СИМЕОН НЕ Е ЦАР. ТОЙ Е КРАЛ. (Най-краткият политически анализ.)
неделя, 30 септември 2007 г.
Лявата и дясната позиция спрямо учителската стачка
Наистина е много важно да се съпоставят тези две принципно различни позиции, та да се откроят фундаменталните различия между тях. И то тъкмо по един такъв специфичен обществен феномен, какъвто са учителските протести и стачката. Защото щом като едно такова общо взето търпеливо и алтруистично съсловие, каквото е учителството, е предизвикано да предприеме толкова решителни и дори отчаяни действия по отстояване на правата и на достойнството си, то явно са накърнени негови най-същностни и базисни интереси. Което предпоставя и изследователското предизвикателство да се вникне по-дълбоко в случващото се с оглед схващане на неговия автентичен смисъл.В дните на стачката медиите гъмжат от повърхностни и открито манипулативни писания на самозвани "експерти", които дават меродавни, но също толкова и кухи мнения. Няма конкретно да се спирам по-подробно върху този баласт, за да не отежнявам анализа си и заради неговата чистота.
Да тръгнем от това, че учителската стачка е действие по отстояване на някакви колективни или съсловни права. Примерно право на живот, и право на достойно човешко съществуване. По начало това е индивидуално човешко право, ала тъй като хората, упражняващи тази професия, в своята общност се чувстват застрашени, индивидуалното право прераства в съсловно, в колективно. И тъй като учителите си имат синдикални организации, призвани да защищават техните професионално-колективни права, самото явление учителска стачка, и то с искане за повишаване на заплатите, се разглежда като... "ляв феномен". Защото лявото по принцип е загрижено за общности, то игнорира индивидуалното за сметка на колективното. От друга страна пък искането за "преразпределяне", за "социална справедливост", настояването "държавата нещо да даде" на това или на онова съсловие, съдържат в себе си безусловна лява тенденция. Самото очакване държавата да реши тези проблеми на съсловието чрез преразпределяне на общия продукт е ляво по същината си очакване.
Парадоксът обаче е този, че и правителството е ляво, понеже съвсем ляв е министър-председателят, което означава, че лявото стачно искане на учителите би трябвало безпроблемно да бъде задоволено от управляващите, носители на същата лява социално-политическа и икономическа нагласа. Виждаме обаче, че правителството до момента се инати, прави се на разсеяно, а пък левият министър-председател се преструва на... десен, понеже не е склонен току-така да даде повишение на учителските заплати. И лъже най-безсрамно че нямало откъде да се вземе та да се даде. И то при положение, че самият той в програмата на правителството е заложил същите леви лъжливи пожелания и обещания. Ние, впрочем, сме свикнали у нас нещата да са невъобразимо объркани, така че нека за момента да не се чудим прекалено на този външен, но иначе съвсем закономерен парадокс.
Дясната трактовка на исканията на учителите се свежда до принципното разбиране, че проблемът няма да се реши чрез искане за получаване на по-голям дял от "общата баница", а само чрез качествени реформи и промени на самите основи на тази толкова важна социална сфера. Първо десните по начало смятат, че доходите могат да растат само след като се създадат и постоянно се насърчават факторите за растеж на икономиката и на производителността. Защото да има нещо за преразпределяне, то трябва по-напред да бъде създадено и произведено. Ето защо десните политици не насърчават такава психология на "преразпределящата справедливост", а търсят по-фундаменталните причини за всеобщ подем, в резултат на който ще пораснат доходите и на тази жизнено важна социална сфера. Но след като страната кажи-речи вече 6 години се управлява с леви лъжи и обещания (оказа се, че у нас дори и царят е ляв, кажи-речи всички са леви, и опозицията - Атака - също е лява!), то в този момент недостатъчния темп на растеж и дори забавянето му неумолимо водят до ескалацията на такива искания. Поради което лявото правителство трябва да си плати за лъжите, трябва да обере и всички негативи на своята принципно сгрешена управленска стратегия и философия. Затова в този момент десните подкрепят по същество левите настроения на учителите и исканията им за получаване от държавата на по-голям дял от общия продукт. Пак парадокс, но както казах у нас парадоксите са всекидневие.
Левите управници, подложени на такъв ляв натиск от страна на учителството, трябва да отстъпят и ще отстъпят, макар че ще се пазарят като цигани - понеже знаят, че след това и други слоеве ще се надигнат за по-високи заплати. А пък левите традиционно държат високи доходите само на близките до властта или вътре в самата власт прослойки - примерно това на държавната бюрокрация, на полицията и на войската. Това вероятно е рефлекс от предишните години, когато онази система се крепеше единствено на тези привилегировани прослойки. Лявата лъжа - "Гласувайте за нас, ние на всички ще дадем и за всички ще се погрижим!" - тук блясва с цялата си откровеност именно като лъжа. Един вид - ако ми позволите да използвам нещо като метафора - ето сега, в тия дни на учителската стачка, левите ни управници, принудени да приклекнат, та белким бурята ги отмине, без да искат правят така, че иначе лъскавият им костюм да се продере най-безжалостно, поради което си проблясна именно съвсем голият им лъжлив задник.
Десните у нас управляваха в доста кратък период, в който трябваше да решават насъщните и най-нетърпящи отлагане проблеми за реформиране на икономиката, за приватизацията, поради което нямаха възможността да отделят подобаващо внимание на такава деликатна сфера, каквато е образованието. Която, впрочем, изисква много усилия и дързост за принципно преустройство и промяна на самия дух, царуващ вътре в тази по същество духовна сфера на живот. Тъкмо онова дясно правителство на Костов от 1997-2001 г. можеше да пристъпи към отделяне на по-специално внимание на съпътстващите икономиката сфери, и нашият паникьосан избирател избра лъжливия популист Симеон. В резултат на което у нас спряха всякакви реформи, а управляващите се отдадоха на невиждани злоупотреби. Поради което проблемите в образованието ескалираха, а унизително ниският социален и жизнен статус на учителите падна под всяко допустимо ниво. После дойде и мислещата за всичко друго, най-вече за далаверите около еврофондовете, но в никакъв случай не за образованието сегашна тристранна коалиция. Ето защо сега течащата учителска стачка е сигнална лампичка за това, че проблемите на тази сфера вече не могат да бъдат отлагани, ако управляващите не желят да се издънят тотално, към което, както изглежда, най-неумолимо си върви целия развой на нещата.
Та от утре стачката продължава. Учители с всякакви политически предпочитания и ориентации са рамо до рамо в тази борба и са изпълнени с решимост този път да доведат нещата докрай, до победа. Правителството най-цинично мълчи или се опъва, нищо че то е главният виновник да се стигне дотук. Такъв един ирационален инат ще доведе това правителство до неизбежен крах. Страхувайки се от предусещания крах, управляващите ще кандисат и ще увеличат заплатите на учителите - тази е моята прогноза за изход от затегналия се казус. Това трябва да стане през идващата решителна седмица. И с този акт - вдигайки заплатите на учителите - правителството просто ще ускори идването на своя неминуем провал. Което е справедлива присъда спрямо една толкова лъжлива управленска философия, която сама насърчава всички да искат от държавата, а никой да не мисли как да даде нещо на общността.
Проблематичност на човекознанието (2)
Иде реч за водеща тенденция в съвременната култура, която потиска кълновете на едно все пак съществуващо саморазбиране на човека, проявило се особено през последните два века. Културата, която е склонна да игнорира човека, да го “изключва от сметките”, да го пренебрегва и заобикаля като проблем пред самия човек, срещна в тези знаменателни десетилетия съпротивата на една коренно различна култура, която поставя човека тъкмо в центъра на своите търсения, която приема, че без човека всичко друго е лишено от смисъл и значи придобива своите измерения единствено благодарение на човека. Тези две култури или пък “философии”, всъщност екзистенциални нагласи спрямо съществуващото, едва ли могат някога да бъдат примирени, тяхната несъвместимост не позволява това. Опасността обаче е друга: не бива да се допуска да живеем с едно “изкривено съзнание”, което забравя за изключителното място на човека, и което (тъкмо защото се е разрастнало прекалено!) се опитва да елиминира, да задуши противоположната тенденция, търсеща корените на човешкото и внимателна, чувствителна и уважаваща преди всичко друго най-вече човека.
Затова в последните два века съдбата на човека, неговата свобода, истините на съществуването му, времевите хоризонти и историчността на битието, достойно за човека, “страховитите измерения” и дълбините на “прекалено човешкото” (Ницше), дисонансите и жизнените антиномии на вярата в Бога (Достоевски), без която човекът губи смисъла на живота си, спонтанно саморазкриващата се и многолика човечност в нейната истина и в съдбовността й за “битието на съществуващото, наречено човек” (Хусерл, Хайдегер), неутолимата човешка жажда за автентичност, явяваща се квинтесенция на неуморната “воля за живот” (Шопенхауер), коварствата на властта, упражнявана върху всички нас от тайнственото несъзнавано (Фройд) и т.н. са символите и знаците, трасиращи пътя на модерното самопознание и саморазбиране на човека, което имаме като наследство на “духовния кипеж”, свързван с условно наричаното “човекознание” (антропология) в пределите на философията, на близката до нея психология, а също и в полето на изкуството на това време. Това бях особено длъжен да кажа: съзнанието за “революционност” и претенциите за “поврат” са ми напълно чужди. Но моята задача е друга и време е да я уточня.
“Човекознанието”, подобно на всяко друго знание, съдържа в себе си възможността безкрайно да се усложнява, да придобива прекалено абстрактен, в някакъв смисъл и чужд на човека характер. Но хората, изглежда, са устроени така, че малко се интересуват от “теории”. Тях ги вълнува най-вече “годното за живота”, приложимото във всекидневието, “полезното” при употреба. (За си спомним в тази връзка Гьотевото “Суха е теорията, братко мой, а дървото на живота зеленее…”!) В теориите иначе ясните и прости истини, значими за човека (а всички истини винаги са прости, “сложното” съдържа момент на безчестие!), по необходимост губят своята непосредственост и пределната си “понятност” не толкова за ума, колкото за сърцето, поради което наистина стават безразлични за неизвратения човек. Защото заниманията и отдадеността на чистите теории изисква пренастройване на всекидневната и непосредствена човешка нагласа, обслужваща живота, и в този смисъл наистина “изкривяват погледа”, действително са “извратени” - макар че в друг смисъл също са проява на особена човечност, за мнозинството обаче изглеждаща като “нечовечност”, като нещо нечовешко!
