Ирационалното у човека, или животът на тялото (16.5)

ЛЕКЦИЯ ШЕСТНАДЕСЕТА: Човешката субективност и екзистенцията

16.5.Ирационалното у човека, или животът на тялото

Човешкото тяло е изключително творение, изящно и съвършено като осъществяване и като идея, носител на жизненост, на която дължим всичко, пълнотата, от която можем да почерпим всичко потребно ни за да живеем автентично. Тялото е безмълвна реалност, но тъкмо затова е толкова красноречиво и убедително говорещо, от нас се иска само “сетиво”, за да чуем това, което казва неговото мълчание, да го чуем и разберем без изкривявания истината в него, да се доберем до смисъла, който то носи в себе си. Умеем ли да се вслушваме в своето тяло, да разчитаме знаците, които битието мъдро е поставило?

Обикновено нашето тяло мълчи, което е знак, че се намираме в някакво равновесие с него, т.е. че не сме навредили на неговият живот, значи тялото ни е здраво и пребивава в някаква удовлетвореност от съществуването си. Отвреме-навреме тялото изпраща “сигнали” от някой свой орган, на които ние при обикновената си нагласа мигом се подчиняваме: например стомахът се е оказал празен и бездеен, и когато в резултат на неговите “вопли” и “позиви” ние усетим ситуацията, веднага намираме начин да задоволим стомаха си, а с това и себе си, своето появило се преди малко чувство за глад или жажда. По същия начин, по който слушаме стомаха си, ние се вслушваме и в желанията на останалите значими телесни органи, което ни дава основание да смятаме, че желанието, искането е основен, но изцяло разбираем знак, чрез който тялото ни говори и като цяло, и в отделните си органи, “части”.

Когато телесното благоразположение е уязвено сериозно и е налице някаква аномалия с функционирането на даден телесен орган, то тогава се появява болката, един също така разбираем знак, на който мигом се подчиняваме и затова правим нужното, за да я избегнем, намалим, да я направим поне поносима или пък да спрем увеличаването й. Знаем също така, че болката не е резултат на моментно неразположение, а че е обусловена от множество фактори на съществуването, от един предходен стадий на “натрупване”, благодарение на който “ето сега” сме почувствали болка, следователно избавлението от нея – стига да е възможно – зависи не от лекарството единствено, а от много повече неща, от определена промяна на факторите, довели до болестта и болката. Ясно е също, че болката и поражданото от нея страдание е съвсем неприятно за човека, докато нейната противоположност – удоволствието – е в същата степен желано и приятно, към него душата ни изпитва никога не пресекващ интерес. Но щом като нашата същност е в пряка зависимост от това, че всъщност сме и тела, то ние добре разбираме, че страданията са толкова неизбежни, колкото и удоволствията са мимолетни; ако по някакъв начин можеше удоволствията да станат непрекъснати, то това би означавало да сме готови да посрещнем и също така непрекъснатата болка и непоносимото страдание; за да не се стига до това последното, човекът е свикнал да се примирява с краткотрайността на наслажденията само и само възможните страдания също така да бъдат по-кратки. Всичко дотук са прости, очевидни и ясни положения, които могат да станат здрава основа на по-нататъшното изследване.

Същината на тялото, лежаща в основата и на света, се различава коренно от вътрешното естество на душата, която достига до самата себе си в и чрез съзнанието; напротив, в тялото е вкоренена изцяло безсъзнателна стихия, която е неуморна в търсенето на удовлетворение, в жаждата си за живот, във вечното искане, в желанието за удоволствия, което никога не намира покой. Волята сама – чрез това, което непрекъснато прави – се опитва да постигне специфично самопознание, да открие целта на самата себе си, и ние трябва само по подобаващия начин да прозрем същината й, която ни е дадена изцяло непосредствено в нашето тяло, вкоренена е в него. Принципът на тялото е безсъзнателното желание, сляпото искане, стихията на потвърждаващата себе си жизненост (виталност), която не признава никакво ограничение, страстта за живот и паническата боязън от смъртта, жаждата за удоволствия и страха от болката и страданието, вечното утвърждаване и вроденото отвращение от разпадането и унищожението.

Щом като естеството на всяко тяло е “нещо”, което в принципа си е безсъзнателно или ирационално (отвъд разума и разсъдъка съществуващо), т.е. неразумно, то оттук следва, че познанието на тази особена реалност трябва да бъде от същия характер, значи тя е постижима не чрез формите на разума (мисленето, съзнанието, разсъдъка, ума, интелекта), а само чрез интуицията, чувството, непосредственото "гледане" в нейната сърцевина и вътрешност. Волята за живот е недостъпна в своята стихия от "посредственото" (т.е. чрез посредници осъществяваното, чрез понятия разгръщащото се) познание на ума и интелекта, тя обаче ни е дадена непосредствено в чувството и интуицията, в чистото незаинтересовано съзерцание на поривите и копнежите на нашето тяло, които няма защо да ги търсим "някъде" (като обект, нещо външно), а ги намираме в себе си, в собственото си тяло. Тук е революционното в идеята на Шопенхауер, представляващото поврат в представите на философите, съобразно тази идея всичко си "идва на мястото", объркването свършва и повече не бива да бъде допускано.

Субстанцията на света, до която се добираме в нейната истинска реалност, вече не е "примислена", “пришита” към съществуващото от мисълта и вездесъщия разум, а е постигната – благодарение на вникването в естеството на собственото ни тяло – в нейната първозданна чистота, и тя е воля, стихия на живота като такъв, безсъзнателен и ирационален порив, "гол" инстинкт на съществуването само по себе си, който е налице без никакво примесване с нещо друго и без подмяна – както до Шопенхауер безкрайно много пъти е било правено. Тази истина в XX век получи, така да се каже, своето експериментално потвърждение от психоанализата на д-р З.Фройд, която доказа пряката зависимост на душевния живот от неговата основа, от състоянието на безсъзнателното, от ситуацията, в която то е попаднало в своя непрекъснат конфликт с “висшите структури” на психиката; безсъзнателното като израз на живота на тялото се оказа липсващото звено между тялото и душата, мост между двете реалности на човека, мост над пропастта, на която старата философия беше разделила човешкото съществуващо, живата реалност на човека.

Човекът се оказа едно единство на тяло и душа; една истина, която философите бяха забравили заради самоцелните упражнения на интелекта, на които се бяха отдали векове наред. От позицията на разума или по-скоро на съзнанието тялото се превръща в подценена, лишена от самостоятелна ценност реалност, т.е. в реалност, която получава своята ценност “отвън”, от страна на нещо друго, а именно от страна на душата, на интелекта като нейна висша "част", на мисленето и съзнанието. Съобразно тази гледна точка човекът е преди всичко "безплътна сянка", чиста душевност, необезпокоявана от нищо телесно и “грубо”, "ангелско същество", отдадено на "мисленето заради самото мислене" и затова откъснато от живота на първичната телесност, от поривите и инстинктите на тялото, на плътта си. Оттук следваше с неизбежност, че движението към човешкото се подразбираше като надмогване на телесността и подчиняването й на ефирния живот на душата и интелекта, т.е. като подтискане на първичната воля за живот и отдаване на абстрактния водевил на “чистата душа”, навяващ само скука и приличащ на блудкав театър на абсурда, в който се движат само сенки и фантоми.

Гледната точка на рационализма спрямо човека и неговия живот беше доведена от Хегел до нейната крайна форма: преминавайки през различните стадии на “самоосъзнаването на духа като такъв” и на чистия разум, човекът беше превърнат в средство за постигане на външни на него самия замисли, проекти и цели, а в крайна сметка в примерен и изпълнителен гражданин на държавата, смирено осъществяващ висшата й воля. Човекът в тази трактовка беше превърнат в “логически субект”, занимаващ се с мислене и в мисленето виждащ идеала на живота си, а значи изцяло пренебрегнал живота на своето тяло, жизнеността, източник на която – като желание, импулси за живот – е тъкмо то, а душата е единствено "продължение" и осъществяване на жизнеността в друга форма – която не бива да бъде обръщана против самата себе си. Накрая – за да "закръглим" все пак представата на рационализма – волята беше превърната във форма на мислене и в проява на съзнание, като това доведе своеобразно синхронизиране на душата с тялото, за сметка обаче на пълното игнориране на тялото; следователно “разумността на съществуващо”, “идеалността на света” – въпреки забележимата просто око тяхна крещяща неразумност и несъвършенство – бяха поставени на изцяло нездрави основи, т.е. върху хлъзгави пясъци.

Защото – и това трябва специално да бъде изтъкнато – ако в основата на съществуващото по начало е поставен разума дори и като “чиста възможност”, то тогава какъв е смисъла на исполинските му усилия по-нататък да търси и преоткрива самия себе си, а с това и да гради една “налична” по принцип “разумност”, да разпространява себе си там, където от самото начало е положен. Казаното ясно показва, че и при Хегел е налице едно скрито, имплицитно признание на това, че основата на съществуващото – тялото, светът – е пронизана от неразумност, е изтъкана от безсъзнателност, която тъкмо поради това нататък има защо да бъде “гонена”, “пропъждана” и подтискана от опитващия се да я надмогне разум. Но това, което при Хегел е извод, показващ несъстоятелността на предпоставките, при Шопенхауер е начало, от което може да се тръгне във вярната посока, по истинския път – пътят на адекватното разбиране на човека. Но да забравим вече историческите свидетелства относно разглеждания въпрос и да се съсредоточим в неговото изчерпателно разглеждане.

Волята за живот единствено от позицията на разума изглежда неразумна, а в действителност е съвсем естествена, нищо че по начало е безсъзнателна; тя впрочем, друга и не може да бъде. На тялото не е нужно да знае, на него му стига да иска, а никой не е доказал привилегироваността на едното пред другото, особено пък превъзходството на знанието пред живота. От друга страна колко струва чистото “да знаеш” без онова, което му дава живот, а именно значимото “да искаш да знаеш”, без което е невъзможно никакво знание – или, по-скоро, е възможно тъкмо “никаквото”, безжизненото, никому непотребното знание, което много често самоотвержено пречи на смисленото, ценното, жизнеутвърждаващото знание, към което здравият човек има непресъхваща, неутолима никога жажда.

