Показателен факт за това какво е било образованието и възпитанието у нас преди повече от сто и петдесет години

Даскал Ботю, бащата на Христо Ботев, бил прочут с това, че здраво биел учениците си! Да не говорим за това как яко биел Даскал Ботю собствените си деца!

По тази причина, заради извънредно силния и редовен пердах синът му Христо забягнал чак в Румъния и станал революционер! С това не искам да кажа, че с бой можем да възпитаме нови Ботевци! :-)

Не съм привърженик на боя като възпитателно средство, не бива да ме възприемате като толкова назадничав, моля, не възприемайте думите ми съвсем криво.

Само споменавам факта за това какво е било образованието и възпитанието у нас преди повече от сто и петдесет години...

Днес, макар че учителите не бият учениците в училище, ги тормозят не по-малко. Българското образование днес е значително по-лошо, по-некачествено от ботевите времена, защото е по-несвободно; парадокс е, че българското образование е било най-свободно във времената на Османската империя! (Защото тогава държавата изобщо не се е месела какво и как ще учат учениците, всичко около училищата решавали самите хора, гражданите, родителите, учителите!)

Заради това образователната ни система днес не възпитава ботевци, а... мухльовци предимно! (Има и свестни млади хора у нас, но те са нищожно малцинство, по моите наблюдения мнозинството от младите хора в училище, благодарение на системата, деградират не само личностно, не само умствено, но най-вече и морално.)

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият "български" - т.е. мутро-ченгесарски и кагебистко-руско-путински - Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...