Да търсиш истините за себе си в “тежките книги” и в специалните изследвания на прочутите философи и психолози (и особено в плявата на техните посредствени епигони!), не е привично занимание за “обикновения човек” - а такива сме всички ние. Но същевременно сме, както ще видим, уникални и “страшно различни”, индивидуални, неповторими и пр., ние в това си качество придобиваме една парадоксална “обикновеност”: “необикновените”, различаващите се от човешкото, оказва се, са тъкмо “стандартните”, “еднаквите”, “новите хора на комунизма”, “типовия продукт” на социума. “Необикновените” в смисъл на надарените, превъзхождащите другите, талантливите и гениалните, всъщност са такива защото са довели до изключителност споменатата човечност, свеждаща се, повтарям, точно до тази уникалност, т.е. изключителност. Накратко казано, да си човек не е друго, освен да си “изключителен”, различен и пр., т.е., но само в този смисъл, “обикновен”!
Значи известно външно безразличие към достиженията на модерната философска антропология (този термин употребявам съвсем условно) с нейната излишна усложненост и дори “античовечност” е съвсем разбираемо. Не е по силите на всеки, пък и едва ли е и необходимо, да се пренастройва и да третира себе си тъкмо като “учен”, това наистина е нечовешко. Вместо това (нека учените да се занимават със своята в много от случаите самоцелна ученост!) човешко е да търсиш именно ония “пригодни са самия живот” истини, без които съществуването е съвсем невъзможно. Да искаме от всеки сам да открие тези “скъпоценни частички” истина в тоновете баласт на съвременната ученост, е все едно да искаме невъзможното; това също е нечовешко, защо трябва човекът да бъде подлаган отново на такова изтезание?! Това, че знанието е “обременително” (поради което то е непосилна тежест даже и голяма част от учените, изнемогващи от прекалената си ученост!), а също и “суховато”, е нещо, което е безспорно; знанието затова и не е толкова привлекателно за “обикновения човек”, изпитващ иначе дълбока потребност от “житейските истини”, без които съществуването наистина е невъзможно, най-малкото изцяло абсурдно.
Тук обаче има нещо, което е особено важно да се разбере: формата на знанието (за човека или пък за каквото и да било) се оказва неподходяща за изразяване но онова, което особено интересува човека, но в същото време позволява една “съобщимост”, една възможност за споделяне и предаване на постигнатото от човека и касаещото самия него. Езикът на знанието (с неговата често пределна абстрактност, “отвлеченост”, схематичност, “сухота”, “убийствена скучност” и пр.), независимо от предимствата на точността, не позволява да се обхване и изрази тъкмо човешкото. А това е така, защото научността се свежда до пренебрегване на “субективния момент” в порива й към някаква самонадеяна “обективност” и абсолютност. Следователно научният език (а в неговото поле съществува знанието в съвременното разбиране) е склонен да “бяга” от човешкото и субективното, поради което е особено неподходящ в сферата на познанието, “третиращо” човека.
Затова и науките, чиито “предмет” е човекът (антропологията като наука, психологията от позитивистичната насока, “точната социология”, теоретизиращата история, “обективното изкуствознание” и пр.), говорят за всичко друго, но не и за онова, което може да заинтригува “човекът като човек”, т.е. неизбежно изневеряват на задачата си, увличайки се в конструирането на една научна, т.е. нечовешка реалност. Как е възможно, нима не е позор това, че знанието за човека, “правено” при това, да се надяваме, от човеци, е абсолютно безразлично тъкмо на човека?! Същевременно обаче онова, което е истина “за” човека в нейната общовалидност и необходимост, така или иначе трябва да придобие “научна форма”, формата на знанието, на ясно съзнаваното и споделяното “от всички”.
В този смисъл употребявам думата човекознание, като при това, разбира се, влагам в нея и известен ироничен момент, опирайки се на спомената непреодолима трудност, пораждаща, както видяхме, абсурдни куриози. (За да не “изцапам” текста си няма да привеждам примери в тази насока; ако някой специално се заинтересова и реши да се посмее, нека да отвори първата попаднала му “марксическа книга” от областта на т.н. “хуманитаристика”!) Но тук - щом се захванах с тази така обширна тема - се налага да се спра на още няколко решаващи за разбирането моменти.
(Следва)
Можем ли да спасим от поругаване вестник СЕДЕМ?
Написах своя отзив "Да убиеш... вестник", но въпреки всичко съм много възмутен и развълнуван. Трябва да се намери начин да бъде спасен вестник СЕДЕМ - забелязал съм, че много от читателите на моя блог са и негови читатели. Не бива да оставяме да убият нашия вестник. Това - убийството на вестник! - не е нещо безобидно. Можем ли да окажем съпротива, приятели? Как да спасим вестника си?
В тази връзка ми хрумва един резонен въпрос: щом ще продават вестника, не е ли редно най-напред да се обърнат към редакторите? Защото иначе е глупаво да купиш вестник, но без екипа (вестникът е екипът) - какво купуваш тогава? А че редакторите ще напуснат вестника, който оттук-нататък ще стане подведомствен на ГЕРБ, в това не се съмнявам.
Та в тази връзка се появи в главата ми идея: не е ли най-добре вестникът да бъде откупен от... редакторите и от читателите си дори. Аз примерно съм готов да платя за някаква част, ще изтегля заем и ще платя. Сигурно и други хора са готови да направят същото: да покрепят вестника, да го спасят, купувайки дял от него. Не може ли да се направи нещо като "акционерно дружество", което да стане собственик на вестника?
Подхвърлям това с оглед да се потърси начин все пак вестникът да бъде спасен. Вие как мислите, приятели, можем ли да спасим вестник СЕДЕМ?
В тази връзка ми хрумва един резонен въпрос: щом ще продават вестника, не е ли редно най-напред да се обърнат към редакторите? Защото иначе е глупаво да купиш вестник, но без екипа (вестникът е екипът) - какво купуваш тогава? А че редакторите ще напуснат вестника, който оттук-нататък ще стане подведомствен на ГЕРБ, в това не се съмнявам.
Та в тази връзка се появи в главата ми идея: не е ли най-добре вестникът да бъде откупен от... редакторите и от читателите си дори. Аз примерно съм готов да платя за някаква част, ще изтегля заем и ще платя. Сигурно и други хора са готови да направят същото: да покрепят вестника, да го спасят, купувайки дял от него. Не може ли да се направи нещо като "акционерно дружество", което да стане собственик на вестника?
Подхвърлям това с оглед да се потърси начин все пак вестникът да бъде спасен. Вие как мислите, приятели, можем ли да спасим вестник СЕДЕМ?
Да убиеш... вестник
Да, оказва се, че е възможно и такова нещо: екзекуция на вестник. При това публична, пред очите на цялото общество. Оказва се, че могло и вестници да се убиват. Преди време беше убито едно радио, радио "Нова Европа", наследника на историческото радио "Свободна Европа". Спряха, задушиха, заглушиха гласа му по-ефективно от пищящите заглушвачки на комунизма. Сега дойде ред на вестник СЕДЕМ: безскрупулната ни олигархия си търси, по подобие на руската, медиен комфорт. Иска да е тихо около злоупотребите й...Човек има чувството, че живеем в неописуема сюреалистична страна на непроницаемия абсурд: в-к СЕДЕМ щели за го продават и купуват, ето такава невероятна новина се чу тия дни. Новият собственик щял да бъде от средите на ГЕРБ. В-к СЕДЕМ вече нямало да бъде оня, добре познатият ни вестник - вестник с характер! - ами неизбежно щял да смени политическата си ориентация! Ето на това аз му казвам екзекуция на вестник. Ще се поясня какво по-точно имам предвид и защо мисля така.
Да, пазарна икономика сме, и всичко се продава и купува. Включително купуват вече и... съвести. Купуват си хора и се продават хора. Цяла една партия възникна на този принцип, принципа на покупко-продажбата. Това е партията ГЕРБ. Какво от това, че в такава ситуация ще продадат в-к СЕДЕМ, какво от това че някой пожелал да си го купи?!
Вестник като СЕДЕМ обаче е нещо като живо и дори човешко същество, той е като приятел, и то на много, твърде много хора. Приятел на своите читатели, а също и на своите автори. Вестникът, всеки вестник, по начало си има... душа и характер. Има скучни, безхарактерни, има злобни, има лъжливи, има "жълти", има всякакви вестници. Хората, които правят даден вестник, сътворяват душата му, внасяйки в него нещо от собствената си душа, мисъл, съзнание, дори възпитание и ценности. И ето че у нас от няколко години съществуваше един особен, много различен вестник, вестник СЕДЕМ. Той си имаше - казвам "имаше", както, уви, се говори за покойник! - особен, своенравен характер. И също носеше в себе си една главна особеност: непримиримост срещу лъжата и срещу измамниците. Този вестник водеше открита битка срещу аморализма на цялата ни олигархична политическа гласа. Той разобличаваше най-смело всички манипулации, измами, лъжи, с които е пренаситен нашият публичен - медиен и политически - пазар. И при това водеше битката си крайно интелигентно и възпитано, без подлости, а с достойнство. Съществуването на в-к СЕДЕМ беше истински нравствен подвиг в задушаващата и пропита от лъжи атмосфера на олигархичния триумф у нас в последните години.
Да, вестник СЕДЕМ беше вестник с морал, вестник със здрави ценности, т.е. той беше нещо невиждано в полето на нашата медийна и политическа публичност. В него се беше приютил духът на в-к ДЕМОКРАЦИЯ от най-героичните и романтични негови години. Във в-к СЕДЕМ бяха намерили поле за изява и за съпричастност много пишещи хора и читатели, на които истината съвсем не им е била безразлична - и никога няма да им стане безразлична. Напротив, в-к СЕДЕМ създаде една ценностна общност от хора, които държат на истината най-много от всичко друго. И ето, оказа се, че чрез една "покупко-продажба" тия хора ще загубят своя вестник. Което не значи нещо друго освен че този вестник - такъв, какъвто го знаем и какъвто го обичахме! - вече няма да съществува. Какво е това ако не е най-обикновено убийство, умъртвяване - умъртвяване и убийство на вестник. И това доживяхме да видим! Но тази ценностна общност от хора около в-к СЕДЕМ няма как да бъде убита: купувачи, всуе се морите!
