми казаха, че не бивало толкова да се бърза с издаването на книгата, щото нали знаете, "бързата кучка слепи ги ражда", тази наша поговорка е направо чудесно оправдание за вечното ни туткане, за ориенталското ни нищонеправене, за балканско-кефското ни живуркане-бездействие, за пословичната ни индиферентност спрямо всичко, което изисква да си мръднем поне малките пръстчета - или, о, ужас, да си вдигнем задниците от меките дивани. Аз не че бързам, но пък предпочитам като съм започнал някаква работа, да я доведа докрая, знам, че една книга може да се пише и безкрайно и пак няма да бъде написана както трябва, ето по тази причина е правилно да бъде написана по-скоро, щото отлагането означава, че има опасност изобщо никога да не бъде написана и създадена. Та тази заран станах с мисълта, че е време да завърша започнатото и да издам обещаната книга. А може би пък нейде там, в чистите безбрежни простори на Духа, душата на г-н Венелин Паунов чака това малко признание, този нищожен знак на дължимата ни благодарност спрямо тази бележита личност. Беше време, в което всички направо богоговееха пред "Шефа", хвалеха го, подмазваха му се, бяха му най-близки, да, обаче той падна от власт, излезе в пенсия, стана... "никой", малцина бяха тия, които му останахме приятели, които продължихме да го почитаме, а пък мнозинството си намери... нов идол за обожание, съвпадащ, разбира се, с новия носител на "пълната власт", естествено, кого другиго да обожават вечно бодрите подлизурковци?!
Пиша нарочно така, защо за едно нещо ми е най-свидно: в ерата на Паунов, както нарочно наричам неговото време, в училището имахме най-свидното на един учител, имахме човешко разбирателство, имахме чисти приятелски отношения, имахме най-вече тъй драгоценната свобода, да, в нашата училищна общност тогава имаше една съвсем реално функционираща демокрация; примерно, в кафенето на училището почти постоянно заседаваше един "дискусионен клуб", в който централна фигура беше г-н директорът, човек с жив, шегаджийски характер, който неизменно беше "душата на компанията", който беше невероятно дружелюбен към всеки и всеки умееше да насърчи с добра дума или с незлоблива шегичка; това беше нещото, което от първия момент ме впечатли у този невероятен човек, за мен той си остана най-великия училищен мениджър, когото някога съм срещал; имаше напълно верен, по моите представи, подход към нас, учениците, също към учителите, родителите и към персонала изобщо; всички се чувстваха зачетени като човешки същества, той умееше да щади достойнството на всеки; всички тогава се чувствахме насърчени и дори окрилени за да си вършим работата най-качествено, с ентусиазъм, със пълно себеотдаване; това малцина училищни директори го могат, това, по моето убеждение, е нещо като велико изкуство на управлението на човеци. Още много мога да пиша в този дух, но казах, чини ми се, най-важното в това дълго-предълго изречение. Винаги, подчертавам изрично, съм се възхищавал на невероятното умение на виртуоза г-н Паунов да излиза с достойнство от всяка една, дори и от най-тежката ситуация в училищния живот. Сега искам да подкрепя тезата с един-два примера, които най-напред изплуват в спомена ми.
Имаше един ученик, полуруснак-полубългарин (майка му е рускиня), той и досега си е жив и здрав, нищо лошо не искам да кажа за този млад човек, напротив, желая му всичко най-добро, на когото преподавах "Етика и право" още от първата година на постъпването си на работа в гимназията, в електротехникума, както тогава се наричаше; това стана в далечната сега 2000 година. Та този млад човек, с доста особен характер (аз също имах в началото известни проблеми с него, но после работите потръгнаха, намерихме взаимен подход и се разбирахме, дори в един момент се почувствахме нещо като приятели, сближихме се, искахме заедно да вършим някои работи, да изпълним едни проекти по гражданско образование и пр.), та значи този ученик, някъде мисля вече беше 12-ти клас, изведнъж, ненадейно, направи много сериозен провал: пийнал срещнал една учителка, много авторитетна, уважавана, но строга дама, инженер, която, видите