Значи това, че тялото просто иска, но не съзнава, съвсем не е недостатък, а може и да е предимство, несъзнаваемостта на импулсите на тялото – това поне е сигурно – означава пълна необезпокояваност на тези импулси, откъдето иде тяхната абсолютна категоричност, непреодолимия характер на въздействията им върху душата. Това лесно може да бъде доказано, наистина по специфичен начин: ако аз започна да се стремя със съзнателно усилие да бъда весел, то това ще съсипе всичките останки на веселие, които все още се намират в моята душа – като настроение, предразположеност за веселие; ако обаче се оставя на извиращото от дълбините ми веселие и настроение и се "постарая" да не го смущавам или отклонявам, да не му преча, то явно веселието ми ще бъде пълно и автентично; да зная че съм весел не е нещо, което ще засили моята веселост, но гарантирано ще я съсипе; не "аз", още по-малко пък моето съзнание трябва да иска "да съм весел" (защото те са само "части" от мене самия!), а цялото ми същество трябва да го иска, което означава неподправеност, непринуденост на идещата от недрата ми емоция, на страстта ми към веселието; това, че много хора стават весели или се отдават на веселие именно под влиянието на алкохол – когато съзнанието по изкуствен начин бива подтиснато, "изключено", “приспано”, елиминирано – показва, че огромната част от нашата същност, тялото, “знае” истински да се забавлява, развлича и весели, докато разсъдъкът, съзнанието и мисълта само пречат, убиват желанието за всякакво настроение, особено пък за веселие, за смях, радост и пр.

Опитайте се да се разсмеете “съзнателно” и го направете пред огледалото; ще видите насреща такава ужасна гримаса, която едва тогава – без специално да го искате – истински ще ви разсмее; но вие сте се отдали този път на смях не защото съзнателно сте го искали, а просто защото не сте могли да спрете избухналото от дълбините ви настроение при вида на жалката си гримаса при първия, съзнателния опит за разсмиване; това е толкова по-значимо че дори и ако съзнателно се опитате да изглеждате сериозен, т.е. без да искате да се разсмеете, то когато се видите насреща в огледалото, ще ви "напуши" такъв смях, че дълго няма да се успокоите; затова толкова често например децата – които наистина не са прекалено съзнателни – се смеят на опитващия да изглежда строг, сериозен или дори солиден родител, т.е. той постига точно обратния ефект на “съзнателно желания”, затова неизвратеният човек може да се изсмее в лицето на глуповатия си началник, за което след това ще съжалява и т.н.

Следователно тъкмо несъзнаваността е свидетелство за автентичност на човешките прояви, за естественост, искреност, чистота и неподправеност; появата на съзнанието вече изкривява, деформира емоциите, явяващи се по естеството си непосредствен израз на дълбоки импулси, идещ от недрата на тялото; колко струва за всеки от нас някой, който се опитва само да се представя за наш приятел, а всъщност не ни е такъв; в същото време приятелството на истинския ни приятел просветва от всяка “фибра” на тялото и душата му и то няма защо да бъде демонстрирано с думи. Когато едно приятелство се нуждае от думи за да бъде укрепено, то това е сигурно свидетелство, че нещо в него се е прекършило. Същото е и при любовта, при солидарността с един друг, непознат човек, при признателността, при достойнството, т.е. при толкова разнообразните прояви на многоликия живот.

Ние тук не можем да се разпростираме върху различните измерения на откритата от Шопенхауер велика истина; за всяко от тях това ще бъде направено не тук и не "накуп", а на съответното място. Но едно нещо трябва да бъде отбелязано особено категорично.

Принципът на волята – явяваща се сърцевина на тялото – е безсъзнателността, импулсивността, спонтанността, искането и желанието. И душата може да желае, но това не е волята за живот, за която тук става дума, при душевните пориви и желания волята е преформирана, един вид пречупена през останалите душевни сили и е изпитала техния ефект върху себе си, модифицирала се е по определен начин. Първичната, изначалната воля за живот е извън всякаква зависимост от потенциите на душата, тя е основа на всяко душевно движение и среда, в която всичко останало е потопено. Волята владее тялото, а тялото по особен начин се опитва да се наложи на душата, макар много често да среща съпротива. Желанията на тялото стигат до душата и я атакуват непрекъснато, но на арената на човешката душа те са вече нещо друго, а не са пряка, адекватна изява на волята за живот и на телесността сами по себе си.

А пък душата е нещо като призма, в която се пречупват прекалено много лъчи, тяхната специфична интерференция е душевният живот, но отделните лъчи – особено идещите от най-мощния източник, волята за живот, светилото, което, подобно на Слънцето, е основата на всички други светлини – са нещо друго, което трябва да бъде постигнато по специфичен начин.

(Следва)

Добави в Svejo

Простащината на Стоичков си върви в комплект с него, като сянка, от Харманли та чак до Барселона...

Под заглавие Булгария? Аааааа, Стоичков! Николай Павлов е публикувал в блога си чудесен и много правдив коментар. Понеже той изцяло изразява и моята позиция по случай новия скандал, в който е замесен "наший българский идол", то аз си позволявам да препубликувам статията му, та да могат повече хора да я прочетат. Струва си! Ето я:

Голямата звезда, реализираният български сън, простият цървул извървял пътя до световна знаменитост! Това е Христо Стоичков! И понеже цървула трандафор не става, простащината му си върви в комплект с него, като сянка, от Харманли до Барселона...

Грубите селски прояви на този индивид нямат чет и брой, всеки път обаче оправданието е едно и също - не го пипайте, той е най-популярния българин! Почитателите на Стоичков така и не измислиха с нещо друго да го защитят, което доказва, че и те, като любимеца си са с интелектуалния капацитет на бавноразвиваща се човекоподобна маймуна. Та нима известността може да бъде индулгенция за нещо?

Преди да изгрее звездата стоичкова на хоризонта, по света ни свързваха с атентата срещу Йоан-Павел II и българския чадър-убиец. Бива ли тези факти да ме карат да се гордея, че съм българин? Не, разбира се! А дали си даваме сметка в как всъщност възприемат прословутата Кама отвъд Калотина?

Да, помнят, че беше добър футболист, но също така и пълен гамен, вечно псуващ, груб и невъзпитан тъмен балкански субект. На такъв персонаж могат да се възхищават само себеподобните му непоръбени цървули, своеобразните бацили булгарикум, които виреят единствено по нашите земи, но дори и кофичка кисело мляко не могат да произведат. За тях той е идол, харманлийския събрат покорил света. Не е важно с какво и как, важното е да се прочуеш, така разсъждават те. Пък като станеш голямата работа, имаш право да си правиш каквото поискаш - да набиеш фотограф, да не си плащаш данъците, да въртиш далавери с общинска собственост, да караш с полицейски буркан без разрешение, да се държиш непочтително, включително и със собствените си родители, а всичко останали са длъжни да ти правят евала или да си е*ат п*чката лелина. С други думи - Ицо е боК, както гласеше култовия надпис в тоалетната на едно столично заведение. Между другото, бок на турски значи лайно...

А кои са останалите олимпийски боКове на днешния бългрски ден? Че как кои, Азис и Бойко Борисов, разбира се! Така де, какъвто народа, такива и идолите. Но ще бъде погрешно да твърдим, че всички тези са феномени, плод на съвремието ни. Най-яркото опровержение на подобна теза са винаги актуалните свидетелства за българските нрави, завещани ни от Алеко Константинов.

За 120 години нищо ново не сме научли и нищо старо не сме забравили. Дори горделивият неблагодарен син от "Пази боже сляпо да прогледа" си е кръстен Христо...

Добави в Svejo

Феноменът власт: конституирането на властта (3)

3.Конкретните властови ситуации

Казаното в един принципен и философски план – ние дотук се интересувахме преди всичко от идеята за власт – може да бъде илюстрирано единствено в опитите за разбиране на конкретни властови ситуации. Коя да бъде тази изразителна ситуация, в която може да изпъкне принципното разбиране в неговата "нагледна истинност", в неговата "самоочевидност", в неговата убедителна и безспорна правота?

Става дума за конкретни ситуации, в които се появяват лидери, постигащи засилващо се влияние, доверие и власт. Става дума за анализ на отношения в конкретни групи с цел постигане на властния компонент в тези отношения. Става дума за междуличностни, чисто човешки отношения, в които дадена личност неумолимо налага себе си, а другите се виждат принудени да признаят превъзходството й и т.н.

Наличното и безкрайно многообразие на тези отношения предполага една почти непреодолима трудност за изнамирането на "най-показателното", на "най-изразителното" и пр. Почти винаги непосредствената действителност на живота превъзхожда категорично всяка теоретична конструкция не само по изразителност, пластичност и пълнота, но и по смислова натовареност; казано е, че "теорията, братко мой, е суха, дървото на живота зеленее" (Гьоте). Ала в анализите, занимаващи се с човешки въпроси и реалности, тази трудност не е нещо ново, тя непрекъснато трябва да се съзнава; важното е да се загуби ориентирът, посоката, а тя е една: животът.

В свободните общности индивидите притежават, извоювали са си самостоятелност; нормите на групите, към които принадлежат, налагат известни рамки на свободата им, приети доброволно от индивида и явяващи се условия на груповия живот. В този последния индивидът, съотнасяйки се с другите от групата, може едва на тази основа да се убеди в своята раз-личност (преди това "мержелееща" се само като чувство!), в своята "изключителност" и най-вече в самоценността си. Едва на тази основа по естествен път се заражда конкретното властово отношение, което се разгръща в една поредица от живи властови актове. Актът, конституиращ властта в нейната конкретност, нарушава динамичното равновесие (абстрактната равнопоставеност) между индивидите в групата, явяващо се по естеството си крехък баланс на сили, зад които стоят различните по своя все още скрит потенциал индивидуалности. Оказва се, че появата на власт вътре в някоя група е неизбежно; властта регулира силите и по този начин структурира съответната група, преодолява аморфността й, внася живот в нея, поражда жизнено необходимата за нейното съществуване динамика и подвижност, която всъщност е израз именно на живот.

Нека разгледаме последователността във възникващите ситуации в една нова група, например групата на асоцииращи се (по повод на някаква дейност – книгоиздателска, търговска, индустриална и пр.), на опитващи се да постигнат чрез обединяване на силите си една съвместна дейност индивиди. Такава асоциация (кооперация) възниква в отговор на ясно изразена или скрита пазарна потребност. По-чувствителните към тази потребност индивиди, съзнавайки и нуждата от асоцииране (сам по себе си, без сътрудничество с други хора човек може да направи много, но не всичко!), от обединяване на своите сили в една нова жизнена цялост, първи "узряват" за съответната дейност, преизпълват се с готовност за осъществяването й, предвкусвайки и изгодите от това за себе си.

Разбира се, че първоначалната идея и инициатива идва от един, при това най-деен индивид, който, споделяйки със свои най-близки съдружници, придава гласност на предприетото дело ("кооперация", фирма от съдружници); възможно е, разбира се, той в качеството си на "едноличен собственик" да е учредил своя фирма, за която след това ще му е необходим персонал. Но във всички случаи винаги се появява неструктурирана начална (нова) група, пред която е открито бъдещето, което индивидите в нея успеят да й придадат. Неструктурираната, без ясна регламентация на отношенията между индивидите група е изкуствен конгломерат, който може във всеки миг да се разпадне. В нея трябва да бъде внесен живот не просто чрез "излъчването" на жизненост от страна на съставящите я индивиди (това е само желание за участие), а и чрез пораждането на собствена активност на групата чрез ангажирането на жизнеността на ядро от индивиди, на което останалите (или "шефът") делегират правото да се разпореждат, да вземат решения и да изпълняват тези необходими за дейността на групата инициативи (касаещи конкретните стъпки, практическата реализация на замисъла). Не може "всичко" да се прави от "всички", не може и да се запази абстрактната "равнопоставеност", не може групата да си остане еднородна, в нея неизбежно трябва да се породят различия, благодарение на които някои индивиди "изпъкват" и се налагат над другите, а тези последните се примиряват с това да поемат отредената им роля.

Приемаме, че на някои е възложено да се ангажират повече с груповата дейност – те стават "ръководители, вземащи решения и бдящи за провеждането им в действие". На тази основа останалите индивиди заемат съответното място и се ангажират със своя дял от дейността и отговорността, който е по-малък от този на първите, на "избраниците" на шефа (или на… случая). Налице е "първичната структура" на една нова група: в нея по-инициативните са приели ролята на "властващ елит", а на останалите се отрежда ролята на "подчинени", на изпълняващи решенията, на управлявани. Но тази първична структура е все още твърде формална, изкуствена, в този смисъл още нежизнеспособна – всичко в нея трябва да бъде проверено на дело, необходимо е време, в което по естествен път да се внасят корекции в отношенията, индивидите доказват себе си чрез и в действията. Възможно е да се окаже, че първоначално някои са били незаслужено надценени, а други – също така подценени; но другояче не е могло и да бъде, тъй като заслугите ще се видят едва впоследствие, единствено в практиката. Но така и така появилата се групова динамика (симптом на живот) неизбежно ще постави всичко на мястото му, стига да е налице свободата на личностните изяви.

Ясно е, че водещото в тези отношения е индивидуалният стремеж към "себедоказване" или "себеизява", обособяващ един частен интерес, и "груповият интерес", който от своя страна е резултантна на множеството индивидуални интереси. Но ето ги неизбежните противоречия: надценените индивиди са заинтересовани от запазването на началното статукво (нищо че това противоречи на груповия интерес, т.е. вреди на работата, макар че "облагодетелства" тях самите – стига да не разбират действителния, дълготрайния си интерес!). В същото време подценените индивиди, чиито способности са по-големи от отредената им роля, желаят промени в статуквото – което съответства на дълготрайния групов интерес и съвпада и с действителния личен интерес на по-способните, т.е. е полезно за работата. (То е в интерес и на надценените индивиди, но те си мислят, че техния интерес е да заемат място, което всъщност не им се полага, поради което и вредят на работата; но нали ако губи фирмата, то губят и всички в нея!) Но щом назрява конфликт, то всички индивиди в групата съобразно самите себе си и според разбирането им за бъдещето на фирмата са принудени да "вземат страна"; възникват два съперничещи си центъра, борещи се за надмощие. От изхода на тази борба зависи и бъдещето на групата, преуспяването или провала както на организацията, така и на индивидите в нея. Но тези вътрешни борби стават "движеща сила", те са симптом на живот, от непринудения изход в съперничествата зависи и жизнеността на организацията.

Възможно е властващите в групата да се опитат да потискат инициативата на "подчинените", от което организацията като цяло губи прекалено много чрез разпиляването без смисъл на неизползван личностен ресурс. "Непослушните" и "нестандартните" в групата са онези, които предизвикват промените, ако пък "послушните" са мнозинство, то и цялото нищо особено няма да постигне. Главното за изхода на тези борби е спечелването на своя страна на лидера, на властовия фактор, от неговата благосклонност към едните или другите зависи какво ще стане и докъде ще се стигне. Лидерът, бдящ за перспективите на организацията и цялото, не може да бъде безразличен към ставащото, от неговата реакция зависи бъдещето на организацията. Ако лидерът реши да пази статуквото, то съдбата на организацията с това вече е предопределена; също може да се каже и за това ако той разбере инициативите на "недоволните" и реши да заложи на промяната. Но накърнява-нето на свободата от страна на временно властващите не остава безнаказано, потискането на динамиката в групата и "затварянето" й за промени непременно поражда апатия; в резултат на което жизнеността на групата като цяло неумолимо намалява. Ясно е, че "добре разбраният интерес" на властващите е да не държат властта като самоцел, а да са готови във всеки момент да я отстъпят на по-добрите, на по-способните от тях – гибелта на организацията във всеки случай на никой от намиращите се в нея не е изгодна, но много често властващите държат на принципа "след мен и потоп", т.е. не разбират интереса си. Понякога само – колкото и да е чудно това – пропитите с автентично разбиране на свободата ръководители са готови да отстъпят властта, но да запазят организацията; но в повечето от случаите това не е по силите им – което е потвърждение, че по начало не са били на нивото на "автентичния властелин" и господар.

Добрият властник – аристократът като личност – се обкръжава със способни сътрудници и никога не престава да се надява, че може да се появи и по-добър, по-способен от тях; той не престава да търси нов личностен ресурс и ако намери индивиди, които показват превъзходство, веднага ги приобщава към себе си, предоставяйки им всички необходими условия за успешна изява. Властта като човешко отношение е толкова по-силна, колкото по-силни човешки индивидуалности "включва" в себе си – или поне се опира на тях. Властта не е друго освен концентриране на сила и "боравене" с човешка енергия, с човешки потенциал: затова и лошите властници са лоши най-вече и затова, защото разпиляват и опропастяват човешка енергия, поради което и властта им става все по-слаба. Властта, която потиска човешката инициатива и енергия, по начало не може да е автентично силна: тя неумолимо отслабва до мига, в който неизбежно ще се срути. Властта, опираща се на грубата сила (на нахалството, на безпардонния кариеризъм, на тъпата корист, на неуважението на индивидуалността и личността, на "котерийните интереси", на пренебрежението спрямо управляваните и т.н.) и съответно подценяваща фината човешка енергия, е обречена на неминуем провал: истинската сила у човека не е грубата физическа сила или пък "изродената, користната душевност", а само духовното превъзходство и автентичния личностен потенциал, които нищо друго не може да замени.

Доказателство за това – при това проверено практически, в историята, е съдбата на комунизма: той влезе в света на човешкото като "слон в стъкларски магазин", не направи нищо друго освен да изпотроши всичко, след което не му оставаше друго освен безжизнен да се сгромоляса, да се задуши в собствената си бесовщина. Комунизмът се задържа десетилетия – не векове! – само защото беше абсолютно неадекватен спрямо "фината материя" на човешкото, само защото органично не разбираше човека, само защото ненавиждаше свободата и духа; комунизмът е варварска система на античовечността, която сама изправи срещу себе си могъщи сили: животът, свободата, личността, духът, истината, доброто и дори красотата още от неговия генезис не бяха на негова страна и така го осъдиха на неотвратим провал.

Последователно възникващите властови ситуации се разрешават с позитивен ефект само на почвата на свободата, само чрез признаването на неограничените от нищо хоризонти на индивидуалната инициатива, само чрез уважението към личността и нейното непокорство. В такива ситуации властта по право принадлежи (дава се!) на силните индивиди, отличаващи се с неоспоримо превъзходство, с прекрасно развити личностни, човешки и духовни качества; групите, организациите и общностите, които искат да постигнат нещо значимо, с желание приемат такава власт. (Наполеон е постигнал чудеса не само заради личния си гений, но и заради това, че винаги се е опирал на талантите: негови приятели и сътрудници са били хора, на които може да се заложи, от които могат да се очакват дръзновени дела и подвизи; но за да бъдеш такъв лидер се иска самият ти да си личност, която не се бои да бъде "засенчена" от някой подчинен, която вярва в неоспоримото си превъзходство. Затова "по-скромно скроените" души, които по начало не стават за лидери, винаги се обкръжават най-вече с бездария!)

Властта на всяко друго основание по принцип е нездрава, тя е власт, която съществува само в нездравите общности (комуни, "колективи", безлични "маси"), обединяващи в себе си също толкова болни и непълноценно съществуващи "индивиди". Условието, позволяващо на "родените да властват" да постигнат своята задача или дори мисия, е същото, което конституира здравите общности, и то се нарича свобода. Свободата единствена по спонтанен начин установява естествени и човешки отношения в групите, стремящи се към позитивна ефективност, към успех, задоволство от съществуването, прояви на личностна "себестност", на "неукротимата" активност и на градивната енергия, при което непринудено възникват и отношения на власт – структуриращи, обединяващи и дори "спояващи" индивидите в групата, запазвайки раз-личността им като извор на самата енергия. Властта подчертава различията, насърчава ги и така ги санкционира; властта, разбрана автентично, преодолява аморфността в групите и "разпределя ролите", изхождайки от индивидуалните дадености, от реалността на личностното, която единствена е водещото, основателното и необходимото, смислозадаващото.

Накратко казано, ако властта трябва да служи на доброто в живота на една общност (група, асоциация, съсловие, дори многоликата общност на "цялото общество", социума с държавата), то тя трябва да бъде поемана именно от най-добрите, при това по признанието не "на всички" (такова не може да има!), а тъкмо на добрите. Случайното "пробиване" към властта на случайни или опорочени индивиди, носители на една личностна непълноценност (на нездрава нравственост, например тази на комунизма) е преизпълнено с непредставими беди за общността, която е допуснала това.

(Следва)

Добави в Svejo

Не забравяме ли така често тъкмо най-важното?!

Добави в Svejo

Наистина, а разбираме ли какво е животът?

Ако разгледате лентата с бутони под заглавието на блога ще откриете нова страница, наречена ЖИВОТЪТ. Реших на това място да започна публикуването на една моя книга, наречена ИЗКУСТВОТО ДА СЕ ЖИВЕЕ (Етика на достойнството). Тази публикация я поместих в сайта на Център за развитие на личността HUMANUS понеже тъкмо там й е мястото. Смятам, при проявен интерес, да довърша публикацията съвсем скоро. Понеже, по мое дълбоко убеждение, това е една крайно необходима и полезна тема. Особено за младите хора - пък и не само за тях...

Ето малък откъс от предговора на тази книга, излязла в 2003 година, която все още може да се намери тук-там из книжарниците. Понеже, явно, животът е тема, която слабо интересува съвременния българин, прекрасно разбиращ що е животът:

Живеейки, човек следва определени ориентири, без които животът се оказва абсурден. Преди всичко е важна посоката, насочваща пътя, по който уверено или със съмнения вървим – до последната си минута. Но посоката съвпада с мен самия, тя не може да е извън живеещия, сам пробиващ своя път в съществуването си. Ето защо не можем да живея както искам ако не съм наясно преди всичко друго със самия себе си. Но опитвам ли се настойчиво да постигна тази съдбовна яснота, без която съществуването ми неминуемо ще се превърне в лутане без път и посока?

Обикновено разчитам на това, че посоката, която нося в себе си, е вярната – защото щом е моя, как тогава може да е невярна?! Но ето че тук се появява коварният проблем: а може ли посоката да е вярна ако аз самият не съм верен - и “подходящ” за самия себе си? И на какво трябва да съм верен, спрямо какво следва да съм подходящ? Как да постигна така необходимата ми вярност към живота си, как да стана подходящ за него, мога ли да живея пълноценно, истински? – ето ги въпросите, от които като че ли зависи всичко останало. Това как? – нима съдбовното не е тъкмо то?

Има много философии на живота, които превъзходно отговарят на въпроса “Защо живея?”, “Какъв е смисълът?”, “Какво е животът?”, “Коя е истината?” и пр. Но въпросът “Как да направя живота си истински, пълноценен, автентичен?” често е забравян или оставян без отговор. Изглежда се е смятало, че всеки следва да се справя сам - както и доколкото може. Уменията за живот, т.е. решаващото, кардинално значимото, съдбовното, най-трудното, са били оставяни “за впоследствие”. Вярвали са, че те зависят от “опита”, трябва да бъдат “извличани” от самото живеене и предоставяни на избора на отделния индивид. Но ако се остави първото за “по-нататък”, то какво ще излезе от това?

Трябвало да се лутаме, да пилеем време (най-ценното време: когато сме млади!), от и чрез страданието да постигаме удовлетвореността си от живота, да живеем “опипвайки” докато налучкаме някога вярната посока. Но нима някой тръгва на път ако няма представа за посоката - и най-вече за това как ще се добере до “мястото”, което така силно желае, което магнетично го привлича? Пътуването без посока и готовност е именно абсурдът, за който стана дума по-горе – и от който трябва да се отървем навреме, а значи по-рано. С него не може да се живее, а това, което все пак правим, не заслужава да се нарече живот. Това е ясно, но как да станем готови за живота още преди да сме живели? Нима такова изискване не е нов абсурд на мястото на предишния?

Изкуството да се живее е изключително претенциозното и задължаващо заглавие на книгата, която е в твоите ръце, прозорливи читателю. Сметнах, че спрямо живота не бива да сме скромни, поради което, струва ми се, с основание поставих такова гръмко, даже “високопарно” заглавие: от живота трябва да искаме всичко, към него не можем да имаме мизерни очаквания. (Защото иначе наистина можем да постигнем това: да живеем мизерно!) Моята книга е “алчна” и “грандоманска”, нескромна и люто ненавиждаща мизерията във всичките й разновидности – защото и “предметът” й е безпределно богат: животът...

Ами това е част от предговора само. Останалото можете да го намерите на посоченото място. Надявам се публикуваният текст да е интересен за много читатели, надявам се да ви провокира към по-дълбок размисъл и нови търсения. Аз затова съм го и написал...

Добави в Svejo

Интересно и провокиращо разсъждение за българската мечта

На едно място намерих текст, наречен БЪЛГАРСКАТА МЕЧТА. Не само защото в него се прави коментар на моя теза, а и защото текстът ми се вижда добре написан и смислен, та реших да го препубликувам тук за читателите и на моя блог. Ето и самата статия:

Има ли българска мечта? Нямам предвид личните, индивидуални, преходни мечти на всеки от нас, осмислящи, мотивиращи и окриляващи живота ни! А друго! Съвсем друго! Онази голямата мечта! Мечтата валидна за всички нас - българите! Истинската! Видима и желана със сърцето, защото най-същественото е невидимо за очите!

Погледна ли далече в годините назад - със сигурност такава мечта е имало. И не една. В различните исторически времена - различна, но винаги мащабна, концентрираща енергията, волята, усилията на цял народ. Как без нея Аспарух щеше да достигне Онгъла! Как Борис щеше да поиска и получи азбука? Как Симеон щеше да разшири държавните граници на България до три морета?

Нямаше как да се случи всичко това, ако липсваше мечтата! Ако липсваше страстта, смелостта, безразсъдството, перспективата, любовта, вярата, магията и вълшебството – всички те концентрирани в мечтата!

Когато говорим за мечта, не можем да подминем един еталон, един наложен мит с 200 годишна история, този за “американската мечта”. Тя бе стандарт за света, асоцииран със земя, даваща възможности на всеки, стъпил на нея, да постигне успех и просперитет. В основата си тази мечта залага на индивидуалното натрупване на богатство, работата, неприкосновеното и свещено право на собственост, гражданските права, патриотизма, религията и разбира се на военната мощ. Вяра в свободата, самостоятелността, отговорността, равенство на шансовете, върховенство на закона, политически и културен егалитаризъм – елементи, положени в основата на тази мечта.

Колкото и да е странно, съществува и т.нар. “европейска мечта”. Различна от американската. Ориентирана по-социално. Залагаща на трайното и устойчиво развитие, на грижата за околната среда, на приоритета на социалните групови права, свързани с гарантиране на здравеопазване, образование, майчинство, пенсионно осигуряване и т.н. В нея отсъства религията, като съществен и базов елемент, доколкото Европа е светски настроена. Не може да се отрече обаче известна интерференция между европейската и американската мечти. Според Дж. Рифкин европейците приемат надеждата, оптимизма, личната отговорност от американците, макар последната да се съчетава с глобална такава.

Склонна съм да вярвам на мой приятел, който има щастието да живее и работи вече осем години на двата континента – Америка и Европа и привилегията винаги да гледа и преценява събитията отвътре и в същото време “отстрани”. Нещото, което неизменно твърди през тези осем години е следното: Америка е нищо повече от място, където можеш да работиш, Европа е мястото, където можеш да живееш. Което, струва ми се, илюстрира и потвърждава същността на тези два различни свята.

Има ли място в тези светове за българска мечта и какво се случва с нея? Ще се върна в ХІХ в. в уставопроекта на ВРО, създаден от Левски, където той пише следното: “Аз имам мечта – не само за мъжество, достойнство и равенство на моя народ с останалите европейци, но и за всеобща свобода и демокрация, за съвършено братство и равенство – не само на личностите, но и на верските и етнически общности”. Тази мечта както и идеята за “чиста и свята” република имат характера на доктринално откровение, носят заряда на цивилизоваща мисия, оцеляла историческа претенция, транзитирана във времето. Странни метаморфози търпи тя обаче. Особено днес.

След 1989 г мечтите се умножават и разпиляват в различни посоки – свобода, демокрация, членство в НАТО и ЕС.

Какво е днес свободата? Свободата днес у нас много повече се асоциира с хаос, всепозволеност, недосегаемост и безотговрност. Свободата получена “наготово” е имагинерна величина. Какво да я правим. За какво да я употребим. С нея не се живее лесно. С нея обаче може да се живее достойно. Но това изисква усилия. Много по-големи, отколкото бягството в удобната НЕсвобода.

Републиката не е нито “чиста” нито “свята”. Републиката е “употребявана” и “употребена” от овластени от нас, “осребрили” вота ни в частен, а не в национален интерес. И тук се изкушавам да цитирам Т. Джеферсън, написал преди повече от 200 години нещо толкова актуално и днес: “Когато един дълъг низ от злоупотреби и грабителства, преследващи неизменно една и съща цел, говорят, че този народ е застрашен да бъде поставен под властта на един абсолютен деспотизъм, то тогава негово ПРАВО и негово ЗАДЪЛЖЕНИЕ е да отхвърли подобно управление и си избере нови пазители на своята бъдеща сигурност.”

Националната чест е уязвена от бедност и несправедливост, изтощена от липса на мир. Защото какво е мирът днес. Липса на конфликти. Не! Мирът е нищо повече от наличие на справедливост! Справедливостта е нещото, тотално напуснало географските ни ширини и голяма част от сферите на обществения ни живот.

Членството в НАТО и ЕС са факт! Но какво следва? Какво следва за България в ХХІ век? Векът на постиндустриализма!

Векът на материалното с характеристика и качество на “еднократна употреба”. С толкова много притежания – вещи, връзки, морал, приятели, повечето обаче краткотрайни или еднократни! С толкова малко смисъл, дори липса на всякакъв.

Векът на всепобеждаващата химия. Правеща до вчера немислимото – реално днес. Осигуряваща ни мигновено нова визия - брюнет, блонд, махагон, опушен лешник, всичко това заедно на едно място – никакъв проблем. Моделиране на тялото – получаваме, стига само да поискаме и да можем да си го позволим. Емоции – също. В ХХІ век има хапчета за всичко - такива, които да успокояват, други - да възбуждат. Хапчета, които да убиват и такива, връщащи към живота.

Векът на високите скорости. Векът на невъзможността за бягство от информационната лавина. Векът на дефицитите. Дефицит на време за общуване с приятелите, децата и природата. Дефицит на човечност. Дефицит на смисъл.

Векът на виртуалните реалности - виртуални пари, виртуална принадена стойност, виртуално производство, виртуално пазаруване, виртуално обучение, виртуални запознанства и още много и много виртуалност.

Има ли в този век българска мечта – мечта, която да си струва? Мечта, която да искаме със сърцата си! Мечта, която да концентрира енергията, волята, желанието, страстта, безразсъдството, ако щете, на нацията!

Можем ли да имаме, способни ли сме на такава мечта?

Защото, да не се лъжем! Мечтите са идеална категория! Не можеш да ги видиш, да ги пипнеш! Те нямат нищо общо с ежедневното, обикновеното, делничното, прозаичното.

А може и да се окаже прав А. Грънчаров, твърдейки, че ние българите не обичаме да мечтаем и не вярваме в подобни идеални измишльотини, че сме прагматични до мозъка на костите, както и че не можем да се отделим от реалното, пригодно за непосредствена консумация. Ето защо нямаме и национална мечта – твърде грозно би било в нещо толкова идеално и възвишено, да включим неща като салатка, ракийка и скара, например.

Не знам. Аз не откривам в днешния ден нито национална мечта, нито национална доктрина, нито перспектива, нито визия за мястото ни на картата на Европа, за мястото ни в динамичния постиндустриален информационен ХХІ век. Нещо повече. Аз не откривам дори намек за подобни идеи! За дебат и дума не може да става!

Ще ми се да вярвам обаче, че в универсалния храм на човешките ценности – право на живот и щастие, свобода, справедливост и търпимост, ние българите, прекрачили в ХХІ век, най-после ще вдигнем глава от ежедневието и ще поискаме нещо със сърцата си, ако не за нас, то за децата ни! Ще си позволим, ще се осмелим да мечтаем и тази мечта ще бъде НИЩО ПО-МАЛКО от издигането на наш олтар в този храм, гарантиращ присъствието ни в него.

Остава да го напълним със смисъл…

(От авторката на горното есе: Здравейте господин Грънчаров! Четох многократно написаното за българите и мечтите. Темата ми допадна и написах кратко есе в блога си. Може да погледнете коментарите, в случай, че Ви е интересно и разполагате с време. Може и да коментирате - форума е отворен.

За съжаление ще трябва да призная, че ще се окажете прав - ние българите не можем, не искаме, нямаме смелост, според мен, да мечтаем, което е изключително тъжна констатация.)

Добави в Svejo

Феноменът власт (2)

2.Как се заражда властта?

Общо взето хората биват два човешки типа (ако е позволено раз-личностите да бъдат подлагани на типологизиране): властни и подвластни. Макар че всички обичат да властват, дори и най-слабите не се отказват от опитите си да господстват, то все пак не на всички се удава това; някои надделяват и умеят да се възползват от винаги откритата възможност на властта, а на други това не се случва, не е по силите им.

"Властността" и "подвластността" са по-скоро тенденции в личностното себеосъществяване, които по различен начин се проявяват при отделния индивид, т.е. или едната, или другата се налага в съответната степен. Щом като "властността" не е природно качество, а е заслуга или достижение на индивида, постигнато в избрания от него начин на съществуване, то е оправдано да се говори за "зараждане" на властта и за факторите, от които то зависи.

Ще разгледаме властта като значимо измерение на човешкото съществуване, ще търсим нейния смисъл за живота на човека. Властта не трябва да се разбира грубо, т.е. единствено в политическия й смисъл, като прояви на държавно управление – то е само една форма, при това не най-изразителната, на съществуване на "универсума на властта", който в някакъв смисъл е съотносим с универсума на свободата. Щом като свободата задава съществуването и същността на човека, то и властта се намира в някакво отношение към смисъла на живота за човека, тя е неотделима от него. Ето защо се нуждаем от пълноценно разбиране на властта в същата степен, в която се стремим към такова и по отношение на свободата. Не можем да се задоволим с абстрактната дефиниция на властта като "отрицание на свободата" – "асиметрия на свободата" – тъй като и самата свобода е твърде властна, в някакъв смисъл дава и носи на човека най-изтънчената власт. Ето защо Спиноза например с основание пише:

Безсилието на човека да овладява и да сдържа афектите наричам робство. Защото завладеният от афектите човек не е господар на себе си, а е подчинен на случая, чиято власт така господства над него, че той често бива принуден да следва по-лошото, макар и да вижда по-доброто.

Николай Бердяев пък твърде категорично отбелязва:

Свободата е свобода не само без господари, но и без роби. Господарят е обвързан отвън, той не е личност, както робът не е личност, само свободният е личност и целият свят иска да го пороби.

Най-силен израз на падението на човека е, че той е тиранин. Има една вечна тенденция към тирания. Човекът е тиранин, ако не в голямото – в малкото, ако не в държавата, ако не по пътищата на световната история – в семейството си, в своето магазинче, в канцеларията, в бюрократичното учреждение, където заема и най-малкия пост. Човек има непреодолима склонност да играе някаква роля и да си придава особено значение в тази роля, да тиранизира околните…

Властта обхваща човешката екзистенция, тя не е "инцидент", на който не трябва да обръщаме особено внимание. Ерих Фром също разбира изключителното място на властта в човешките отношения, в съществуването на човешките същества:

Най-важният момент се състои в разликата между "да притежавам власт" и "да бъда власт". В крайна сметка почти на всички ни се налага на някакъв етап от живота да упражняваме власт. Като възпитават децата си хората, искат или не искат това, осъществяват власт; за да ги защитят от грозящите ги опасности и да им дадат някакви съвети по повод на това как би трябвало да постъпват в съответните ситуации.

А Фр. А. фон Хайек посочва и може би главното основание за това, че човекът не може да се отърве от властта, че тя е неотделима от съществуването:

Недоволството на човека от неговата участ нараства многократно от съзнанието, че неговата съдба зависи от действията на другите.

Като че ли още по-точен е Еманюел Муние:

Щом другият веднъж ме е уловил, за мен вече няма надежда. Аз повече не съм свобода, която прави себе си и която се проецира. Мен ме заплашва робство, подхвърлен съм на чуждите преценки, които ми се изплъзват…

Имам само едно средство за спасение: да отвърна на удара. Трябва да взема отново своята свобода, да стана отново субект и за тази цел да въдворя другия в обект. Но той ще е обект, с който ще е опасно да се борави, защото във всеки момент отново може да възвърне спонтанността си на субект… Ето защо постоянна грижа на отношенията ми с него ще бъде да поставям достатъчно много клопки, за да го удържа като обект за колкото е възможно по-дълго време. Достатъчен е обаче само един от неговите победоносни погледи и цялата ми защита за миг ще рухне.

…За да съм сигурен в триумфа, аз трябва не само да стигна до свободата на другия, но и да я пленя. Аз искам другият сам да дойде и да се потопи в моята свобода, като при това да направи това съвсем свободно, тъй като аз искам да го притежавам свободен. Следователно аз искам той да е обект, но го желая като субект. Освен това аз трябва да стана за него един пленяващ го обект.

Надявам се, че тези мнения вече достатъчно ясно показват, че властта като човешки феномен се нуждае от най-прецизно вникване. Ще направим опита да постигнем това по свой начин.

В средата на "признатата раз-личност", т.е. в пространството на свободата, в което никой не е безразличен към нея (на свободата си дължим всичките си предимства, самата възможност за постижения!), по непринуден и спонтанен начин става така, че някои се открояват и налагат, показват в някакъв смисъл по-голяма ценност, "думата им започва да тежи", другите се виждат принудени да се вслушват в казаното и, убедили се в основателността и "твърдостта", в безспорността на аргументацията им, им се налага да се съгласят, да приемат чуждата воля без особена съпротива – вероятно защото и на тях е изгодно това, което им се предлага. Явно тези, чиито мнение бива прието, постигат това не толкова заради "логичността", заради "разсъдливостта" или "умственото превъзходство" (макар и това да има някакво значение), но най-вече заради естеството на цялостната личност, която стои зад предложенията, влага от силата си в тях, излъчва от себе си нещо непреодолимо, нещо, по безупречен начин налагащо се, т.е. предизвикващо такъв резонанс в душите на другите, че те без замисляне се подчиняват, оставят се "да бъдат водени" от друг – превърнал се именно в "субект" на една подчиняваща чрез свобода воля. Оказва се, че зад инициативите на излъчващата властност личност стои тъкмо една силна личност и воля, която по естествен начин упражнява мощно влияние, ангажира и приобщава към себе си други воли – оставили се на нейната власт, примирили се с неоспоримите личностни качества и превъзходства на "домогналия" се до такава власт.

Изключителното човешко качество, което лежи в основата на властовите импулси, е харизматичността (от "харизма", т.е. "вътрешен огън", "горене", което "пали" и другите, увлича ги, подчинява ги по незабележим начин на себе си). Харизматични са лидерите, чиято власт е постигната по един естествен начин, т.е. се е наложила спонтанно и непринудено, без ползване на груба сила, натиск или измама. Такива личности, откроили се от "морето" от свободни раз-личности, постигат това в резултат на превъзходство, на някаква реалност, която е "движещата пружина"; тяхното налагане в никакъв начин не е случайно, напротив, съдържа непреодолима необходимост в себе си, която "няма как" да не се прояви, да не предизвика съответните ефекти. В този смисъл се е смятало, че един вид "провидението" направлява тяхното издигане и налагане, считало се е, че техния успех е израз на тяхната "съдба", дори самите те са имали усещането, че някаква "невидима ръка" ги е поставила на такова високо място, свързано с извънредни отговорности (напр. Наполеон е говорил за себе си, че "не е нищо друго освен изпълнител на желаното от природата на нещата").

Следователно в основата на видимите ефекти на властта стои съответното "натрупване" на личностно-властен ресурс, който в даден момент непреодолимо "избива" на повърхността. В резултат другите се виждат принудени да се примирят и да приемат станалото, т.е. да се окажат в зависимо положение спрямо властващия "изключителен индивид". Дотук щрихирах "ставащото" в едната "половина", страната на носителя на власт, нека сега да погледнем и на другата "половина", тази на "приемащите" неговата власт.

Тук нямаме работа с фалшивите "колективи", с обезличностената аморфна "маса" на комунистическите общества (податливи, впрочем, не на фините механизми на автентичното властово отношение, а само на грубата сила, на страха и на безпардонния външен натиск), занимава ни ситуацията със зараждането на естествените, пълноценни властови отношения в общностите, които се базират на свободната индивидуалност (защото нали там, където няма свобода, най-разбираемото е как става така, че всички стават безропотни изпълнители на волята на една арогантна власт?!). В нашия случай властта на единия трябва да "пробие" и да се наложи, като това стане чрез непринуденото преодоляване на съответната "аура на свободата", съставена от определено множество съгласуващи се индивидуални свободи. Тук, разбира се, не става дума за демократичния избор, в който се състезават политически лидери, стремящи се към държавната власт; говорим за властта като аспект на всекидневните отношения, като страна на чисто човешките и личностни прояви. Изумителното многообразие на тези отношения предпоставя изключителната трудност на неговото проясняване в един принципен план; затова ни се налага опростяване, в което да изпъкнат някои конституиращи властта компоненти.

Власт се печели или губи само в резултат на спечелено или загубено доверие: сред свободните доверието е единственото, което по пътя на "самопринудата" може да ги накара да приемат нечия власт. Доверието е тъкмо нещото, което (излъчвано от "претендента" за власт) предразполага "обречените да му бъдат подвластни" към една непринудена, естествена "самопринуда", на която те с желание се отдават. От една страна имаме самобитно, индивидуално проявено влияние, отличаващо се с личностна "подкладка", сила и интензивност, с непреодолимост на ефекта върху душите на другите. От другата страна, страната на "подложените" на това влияние, възниква подобаващия душевен резонанс, който в крайна сметка придобива измеренията на все по-засилващо се доверие.

Единството на двете, "влиянието-доверие", споделеното влияние и признатостта на една личност от друга, също така свободна личност, се нарича авторитет (респект, уважение, емоционална привързаност, приобщеност, своеобразна обвързваща отдаденост, спонтанна среща на две индивидуалности, в която те се "припознават", откриват своето родство, авторитетът също може да се нарече "ангажираща ангажираност" и пр.).

Свободата на индивидите предполага взаимност, основана на техните различия, откритост на индивидуалностите една към друга, при която те съотнасят своите различия, откриват родството си, а в крайна сметка и действителните си превъзходства, предимствата, изпъкващи на основата на споменатата съотнесеност. Тук именно се зараждат доверието, авторитетът и разбирателството, тази е основата на специфичното, но също и универсално човешко отношение, наречено власт. Властта затова не е инцидент в човешкото съществуване, а негова най-значима проява, аспект на естеството му: неизбежните различия сред свободните индивидуалности постигат в своето развитие необходимата санкция на властта, която посочва на всеки индивид мястото, съответстващо на неговите заслуги, на раз-личността му, на неговата ангажираност с тайнството на съществуването, на отдадеността му на свободата. Затова изглежда именно "най-близките" на свободата, т.е. "най-свободните" неизбежно (при наличието на съответните личностни качества) постигат превъзходството на властта; онези, които не са си "доизяснили" своята свобода – а оттук и себе си, защото човек съвпада със свободата си! – тъкмо поради това нямат автентичното основание да властват, те не могат да получат доверието, което се иска за да се признае една воля за властна. Да властваш над други, също обаче като теб свободни, се иска, изглежда, най-напред да си станал господар на самия себе си, т.е. да си проникнал в дълбините на човешкото и на свободата, без тази основа един вид нямаш "моралното право" да претендираш за власт.

Истинските господари на себе си, постигналите власт над собствения живот и над бъдещето си, едва на тази основа получават и правото да упражняват известно влияние и върху живота на другите, да постигнат своята власт над човешката общност, но не просто "ей-така", а най-вече с оглед на "издигането" им до нещо по-добро и по-висше. Да бъдеш господар е поемане на тежка отговорност, тъй като тук индивидът вече отговаря не само за себе си, но и за други хора, неговите решения не касаят единствено частния живот на отделно взет индивид, а съдбата на много, при това различни и също така достойни хора.

Ето защо правото на властване трябва да се съпровожда с известни гаранции за "моралната чистота" на искащия да има влияние над други хора; впрочем моралът на склонните да се подчиняват и моралът на техния властелин или "идол" точно си съответстват ("Кажи ми на кой или на какъв се доверяваш и аз ще ти кажа ти самият кой или какъв си"). "Подвластните" обаче най-вече трябва да внимават на кой се доверяват, тъй като доверието в известен смисъл е и примирение; в примиреността си човек е отстъпил "част" от свободата си, доброволно са я предали на своите признати лидери, към които изпитват единствено доверие.

Какво става или какво може да стане в условията, при които мнозина се отказват частично от свободата си (а някои направо са склонни да я… "подарят"!) в полза на някой или на малцина, е друга страна на въпросите, които тук само поставих; тя заслужава по-специално изследване.

(Следва)

Добави в Svejo

Феноменът власт (1)

Феноменът на властта се нуждае от грижливо осмисляне, от вникване с цел постигане на неговия автентичен човешки смисъл. Властта не е "изобретение", от което са се възползвали "лошите" в ущърб на "добрите" – както на мнозина им се струва – нито пък е бреме, несъвместимо със свободата, или "хомот", който трябва да бъде отхвърлен, както изглежда на анархистично настроените празни индивиди. Властта е значимо измерение на човешките отношения, тя по необходимост израства от екзистенциалните условия на съществуването, и затова е безсмислено да бъде укорявана или отричана.

Ако властта бъде схваната пълноценно, а не еднолинейно и ограничено, както обикновено става в разпространената представа (властта била "нещо, свързано с политиците", "нещо, обслужващо стремежите на користните", "нещо, благодарение на което държавата упражнява своята хегемония" и пр.), то едва тогава ще открием, че тя пронизва всички без никакво изключение човешки отношения, че тя е "градиво" на човешкото съществуване, негов значим модус, че властта е неотделима от свободата и като такава присъства във всички жизнени прояви на човека, опитващ се да отстоява индивидуалността си. Показателно е и това, че "противници" на властта са тъкмо неразбиращите свободата, ония, които страдат от едно объркано съзнание за човешките отговорности на съществуването, които са обременени от прекалено разсъдъчна представа за естеството на живота и "механиката", дори "техниката" на съществуване сред другите, също като нас държащи на достойнството си индивиди. Ако точно на тези "отрицатели" феноменът на властта им изглежда "зло, подлежащо на изкореняване", то това означава, че зад този феномен са скрити недостижими за тях загадки, правещи именно "съществуването-в-измеренията-на-властта" прекалено човешко, истински значимо за човека, а също така в някакъв смисъл съдбовно, неотделимо от съдбата на индивида, опитващ се да се овладее от свободата си. Накратко казано, нуждаем се от "уточняване" на разбиранията с цел проясняване на онова, което справедливо може да бъде наречено тайнство на властта – тайнство, съизмеримо с онова на живота за човека, с тайнството на неговата свобода.

1.Волята за власт

Изразът принадлежи на Фридрих Ницше, философът, който прояви изключителна чувствителност и прозорливост както по отношение на живота, така и на достойнството, така и спрямо неотделимата от тях свобода.

Ницше проницателно откри, че животът за човека по естеството си е акумулиране на сила и здраве, че автентичното съществуване е непримиримо спрямо слабостта и умирането: ние не живеем за да страдаме, а за да изпитваме наслада от живота. (Великите истини са прости и ясни, този е критерия за действителна истинност; объркаността и сложността са признак за "интелектуална нечистоплътност" и за безчестие!) Симптом за израждането на човешкото и за упадък на морала и културата е приемането, че болезненото, слабото, онова, което изпитва недостатък на жизненост и затова се измъчва от неудовлетвореност, подвластното на нагона към смъртта – а не отдаденото на светлия и чист порив на живота – е "висшето", "предназначеното" за човека, "достойното" и "справедливото". Тази фатална подмяна на ценностите, която Ницше открива като сърцевина на духовната история, обозначава все по-засилващия се упадък на жизнеността, довел до това, че жалкият, слаб, безпомощен, страдащ и разчитащ на състраданието човек се представя за "венец на мирозданието" и "носител на прогреса".

Културата според Ницше се оказва болна в същата степен, в която създаващият я човек е с болезнена конституция и изродена чувствителност, а двете се дължат на безразделното господство на разсъдъка над живота, на интелекта над волята, на социалното над свободата и усещането за власт. Робът, нещастният и слаб "човечец", станал идеал на духа, морала и културата, не е Човекът според замислите на своя Велик Създател – и тази подмяна, опитваща се да зарази и битието на човека в неговия корен, трябва да бъде кардинално пресечена чрез безкомпромисна преоценка на всички ценности, към която съществуването зове.

Всъщност Ницше апелира към това да се ликвидира склонността към извращаване на автентичния "строй" на съществуването, другояче казано, той търси начина, по който всяко нещо да заеме отреденото му от самото естество на живота място, към подреждане на съществуващото съобразно едни здрави и жизнеспособни ценности. Например моралистите ни учат на това да презираме тялото и "сладострастната плът" – за да сме могли да се отдадем на "несравнимите с нищо" удоволствия на "чистия дух". Това звучи познато и привлекателно, но какво всъщност означава? "Презиращите" плътта и тялото – здравото, силно, красиво и преизпълнено с живот тяло, което се стреми да се възползва от радостта на съществуването – какво всъщност тогава харесват, на какво се прекланят? На духа, но какъв, кой дух е заветното за тях? Дали здравият, силен, и богат с "преизобилието" на жизненост дух, обитаващ едно също такова тяло, или слабият, измъчващ се, страдащ, окайващ се и окаян дух, извратен дотам, че смятащ за достойнство варварската си зависимост от едно изцяло неудовлетворено, болно и не признаващо удоволствията на живота тяло? Казано е: "Здрав дух в здраво тяло" – но дали "здравината" на духа "сам по себе си" трябва да има като непременно условие слабостта, враждебността на тялото към живота? Каква е тази изопаченост, стремяща се да внася раздор между двете велики сили на човека, които "по дефиниция" и най-вече по естеството си трябва да се намират в най-прекрасна хармония, в здраво и непринудено единение? Откъде накъде "трябва" и "длъжен си" се налагало непременно да са несъвместими с "аз искам" и с "желаното" както от тялото, така, да признаем, и от неизвратената душа? Защо си позволяват да учат човека на това, че той трябвало да ненавижда… удоволствието и удовлетворението, а също и да се привлича от… страданието, от телесната и душевна болка? "Грозно" и "позорно" било да се стремиш към превъзходство и господство, но достойно ли е да си слаб, немощен, разчитащ на "солидарността" и подкрепата на другите, на зависимостта от тях? Нима не е за предпочитане това да можеш да разчиташ на себе си, да умееш да се справяш сам, самостоятелно да побеждаваш слабостта и, презрял жалостивото хленчене и по просешки протегнатата ръка за милостиня, да се преизпълваш все повече със сила, с усещане за власт?

Ницше превъзходно доказва – ако тук изобщо има нещо за "доказване" – че в историята са взели превес мнозинствата на слабите пред немногочисления елит на прекрасните и силни индивиди. Слабите са изтълкували всички ценности в своя полза, и са успели да представят своето тълкуване за "единствено възможното", "дължимото", "подобаващото за човека", "автентичното". Удало им се е това просто защото са много, защото са споени от придаващата им монолитност "стадна солидарност", кухото единство е взело превес пред удивителното многообразие и богатство на различните. "Стадото" не търпи раз-личността, "стадният инстинкт" не понася личността и не мирясва докато не я принизи поне до своето ниво или не я унищожи. Всичко е станало наопаки – и точно това е основанието на Ницше за ново тълкуване, за преоценка на ценностите, за разбиране съобразно естеството на живота. Всъщност Ницше казва нещо твърде близко и не нуждаещо се от "обосноваване": животът сам по себе си се стреми към сила, определя се от усещането за мощ и превъзходство, той отхвърля болестта и слабостта и се основава на здравето, на преизобилието от възможности, наречено при човека свобода, а иначе – спонтанност, порив, страст, влечение, воля за власт. Ницше, презрял изцяло "моралът на слабите", се отдава на "аморализма на силните", на благородните и прекрасни индивиди, на аристократите ("власт на най-добрите" в буквалния превод от гръцки) – и този човешки тип е наречен от него тип на свръхчовека, тъй като "човешкото" вече е омърсено от злоупотребите с него от страна на "по просешки скромните" тълпи, които са безпощадни спрямо индивидуалността, всеотдайно я мразят. А кой е свръхчовекът, какво е животът за свръхчовека?

По времето, когато Ницше изобличава фалшивия морал на слабите и като че ли го прави "идейно невъзможен" (понеже го демаскира, сваля маските му), широко разпространената стадна психология, изразяваща единствено болезненост и извратеност на човешкото, достига своя разцвет и в лицето на комунизма си създава и "идеология". Свръхчовекът, явявайки се опозиция и антитеза на комуната, поема в себе си човешкото в неговия автентичен потенциал и дори го поставя на единствено достойния пиедестал: свръхчовекът е "човекобог", а не отрепка, не презряно и само себе си презиращо слабо същество. Ясно е, че комуната ("обществото-мравуняк" на Достоевски, който по свой начин води борба с набиращия тогава сила комунизъм, наричайки го нихилизъм) съвсем не държи на човека и човешкото, сама се отказва от него, превъзнасяйки "еднаквото", "общото", неличното, дезиндивидуализираното, социалното.

Комуната е комуна доколкото поглъща подобно на доменна пещ раз-личността, "стопява" я и от нея произвежда аморфната маса на безличните, на абсолютно зависимите от "стадото", на несвободните. Ако същност на съществуването за човека е свободата, то "колективът" и комуната са възможни само като концентрация на анти-човешкото, анти-индивидуалността, т.е. като "вместилище" на несвободата и пълната безличностност. Комуната поражда – по-скоро "произвежда", "прави", "изобретява" – съществуване, несъвместимо с човечността (като раз-личност) и свободата, тя е "страна на сенките" и "държава на всеобщата печал", "всеобщото щастие" на комунизираните всъщност не е друго, а непресекващо страдание и крещяща непълноценност, неудовлетвореност от живота, което обаче те никога няма да разберат - за тях автентичното съществуване на свободни индивиди с неизброимите му предимства е "тайна, запечатана със сто печата". Свръхчовекът презира комуната и не жали за нейното акумулиращо само слабост жалко "щастие", той сам на себе си е "тотална самодостатъчност" – свободата е тъкмо в това! – неговата сила му дава правото да бъде истински господар на своя живот, на бъдещето си. Свръх-човекът – той е "свръх" само от отношение на жалкия и презрян "човечец" от комуната, а иначе е човек в пълния обем на тази дума, той е подобен на Адам преди грехопадението! – е роден господар на битието, той е идеалът за човека, за който всъщност живеем, "разполагаме" с живота си, в този смисъл той е властелин на своята съдба, който не се нуждае от "патерици" ("солидарност", "състрадание", комунистическа "взаимопомощ", лакейско "братство" и равенство на просяците и лумпените!) за да се движи свободно в пространството, отредено на човека.

Свръхчовекът е прекрасен телесно и душевно, може да се каже, че здравето – като богатство от жизненост и потенции – е неговия modus vivendi, той не познава дисонансите, които едноизмерният разсъдък всекидневно произвежда до забрава, той е превърнал живота в наслаждение и непресекваща удовлетвореност, а не в мъка и самоизмъчваща се непълноценност. Той действа свободно и спонтанно, без изкуствени и фалшиви "задръжки" – в този смисъл е "над морала", извън границите на доброто и злото на слабаците! – той е признал, че добро е само онова, което съкровено иска, всеотдайно желае с неизродената си душа и с пълноценно отдаденото на живота тяло, свръхчовекът е именно богоподобен, достоен за своя Велик Създател, а не е карикатура на Бога, какъвто е станал "средният" и "масов" човек от времето на упадъка на жизнеността. Следователно битието на свръхчовека се определя не от безсилието спрямо живота, а от непресекваща, коренно свързана с изворите на съществуването воля за власт.

Властта и волята е онова, което не позволява на човека да се отпуска и да проявява малодушие, онова, което го прави твърд, винаги готов да приеме предизвикателствата, спокоен спрямо неизвестното и бъдното, открит спрямо изпитанията и отдаден на борбата, не на жалкото хленчене, искащо другите да те носят на гърба си или на ръце. Властта поражда гордото съперничество на свободните индивиди, нейният импулс кара хората да се стремят към превъзходство, тя е ядрото на истинското доверие, на действителния авторитет, на здравото сътрудничество и на автентичната справедливост – "всекиму трябва да се отдаде неговото, но само ако той самият си го извоюва". В този смисъл човешка е общността, свързваща с невидими нишки суверенните индивиди (раз-личностите, свръх-човеците, достойните за живота същества), и тази общност, не потискаща индивидуалността, се конституира чрез властта. Признанието на достойнството да властваш се корени в това, че вече си станал господар на собствения си живот, на себе си, общността на недостойните (комуната) познава само външния контрол, принудата, насилието от страна на безсилните спрямо живота, тиранията на "самозванковците", на робските души, която е най-страшната тирания. Затова в царството на свободата – спонтанно самоорганизиращия се социум на заетите със собствения си живот достойни и силни индивиди – единствено може да се породи онова, което наричаме със съвсем неудачния термин демокрация – защото не "всички заедно", не безличният "демос", а индивидът е неговият единствен властелин.

Ето че въз основа на анализите на Ницше – за съжаление тук не мога повече да се разпростирам – стъпихме върху здравата почва, необходима ни за решаването на нелекия въпрос за властта – към което и пристъпвам.

(Следва)

Добави в Svejo

Началото на един необходим разговор за смисъла на властта, държавата и просперитета

Добави в Svejo

Песимизмът и нихилизмът в тяхната голота

Добави в Svejo

Феномените на човешкото и стоящите зад тях екзистенциални структури (16.4)

ЛЕКЦИЯ ШЕСТНАДЕСЕТА: Човешката субективност и екзистенцията

16.4.Феномените на човешкото и стоящите зад тях екзистенциални структури

Ето защо едно възраждане на изразителната мощ на езика – в древността се е вярвало в магическата сила на словото! – може да се очаква само на почвата на всекидневния разговорен език, обслужващ потребностите на самия живот, на човека, зает със своя живот. От тази възможност е крайно време да се възползва и философията, а също и близката до нея психология, а двете, взети заедно, могат да поставят основите на едно обновено човекознание, което е способно да вълнува човека – и което точно поради това ни е така необходимо. Силната и свежа струя на човешкия разговорен език може да прочисти понамирисващите на мухъл пространства на претендиращата за чистота философия, в които преди това обикновените хора нямаха особено желание да влязат. Само така би се преодоляло абсурдното положение човекът да е безразличен тъкмо към човека – защото “за него” му говореха на един изцяло неподходящ, дори неадекватен от гледна точка на живата човечност език.

Но по-важно е друго: само така може да се постигне съответствие с иначе вечно убягващата ни човечност, сърцевината на човешкото и човека, по друг начин неуловима и изплъзваща ни се. Излиза, че от едно такова пренастройване на философията и родствената й психология по посока на човешкото, което ще роди автентичното човекознание, печалбите ще бъдат поне две: адекватност с предмета (самият човек с цялата му свита, дълбините и висотите на неговия дух, на чувствителността и мисловността му!) и разбираемост от човешките същества, които няма как да не бъдат ангажирани с едно такова знание-разбиране, щом то изразява тях самите, съкровената им вътрешност. Едва тогава човекът ще има шанса да разпознае себе си в онази картина, която философията чертае и рисува за самия него; доскоро той там виждаше само жалки гримаси, карикатури, сенки, фалшиви подобия, т.е. самата безинтересност и дори безчовечност.

Казаното дотук съдържа само идеята. Ако идеята е добра, то тогава възниква въпросът: как онова, което тя изисква, може да бъде направено? Действително, как може да се постигне един такъв тип философстване в желаната му изразителност?

На първо място едно такова философстване не конструира, а само изразява онова, което философът намира в неподправен вид в самия себе си, в собствената душа. Такова философстване следователно е самоизразяване, насочено единствено към живия и саморазкриващ се човешки смисъл, към екзистенциалните корени на човека, които всеки от нас може да разкрие само в себе си. Вглеждайки се в себе си, човек не може да не разпознае в съзрения образ тъкмо човека, при това се иска само да е верен на своята обичайна нагласа, пряко свързана със самия живот, с почувстваната и примислена всекидневност. Другояче казано, едно такова изискване всъщност се свежда до правото в пълна степен да се възползваме от свободата си, т.е. да бъдем в истинския смисъл на думата човешки същества. Значи верността към себе си и към истината на човешкото съществуване, определяна като свобода, е главното изискване-условие на предлаганата философска, т.е. в пълнотата си човешка нагласа. Осигурявайки си потребната свобода (която само ни гарантира близостта до човешкото!), човек остава при себе си, а този е пътят на философстването, което не е чуждо на самия човек.

Надявам се текста, правен по горните изисквания, ще може да се чете с удоволствие от всички, а също и да поражда ентусиазъм за самостоятелни занимания, за личното и отговорно вникване в своята личност и душа, в неразделния от нас живот и в тайната, заради която вероятно живеем на този свят. Нима е малко това?
Явно е, че едно такова човекознание е преди всичко практическо. Как така “практическо” – и защо?

Първо, защото то не обича да теоретизира, да се абстрахира от непосредствената даденост на човека и човешкото, да се откъсва от тях и да се затваря в черупката на отвлечените неща (които малко ни засягат и затова особено не ни интересуват – поне както ни изглежда!). Следователно това човекознание не напуска почвата на непосредствено преживяваното, а се опитва пряко да го изрази на собствения му език – и затова се стреми да “превежда” на този език всичко онова, което се изразява като теоретично (чисто мисловно, разсъдъчно и пр.). Тук значи няма да се произвеждат конструкции на чистото мислене и знание, а само ще се улавят наличности. “На-личности” – думата е прекрасна и безкрайно изразителна! И то не какви да е наличности, а тъкмо такива, каквито ги намираме в неподправен вид в самите себе си, такива, каквито те сами ни се разкриват, а ние просто ги регистрираме. Става дума за феномени на човешкото и за стоящи зад тях екзистенциални структури, които по друг начин не можем да постигнем.

Саморазкриващата ни се човечност – “човешкост”, самост на човешкото, самата “себестност”, чистата “азовост” и пр. – в нейната неподправеност, в нейния чист поток, в непосредствената й наличност и даденост може да се определи като сфера на практическото, т.е. на самодейността на човешкото. Става дума за регистрирането на една своеобразна екзистенциална практичност, явяваща се основа на всички други практики, която има предимството на жизнената достоверност, на близостта със самия живот, на неотделимостта си от самия човек. Затова изглежда е казано, че най-добре знае онзи, който може; ние ще търсим само пригодното за живота и човека, което можем да намерим единствено с самия живот, в самия човек.

Улавяйки по този начин духа на екзистенцията, нейната сърцевина и конституиращото я ядро, приближавайки се постепенно до дълбоко потребната ни жизнена духовност (носеща в себе си самите истини на живота, съответстващи на нас самите!), ние имаме гаранцията за съответния ефект върху душите, за човешката съпричастност към добитото, за правдивостта и разбираемостта, “понятността” на постигнатото. Човек живее преди всичко практически – това са най-вече т.н. “вътрешни практики”, неспирните актове на чистата човечност в нейната непосредственост като душевен живот, като усет за тялото, като чувство за самата жизненост, за жизнената сила в нас самите, която не знае покой! И тази сфера на многоликите му изяви напълно го удовлетворява – при спазването на верността спрямо живота, спрямо неговата истина, спрямо самия себе си в своята уникалност. По този начин навлизането в практическото ще ни даде всичко потребно, едва така ще се доберем до истините за самия себе си, без които животът наистина се превръща в абсурд, във всекидневно предателство (“изневяра”, “убиване”, невярност и пр.) спрямо жизнения порив.

Излиза, че работата се свежда до това да постигнем, да повторя, вярност към себе си, към напиращата в гърдите ни жизненост, към истината на съществуването, към самия живот като висша ценност за човека, към свободата, средството да бъдем себе си по най-добрия начин и пр. И също на тази основа да се приучим към всекидневна вярност спрямо самото битие, където е скрито разгадаването на всички загадки. Смятам, че тук се ражда и човешкото достойнство и затова си позволих да нарека книгата си “етика на достойнството” като център на изкуството да се живее.

И така, в книгата си “Изкуството да се живее” правя най-настойчиви опити да разгадавам поражданите от живота и нашата свобода истини, изразяващи собствената ни вярност към самите себе си, които точно затова са съвсем приложими, служещи на самия живот, жизнеспособни и жизнеустойчиви, т.е. изцяло практични, израз на една непостижима иначе практичност. Лутайки се всекидневно в живота, правейки опити да се справяме с неговата проблематичност (всичко тук е поставено под въпрос: аз сам стоя срещу живота си, и никой не може да ми помогне!), търсейки опори чрез прояви на непрестанния устрем да разберем самите себе си, да постигнем съдбовно необходимата ни яснота, учейки се от самия живот с цената на толкова много изстрадани провали, грешки, подхлъзвания, оставайки обаче верни на непреодолимия порив към истината на своето съществуване, ние – човешките същества на тази прекрасна земя и под това обсипано със звезди, но и изпълнено със загадки небе – всъщност само това правим: постигаме своята философия на живота, градим своята изпитана от самия живот практическа антропология, т.е. търсим и се доближаваме до великата мъдрост на живота – и човека. Така всеки сам постига своите човешки истини и – веднъж добрал се до тях – им остава верен цял живот, дори и да не ги съзнава достатъчно ясно.

Разбира се, ние все пак си плащаме за това, губейки толкова ценно време във вървенето по пътища, по които след това ни се налага да се връщаме назад – за да поемем по нови. Затова има смисъл в една книга да получим известна предварителна ориентация как се прави всичко това (преди всичко друго най-важното е да сме наясно със самите себе си!), което ще ни облекчи, надявам се, в онова търсене на човека у себе си, което все пак трябва да извършим сами: защото този човек за всеки от нас е различен, съвпада с мен самия, с моето уникално, неповторимо Аз, с моята безмерно ценна, единствена личност. Който иска да се вглъби в същото, може да го направи с помощта на моята книга, явяваща се помагало по личностност и достойнство.

"Търся човека!", "Къде е човекът!", "Не виждам човека!" – крещял някога Диоген със запален посред белия ден фенер и блъскайки се в иначе многолюдното множество на Атина; всички му се смеели и го смятали за луд. Ако ние сега, толкова векове по-късно, дръзнем да направим същото? Дали този път ще ни разберат?

Дали за толкова време си е пробило път съзнанието, че това не е смешно и не е лудост, а е съдбовна човешка потребност? И дали, усетил опасността от разпад на битието си, нашият съвременник ще се вслуша в думите ни? Нима – ако не стане така – времената са работили напразно?

Едва ли…

(Следва)

Добави в Svejo