Впрочем, интересно ми е да разбера тия, които искат да продадат и да купят вестник СЕДЕМ дават ли си изобщо сметка какво е това вестник? И то именно вестник с характера на СЕДЕМ. Изглежда не си дават, щом се решават на такава абсурдна стъпка. А стъпката е особено абсурдна за купувача на вестника - той дава ли си сметка какво всъщност ще купи?
Вестникът не е нито помещението, в което се помещава редакцията му, нито компютрите, на които той се пише и странира, нито телефоните, които го обслужват. Тия неща могат да се купят и продадат, но те са нещо различно от същината, от естеството, от онова, което прави един вестник ТОЗИ вестник. Вестникът е една ефирна субстанция, съставена от съзнанията, от душите на тия, които го правят - журналистите, авторите, дописниците му - и от съзнанията на ония, които го четат и обичат. Ето точно това най-същностно нещо не може да се продаде. За някои вестници изглежда и то може да се продаде: за тях е безразлично кой е собственикът им, защото те ще си останат толкова безлични и безизразни дори и всеки ден да им се сменяше собственика им. Техните "списувачи" са готови да пишат както им наредят. Това обаче с журналистите и авторите на в-к СЕДЕМ обаче не може да се случи по никой начин. Такава порода хора не се продават и купуват, защото мотивите им за тяхното най-ясно и открито гражданско поведение са ценностни, духовни и личностни, а не материални, прагматични и комерсиални. Оказа се, че у нас има журналисти и автори, които няма да се продадат никога: и слава Богу че има и такива, иначе ситуацията в прогнилия от безнравственост медиен пазар у нас щеше да е съвсем безнадеждна. И ето, че се оказа, че оня, който е решил да си купи в-к СЕДЕМ и да го направи "близък до ГЕРБ", не си дава сметка, че всъщност най-важното на в-к СЕДЕМ няма как да го купи. То е нещо идеално и духовно, то е състояние на духа на пишещите и четящите нашия вестник. То не се продава. То е все едно да поискаш да купиш... полъха на вятъра.
Защото, примерно, как този купувач ще си купи... читателите на в-к СЕДЕМ? Никак, щом в-к СЕДЕМ - такъв, какъвто го знаем и го обичаме - изчезне, щом хората, които го списват, с погнуса отхвърлят евентуална оферта на новия собственик да продължат да пишат, но на "нова платформа", от този момент отлита тъкмо душата на вестника. И читателите на в-к СЕДЕМ от този момент, сигурен съм в това, вече няма да си купуват това, което, предполагам, ще почнат да им го пробутват като "в-к СЕДЕМ". Както не си купуват в-к ТРУД, така няма да си купуват и новия мутант. Защото читателите на в-к СЕДЕМ - какъвто го знаем и какъвто го обичаме - се гнусят от такива подмени, гнусят се от такива фалшиви мутанти.
Това е, опитах се да опиша процедурата и измеренията на това, което нарекох убийство и дори екзекуция на вестник. Такава екзекуция на в-к СЕДЕМ предстои тия дни. Това е ужасно и страшно. Страшното е именно това защо точно на в-к СЕДЕМ се случва тази екзекуция. А на кой друг да се случи? Това, че се случва точно на нашия любим вестник, е страхотна похвала на този вестник и то от тия, които са поръчали подмяната и екзекуцията. Защо ли? Защото те са се страхували от него, не са могли да го понасят. Той, явно, им е "бъркал във здравето" всяка седмица. Умирали са от безсилна злоба и ето сега намериха най-после начин да си отмъстят.
Но това именно е един невероятен комплимент. На фона на толкова много безгръбначни и безлични вестници у нас са се страхували и са търсили начин да обезвредят точно в-к СЕДЕМ. То говори много за тия, които разбират. Само убийците на в-к СЕДЕМ не са си направили добре сметката: могат да убият в-к СЕДЕМ, ала неговия дух не могат да убият. Няма как да го убият. Духът, който даваше живот на нашия вестник, ще отлети някъде другаде и ще се приюти там. Духът, който оживотворява съзнанията на ония, които пишеха във в-к СЕДЕМ и на неговите читатели, също няма да умре. Тия неща, духовните и ценностни неща, не се поддават на унищожение, на подмяна, на убиване: те са несъкрушими и безсмъртни. Те са вечни и носят в себе си колосална мощ. Затова правилно треперят от тях тия, които предпочитат да живеят в разкол с истината...
Да, защото вестник СЕДЕМ служеше само на истината, на най-великата духовна ценност на човечеството. Лъжата шества по този свят, но накрая винаги побеждава само истината. Тържеството на лъжата, на нравствената поквара, на което сме свидетели в последните години, е временно и въпреки всичко обречено. Не може вечно да се лъже и вечно да ти вярват, няма как да стане този фокус. Съзнанията на хората са най-динамичното нещо на този свят. Хората ще се пробудят за истината, те и сега са жадни за нея. Морето от лъжи и фалш, което ни залива, иска сега да потопи и този малък остров на истината, какъвто беше вестник СЕДЕМ. Но истината, която винаги е била така гонена и преследвана, ще си намери друго убежище. И ще набере сила, и ще овладее душите: иде това време. Бързането и коварството на екзекуторите на нашия в-к СЕДЕМ показва точно това. А пък страхът от истината е най-прекия път към провала...
събота, 29 септември 2007 г.
Господа управляващи, защо?
Публикувам това Обръщение от младите преподаватели, което открих в коментарите към една от малкото смислени статии за образованието с автор също млад човек: В. Митков. Която пък намерих в рубриката Анализи на сайта Актуално.ком. Твърди се, че в образованието няма млади хора. Господа управляващи, защо? Факт е, че дори и да има те не се задържат дълго в системата. Господа управляващи, защо? Какво означава да си учител в тази толкова материална, бездушна и бездуховна действителност?
Днес учителят освен да обучава трябва да компенсира липсата на възпитание, липсата на родителско внимание, дори и липсата на любов и почит към Родината – стойности, обърнати към нематериалното. Духовните ценности не се съизмерват с килограм продукция. Като осъзнаваме времето, в което живеем, ние, младите хора, натоварени със съвест, любов и отговорнаст, ставаме учители. Тръгваме да се борим с вятърни мелници. Готови сме да понесем негативизма на онези, които ни смятат за неудачници и ни определят диагноза „учителят с палтото от двадесет години”. Но все по-малко са младите учители в образователната система...
Заплата от 240 лева, при минимална работна заплата в България 180 лева?! 240 лева - За наем? За храна? За семейство? За облекло? За достойнство...
Отсъствието на младите хора от училище води до липса на приемственост между поколенията учители. В чии ръце ще премине образованието на децата ни? Какво ще бъде бъдещето на държавата ни? В образователната система не може да има компромиси.
Помислете, уважаеми господа, как се изгражда една личност и върху какво се крепи държавата ни! Помислете си с действията си днес какъв пример даваме на младото поколение! Направете така, че когато казваме учител да не сме наведени и да не се чувстваме като последна брънка в обществото.
Не спирайте нашия порив, защото според Й. Радичков глупав е този, който си мисли, че може да промени света, а умен – онзи, който въпреки страшната действителност съхранява достойнството си и се бори за доброто.
(Автор: Велина Гребенска, преподавател по изобразително изкуство в НГХНИ „Константин Преславски”, гр. Варна. Това обръщение е подкрепено от всички стачкуващи учители от НГХНИ „Константин Преславски”, гр. Варна.)
За да има демокрация, "играчите" в политиката трябва да са с демократично съзнание: обаче така ли е у нас?
Автор: Дора Апостолова, ФинландияУспешният социален модел на Финландия си е съществувал преди и в България, в комунистическа България. Когато аз преди 25 години пристигнах във Финландия просто бях поразена от еднаквостта на действащата тук и в България социална практика в двата стълба на социалната система - образование и здравеопазване. И никак не се дължеше на случайност - тук и в България управляваха тогава леви сили. В България тесните социалисти (комунисти), във Финландия – широките социалисти.
Не се задълбочавам в идеологическата разлика между двете управления, по точно в разликата на политическата система, това е въпрос на друг разговор. И като се поразходих в началото на 80-те години из Северна и Средна Европа, установих че това не е социална практика присъща само на Финландия, а по-точно Финландия следваше стъпките на западно-европейския социален модел. Но този въпрос опира до историята на Европа след II Световна война, която за съжаление не се познава от българския народ и до ден днешен продължава да бъде непозната. Нея съм я изучавала в два университета - един в САЩ и в Хелзинкския.
Искам да ви предупредя веднага, че не съм привърженик на финландските социалисти, а повече на консервативната Kokomus. А тя въобще не се различава от консерваторите в развитите демокрации на Средна и Северна Европа.
Стигаме до въпроса защо България през последните 17 години демократичен преход не запази доброто в старата система и се впусна да прави експерименти, които не само разбиват доброто в създаденото вече, но се стигна до буквални управленчески извращения, съпроводени с тоталното унищожение на образованието и здравеопазването. А разбият ли се тези два най-важни на държавата стълба, това води до унищожение на самата държава. Смея да твърдя, че България няма държавност в момента, задълбочава се все повече бедността на огромна част от населението, съпроводено с тотална мизерия.
Прогресивният социален модел винаги се приема с одобрение на мнозинството, затова развитата демокрация има механизми за допитване до общественото мнение. За съжаление тези механизми не се прилагат в България, поради това че няма развито демократично мислене в обществото. И по тази причина още по-категорично си правя извода, че 17 години не са малък период и че на българското общество съзнателно му беше спирано или забавяно с политически мерки развитието на това негово ново съзнание, което е голямо извращение.
В Ирак сега няма опит за внос на високо развит социален модел, а чист опит за прилагане на стари колониални политики "Разделя и владей". Най важен фактор за това е собствеността на националите богатства, от които идва препитанието на нацията и именно това се вижда в смяната на собствеността на иракския нефт, което първо се извърши с идването на “развитата американска демокрация” и социален модел. Щом не признавате наличието на олигархия в България, формирана през тези последни 17 години, просто сме на различно мнение.
Аз достигнах до този извод през погледа на европейската западна цивилизация, чийто демократичен модел на управление на държавата сега е признат да е връх в човешката цивилизация. Дълбоко се съмнявам в „демократичността” на избора на управляващи от българския народ. За да е демократичен, носителите му трябва да имат и демократично съзнание. За съжаление атмосфера и условия за развитие на демократично съзнание в обществото през тези 17 години не се създаде.
А сега при явното наличие на олигархия се вижда, че тези права открито се отричат и не се дават на българското общество. Според мен и според всеки европейски поглед, в България съществува не само обикновена олигархия, но съществува олигархичен режим на управление с елементите на тоталитаризма - съединение на икономическата власт с политическата. Ако го отричате това означава за мен, че принадлежите или към управляващите или към така самонареклата се „опозиция” в НС, които един от друг въобще не се различават. И както казва г-н Грънчаров в своята статия „И затова нещата у нас са толкова объркани, че даже не е за приказване…” :-)
Кой трябва да стане кмет на София?
Преди около седмица зададох в анкета в блога си точно този въпрос. Ето и резултатите:Антония Първанова - 14%
Бойко Борисов - 15%
Бригадир Аспарухов - 7%
Мартин Заимов - 60%
Слави Бинев - 3%
Анкетьорите на социологическите агенции (тази дума "аген(т)ции" звучи многозначно у нас, дето ДС дирижира всичко!) получават съвсем други резултати. В които, естествено, дон Бойко Борисов е неоспорим фаворит. И то до степен, че сборът от процентите, дадени за него, събран с мижавите проценти, дадени за другите кандидати, често надхвърля 100! Което е доста показателно за "научността" и "обективността" на нашата родна социологическо-политологическа "стъкмистика"...
Анкетата може да се види и днес тук, след което я махам. Защото такива проучвания трябва да се правят за точно определен период. Тези резултати говорят за изходните нагласи на посетителите на блога ми. Седмица преди изборите ще направим същата анкета, та да видим ефектите от буреносната медийна агитация в полза на "народния любимец" дон Бойко Борисов. Защото аз имам усещането, че ефектът от този така арогантен медиен натиск - дай Боже! - да е бумерангов! Сиреч вместо да изпишат хубави вежди на любвеобилния красавец дон Бойко, току-виж вземат да му извадят очите...
Със смъртта на всеки, особено на дълго живелия човек си отива цяла една епоха
Почина бабата на моята съпруга, отиде си на 103 години, Бог да я прости! Пиша за нея, защото когато си отиде толкова стар, много живял, патил и препатил човек, с него си отива и цяла една епоха. За мен толкова възрастният човек е нещо като крепост, като стара твърдина, останала от древни времена, която в един момент рухва в развалини. Затова е жално че такъв човек си отива и завлича със себе си част от миналото ни като народ...Да, наистина, бабата Аргирия (Сребрина) е родена през 1904, малко след Илинденското въстание през 1903-та година. Родила се е и е живяла в едно малко село (Езерец) в Егейска Македония. Но е живяла там до гражданската война през 40-те години, след това емигрират през Югославия, семейството им живяло разпръснато из различни страни на Източна Европа (Унгария, Чехия, Полша, СССР), и в 50-те години на миналия век се събира и установява за постоянно в България, в Пловдив. След това някои от децата й (имаше 3 сина и една дъщеря) заедно със семействата си се преместват да живеят в Гърция, където живеят и досега. Останалите са в Пловдив и в други части на България. Погребението на баба Аргирия ще бъде утре.
Бабата е живяла в Пловдив 60 години, но си запази оригиналния западнобългарски (македонски) диалект, примесен тук-там с някоя гръцка дума. Ще я запомня с това, че когато съм я питал и сме отпочвали разговор за миналото, горката бабичка почваше да плаче. Плачеше и си разказваше някакви свои си истории за "партизани" (в Гърция, за разлика от България, през Втората световна война, пък и след нея, е имало силно партизанско движение, доминирано от комунистите), за комити, за войната, за кървища, за пожарища. Като съм слушал тия нейни истории все съм се питал как ли тия хора са оцелели в толкова грозни исторически обстоятелства, как ли са се запазили, а пък ние, дето уж не сме и война виждали - ако приемем, че самият комунизъм, който го живяхме, не е една най-жестока война на комунистите срещу собствения народ! - сме толкова крехки някак си, уязвими, вечно оплакващи се, раними. Да, уви, станали сме някакви съвсем неиздържливи мърморковци, които само се оплакват...
И ето бабата почина, а с нея си отиде цяла дълга и страшна историческа епоха. Не съм сигурен какво бабата разбра от "промяната" и от "демокрацията", тя комай си остана "комунистка" - те заради тоя техен "комунизъм" са и емигрирали от Гърция! - и до последните дни. Но техния, специфичен емигрантско-гръцки "комунизъм" си остана някак си по-човечен, а пък и доста се различаваше от автентичния български комунизъм. Защото тези хора все пак живяха комунизма, а пък хората, които са го живели, вече иначе го възприемат. Докато, както знаем, в Гърция, дето никога не са го живели, си имат за него някаква абсурдна "романтично-сталинистка" представа, нямаща нищо с действителния му кръвожаден и така страшен лик...
Пиша уж за бабата, а пък се вижда, че пиша за историята. За мен такива възрастни хора винаги са били нещо като "жива история" и винаги много съм обичал да разговарям с тях за това-онова от миналото, да ги питам, да слушам странните им отговори. В които, разбира се, има много болка, много мъка, невероятни страдания: нима не е жестоко страдание да изоставиш родния си дом, да се скиташ немил-недраг из други и чужди държави, да изстрадаш откъсването на огромни парчета жива плът от снагата на родината - нима не стана така с нашата си Македония?! И да доживееш в крайна сметка зората на един нов свят, да бъдеш свидетел и на така мъчителното раждане на новата българска демокрация. Живя героичната баба Сребрина - защото толкова дълъг и достоен живот си е цяло герейство! - чак от Илинденското въстание та дори до влизането на България в Европейския съюз: нима е шега това?!
И такива хора заслужават поклон и уважение докато са живи, а и живот в паметта ни след смъртта им, защото всъщност именно те правят България такава, каквато тя е. И с отиването си от този свят такива дълго живели хора-епохи завличат със себе си и миналото ни, та да се разчисти повече място за настоящето и за бъдещето ни. В което те живеят чрез поколенията, които са оставили след себе си - и са им оставили като завет да живеят така достойно както са живели и те самите...
петък, 28 септември 2007 г.
Какво е човекът?
“Какво е човекът?” (“Какво е това човек?”) е знаменитият въпрос на Имануел Кант, който той постави за център, средоточие на своята философия. А иначе това е въпрос, който едва ли някога ще престане да интересува човека; така или иначе човекът най-много занимава човека. Европейската култура и цивилизация започва с надписа върху фронтона на храма в Делфи (“Познай самия себе си”), който Сократ приема за девиз на своя живот и на своята философия. Не мога да приема, че питането за човека е въпрос, който интересува само “философите”, т.е. е “чисто философски въпрос” - и в същото време изпълнен с безразличие за хората. Това е преди всичко един действително човешки въпрос, който касае всеки един от нас. Станало е така, че именно философията (като дълбок израз на човешкото), “се занимава” най-вече с темата за човека - и по този начин задоволява една съвсем човешка потребност, нуждата от разбиране на самия човек. Но нима и изкуството, или религията, дори и много от науките не са насочени в корените си към проблематичността на човека за самия човек?!
Интересно е да се запитаме как “звучи” този вечен въпрос днес, за нас, съвременните хора, живеещи в началото на третото хилядолетие? Дали в “най-модерното време” не сме забравили за най-важното, бидейки обременени от толкова много “култура”, от своето така усложнено (и объркано?) съзнание? Същевременно ако “най-важното” и “най-значимото” е и най-простото, най-ясното, то е добре да се разбере дали тези последните все още си намират място сред тежките пластове на едно префинено, изключително усложнено и прекалено “всеобхватно” модерно съзнание - което обаче е застрашено вероятно от това да е забравило за корените си. Тези два момента съдържат в себе си предизвикателството, което ме подтикна да се заема с изясняването на съществуващата в душите ни (т.е. един вид “реално” и “в действителност”!) съвременна практическа антропология, или “човекознанието”, което отговаря на нас самите - каквито сме.
Става дума за една разпиляна в нашите дълбини и недостатъчно проявена модерна представа за човека, която така или иначе определя нашето отношение към самите себе си, а оттук и към всичко онова, което изобщо съществува. Не може да се отрече, че от това как и доколко разбираме себе си, зависи “останалото”, т.е. как и по какъв път “осъществяваме” самите себе си, как “употребяваме” живота си, как живеем, какво искаме, какви неща ценим особено и кои подценяваме, кое сме склонни да избираме за свой “приоритет” и кое оставяме обикновено на по-заден план, или пък изобщо не забелязваме, пренебрегваме.
Този вкоренен в нашата дълбока вътрешност усет за човешкото и за човека (за който ние на съзнателно ниво почти никога не си даваме сметка, но въпреки това от който сме така зависими!) трябва да бъде поставен пред едно непредубедено проясняване и изявяване. Казано е, че “човек не владее онова, което не разбира” (Гьоте), тогава какво означава да не разбираме тъкмо себе си? Да живеем в една непроявена, смътна и дори тъмна представа особено за себе си (която точно затова е извор на безчет коварни илюзии!) - нима това трябва да бъде допускано или пък незабелязвано, подминавано без внимание от нашето иначе критично и “вездесъщо” съзнание и самосъзнание?
Наивността относно самия себе си вероятно се заплаща един ден, неадекватността относно най-важното не може да не бъде изкупена даже с лихвите - какво следва от това? Не бива да се оставяме на сляпото предубеждение, че “човекът ни е познат само поради факта на нашата неотделимост от него”, че той ни е ясен “като белия ден”, огрян обаче от слънцето на нашата фалшива (защото е устремена в погрешна посока!) “заинтересованост” от всекидневно-маловажното, ефимерното, мимолетното, нетрайното. Как можем да се самозаблуждаваме, че “не е възможно да не разбираш тъкмо себе си!”, “защото аз винаги съм при себе си и другаде просто не мога да бъда” и т.н.?
Това, което мнозина приемат за основание на “ненужността”, “излишността” и дори “безперспективността” на познанието на човека (понеже един вид “ние по начало всичко си знаем”!) всъщност е истинската основа на неимоверната трудност на самопознанието, най-трудното, по думите на Аристотел, познание, което изобщо може да се изправи пред човека. Защото от него произлиза всичко останало, защото тук са корените на онова, което наистина може да има някакъв смисъл за човека.