ли, му била писала двойка по своя технически предмет, и младежът в коридора, представяте ли си, я бил... напсувал, държал се отвратително, хулигански и пр. с нея! Не помня подробности, но тази е същината; е, за инцидента трябваше да се вземат някакви мерки, трябваше този ученик да бъде наказан, оказа се, че той бил под влиянието и на някакви медикаменти, абе изобщо доста объркана и сложна история, същевременно ученикът имаше забележителни постижения и изяви в една точна, природна наука, да не казвам точно коя, щото ще разкрия самоличността му, той има прякор, свързан точно с наименованието на съответната наука (по-късно стана и студент в тази област, беше приет без конкурс, ала в един момент се увлече по други неща и заряза въпросната наука). Та иначе добър ученик, талантлив, а да бъде опраскан накрая на обучението си, месец ли оставаше до завършването му, два ли, не си спомням точно; е, този сложен казус трябваше да бъде обсъден и решаван на Педагогически съвет. Проведе се един продължителен, тежък учителски съвет с дълги, изтощаващи дебати, в които много активна беше педагогическата съветничка, г-жа Мина Ветренска, изключителен педагог, психолог, една духовно озарена личност, дългогодишна преподавателка по философия, която аз наследих, заех фактически нейното щатно място. Г-н Паунов в този дебат изобщо не се намеси, а ни остави сами да стигнем до мъдрото, до разумното, до справедливото решение; приехме "твърде смекчаващи вината обстоятелства", взехме предвид и искреното разкаяние на младежа, не го опраскахме, дадохме му шанс да завърши, да вземе диплома, не му отрязахме крилете, въпреки че можехме да го съсипем. Човечността за пореден път надделя. Тази беше и сърцевината на управленския подход на толкова уважавания от мен директор, заслужаващ да бъде възприеман именно като Човек, да, написано с главна буква, изобщо не се... подмазвам, съвсем искрено пиша това. А ето ви сега още една история, което о толкова показателна за напише родни български нрави - и за нашата тъй свидна нашенска родна и народна психология.
Г-н Паунов в един момент се пенсионира, освободи поста си, проведе се (по нашенски, разбира се) нещо като конкурс, спечелен от настоящата директорка, учителка по български и литература (традиционно електротехникума винаги е бил оглавяван от инженер); както и да е, сега сме в по-модерни времена, в които всичко е възможно. Не за това обаче ми е думата. А за един чуден феномен искам да ви разкажа. Ще се опитам да го представя дори малко "художествено", нямам такива умения, философ съм, но какво им пречи да опитам?!
Среща ме един ден господин Паунов (той, милият, в началото идваше почти всеки ден до любимото си училище, така кръвно беше свързан с него, че без него не си представяше живота; седеше сам или с приятели на маса в кафенето и разговаряше най-приятелски с тях, тия разговори очевидно му бяха необходими; по-късно все по-рядко почна да идва, но пак поне веднъж седмично идваше, пак в кафенето, а в един момент и престана да влиза в самото училище); та значи, спомням си, аз се суетях нещо около колата си (тя е възстара и вечно ми дава някакви проблеми) на паркинга в двора на самото училище, идва значи г-н Паунов при мен и ми каза с някакъв особен глас:
- Абе, Ангеле, как е възможно това от теб бе, човече, казаха ми тук едни хора, че си бил писал срещу мен в блога си, бил си ме нарекъл "комунист", "номенклатурщик", обвинил си ме в какво ли не, как е възможното това да направиш бе, Ангеле, точно от теб не бях очаквал това?!
На мен това нещо ми дойде като "гръм от ясно небо", аз погледнах крайно изненадан г-н Паунов право в очите, надявах се да си прави някакъв майтап; не, уви, той беше напълно сериозен, очевидно някакъв мерзавец ме беше оклеветил пред него; отвърнах горе-долу следното:
- Г-н Паунов, как е възможно, не е истина това, нищо не съм писал срещу Вас, нима допускате, че мога да бъда такъм мръсник?! Някой Ви е излъгал, моля Ви, повярвайте ми! Не е истина, не съм писал нищо срещу Вас, кълна се! Ето, ако искате, ще се прекръстя, аз на такава мерзавщина не съм способен!
