Снощи излязохме с моята съпруга да се разходим из квартала, в който живеем (ЖК "Тракия"). По едно време - понеже почти винаги маршрутът ни минава покрай новия католически храм "Свети Дух" - тя предложи да влезем за да видим как изглежда отвътре - отвън е доста модернистичен като архитектура. До този момент много пъти сме минавали оттам, но храмът винаги е бил затворен, сега също беше затворен, ала прочетохме, че в еди-колко си часа ще има богослужение. Наложи се да се забавим, да изчакаме около 40 минути, но наистина влязохме.Ние не живеем в близост до храма и затова се учудихме, че малко преди уречения час камбаната на храма призова вярващите да дойдат на богослужението; до този момент изобщо не бяхме чували звъна на камбаните му. Ние бяхме наблизо и влязохме в двора да изчакаме отварянето на вратата на храма (още не беше отворена). За жалост в двора освен една жена на средна възраст и нас двамата още нямаше никой друг.
Ще опиша какво стана и какви мисли ме обзеха вътре в храма, но искам да отбележа едно важно за разказа ми обстоятелство: жилищният комплекс "Тракия", в който живея, е твърде голям, преди години, още преди 1989-та, се твърдеше, че бил имал 50 000 жители, сега е не по-малко от 70-80 000, ако не и 100 000 човека. Не зная точно, но е суперголям, имайте го предвид, и другото, което искам да ви кажа, е следното: в този огромен жилищен комплекс няма друга църква освен този католически храм (той беше направен и пуснат в действие може би преди около 7-8-10 години, не зная, не помня точно). За да ходим на черква ни се налага да пътуваме в центъра, това го правим и по празниците, на Великден примерно.
Та значи в този огромен стохиляден жилищен комплекс, в който няма друга църква (ако изключим едно новопостроено параклисче на другия край на мегаломанския комплекс и строящата се православна църква, в чиито основи стърчат железа, но отдавна там не се работи и строи, понеже владиката Николай няма време да се занимава със строителството му, той е крайно зает да ходи по банкетите на местните олигарси!), та значи в двора на католическата църква имаше само трима чакащи (!), от които двамата, т.е. ние с жена ми, стъпвахме за първи път в него! Малко преди свещеникът да отвори вратата на храма, дойдоха две по-възрастни жени, които, личеше си, бяха редовни посетителки. Едната от тях като ни видя запита жена ми ние католици ли сме, тя каза че не сме, но запита може ли да влезем, онази каза, че може, но ни предупреди, че ако влезем, трябва да изчакаме края на богослужението; разбира се, обещахме да изчакаме.Ние влязохме от любопитство, и наистина вътре видяхме невероятно красива уредба: всичко беше направено в стил, с мярка, полирано дърво и мрамор, малко статуи и икони, както се полага, и изповедалня; храмът не се отопляваше, но си имаше радиатори за парното. Разбира се, той не може, няма как да се издържа от тия три прихожанки, от тия три жени, които бяха на богослужението; ние двамата бяхме случайни.
И така, свещеникът започна службата си, той пееше и говореше на чист български (аз очаквах да говори и пее на латински), а пък трите жени му пригласяха; а залата беше голяма, с много красиви дървени пейки, ала те бяха празни, съвсем празни. Много тъжно кънтяха в полумрачния храм самотните гласове на тия три жени, единствени от огромното предградие дошли в храма. И както се полага в тази обстановка, мен ме обзеха крайно тъжни и нерадостни мисли. Докато свещеникът си водеше службата, аз размишлявах, разбира се, изпълнявах някои действия (ставах, кръстех се, заставах на колене, подражавайки на ония три жени), но главно бях зает с нерадостните си мисли.
Хайде, ние с жена ми сме от друг "микрорайон", тази църква не е близо до нас, макар че е на 10 минути път, но тия хора, които живееха в огромните жилищни блокове наоколо храма, как е възможно сред тях да няма ни най-малка потребност от духовно общуване с Бога?! Само 1% от живеещите наоколо в поне 30-тина огромни блока да имаха най-малка духовна нуждица, това означаваше храмът да пращаше по шевовете си от хора; но не би, ето, сега в него имаше само три женици, и ние, двамата, случайно минали покрай и влезли с цел да видим вътрешността му. В същото време в близост има три (!) огромни хипермаркета за хранителни стоки (наблизо е и "Метро"!), и трите са винаги пълни с огромни тълпи от купувачи, които, като ги гледаш, имаш чувството, че тия хора сякаш не са били яли поне половин век, сякаш току-що излизат от полугладния комунизъм, така здравата купуваха и харчеха сякаш за последно! Но в църква да отиде някой - не, те нямат време да идат в храма, да се срещат и да общуват в молитва с Бога, не, те са заети да пазаруват, да дремят по заведенията и да... ядат! И какво бъдеще да очакваме за такъв един затънал в най-вулгарен материализъм народ?!
Оня ден в двумилионна София се намериха само 150-тина човека, които да протестират, а тук, в 100 000-ия жилищен комплекс в Пловдив само три женици посещават храма за молитвено общуване с Бога - нима не е същински позор това?! И нима няма връзка между двете неща? Има, разбира се, как да няма: един народ, потънал в най-пошъл материализъм, не може да закопнее масово за политическа свобода, за демокрация, за човешко достойнство - той просто не знае какво означава това, за него тия ценности не значат нищо! И как тогава да чакаме от такъв народ да пълни храмовете, за да благодари за живота си на своя Велик Създател?!Ще каже някой и нещо друго за оправдание, ние, ако сте забелязали, сме царе на оправданията: да, ама тук става дума за католически храм, не за православен, а ний пък сме православен народ. Никакъв православен народ не сме, ама хайде да премълча по тоя пункт. На мен вече не ми се говори за състоянието на българската православна църква, която не прави нищо за привличане на обзетия от най-див материализъм народ, за насърчаване на общуването на народа с духовното; напротив, владиците и клира на тази църква са се отдали на най-непристоен живот в гонене на богатства, имоти, лъскави коли, отдали са се на плюскане, на разврат. Но нима има значение каква е църквата, или в каква църква човек общува с Бога?! Не че православните храмове са пълни с хора де, няма такова нещо; на неделните служби само по шепа бабички ходят, а пък останалите чат-пат, от дъжд на вятър, минават да запалят свещ, и бързо бягат по работите си...
Привършвам, за да не стане дълго, а много може да се пише и говори. И трябва много да се пише и говори за тази духовна катастрофа, в която пребивава народът ни, и която е много по-страшна от всичко останало. В празният храм свещеникът си проведе литургията, а между стените и сводовете на съвсем новата, красива църква беше съвсем тъжно и самотно: един храм без хора, един храм, кънтящ от празнота, е най-страшното, което може да се случи на един народ.
Как тогава един такъв народ, прекъснал субстанциалната си връзка със своя Създател, може да чака и да се надява на Божията благодат за поправяне на нещата в страна си?! А без подкрепата от всемогъщата Божия десница и без чиста и свята вяра в Бога нищо съществено не може да бъде постигнато; това важи както за индивидите, така и за народите.
Правете си изводите от казаното току-що, то обяснява защо сме така жалки и нещастни, защо "все сме без късмет", защо "толкова не ни върви", защо сме изпаднали в такъв ужасен екзистенциален вакуум, а също и защо сме допуснали такива отвратителни и морално пропаднали дегенерати да са ни управници, да са ни властници, допуснали сме ги да се гаврят с нас, да ни мачкат, да ни лъжат и да ни крадат. Всичко в този свят и живот е свързано, така че имам правото да заявя всичко това...Върнах се в къщи в крайно мрачно настроение след посещението в празния и студен храм. Синът ми, както обичайно, си стоеше на компютъра, него и с танк да го дърпаш, не можеш да го откъснеш от този компютър; а пък да го заведеш в църква ти трябват най-умели и многодневни дипломатически усилия. Наоколо по терасите хората в приповдигнато петъчно настроение печаха своите си обичайни кебапчета по скарите и весело очакваха сядането на трапезата. Която сякаш е станала единствения олтар на българската нация: каква църква бе, нещастнико, във виното и в плюскането е истината бе?!
Вижте и чуйте най-новото в първия български видеоблог: Angel.G-TV - видеоблогът на Ангел Грънчаров. Технологичният прогрес трябва да се насърчава!
