Без Божията помощ вече щяхте да сте се отървали от мен - и вече щяхте да сте си отдъхнали!

От три дни поради настъпилото застудяване съм при старата си майка в Долна баня (налага се да помагам, даже помощничката й не може да се справи сама когато вали сняг и е студено). Същевременно тук имам възможността да се отдам и на любимото си занимание зимно време: да чета хубава книга до бумтящата камина.

Да, но оня ден, като тръгнах за моето родно градче ми се случи един инцидент, за който искам да разкажа в своя дневник на учителя. Стана такъв опасен инцидент, че ако не беше Божията помощ, вече щяхте да сте се отървали от мен - и вече щяхте да сте си отдъхнали, нямаше да ви се налага повече да ме четете. Ето какво стана, напълно съм сериозен, не иронизирам изобщо.

Тръгнах рано сутринта с колата за да отида до автобусната спирка, която иначе е на 10 минути пеша от дома, но понеже имах за носене две тежки торби, които рано сутрин (в 6.30) не ми се носят, реших да отида дотам с колата (пък с колата и по-бързо ще стане все пак предвижването ми, автобусът ми тръгва в 7.30 от Автогара ЮГ). Отидох с колата (почаках я преди това да поработи малко за да загрее), но се оказа, че в района около въпросната спирка в Тракия не можах да намеря свободно място за да паркирам колата; търсих, отдалечих се доста от спирката, което в един момент обезсмисли цялото ми мероприятие да пътувам до спирката с колата. И тогава в един момент ми дойде мисълта да пътувам не с автобус, а с кола до Долно баня, още повече, че в предишния ден (петък) беше един много хубав ден. Какво да правя, в един момент реших да пътувам с колата, парното й беше започнало да работи, вярно, колата ми не е наред, рисковано е да пътувам с нея, но реших да поема този риск, от друга страна понеже колата ми се движи с газ, във финансово отношение пътуването с кола не е по-скъпо от пътуване с автобус - 8 лева в едната посока.

И така, тръгнах с колата, улиците в града бяха пусти, почти без коли, колата ми вървеше добре, в един момент забелязах, че си карам с доста висока скорост. (Пътят обаче беше сух.) Като минах покрай тъмната сграда на училището, в което съм работил 17 години, но преди 11 месеца бях опраскан за втори път (т.н. "ТЕТ-Ленин" или ПГЕЕ) ме обзеха някои мисли, а наблизо има един ж.п. прелез; карах си колата доста бързичко, наближавайки прелеза. В един момент нещо в мен ми каза да намаля скоростта, тъкмо понамалих и видях в здрача, че бариерите на прелеза са... спуснати; да, ама аз бях комай на два метра от тях! В един момент осъзнах, че неминуемо ще се ударя в бариерата, която е направена от доста дебела желязна тръба; въображението ми вече нарисува удара, комай усетих сблъсъка, как тръбата удра предното стъкло и ме шибва право в гръкляна; да, но в същото време съвсем инстинктивно левият ми крак удари спирачката! Е, сам не повярвах, че колата спря само на... една педя от желязната тръба на бариерата! Да, за съвсем малко не се ударих, въпреки че колата поднесе, издаде звук от плъзгащите се гуми; ако не беше тази съвсем случайно дошла ми мисъл на около 30-тина метра преди това да намаля малко скоростта, положително щях да се ударя, а се оказа, че проклетата бариера, хем че е много яка, от дебела желязна тръба е направена, е разположена така, че ако човек с кола с удари в нея непременно... ще бъде обезглавен, стига да кара по-бързо, разбира се. Чудна работа е все пак защо са я направили бариерата от толкова масивно желязо, нима и от по-крехък материал да е направена няма да върши работа?! (А може би е направена нарочно от такъв материал - за да обезглавява направо заспалите шофьори като мен, дето в ранната утрин, в тъмнината, не успяват да видят проклетата бариера?!) Факт е също, че там не е много осветено мястото, аз действително видях спуснатата бариера в последния момент! (Аз може да съм разсеян, но чак толкова разсеян не съм - че да не виждам спусната бариера, стига това изобщо да се вижда де!)

Някаква жена минаваше прелеза точно в този момент, като чу звука от плъзгащата се кола се обърна да види сблъсъка, по очите й се четеше, че има шанса да види как заспял шофьор се самообезглавява от спуснатата бариера. И тя не повярва, че по една случайност успях да спра без да се ударя, а можеше поне стъклото на колата да счупя. И тъй, размина ми се този път. Това дали пак не е чудо, отново Бог направи така, че да оцелея - защо ли? (Аз съм напълно убеден, че тази мисъл малко преди инцидента да намаля скоростта ми е била пратена от милостивия Бог! Аз друго обяснение не виждам. А е факт, че си карах с доста висока скорост, към 70-80 км. в час, но "нещо ми рече" в един момент: "Недей кара толкова силно, намали скоростта, това все пак е прелез!", аз послушах тази мисъл и намалих, това именно и ме спаси!)

Тия мои "доброжелатели", които (да допуснем) се занимават с... правенето на магии (щото силно искат лицето Грънчаров да погине!), или пък поне с крайния си негативизъм към мен излъчват в пространството такава "черна енергия" по мой адрес, че самото битие не може да я овладее, този път могат да бъдат разочаровани, усилията им не се увенчаха този път с успех. Разбира се, този инцидент много ме разстрои, запитах се дали Бог не ми дава знак да се върна, да остава калпавата си раздрънкана кола, да отида пак да опитам да хвана автобуса, помислих малко, но понеже времето вече беше доста напреднало, спрях, отидох до една баничарница - да хапна една топла баничка и да си пия лекарствата, щото бях тръгнал гладен. И там, на баничарницата, продавачката като същински изкусен терапевт успя да ме успокои съвсем, най-вероятно още съм треперел като животно като застанах пред нея:

- Хей, наборе, абе аз откъде те познавам теб, виждаш ми се много познат - ала защо не мога да се сетя откъде те зная?!

Аз й се усмихнах и й рекох:

- Ами аз съм учител, да не съм учил детето ти, знам ли откъде може да ме познаваш?!

Та се замисли малко и изведнъж рече:

- О, сетих се, ти си тоя, дето води онова предаване по телевизията, сетих се, гледам те понякога, да, учителя по философия, дето зла директорка го е опраскала, да, всичко знам за тебе! Защо изглеждаш така уплашен в ранната утрин, накъде си се запътил?

И аз й разказах, че съм тръгнал на далечен път към старата си майка, но съм имал преди миг един ужасен инцидент, за малко да си счупя отново глупавата глава! Продавачката ме изслуша, поговорихме си докато изядох баничката, добра жена се оказа, каза ми някои думи, които ме успокоиха. И след като се прекръстих пак тръгнах на далечния си път. Пристигнах благополучно, слава Богу, пък и колата ми се държа учудващо прилично, работеше като нова!

Такива работи. Спирам, че имам работа, трябва да ставам от компютъра! Бъдете здрави! И много внимавайте като карате кола, във всеки миг може да ви се случи изпитание, отваряйте си очите на четири! С Богом!

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият "български" (т.е. мутро-ченгесарски и кагебистко-руско-путински) Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Добави в Svejo