Тогава не се ли оказва, че “основанието” за тази наивна незаинтересованост всъщност е действителното основание за това страхливо бягство от най-трудното, от онова, кое е най-значимо за човека, за всеки един от нас, което съвсем не е израз на достойнство? Усетили трудността на самопознанието, захвърляме всичко и се втурваме да бягаме по-далече - нима това е достойната позиция за човека, който иначе живее с претенцията, че “всичко познава” или може да опознае, че нищо не може да издържи на неговия прехвален познавателен устрем?
Ако в началото на третото хилядолетие ние, подобно на старците, живеем обременени от толкова много знания и познания, ако имаме така богато и развито съзнание, то тогава какво означава нашето детско лекомислие относно онова, което ни касае най-пряко, което съвпада с нас самите? Означава едно: нямаме смелостта да се вгледаме в себе си, забравили сме и нехаем за корените, за “страшните бездни и дълбини”, които всъщност ни правят това, което сме в своята автентичност и истина. Позволяваме си да се движим по утъпканите пътища (разрастналото се подобно на тумор “обективно-научно-позитивно знание на нещата, извън човека съществуващи”!), без да се питаме за верността на посоката и за невидимата цел, под властта на която сме загубили свободата си и т.н. И тогава какво излиза: не става ли така, че онова, с което се гордеем, е нещото, от което трябва да се срамуваме?
(Това мое есе, чието начало току-що прочетохте, ще бъде публикувано с продължения в няколко части, които ще излязат в една поредица в близките дни.)
Кои мразят учителите и защо злорадстват срещу стачката им?
Каквото и да се говори, учителската стачка е страхотен тест за нравствените сили на хората и на понятията за достойнство, които битуват в съзнанията. Такива ситуации най-ясно показват доколко и каква част от обществото е в състояние да стъпи в преценките си на здрави нравствени ценности или на една естествена градация-йерархия, благодарение на която всяко нещо си отива на собственото място. Общо взето оказа се, че мнозинството от хора у нас са способни да оценят най-адекватно случващото се и на тази основа те подкрепиха учителските протести. Но има и хора, които не се посвениха да покажат краен негативизъм към акцията на учителството да защити своето човешко и професионално достойнство.Наистина, кои са тези, които мразят учителите, кои са настроени крайно враждебно спрямо техните искания? На какво се дължи един такъв негативизъм, каква е неговата психологическа и социо-патологична основа?
На мен ми се струва, че ония, които, така да се каже, "имат зъб на учителите", и на тази основа търсят всякакви начини да ги... "захапят", сиреч да ги уязвят, да им отмъстят и пр., са жестоко комплексирани, а тяхната враждебност просто е един вид сублимация на личностна непълноценност и ощетеност. Човек, на който, примерно, учителите някога, когато е бил ученик, систематично са му писали двойки, няма как да не е затаил дълбоко в себе си една спотаена омраза, която сега има повод да излезе на повърхността и да се излее доста агресивно и предизвикателно. И такъв също така няма как да не изпитва радост когато съзнава, че учителите са унижени от общността. Той разглежда това унижение като реванш за неговата собствена унизеност когато е бил ученик, но поради извънредния му мързел учителите, така да се каже, са го "репресирали" и "мъчили" с постоянни двойки. И ето сега на такъв му е паднало най-после случай да си отмъсти, и затова той така злобно мърмори срещу учителите ни.
От друга страна пък учителите, независимо от всичко, все пак са един интелектуален и духовен елит на нацията. Ония, които нямат нужните качества да бъдат такъв елит, и същевременно са изпълнени с кухи амбиции на основата на спомената личностна или умствена недостатъчност, няма как да не търсят всякакви поводи да злорастват когато примерно учителите са се вдигнали да защитят позицията си в обществото и правото си на уважение и адекватна оценка на техния труд. Тази неприкривана враждебност спрямо учителството просто е неизбежна реакция на интелектуалния аутсайдер, на човека, който няма как да прости на други че го превъзхождат. Който няма също и моралната сила за да прояви дължимото възхищение пред ония, които се отличават с личностно или интелектуално превъзходство.
А именно това последното е най-естествената и изпълнената с толкова чиста човечност реакция на човека със здраво и некомплексирано съзнание, който на тази основа счита за нещо съвсем нормално да уважава труда на учителите, схващайки при това също и благородството, изтънчеността на тяхната несравнима с нищо друго духовна мисия в обществото.
Ето че благодарение на това разбиране става крайно показателна позицията на нашите управници, които си позволяват - в лицето на министър-председателя и на образователния министър - едно крайно арогантно и невъзпитано отношение към учителите и към техните справедливи искания в сега течащата стачка. Тия хора, Станишев и Вълчев, нима не са имали някога учители? Нима и те са с нещо обидени или уязвени на учителското съсловие, та именно сега си мислят че е дошъл сгодния момент да им отмъстят? И това че вече цяла седмица тия управници се инатят и показват незачитане и липса на елементарна възпитаност, нежелание за диалог, предизвикателно грубо, пълно със кухо снобско високомерие отношение говори много на ония, които имат поне най-елементарна психологическа проницателност.
Това пък че си имаме управници, които, както се видя, дълбоко в себе си таят жестока омраза и до такава степен "имат зъб" на учителите ни, че сега искат да им отмъстят с арогантно незачитане и неуважение, говори много за тия, които разбират. Защото това мнимо отмъщение за управниците ни не е нищо друго освен форма на реванш за личностната им непълноценност. И като такова е също така и самоизобличение колко струват те самите и като личности, и като политици. То именно е и доста показателно за това - от друга страна погледнато - какви управници си избираме и що за нация сме, щом търпим точно такива да ни управляват...
Малък остров на истината
Във вестник "ПРО & АНТИ" от днес, 28 септ. 2007 г. под заглавие "Разделяй и владей!" излезе моята статия "Една почти невероятна, съвсем правдива и крайно възмутителна история". След като Бойко Борисов направи тази седмица заменка и за кметски стол получи в-к СЕДЕМ този вестник "ПРО & АНТИ" си остана комай единственият с що-годе ясно изразена дясна платформа. Това е един малък остров на истината сред морето от леви, ченгесарски, псевдо-независими и чалгаджийски вестници в отечеството ни...
Победата на тристранната коалиция над стачкуващите учители ще бъде за сметка на децата на България
Преди да зададем на Министър-председателя своите въпроси напомняме, че в 10-те ангажимента на левицата за социално-отговорно управление г-н Станишев обеща първо, че разходите за образование още в 2006 г. ще бъдат 5 % от БВП, а дори в бюджета за 2007 г. те са едва 4.2 % или с 500 млн. лева по-малко от обещаните и, второ, че заплатата на българския учител ще бъде не по-ниска от средната заплата в обществения сектор.Въпросите на ДСБ към г-н Станишев са:
1. Защо правителството не изпълни поетия ангажимент за увеличаване дела на разходите за образование на 5 % от БВП, за което има пълна обществена подкрепа?
2. Защо средната заплата на българския учител е 320 лева вместо обещаните 484 лева, каквато е средната в обществения сектор?
3. Какъв дял от разходи спрямо БВП предвижда МС за 2008 г. и ще позволят ли тези бюджетни разходи да се изпълнят посочените по-горе ангажименти и да се решат проблемите на стачкуващите учители?
Посочихме, че правителството не може да черпи основания от собствената си некомпетентност и да укорява учителите за неосъществените реформи. МС трябва да плати цената за своята безпомощност, а не да кара учителите да я плащат със собствената си мизерия.
За нас е очевидно, че щом не може по друг начин, трябва да се повишат заплатите, за да се направят реформите в образованието. Ниското заплащане е спирачка за модернизирането на нашето училище.
Предупреждаваме, че победата на тристранната коалиция над стачкуващите ще бъде за сметка на децата на България.
(ВЪПРОСИ на ДСБ към министър-председателя Станишев относно учителските протести.)
Имаме и сериозни политици, макар и малцина... мнозинството са просто велики шоу-звезди (Б.Борисов)
Уважаеми господин Председател, Колеги народни представители,Вземам думата от името на Парламентарната група на Демократи за силна България, за да обърна внимание на това, че от всички опозиционни парламентарни групи беше подписано питане към министър-председателя, в което той трябваше да отговори на въпроса за това коя е причината за напрежението и за учителските стачки. Искахме парламентът да даде своя принос за решаването на един важен въпрос, защото същият този парламент прие Национална програма за училищно образование.
Днес виждаме в медиите, че сериозни и авторитетни учени искат да има стратегия за решаване на въпросите на образованието. Ако има стачка месеци или година, след като е приета Националната програма, това означава, че или Националната програма не е тази, която е необходима на страната, или че тя не се изпълнява така, както е приета. Министър-председателят е вносител на тази програма в Народното събрание. Тя всъщност е стратегията за развитието на средното образование в страната. Ако сме приели дефектна програма, ние или по-точно мнозинство е в основата на причините за стачните действия, които се задават на хоризонта. Най-добре щеше да бъде да се проведе едно открито дискутиране с министър-председателя. От страна на всички парламентарни опозиционни групи имаше готовност за това.
Вие, господин председател, си позволихте да пренасочите този въпрос към заместник министър-председателя и отговарящия за образованието – уважаемия господин Даниел Вълчев. Но той не може да реализира такава програма по очевидни причини. Тази програма е ангажимент и задължение на целия Министерски съвет. Включително учителските заплати, които са обект на толкова дискусии, които са в момента основният момент на спор. Кой ще реши учителските заплати, ако има решение? Нима ще ги реши Даниел Вълчев? Ще ги реши целият кабинет, ще ги реши с помощта на Министерство на финансите и т.н. Отказът да се дебатира този въпрос е бягство на управляващите от собствената си отговорност. Това е отказ да се зачетат демократичните начини, по които може да бъде информирано обществото за това какви са позициите на управляващите и какви са позициите на опозицията по отношение на един болен въпрос. Изпуска се възможност за един полезен обществен дебат към момента, в който цялото обществено мнение е заинтересовано да чуе всички ни. Защо се прави това?
Обръщам ви внимание, че това ще се обърне срещу управляващото мнозинство и срещу
Тристранната коалиция, защото за първи път в тези 18 години има подкрепа на учителските стачни действия от страна на родителите и дори от страна на учениците. За първи път хората са съгласни да подкрепят искания на учителите, включително искания за заплати. Така че отказът да бъде дискутиран този въпрос тук, да бъде дискутиран, да се изложат аргументите на управляващите и опозицията е лоша политика и аз много съжалявам, че управляващото мнозинство реши да избяга от дебата, вместо да влезе с цялата си аргументация и сериозност в него. Очевидно и аргументите, и сериозността отсъстват. Благодаря ви.
(Иван Костов, председател на ДСБ, 19-09-2007 г.)
Социологическите оракули вещаят главозамайващи победи на мафиозо ди примо дон Бойко
След като за да стане любимец на нацията на дон Бойко години наред му се налагаше да бъде самоотвержен любимец на медиите - а всяка любов, дори и най-безкористната, в днешно време се заплаща - и след като наскоро донът си е купил цял вестник в замяна на един кметски стол, тия дни носителят на всички видове обич почна да показва, че е страшно обичан и от такива обичливи същества, каквито са... социолозите. Които явно най-силно от всички обичат и са привързани към финикийските знаци, привързани в дебели пачки, и заради тях са готови да обичат всеки, и при това колкото иска - стига да си плати...Скочиха и почнаха да се надпреварват да вещаят нашите социолози съкрушителна победа на мутро-мафиотската партия ГЕРБ, като само не могат да се споразумеят за точните цифри. Щото всеки гледа да се докара най-близо до сърцето на обичливия дон, затуй гледа колкото се може по-високи резултати да даде, та и по-голяма милост от дон Бойко да получи. Не е шега я, тоя титан неумолимо върви към тоталната победа, и да се докараш пред него си струва да вещаеш най-съкрушителните цифри и почти даром, предусещайки възможните облаги когато донът вземе вече властта. Та затуй социологическата поцелуйковщина тия дни преживява такъв възход, какъвто не е имала никога преди.
Юрнаха се чевръсти социолози и социоложки по ТВ канали, радиа и вестници да предричат такива победи на дон Бойко, каквито той не е мечтал и в най-смелите си сънища в битието му на пазвантин първо на бай ви Тодар Живков, а после и на самия Симеон. За победата му медиите и социолозите работят най-напред във, така да се каже, виртуален план, баламосвайки съзнанията на наивния нашенски избирател с такива цифри, че той направо си немее от екстаз. И после гледа с широко отворени уста съкрушителните цифри, ахка и ухка, пък решава и той да се примаже към победителите, щото знайно е, у нас си действа отколешното правило по отношение на партиите: аз ще бъда с таз, която е на власт. В някои прогнози се стига и до комични невероятни ситуации: донът-великан сложи в малкото си джобче всички традиционни партии, взети вкупом, барабар с набираща сили все още Атака, което, ако е истина, показва такава епидемия на малоумието из нашите земи, че вече е съмнително дали може да се срещне и един трезвомислещ човек.
На мен ми е чудно само едно: отде се взе тази така гореща любов на нашия изпатил-препатил сънародник към родните ни мутри, чието олицетворение, безспорно, е величавият дон? Отде бликнаха тия неустоими чувства, туй преклонение, тоз ентусиазъм, тая поцелуйковщина, на какво се дължи едно такова изцяло ирационално пиянство на цял един народ?! Че мутрите, пичовете и бабаитите винаги са ги ценели по нашите географски простори си се знае, ама чак пък толкоз - много съмнителна ми се вижда на мен тази работа, да знаете. Тия дни една социологическа агенция дори така се изложи, че сборът на всички проценти надхвърли 100, което обаче едва ли смущава някой: важното е да върви далаверата, важно, както се твърди в оня, в мутренския виц, да се въртят парите.
В тази виц - няма как да не го знаете, ама ще го припомня - две мутри, напети досущ като бат ви Бойка, като си ходели кръшно, видели едно изсъхнало лайно. Единият рекъл: абе, ще ти дам 100 долара ако го изядеш туй лайно. Оня си рекъл: що да не го изям, кой ти дава ей-така цели сто долара, рекъл, грабнал го и го лапнал. Изял го той, преглътнал лайното, ама нещо взели да го гризат съмнения дали не се е минал, та като видял една жаба, уж на майтап рекъл на аверина си: ще ти дам 100 долара ако изручаш туй жабе! Оня тъкмо се каел че за едното нищо си дал 100-те долара, та, зарадван от случая да си ги върне, без да мисли много-много, лапнал жабето. Продължили, ама в един момент им присветнало, и взели да си говорят: абе ние що ги ручахме тия жабета и сухите лайна, никой нищо не спечели, парите са си все същите? Пък се успокоили като стигнали до душеспасителната мисъл: карай, важното е да се въртят парите...
Ето такива идиоти, драги ми сънародници, сме на път да допуснем до властта. Само дето не те, ами ние ще им ручаме жабетата, а пък като ги изручаме, ще пием и по една студена вода, та да ги преглътнем. Пък и за да имат вода жабетата в търбусите ни, да квакат оттам, да скачат и да се дращят вътре, та да ни уври акъла най-после. Щото такива дивотии, каквито ни предстоят - да избираме откровени мутри и мафиози за всички държавни постове! - май никога не сме ги правили, ама що да не опитаме, тай ами я...
Скандинавският обществен модел
Автор: Дора Апостолова, ФинландияСистемата на Финландия не се различава от останалите Скандинавски страни (Дания, Холандия, Швеция, Норвегия), от Северна Ирландия, нито от тази на Средна Европа - Германия, Франция, Белгия, Австрия. За тези страни ще говоря тук, понеже тях познавам. Ако назовавате ДОД тежко таксиране, то такова има във всички стари членки на ЕС, единствено Исландия има плосък данък, но 37,7%, ала обстоятелствата са абсолютно различни там.
Плоският данък не се възприема в стари членки на ЕС поради структурата на обществата им. Тук няма олигархии, има победилата голяма средна класа, която не иска да бъде ощетена с плоския данък - той идеологически се отхвърля от всички стари членки на ЕС. Освен това тук има „социални икономики” - т.е. икономика, свързана със социалната сфера. Плоския данък не осигурява достатъчно приходи, които да подплатяват социалната сфера. Аз плащам 5,8% месечно от данъка ДОД за социални, здравни и пенсионни застраховки - той се прибира от моята заплата заедно с останалия ДОД и не го чувствам въобще. ДОД тук е значително намален последните 10 години и не се различава от страните в Средна Европа - Германия, Франция, Белгия, Австрия, Ирландия и останалите скандинавските страни.
Здравеопазването е почти безплатно, така да го нарека държавното здравно осигуряване. Аз плащам годишна еднократна такса от 22 евро в моята поликлиника, имам си там джипи и ходя на преглед при него неограничен брой посещения в годината. Лабораторни и рентгена ми са абсолютно безплатни. Всички операции са безплатни, включително и сърдечните и трансплантациите - те са за еднакво достъпни за всеки човек и всички видове ги има тук. Ако вляза в болница ми плащат за престоя си по 5 евро на ден административна такса и нищо повече. Частните болници си получават парите по клиничните пътеки от МЗ, те са помощни на държавните и са за разкрасяване повечето. Всички са под общ знаменател на акредитация - обслужването и състоянието на държавните болници не отстъпват пред частите. Частни джипита в държавната система няма - те са в клиниките. Забранено е лекар в държавната сфера да работи в частната едновременно - защото така става източването й.
Впрочем, тази здравна система я има същата и във останалите ЕС страни, доколкото съм ходила – в Испания, Германия, Белгия, Австрия, Ирландия, цяла Скандинавия включително и страните вън от ЕС - Норвегия и Швейцария. Тези страни знам, тях съм изследвала. Не знам как е в Гърция, Италия, Португалия, но тъй като знам, че те са по-ниско развити и следват пътя както в икономиката, така и социалната сфера на развитите в Средна и Северна Европа, от където си получават субсидиите. По отношение на образованието във Финландия е общодостъпно и безплатно от първи клас до последен курс на университета. Няма такси в университетите, студентите получават 55 учебни месеца (5,5 години) стипендия до 450 евро на месец и пак по 450 евро 55 месеца държавно гарантиран заем с 1 % годишна лихва и 7 години гратисен период. Тези пари им се дават от Финландия, ако отидат да учат в друга страна на ЕС.
В средните училища до края на прогимназията учебниците и помагалата се дават безплатно, предоставя се закуска и обяд в училището до края на средното образование. В гимназията учебниците се поемат от социалния минимум. Какво представлява въведения социален минимум - той е реален, всеки има право на такъв и се изчислява по формулата - една твърда сума за потребителска кошница + разходи по жилище (наем, вода, ток, отопление) + разходи по здравеопазването + разходи по образованието). Това е общоприета формула за всички стари членки на ЕС и държавите, които изброявам по горе и познавам. Няма обявена минимална заплата, защото тя автоматично се нагласява по реалния минимум. Ако имам този месец по ниски доходи от реалния минимум, социалните в района ми ще ми допълнят.
Същото е образоването във всички по горе изброени страни от мен. В някои страни са въведени такси, но те за студента с доходи под реалния минимум се поемат от него, или пак става безплатно. Студентите навършили 18 години се водят за самостоятелни и не зависят от доходите на родителите си. Финландия затова не въвежда такси в университетите си, защото пак ще се вземе от държавата, просто го счита за безсмислено.
Брутният национален продукт на Финландия е 2006 г. 145 милиарда евро при 5,5 милиона население и средна заплата 2 300 евро. Аз съм очевидка, през 1985 г. България и Финландия имаха еднакъв БНП по 10 милиарда долара, за 20 години Финландия почти 12 пъти си вдигна БНП.
Нокия започна като държавна фирма за производство на гумени ботуши и носи името на едно село в което се основа. Да не забравяме, че всички Северни страни, и монархии и републики, като и цяла Средна Европа - Германия, Франция, Белгия, Австрия, Ирландия до 1989 г. строяха държавно управляван капитализъм след II Световна война. Взеха “Маршал”, но го инвестирха в държавната сфера, после тя правеше реинвестиции в останалите сфери, планов капитализъм. 70% от икономиките им бяха държавни, започнаха да приватизират след 1989 г., но със съвсем други методи и темпове, отколкото това стана в България.
Сега 2007 година имат вече до 55% частна икономика, като най-важните сфери останат държавни и стратегически. Даже има сделки, обявени от 1989 г. и досега нереализирани поради неизпълнение на критериите им - липсва добър инвеститор, или липса на условия за запазване на обществения интерес в сделката. Разликата между България и З.Европа бе в това, че в З.Европа приватизирането и концесионирането започна при изградено вече много развито и демократично съзнание на обществото им и при обществено утвърден политически морал, докато в България това го нямаше.
Да, имат отлична и прозрачна система на събиране на данъците, няма сива икономика, също е и в другите изброени страни от мен. Да, в България няма автентични нито леви, нито десни партийни идеи. Мога само да ви уверя, че тук при нас и десни и леви и центристи, които сега управляват, имат еднакво отношение към социалната сфера. Нито се мъчат да я унищожат, напротив, градят да я разширяват - искат да имат образовани и здрави нации и това може да се постигне само ако тези две най важни сфери са еднакво достъпни към всички социални групи население.
Разликата между дясно и ляво е и минимална. Дясното е по-концентрирано в правила за бизнеса и налага спазването им, но не „заменя” за собствена изгода, създава повече условия за предприемачи и инвеститори, разбива монополите, държи за либерализацията на бизнеса за създаване на повече работни места и национален продукт. Същите са и центристите, впрочем тукашната Партия на Центъра (партията на известния президент Кекконен) се е създала 20-те години на 20 век под голямото влияние на БЗНС, която е първа в Европа по подобие селска партия. После с преименува от селска партия в Партията на центъра, много уважавана от обществото им и се разви като модерна партия.
Впрочем тук и трите основни партии - Социалдемократите SDP, Консервативната Kokomus, Партията на Центъра Keskusta са много уважавани сред обществото, защото са построили тази силна социална държава високо организирана, блестящо бих казала, с еднаква грижа към всеки гражданин. Плюс това са наложили такъв политическия морал, който е в основа на тяхното демократично управление. Тук политиката не лежи на икономическа база, тук е забранено политик респективно държавник да работи във властта за своите лични бизнес интереси, нито за икономически групировки. Шуробаджанащината до 10–то коляно в родата е забранена също със закон. Държавния служител си губи пенсионното натрупване в държавната сфера, ако го хванат в корупция следва затвор, огромни глоби и прочее.
Властта не принадлежи на богатите, а на умните и обществено ангажирани хора. Да се работи за обществото е чест и слава тук. Между властта и обществото съществува обратната връзка - на управляващите е задължение винаги да се допитват до общественото мнение първо чрез обществени дебати. И накрая често те завършват с референдуми на национално ниво, има и местни референдуми. Не е същият модел като в Швейцария с техните перманентни референдуми, системата там е по-различна. Във Финландия винаги референдумът се предхожда със обществен дебат.
Към този модел не включвам Великобритания, защото там социалният, общественият и политическият модел е много по-различен и се приближава или отъждествява с този на САЩ. А между тези европейски страни, които изброих и САЩ (Обединеното кралство) съществува съществена разлика, бих казала най-вече идеологическа.
четвъртък, 27 септември 2007 г.
Покана до синя София
На 30 септември 2007 г. от 16:00 ч. нека всички демократи на София да заповядат в парка “Оборище” на откриването на предизборната кампания на кандидат-кмета на “Алианс за София” (ДСБ и СДС) г-н Мартин Заимов.
Скандално: мафиотът дон Бойко направи "заменка" - кметски стол срещу... вестник!
Бойко Борисов си купил един... вестник барабар със собственика му, и това е десният вестник СЕДЕМ, вестникът, който в ценностно отношение беше най-близо до партия ДСБ. Това е вестникът, в който и аз от почти година насам особено интензивно публикувах своите статии. Новата придобивка на дон Бойко е получена по един прост, но изпитан начин: предлагаш някому, на съответния човек, избираем пост, той се отказва от всичко друго, плюе на приятелите си, на партията си, на морала и рипа на талигата, наречена ГЕРБ. Тази мафиотска партия е построена точно на този принцип: пари срещу власт и власт за пари. Явно мафията у нас вече е на път да си присвои цялата държава - та какво тук значи някакъв си вестник?!Купи си наш дон Бойко цял вестник и собственика му чрез един държавен пост, избираемо място за районен кмет. Нека тия, които имат намерение да гласуват за наперения безскрупулен каратист-и-мафиот Бойко Борисов да си извлекат по този случай някои изводи и да си направят, ако могат, сметката какво ни чака всички нас ако тоя арогантен тип успее да грабне цялата власт. С една дума кметът Борисов направи... заменка, поредната си заменка - той се усъвършенства в заменките откакто е кмет! - замени кметски стол за... вестник. Открадна си по най-мафиотски начин моя вестник, като подхвърли на формалния му собственик един скрибуцащ кметски стол, който той, наивникът, може да види и през крив макарон ако софианци най-после се възмутят истински срещу разбойничеството на толкова наглия дон Бойко...
Който се интересува от подробностите нека да прочете ето тази информация на сайта Медиапул. Аз нямам думи да изразя възмущението си от този мафиотски номер: защото в-к СЕДЕМ беше и мой вестник. Един вестник не е нито кон, нито пожарна кола, нито пък... строителен парцел, та този нагъл мафиот да го замени по такъв разбойнически начин. Защото вестникът е най-вече на читателите и на авторите му - и да се открадне един вестник по такъв разбойнически начин наистина е скандално. Аз този вестник го купувам от първия му брой. Аз съм инвестирал в него много мои левчета. Аз съм автор в този вестник, който не е взел и лев хонорар за статиите си, публикувани в него. Защото съм писал заради някакви ценности, не за пари. И изведнъж днес научавам, че моят вестник е "присвоен" (така комунистите наричат най-разбойническата кражба!) по най-нагъл комунистически начин от мафиота дон Бойко.
Какво да каже човек: имам чувството, че живея не в реална страна, а в някаква сюреалистична, абсурдистка и фантастическа действителност. Срам и позор за нас, че допуснахме страната ни да стане такъв крив огледален свят, един невероятен абсурд, дори абсурд на квадрат и дори на n-та степен!
Предупреждението на патриарха и една доста... лицемерна българска песен
Стресни се, племе закъсняло!Живейш ли, мреш ли, ти не знайш!
След теб потомство иде цяло,
какво ще да му завещайш?
Върви, народе възродени,
към светли бъднини върви
с книжовността таз сила нова,
съдбините си поднови!
Върви към мощната просвета!
В световните борби върви,
от длъжност неизменна воден -
и Бог ще те благослови!
Напред! Науката е слънце,
което във душите грей!
Напред! Народността не пада
там дето знанието живей!
Българският учител... жив е той, жив е - все още...
В Идиотският блог на mindbolt - да са ни живи и здрави идиотите и лудите, само в тях ни е надеждата, щото от "умниците" и "нормалните" винаги сме получавали само предателства и недостойнство! - е публикувано нещо забележително, наречено "Хаджи Учител", което си заслужава да бъде прочетено от всеки. Това пародично стихотворение всъщност е остроумна "кавърверсия" на Ботевото стихотворение "Хаджи Димитър", известно повече като "Жив е той жив е...", и е посветено на учителската стачка и на нерадостната орис на българския учител. Струва си да се прочете от всички, които имат известна съпричастност към българското образование, пък и не само от тях. Дори изглежда ще е по-полезно особено на тия, които все се чудят как оттук-оттам да клъвнат учителите било за да им отмъстят за нещо (примерно за някоя двойка от времето на тяхното училище!), било пък за да се покажат някак си по-оригинални...
Написано е от един млад човек, на който съм преподавал философия и който напоследък все повече ме радва със своите творчески способности и с духовността си. В тази атмосфера на цинизъм, на липса на морални устои радващо е, наистина, че има все пак и млади хора като него, които показват здрав усет към истинските стойности в живота.
Да, като казах по-горе, че надеждата ни е в... лудите (идиотите) - всъщност не аз така го казвам, казал го е още дядо Вазов във финалните думи на романа "Под игото"! - искам да добавя към тях и младите, в смисъл че и в тях ни е надеждата все повече. Не просто защото истински младите хора по принцип са малко или повече луди - младостта е носител на един очарователен и толкова жизнерадостен... идиотизъм! - а и защото наистина младостта един ден ще спаси България.
Жалкото е че тази младост сега заминава навън, на Запад, а ще спаси България когато един ден почне да се завръща обратно. Но това е една моя отколешна идея, за която тепърва ще пиша по-подробно...
Блогът HUMANUS се стреми само към едно: да бъде до истината, а не в разкол с нея
Изгонването на моя блог от блогосферата на в-к ДНЕВНИК доведе до това, че - както показва статистиката - наполовина се намали броят на посещенията в него. Преди бяха средно 1500-2000, а сега станаха около 1000. Явно хората, които инициираха тази стъпка, постигнаха целта си: направиха което е по силите им за да заглушат гласа ми. Аз нямам съмнение откъде дойде нареждането да се постъпи така, и то само с един-два блога, на които сложиха етикета "политически". Което пък означава, че тия, които пишат сериозно за политика, са нежелани в нашите "свободни" медии.
Разбира се, ДНЕВНИК си е частна фирма и могат да си правят каквото си искат. Разбира се, че читателите (клиентите) й си правят своите изводи от всяко техно действие. Преди време аз водих публична дискусия с главния редактор на вестника относно това защо дадени автори не са желани на неговите страници. Аргументите на г-н Атанасов тогава бяха твърде крехки и неубедителни. Сега пък като го попитах защо се изхвърлят политическите блогове от блогосферата към неговия вестник - което може да се изтълкува, че в-к ДНЕВНИК сменя ориентацията си и става едва ли не... жълт вестник! - главният редактор на този иначе уважаван вестник просто си замълча. Което всеки нека да си го тълкува както намери за добре...
И най-накрая е безкрайно показателна реакцията на "блогърската аристокрация". Тези хора просто си замълчаха или пък най-злобно изсумтяха с облекчение, когато разбраха, че блогът ми е изваден от блогосферата на ДНЕВНИК. Което е несъзнаван от тях, но съвсем явен комплимент. И също признание за това, че блогът ми върви неотклонно поставената цел: да бъде близо до истината. И то на всяка цена, независимо от рисковете и ропота на "всеобщо неодобрение" и така груб остракизъм. У нас, уви, ръкопляскат само на ония, които изобщо истината не ги интересува, и хулят тия, които се мъчат да са близо до нея. Така, впрочем, е било винаги. Което е най-голямото признание за блога HUMANUS.
Разбира се, ДНЕВНИК си е частна фирма и могат да си правят каквото си искат. Разбира се, че читателите (клиентите) й си правят своите изводи от всяко техно действие. Преди време аз водих публична дискусия с главния редактор на вестника относно това защо дадени автори не са желани на неговите страници. Аргументите на г-н Атанасов тогава бяха твърде крехки и неубедителни. Сега пък като го попитах защо се изхвърлят политическите блогове от блогосферата към неговия вестник - което може да се изтълкува, че в-к ДНЕВНИК сменя ориентацията си и става едва ли не... жълт вестник! - главният редактор на този иначе уважаван вестник просто си замълча. Което всеки нека да си го тълкува както намери за добре...
И най-накрая е безкрайно показателна реакцията на "блогърската аристокрация". Тези хора просто си замълчаха или пък най-злобно изсумтяха с облекчение, когато разбраха, че блогът ми е изваден от блогосферата на ДНЕВНИК. Което е несъзнаван от тях, но съвсем явен комплимент. И също признание за това, че блогът ми върви неотклонно поставената цел: да бъде близо до истината. И то на всяка цена, независимо от рисковете и ропота на "всеобщо неодобрение" и така груб остракизъм. У нас, уви, ръкопляскат само на ония, които изобщо истината не ги интересува, и хулят тия, които се мъчат да са близо до нея. Така, впрочем, е било винаги. Което е най-голямото признание за блога HUMANUS.
Фактите около разграбването на българската собственост в Либия
Преди няколко месеца под горното заглавие в блога HUMANUS излезе статия, написана от медицинската сестра в Либия Ружка Братанова. В днешния печат ще прочетете за това, че най-после и Главният прокурор е дал пример за тия злоупотреби в Либия и че е започнал разследване. Статията на г-жа Братанова и сега може да се прочете ето тук. Тази смела жена и преди е била писала, но нито една медия не й беше обърнала внимание, напротив, гонили са я и са се опитвали да й затворят устата. След това в блога ми излезе серия публикации, в които се изтъкваше връзката на колосалните злоупотреби с българската собственост с Либия с т.н. "дело на медиците". Онзи ден в пловдивският вестник "Акцент" излязоха големи откъси от публикациите на Р.Братанова, оформени като "интервю". Този вестник, впрочем, с това най-грубо грубо нарушава авторските права в блога, които изискват нищо да не се публикува без изрично мое разрешение и без посочване на източника. Особено пък в издания с комерсиална цел, но както и да е. Това само показва, че нормална практика на вестниците е най-разбойнически да крадат откъдето им попадне.Но ето днес чета следното в един информационен сайт: главният прокурор Б.Велчев коментира и неправомерната разпродажба на българското дружество в Либия "Булгаргеомин". "Нямам спомен, откакто съм главен прокурор, да сме имали аналогичен случай по икономически мащаби и по наглост на неговото извършване, за мен това е прецедент" - заяви още Борис Велчев. Но едва ли е просто прецедент, то е нормална практика, г-н Велчев тепърва ще има да се чуди ако има доблестта да навлезе по-надълбоко в тия истории на колосалните кражби в Либия. Във вторник пък икономическият министър Петър Димитров съобщи, че е сезирал главния прокурор за неправомерни действия на изпълнителния директор на либийския клон на "Булгаргеомин" ЕАД Никола Гаганелов, който е продал базата "Синауен", машини и оборудване в Либия, собственост на компанията. Сделката е на стойност от около 900 хил. долара. Продажбата вероятно е станала през август. Можете да прочетете още около тази афера на пособеното място.
Но това явно е само върха на айсберга. Ето първия отклик по случая на авторката на скандалните разкрития по дългата история на либийските злоупотреби г-жа Р.Братанова: "Чух съобщението по тв новините няколко пъти днес, като споменаха името на фирмата и на човека, който я е разпродал, но без да упоменават връзка някаква с делото на медиците. Ама то е ясно, че валутните далавери на сестрите, за които ставаше дума, са именно с такива пари. ДС са ги ползвали като мулета. И за туй Костов рече: "Ами ако са виновни", защото се е надявал, че ще се разплете кълбото, ама другарите от ДС с по-яки връзки, а и с царя покриха далаверите, че ги и доизкараха. Нали по негово време пък заминаха нефтените концесии за 20 милиарда. Тогава беше ембаргото и само чужденците имаха право да правят банкови трансфери в долари. Те и за това са ги пипинали с тлъсти сметки и бяха осъдени, защото една сестра в Либия, за да има 500 000 хиляди долара и 30 г. да работи там пак не може ги изкара с работа в болницата. Утре може да излезе в пресата тази новина."
Дали прокуратурата ще почне да дълбае в цялата история на злоупотребите с българска собственост в Либия тепърва ще узнаем. Но ми се струва, че това едва ли ще стане, защото работата е твърде, твърде дебела и касае милиарди долари, които се преляха в нечии частни сметки. Вижда се обаче, че писането в блог, посветен на истината, какъвто е моя, си има оправданието: истината най-после въпреки всичко ще изплува и ще възтържествува. Дано само ние, българите, не сме изключение в този всеобщ принцип.
сряда, 26 септември 2007 г.
Поклон пред българските учители за достойната гражданска позиция
Статията ми Една почти невероятна, съвсем правдива и крайно възмутителна история излезе в няколко новинарско-аналитични сайта: Актуално.ком, News.CLUB.BG и Коментари.ком. Тя преди това излезе и в BGReporter.com, като в някои от сайтовете вече тече оживена дискусия по проблемите, които поставя тази статия в контекста на учителската стачка. Можете по указаните връзки да проследите тези дискусии и също така да изкажете и своето мнение. Същото се отнася и за моя блог, който винаги е открит към споровете, различните гледни точки и сблъсъка на всякакви аналитични мнения.Искам да поздравя българското учителство за гражданското мъжество и доблест в тия дни. Моралната правота е на ваша страна, български учители и колеги: затова бъдете непреклонни! Със своята позиция българският учител чертае перспективите пред българското образование, което, както се видя, се развива в последните години на автопилот. Защото този министър и образователната бюрокрация имат за последна грижа образованието на нашите деца: те са загрижени единствено за собственото си оцеляване. Главният проблем, който поставя тази стачка, не е просто повишаване на учителските заплати, както буквалистки изразяват случващото се угодническите на властта медии. А той касае искането за промяна на същностната страна: начините за повдигане на нивото и качеството на българското образование.
Поклон пред вас, български учители! Все повече и повече хора у нас ви се възхищават за това, че проявявате такова високо гражданско съзнание! На всички нас, гражданите на България, ученици, родители и пр. вие преподавате в тия дни най-необходимия ни като общество урок: урок по гражданско мъжество, достойнство и доблест!
Откровенията на един фукльо, избраник на бат ви Бойка в Европарламента
По-долу съм взел две малки откъсчета от блога на нашия избраник в Европарламента от Батбойковата партия Никито Младенов, който овреме прибяга от СДС под крилото на дон Бойко, та за награда получи тоя пост. Ще видите как това същество най-откровено си важничи, което е най-точен признак за душевна мизерия. Вие можете да се поровите в излиянията му и да си откриете и събете още по-сюблимни бисерчета. Аз нямам особено желание да търся, на мен ми стигат тия две-три изречения, за да го схвана и определя колко струва. Колко се радвам, че апартаментът, който наех е близо до парламента. Стигам за три минути и днес имах възможността да поспя малко до по-късно.
Мразя понеделниците, когато трябва да пътувам за Страсбург. Полетът е в 6:00. Пристигам във Франкфурт в 7:35 и ми предстоят още три часа с кола до Страсбург. Този път съм сам в колата и спя през по-голямата част от пътя.
Всъщност ето това последното ме впечатли особено: значи той е сам в колата и в същото време спи през по-голямата част от пътя - абе как става тая работа бе?! Тоя пък да не кара кола и същевременно да спи - баси пича!!! Евала, бат Бойко, че си намерил такива герои, които и теб май те засенчват все повече, щото изглежда и по акъл те бият, не само по пичовство...
Дали институциите пак не искат да ни вразумяват, че който у нас си търси правата, непременно губи?
По-долу можете да прочетете "Подробности, които могат да ни накарат да мислим, че пак може да има някога учителска стачка". Този текст е публикуван в блога ми от протестиращи учители от гр.Ямбол и според мен най-точно отразява психологическата ситуация в страната в момента. Която, разбира се, е свързана с третия ден на учителската стачка, с волята на учителите да победят, с тъпите манипулации на медиите и, естествено, с невероятния инат на министъра и министър-председателя:● Ако започне надлъгване за броя на протестиращите между синдикати и МОН!
● Ако поставим на реверите си лентички с "Достоен труд и достойно заплащане", а още не сме разбрали що е достойнство и как се отстоява то!
● Ако се стачкува безсрочно, но символично!
● Ако от малкия екран започнат да ни обясняват колко сме прави, но не бива да сме толкова крайни т.е. не е добре, че сме прави, сиреч по-добре ще е да клекнем!
● Ако гражданското ни общество иска смачкани и потиснати педагози да учат децата му, без да разбира, че това е унизително за нацията ни!
● Ако вината на незнаещите ученици с охота се прехвърля към "некадърното" учителство!
● Ако стачен фонд не съществува!
● Ако котката почне да плаши мишките, че ще им вземе ваканциите!
● Ако почнат да се провеждат разговори на четири очи и се чуват проскърцвания на зъби!
● Ако профаните започнат да сравняват труда на говедаря с този на учителя и го определят като безгрижен!
● Ако за пореден път се дърпат ушите на учителя и му се внушава, че не си гледа добре работата и че ще опропасти цвета на нацията!
● Ако стачката няма да провали кметски или други избори!
● Ако хората на духовността са вторачени в собствените си градинки и не дават само там да падат камъни!
● Ако властимащите доволно потриват ръце и предвкусват, че са надделели и не се поддават на ултиматуми, даже са натрили нечии носове!
● Ако започнат да се противопоставят социални групи, като им сочим баницата и определеното им парче, за да видят кой е по-лаком!
● Ако се появят стълбове с диференцирано заплащане и на едро се разпиляват трохи към пилците, за да се сбият по възможност!
● Ако президентът-посредник заяви, че най-много от стачката ще загубят учителите - не за да ги сплаши, а да ги вразуми, че който си търси правата, губи!
● Ако стачката се предаде – я от синдикати, я от малодушните им членове!
Стачкуващи учители от ПТГ”Иван Райнов” – гр. Ямбол
Абонамент за:
Публикации (Atom)