Ако ви споходи едно по-високо гражданско съзнание, това изобщо няма да ви навреди!

Подписката под писмото на граждани до Началника на РУО-Пловдив и Министъра на образованието и науката (виж: Връщане на работа на учителя Ангел Грънчаров) забелязвам, е събрала цели 50 (!!!) подписа за два-три дена. Много или малко е това? Колко ли изобщо подписа трябва да има такава една петиция, че да има, така да се каже, тежест в очите на управниците, към които са отправени съответните искания? Ако 50 подписа, да допуснем, са малко, колко подписа са достатъчни? 500 може би? Или 5000? Ето такива въпроси си задавам кой знае защо. (За отбелязване е, че инициативната група граждани, изготвила документа, се състои от 27 човека, така че подписалите фактически са 77.)

Интересно е, че в тази гражданска инициатива не посмя (до този момент) да се включи нито един човек (!!!) от училищната общност на ПГЕЕ, нито един учител, нито един ученик, нито един гражданин... Има ли по-убедително доказателство от това за тезата, че в нашето училище цари обстановка на най-див, патологичен страх от тъй отмъстителната авторитарна директорка и нейната разпищолила се свита?! :-) Една малка капчица демокрация да имаше в тази училищна общност и тогава щеше да има известно разнообразие в мненията, но такава монолитна, железобетонна сякаш или направо стоманена (на руски: стальная, сиреч - сталинова!) сплотеност говори само за това, а именно, че в училището властва и господства най-див и примитивен тоталитаризъм! Опровергайте ме де, нека някой да опита да се подпише под подписката - и да видим тогава какво ще му се случи на този безумно дързък смелчак?! :-)

В близките дни някои от инициаторите на този документ, както ми съобщи г-жа Мария Василева, ще занесат разпечатка на своето ИСКАНЕ до институциите заедно с имената на подписалите. Разбира се, няма как всеки от подкрепилите лично да положи подписа си там, на самата разпечатка. Повечето от подписалите не са пловдивчани, някои даже не живеят в България. Ще се изпрати (или занесе) този документ съответно и на самия министър. Разбира се, много е интересна реакцията на въпросните властващи длъжностни лица, макар да не е трудно да тя се предвиди. Ами разбира се, че те ще се престорят, че нищо не е станало - и ще се умълчат. Е, може от "кумова срама" или за да си измият очите да дадат някакъв убийствено скучен бюрократичен отговор от рода на "Благодарим за проявената активност, но понеже поставеният въпрос се разглежда в съда, понеже по случая има висящо съдебно дяло, ние, за жалост, нищичко не можем да направим!". Много добре е известен манталитета на тия длъжностни лица, те с нищичко не могат да ни учудят.

Аз обаче благодаря на инициаторите за това, че ме подкрепиха по този начин, това за мен е обнадеждаващ знак за това, че обществото ни все пак е способно да излезе от тъй убийствената апатия. Въпреки че имам и една забележка, имам една претенция към всеки подписал се. Знаете ли какво щеше да стане ако всеки от тия 77 подписали се беше си направил труда да каже на двама-трима свои приятели за подписката, беше им разказал за скандалния случай и ги беше помолил и те да подкрепят; а пък тази техни приятели бяха "проагитирали" по същия начин още двама-трима свои приятели, съзнавате ли тогава какво щеше да стане?! Разбира се, не е въпросът бройката на подписалите, но все пак това има значение, особено, предполагам, в очите на властващите. На тях е значително по-лесно да игнорират позицията или мнението на 77 граждани - отколкото, примерно, на 700. Е, Слави Трифонов може да събере 3 000 000 подписа, но той е "народен любимец" и "великан на духа", къде ще се мерят с него тия неколцина скромни, но достойни човека, които се възмутиха толкова от скандалната репресия, на която съм подложен вече 7 години (!!!), че ето, инициираха тази подписка - за да опитат да ми помогнат поне малко. За мен е важен преди всичко моралният жест, другото е без особено значение. Разбира се, не вярвам изобщо, че някой от властващите ще се трогне дотам, че ще си загуби съня - или пък ще благоволи да си мръдне поне малкото пръстче, че да спомогне за поправяне на крещящата неправда и несправедливост, на която бях подложен.

На 14 март, след около седмица в Пловдив пък ще се проведе откритото заседание на Окръжен съд, където ще се гледа моето дяло, дялото, което мой милост заведе за отмяна на смехотворната сюреалистична заповед за моето опраскване-уволнение. Ако съдебната зала бъде напълнена с развълнувани от правдата и справедливостта граждани, съдът, разбира се, ще погледне иначе на дялото - в сравнение с очакваната типична ситуация, при която съдебната зала е напълно празна, отчайващо самотна. Е, разбира се, на тия съдебни дела по традиция винаги идва за да подкрепи любимата си директорка само една особа, това е прочутата нейна приятелка Лилия Попова, която не е пропусна нито едно съдебно заседание, също така тя винаги е и свидетелствала против мен. Тя често има също така обичай да се провиква в коридора на съда, че "единствено чистата й любов към госпожа директорката" я водела в съдебната зала. Както и да е, ето ви една мила родна картинка. Гротески колкото щеш в живота ни, не зная дали изобщо ги забелязвате...

А, за малко щях да пропусна и това, че почти винаги в съдебната зала в тия години седи напълно самотен (и сякаш много тъжен) и г-н Радомир Парпулов, инженер, бивш учител в ТЕТ-а, бивш негов заместник-директор; този човек и гражданин единствен почти винаги е идвал в съдебната зала и ме е подкрепял и в най-трудни моменти. Е, на предишните ми дела са идвали (в качеството на мои свидетели) и г-н Венелин Паунов, починалият през миналата година директор на училището, и инж. Калин Христов, и инж. Иванка Топалова-Асса, също учителка от училището, и други (примерно мои бивши ученици) са идвали като свидетели; щях за малко да съгреша спрямо истината като казах, че залата е била винаги съвсем самотна. Но аз лично съм очаквал, може би защото съм идеалист, много по-сериозна обществена подкрепа, ала, уви, обществото ни е "недотам чувствително" (да се изразя по-дипломатично този път!) спрямо неправдата. Нищо де, може пък да настъпят някакви позитивни промени, знае ли човек?

Тежко, брате, се живее... в такава обстановка, да не си помислихте, че ще цитирам Ботев по тази повод, не, моля ви се, сам не разбирам откъде се взеха тия думи, та започнах това изречение с тях. Спирам. Щото ако продължа, може да обидя някой.

Хубав ден ви желая! Бъдете здрави! А ако наред със здравето ви споходи и известно по-високо гражданско съзнание, това изобщо, послушайте ме, няма да ви навреди! До скоро. Все още съм жив и докато това е така, ще ви притеснявам с мърморенето си... като пукна, ще настъпи пълната идилия вече...

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият "Картаген" - имам предвид масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Добави в Svejo