Даже се разтреперих от възмущение, почнах да се кръстя, почувствах, че г-н Паунов стана в един момент малко неуверен, почна да казва, че бил имал "пълно доверие" на човека, дето ме е наклеветил, ала си личеше, че вече не е толкова сигурен; но си тръгна г-н Паунов обиден от мен, а аз се почувствах крайно чоглаво, не можах цялата нощ да мигна, мислейки кой ли мерзавец е могъл да съчини и да съчини и да изтърси такава идиотщина и лъжа по мой адрес; не можех да се досетя, но мен ме възмути най-вече самия факт, че учител, представяте ли си, е способен на такова нещо. Питах се: а дали пък не са изнамерили някакво мое старо писание, дето да съм казал нещо подобно, но да се го изопачили, аз за "шефа" бях и тогава писал много, но е възможно нейде да съм казал нещо, което да е било много нелицеприятно, знам ли как да се изразя?! Да, писал съм, че навремето Паунов е бил комунист, профсъюзен лидер е бил, но е интересно, че в отношенията ми с него "комунистическо" не забелязвах, беше си съвсем нормален човек, със здрави, човечни, демократични разбирания и ценности, което именно и ми импонираше у него. Щях да се разболея от напрежение, почнах сам в себе си да се съмнявам, аз съм плямпало, пиша какво ли не, но такива откровени идиотщини по отношение тъкмо на шефа да съм написал - силно се съмнявах че е възможно. Ами ако някой от мое име, представяйки се за мен, нейде в Мрежата ако е написал нещо против шефа - за да ме дискредитира, за да ни развали отношенията, за да предизвика скарване между нас, за да престанем да си говорим даже?! Майчице, какви подлеци имало на този свят?! Чудех се какво да правя, но реших да чакам нова среща с шефа и да поискам да поговорим отново по казуса.
Срещнах го, чувстваше се, че той вече беше някак си дистанциран от мен, нямаше я предишната сърдечност и приятелско отношение, това мен ме попари окончателно; почувствах се пълен мерзавец, много ме угнети това, а не съм човек, който да иде да нахалства и да се оправдава; нахалството е много чуждо качество при мен. И известно време си страдах безмълвно, само веднъж като се заговорихме с г-н Паунов го помолих само да се запита: а този, който е лиснал такава голяма кофа с помия върху мен дали пък е човек, заслужаващ пълно доверие?! Шефът се позасмя и каза: разбира се, не, Ангеле, не се трови толкова, глупости приказват всички, не се кахъри, приятелю, майната му, кажи майната му е се успокой! Но аз се чувствах крайно гадно, щото трябваше да доказвам непричастност към нещо, от което което органически се отвращавам, именно от клеветата и от лъжата. Е, времето лекува всичко, мина време, ний с г-н Паунов си възстановихме предишните дружески отношения, редовно си разговаряхме като се видим, пиехме кафе и прочие. Даже по-късно, като стана така, че аз влязох в остър конфликт с директорката, г-н Паунов много ми съчувстваше и ми помагаше с добра дума и съвет и в най-тежките времена на кампанията срещу мен, която подлизурките на новата директорка подеха срещу моя скромна милост. И бившият директор винаги редовно повтаряше по този повод на всеослушание там, в кафенето на тротоара (кафенето в сградата на самото училище вече ликвидирано!), обикновено пълно с ученици:
- Как е възможно, какво иска тя, директорката, от тебе бе, Ангеле?! Ти за единия хляб си дошъл да работиш тук, как е възможно да ти посяга на хляба, какво е това, не разбирам изобщо?! Как е възможна такава злоба не разбирам?!
И прочие в този дух говореше г-н Паунов, Бог да го прости, рядък човек, да истински Човек беше той! Това е с две думи заключението ми за него. Той с примера си учеше всички нас, и учители, и ученици, и гражданите даже на най-важната "наука" - да бъдем човеци! Тази "наука", прочее, изобщо не се учи, тя е сякаш заложена в сърцата: или си човек, или не си човек, т.е. си някакъв звяр. Човещината е даденост на сърцето и духа на човека, Божествено нещо е човещината, ала злобата е чисто сатанинско творение. Затова и трябва да бъдем снизходителни към тия, които са обзети от демона ли бесовщината на злобата - и на лъжата, на клеветата, на измамата, на подлостта и прочие, тия неща си вървят в комплект.
Спирам дотук. Чат-пат се сещам нови и нови сценки от миналото, ала за всичко не мога да пиша. Даже ето сега се питам: а дали за тази история вече не съм писал и сега да се повтарям?! Напълно е възможно да е станало така. Това за мен е белег, че вече тази книга за г-н Паунов е комай написана - щом има опасност да почна и да се повтарям. Край, спирам с писането. То с думи нима може да се изрази най-важното, което ни грее и топли в сърцата?!
Бъдете здрави! Хубав ден ви желая! Никога не бъдете зли, гонете безпощадно злобата от сърцата си - тя е по-страшна от отрова. А ако някой ви каже, че сте допуснал да причините някому зло - мигом почнете да се каете! Злото най-напред убива сърцето на носителя си, то поразява собственото ви сърце, тъй че: спасявайте се от злото всеки ден, приятели - и го гонете безпощадно от сърцата си! Бъдете добри, това е толкова лесно това, но...
Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият „български“ Картаген е крайно време да бъде разрушен…
Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост! (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар