Ще се радвам ако спомогнете за намирането на разумен изход от така създалата се крайно тежка ситуация в ПГЕЕ в Пловдив

Тази сутрин реших да изпратя (освен на посочените адресати) някои документи и до Обществения съвет и до Настоятелството на ПГЕЕ в Пловдив, ето:

До Обществения съвет на ПГЕЕ в Пловдив
До Настоятелството на ПГЕЕ в Пловдив
До г-жа Иванка Киркова, Началник на РУО-Пловдив
ЗА СВЕДЕНИЕ: ДО МЕДИИТЕ

ЖАЛБА ПОД ФОРМАТА НА ОТВОРЕНО ПИСМО

от Ангел Иванов Грънчаров, учител по философия от Пловдив

Уважаеми членове на Обществения съвет и Настоятелството на ПГЕЕ в Пловдив,

За Ваше сведение Ви изпращам два документа, писани в последните дни, които могат да Ви изяснят реалната ситуация, създала се в ПГЕЕ в Пловдив в резултат на повторното ми опраскване (уволнение) от директорката г-жа Стоянка Анастасова. Ще се радвам да разбера каква е Вашата реакция по повод на случващото се. Дваж повече ще се радвам ако можете да спомогнете за намирането на разумен изход от така създалата се крайно тежка ситуация, която изключително много вреди на имиджа на нашето така славно училище.

Моля смятайте двете приложения към настоящата жалба като нейно органично допълнение и пояснение.

15 май 2017 г.
Пловдив

ПРИЛОЖЕНИЕ 1:

петък, 12 май 2017 г.

 

Предлагам казусът с поведението на директорката на ПГЕЕ в Пловдив да бъде възложен за разследване от нарочна министерско-гражданска експертна комисия

 

Публикацията от вчера със заглавие Дали да не докарам тия дни... бъчвата?! породи някои много показателни, направо многозначителни и твърде важни за мен реакции във Фейсбук и тук, в блога ми (разбира се, официалните длъжностни лица в образованието упорито мълчат: сякаш са каменни египетски сфинксове!), сред които откроявам два коментара, ето ги:

Добромир Игнатов каза: Г-н Грънчаров, толкова рядко се среща човек в такива екстремни обстоятелства да запази моралната си чистота и здрав разум като Вас! Бъдете здрав и успех в отстояването на идеите, които изповядвате!

Анонимен каза: Напълно споделям мнението на г-н Игнатов и искам да добавя, че аз съм учител в периферен софийски квартал и при нас има ясно разделение между ръководството и нас останалите, които симпатизираме на г-н Грънчаров. Спасително ще бъде ако по някакъв начин г-н Грънчаров бъде забелязан и оценен справедливо от реформаторското крило в държавната администрация та да можем и ние да подкрепим без страх от някакви репресии неговите идеи. Дори и при сегашното положение е впечатляващо, че всекидневно се следят с интерес текстовете на г-н Грънчаров и от съгласните, и от несъгласните с неговите реформаторски идеи.

Това пишат тези двама човека, единият от тях (а може би и другият?) е и учител. Той подхвърля нещо, което ме заинтригува, той пише за "реформаторското крило в държавната администрация", нима има и такова?! Възможно е да има, но ако има, то явно съвсем няма надмощие, аз лично не съм забелязал то да е направило нещо по-специално спрямо мен, но е напълно възможно да има такова крило, ще се радвам да има. (Дали ще ме забележи мен това крило е отделна и съвсем несигурна работа, щото те може да са реформаторски настроени, но, да не забравяме това, са... българи, а това вече значи много, българин да подкрепи българин и то по чисто идейни, ценностни, идеалистични подбуди е много рядък случай!) И разсъждавайки в тази посока в един момент ми хрумна следната кощунствена мисъл: ами ако новият министър на образованието и науката е... водач на това "реформаторското крило в държавната администрация", леле, представяте ли си?! Същинска фантастика е такова едно екстравагантно допускане, но, хипотетично казано, ами ако е истина?! Не, туй нещо трябва да се провери, ето, по своя си обичай устройвам такава една проверка, ще тествам нещата, ще си устроя експеримент, аз съм вече в такова положение, че почти нема какво повече да губя (мога да си загубя само... главата, единствено тя ми остана, но голяма работа, за една глава сега да се притеснявам?!); затова, ето, позволявам си да напиша, да публикувам и да изпратя на новия министър следния документ:

До г-н Красимир Вълчев, Министър на образованието и науката

До г-жа Янка Такева, Председател на СБУ

КОПИЕ ЗА СВЕДЕНИЕ: До г-жа Мая Манолова, омбудсман на Република България

КОПИЕ ЗА СВЕДЕНИЕ: До г-жа Иванка Киркова, началник ан РУО-Пловдив

ДО ВСИЧКИ МЕДИИ

ОТВОРЕНО ПИСМО

от Ангел Иванов Грънчаров, учител по философия от Пловдив,

Уважаеми господин Министър,

Уважаема госпожо Такева,

Решавам да Ви запозная с моя случай, той е изключително показателен, направо е многозначителен, твърде богат е на смисъл – понеже показва истинското, действителното, съвсем реалното състояние в българското образование и училище. А това състояние, според фактите е направо катастрофално, то е плачевно, тук няма да ни помогнат никакви полуистини, единствено цялата истина, по моето дълбоко убеждение, има значение, единствено на нея следва да заложим. Ще бъда пределно кратък – понеже Министерството на образованието и науката многократно е било уведомявано за случващото се в ПГЕЕ в Пловдив, в училището, в което работя вече 17 години, от 2000 година та досега (иначе в сферата на българското образование, гимназиално и университетско, общо работя вече 34 години).

ПГЕЕ в Пловдив е едно авторитетно, елитно в миналото училище. В това училище обаче в последните 6-7 години се случват крайно нередни, недопустими, немислими, направо абсурдни по неправомерността си административни ексцесии, които, за жалост, си позволи да извърши неговата директорка от 2010-та година г-жа Стоянка Анастасова, иначе учителка по български език и литература. Тя има един напълно недемократичен, авторитарен, дълбоко порочен, изцяло несъвременен управленски подход, който е в пълно противоречие с реалните потребности на учебното заведение и на неговите възпитаници. Освен това, освен толкова анахроничните представи на директорката проблемът в училището се усложнява и от това, че тя се изживява властник, който има за своя главна грижа колкото се може по-продължително да е неговото управление, т.е. тя заложи на грубото администриране, на бумащината, в сянка останаха истински важните за едно учебно, образователно и възпитателно учреждение проблеми, свързани с отношенията учител-ученик, с прилагането на съвременни образователни технологии, със създаването на условия за новаторство, за творческа изява на учителите и на учениците. Главната грижа на директорката е в "колектива" да има пълно подчинение на нейната тъй капризна, ала знаеща една-единствена доминанта воля: безпроблемното безкрайно властване на тъй обичащата властта директорка.

Тя най-напред успя да направи така, че синдикатите в училището да станат "патерици" на самовластната директорка, след това направи нужното да прекърши ония учители, които имат демократичен манталитет, които са склонни към свободомислие, които не биха допуснали да се отнасят към работата си чиновнически или пък да са водени само от чисто прагматични, кариеристични импулси; за целта се пусна в действие онази същата добре позната ни от ерата на комунизма система от шантажи, изнудване, сплашване, интриги, отмъщение (примерно като направят на непослушния учител най-гадната програма, та да дреме по цял ден в училището, чакайки разпилените нарочно негови часове и пр.), клюкарстване и какво ли не още, примерно, най-близките, приближените до директорката, ще получават най-голям дял от диференцираното заплащане, "колективът", разбира се, беше разделен на "наши" и "ненаши", което принуди най-безскрупулните да демонстрират непрекъснато показна любезност към директорката и тесния й кръжец от нейните най-доверени приятелки, лицемерието и подлизурството станаха в един момент нетърпими, вкратце казано, за кратко време в училището беше възродена онази непоносима психологическа атмосфера на крайна деморализация, която помним от времето на разложението на късния комунизъм, от времето на тоталната деморализация на гниещия комунизъм. На ония неколцина "безумци", които показаха склонност към критичност и правдолюбие, директорката бързо видя сметката, някои ги прекърши като направи нужното да нямат повече часове и да се принудят да просят за благоволението й (примерно най-яркият й критик, преподавателят по френски език Стефан Кралев беше принуден да миряса след като директорката направи нужното френският език да отпадне от програмите, е, когато този преподавател почна да се държи "разумно", тя благоволи да му окаже милост, тя му даде часове по... психология и по... "Свят и личност", колкото да докрета някак до пенсия; излиза в училището ни колективът се дели на „наши” и „ненаши”, който се присламчи до „нашите”, ще благоденства, който дръзне да стане от „ненашите”, за него – ритник!)

Разбира се, най-доверените и най-приближените на директорката хора бяха обсипани с директорската милост и щедрост, примерно учителките Лили Попова и Тодорка Манолова учителстваха даже и в преклонна пенсионна възраст – за отплата за заслугите им. А "волнодумци" като (инж. Калин Христов) бяха подложени на най-унизителни репресии, те в един момент бяха и "опраскани", бяха уволнени; когато съдът отмени заповедта за тяхното уволнение, директорката пак ги "опраска", пак ги уволни. Моя милост пък, понеже, бидейки философ, по презумпция съм длъжен да ценя най-високо истината, свободата, правото, достойнството и човечността като цяло, а също така, разбира се, и демокрацията и законността, имах щастието да съм подложен на пълния репресивен репертоар от страна на директорката: на мен специално ми беше устроена брутална, безогледна кампания по личностно и професионално дискредитиране, увенчана с двукратно опраскване-уволнение; когато Върховният Касационен съд ме върна на работа, директорката показа завидна жажда за мъст, трескаво подготви (по изцяло фалшива, по напълно лъжлива мотивация) уволнението ми и ето, от 23 март тази година отново съм уволнен, отново съм опраскан!

Разбира се, същинските, истинските, действителните мотиви за моето поредно уволнение са чисто политически: аз съм привърженик на непосредствената и практическа реална демократизация на отношенията в нашата училищна общност, а директорката Анастасова се изживява като заклет враг не само на демокрацията, но и на самата свобода (ако поне малко разбираше и уважаваше свободата на личността нямаше да постъпи така грозно с мен, по нейна преценка "неправилно мислещия", а аз всъщност мисля другояче, различно от нея; да, ама в нейните очи аз съм нещо като "народен враг", заслужаващ безпощадно ликвидиране, г-жа Анастасова, излиза, е верен следовник на тъй "хуманната" сталинова управленска директива: "Есть человека – есть проблема, нет человека – нет проблемы!"!)

Вътре в нашето училище, естествено, няма никакви условия за демократичен дебат, цари обстановка на патологичен страх, колегите (пък и учениците) се сплашени така, че не смеят да гъкнат за нищо, даже и най-дивите административни ексцесии на директорката не могат да срещнат никакъв отпор: защото който се обади, го чака незабавно опраскване, чакат го репресии, чакат го големи главоболия. По тази причина, след като нямах възможността да кажа в спокойна обстановка какво мисля (на Педагогически съвет подлизурковците на директорката се нахвърлят срещу мен още щом си отворя устата!), ми се наложи да изнеса цялата си полемика с авторитарната, нетърпящата критика директорка на страниците на моя блог, аз от много години съм блогър, моят блог (предимно по образователните проблеми) е един от най-активните в българския интернет.

В блога си под формата на поредици от есета, очерци, отворени писма, доклади, изложения и жалби до висшестоящите административни звена и длъжностни лица на образователното ведомство и т.н. аз в последните 5-6 години успях да нарисувам, доколкото ми стигат силите, пълна картина на ставащото в това елитно и много авторитетно някога, повтарям, учебно заведение, което в наше време, за жалост, стана синоним на директорска ретроградност, на директорски произвол. Разбира се, с директорката на ПГЕЕ в Пловдив ми се наложи, за да си защитя правата и достойнството, да водя поредица от няколко съдебни дела, които спечелих, включително и съдебното дело за клевета, и него спечелих на решаваща първа инстанция.

Господин Министър, случаят ми е толкова известен, в деловодството на МОН има всички мои изложения, жалби, доклади, отворени писма, петиции и какво ли не още, че нищо чудно даже и Вие, в качеството си на доскорошен главен секретар на МОН, да се наясно с цялата история, но нищо не Ви пречи да изискате тия документи и да се запознаете с тази наистина пищна административна епопея, подарена ни от тъй щедрата и толкова усърдна директорка на ПГЕЕ в Пловдив. Поразително е, уважаеми г-н Министър, че Вашите предшественици на поста от 5-6 години насам кой знае защо не се трогнаха от поднесените от мен факти за своеволията и беззаконията на тази така безцеремонно властваща особа от най-ниско административно ниво, което за мен е свидетелство за нещо крайно обезпокоително като български гражданин: изглежда министрите на образованието и науката, изредили се на поста до този момент, смятат положението с директорския произвол в училищата едва ли не за "нормално", възприемат го за неспасяемо и непоправимо; вероятно им се чини, че стореното от тази отдала се на директорски волунтаризъм администраторка е сякаш "в реда на нещата"!

Не крия, много ми е интересно Вие лично какво мислите по този великолепен казус, който е нещо като непогрешим лакмус за определяне на истинското, на действителното отношение на министъра на образованието и науката към многострадалната реформа в българското образование. Явно тия министри досега не са имали сериозно, практично, делово отношение към реформата, не са имали воля за реформа, оказва се, че фактически те са били закрилници на плачевното статукво в българското образование. Няма да скрия, че много ме интересува истината по този въпрос за Вас специално, уважаеми г-н Министър, искам да разбера Вие също ли сте менте-реформатор или имате известни реформаторски наклонности, вълнува ме да разбера Вие лично привърженик ли сте на репресивната и авторитарна командно-административна система в образованието (наследена от ерата на непрежалимия комунизъм) или имате известни намерения да спомогнете, докато сте на поста си, за нейната решителна демократизация, либерализация и декомунизация. Преизпълнен съм с нетърпение да разбера истината по този въпрос, г-н Министър, Вашата реакция (или липса на реакция, няма значение: щото липсата на реакция също е реакция!) по повод на това мое отворено писмо ще ми каже цялата така силно вълнуваща ме истина!

Ще завърша с нещо крайно интересно и също така симптоматично: от 50 дни вече (да, точно ден е 50-ия ден!) всеки ден аз протестирам на тротоара, до централния вход към двора на ПГЕЕ в Пловдив, моят граждански протест за свобода в образованието е там, на тротоара, там провеждам всеки ден на моите ученици съвсем нагледни, практически уроци по свобода, по демокрация, по гражданско достойнство, аз отколе съм привърженик на иновациите в образованието, ето, уволнението ми даде този шанс да направя нещо, което никой досега не го е правил: основах т.н. Алтернативно училище на... тротоара (наричам го също и Алтернативно училище на протеста), там всеки ден изнасям открити уроци, беседи и дискусии по най-различни теми, всичко записвам на видео, след това клипчетата ги качвам в своя блог, по тази начин много хубава работа свърших по разгръщането, по реализирането на моята отдавнашна идея за създаване на онлайн-училище.

По време на този свой граждански протест (който нямам намерение да спирам!) аз проведох и 13-дневна гладна стачка, беше ми интересно отново да тествам реакциите на административните велможи от ПГЕЕ в Пловдив и РУО-Пловдив (първия път тествах реакциите им през декември месец 2016 г., по времето на най-разюзданите ексцесии на грозен административен произвол от страна на директорката, пак се видях принуден да обявя гладна стачка, тогава разбрах интересуващото ме само за 7 дни!), вълнуваше ме дали те имат някаква промяна в съзнанията си, оказа се, че не, там промяна никаква явно не е възможна! Всеки човек (а аз имам чувството, че даже... уличните котки – да не говорим за невръстните деца от квартала! – успяха да разберат това!) без усилие разбира, че моят граждански протест е безценен шанс за директорката да преоцени своето собствено поведение, да встъпи в диалог с мен, протестиращия, а в този диалог тя ще успее да осъзнае тъй потребната за спасението на собствената й душа истина, а именно, че е постъпила спрямо мен по един изцяло грозен, безцеремонно груб начин, че си е позволила да извърши недопустимо беззаконие, нещо изцяло неправомерно, което е в пълно противоречие не само с правдата, с правото, със закона, но и с човешкия морал, т.е. с протеста си й давам изключителната възможност да си осъзнае грешката с моето поредно опраскване-уволнение, да си отмени заповедта, за да не ни се налага още веднъж да се излагаме да решаваме този изцяло училищен и образователен казус в съда; да, ама ето че на директорката на ПГЕЕ не й стигнаха цели 50 дена за да осмисли разумно създалата се ситуация и да си извлече толкова полезните за нея самата изводи. Потресаващо е и това, че нейното пряко началство в РУО-Пловдив изглежда също като нея "не живее в този наш тукашен грешен свят", а вероятно обитава някакви извънземни административно-бюрократични светове, ето, тия началства от РУО още не са намерили доблестта да й подскажат какво всъщност става, правете си сам извода докъде сме я докарали, уважаеми г-н Министър!

Аз лично смятам, че този прелюбопитен и затова така полезен казус следва да бъде възложен за разследване на нарочна и независима министерско-гражданска експертна комисия, чиято обективност може да бъде гарантирана от участието в нея на следните доказани образователни експерти, на които имам пълно доверие – понеже не мога да се усъмня не само в тяхната квалификация, но и в техния безупречен морал:

- инж. Венелин Паунов – бивш директор на ПГЕЕ в Пловдив

- г-н Райчо Радев – философ, бивш директор на СУ "Олимпиец" в гр. Перник

- инж. Радомир Парпулов, бивш учител и заместник-директор в ПГЕЕ в Пловдив

- инж. Иванка Топалова – бивш учител от ПГЕЕ в Пловдив

- инж. Жак Асса – бивш учител в ПГЕЕ в Пловдив

- инж. Калин Христов – бивш учител в ПГЕЕ в Пловдив

- инж. Вангелина Искрова – бивш учител в ПГЕЕ в Пловдив

- г-жа Мина Ветренска – бивш учител по философия и педагогически съветник в ПГЕЕ в Пловдив

Не крия, че нямам доверие на министерските експерти, те са зависими от някаква чудата бюрократична солидарност, те показаха пристрастността си към своята самозабравила се административна сестра от Пловдив. Смятам, че Вие като министър, ако държите на истината, на правото, на законността и на справедливостта, следва изцяло да се съобразите с препоръките на тази комисия в своето окончателно управленско решение по казуса.

Толкова. Към г-жа Такева се обръщам само със следното: г-жо Такева, аз имах известно доверие във Вашата привързаност към правдата, правото и справедливостта, нима съм се излъгал по този въпрос?

Желая Ви приятно министерстване, г-н Министър!

12 май 2017 г.

Пловдив

С уважение: (подпис)

 ПРИЛОЖЕНИЕ 2:

неделя, 14 май 2017 г.

 

Млъквам: нека оттук-нататък проговори Вашата съвест, г-н Премиер, г-н Министър, госпожо Председател на Парламентарната комисия по образование и наука!

 

Лозан Панов, шефът на Върховния Касационен съд заяви вчера в телевизионно интервю, че го е страх от бездушието на обществото. Да, така е, обществото ни е бездушно; аз също постоянно говоря и пиша, че безразличието, безчувствеността, безхаберието е нещо страшно, от което следват много беди. Бездушният, безразличният, безчувственият човек не реагира по човешки начин на ситуациите на живота, той се държи странно, пасивно, абсурдно, неестествено. Общност, съставена от предимно безчувствени, безразлични, бездушни хора не може да постигне просперитет, тя не може да решава и най-насъщните си задачи. Бездушието е равно на безчовечност, това е другото име на безчовечността.

Днес е 53 ден на моя граждански протест за свобода в образованието – и за спиране на политически мотивираните в същината си репресии срещу новаторите, срещу творчески настроените, срещу свободолюбивите учители; без свобода няма творчество, без свобода, прочее, няма и човечност. А традиционната, именно командно-административната и авторитарна система на образование е прогизнала от безчовечност, иначе казано – от бездушие, от безразличие, тя култивира непрекъснато безчувственост, агресия, безчовечност, апатия. Това е една прогнила система, която обаче много удобна за некадърниците, за тия, които се вълнуват само от пошлия си интерес: заплата, спокойствие, сигурност, по-висок дял от диференцираното заплащане, комфорт в комуналността. За тия 53 дни, в които всеки ден протестирам (в почивните дни протестирам по друг начин, примерно пиша текстове, в които изразявам позицията си, правя клипчета, в които разказвам как аз мисля и пр.) аз видях какво ли не, тия дни за мен са една чудесна лаборатория, в която всестранно изследвам "човешкия", с извинение, феномен на безразличието, на бездушието, на индиферентността, преизпълнен съм с прелюбопитни впечатления, наблюдения, изводи, заключения.

Знаете по време на протеста си аз правя видеозаписи, в които разсъждавам върху всичко значимо, което се случва пред очите ми; по същия начин записвам и своите разговори с гражданите (или с учениците най-вече), които всеки ден идват да разговарят с мен там, на мястото на протеста. Установявам, че битката с бездушието, с безразличието, с индиферентността ще бъде много трудна, но няма друг изход: безчувствеността трябва да бъде победена. Прочее, несвободният човек е именно бездушният, безчувственият, безразличният човек: свободата е това, на което дължим всичко, в това число и разгръщането на своя душевен и личностен потенциал. Без свобода няма как да развием своята личност, а личността се развива благодарение на свободната си изява, в непринуденото, в свободното, в спонтанното общуване с другите. Е, установявам, че у нас е пълно с несвободни хора, които не умеят да изявяват личността си по един естествен начин.

Държат се такива хора крайно странно – и общо взето се излагат непрекъснато (без да осъзнават какво точно правят, какво са си позволили да правят). Тия хора са зомбирани, те са страхливи, те са малодушни, те са изложени на риска да затъпяват най-ефективно, да се обезчовечават, да губят своите духовни качества – щото човекът е същество, което има една духовна по естеството си основа. Ужасна е трагедията на човека, който се е отчуждил от извора на всичко човешко – свободата. Или който не разбира, че без свобода ние, хората, живеем в най-унизителни условия, в които човечността ни е поставена под въпрос. Да, в унизителните условия, в които живеем – и с които, за жалост, се примиряваме – нашата човечност е застрашена до степен да е невъзможна.

Но да оставя общите мисли, да се опитам да пиша на едно друго, по-практично ниво. Възниква въпроса какво да правя: след като обществото общо взето съвсем бездушно възприема моята гражданска и човешка изява в защита на моите най-фундаментални права?! (Е, има отделни прояви на човешка и гражданска съпричастност, но се броят на пръсти хората, които се изявиха по този начин, факт е обаче, че нито един човек не благоволи да дойде до мен и да ме подкрепи истински, както подобава за действително свободния човек.) Има ли смисъл да продължа да стоя там: след като различните началства в образованието (като се почне от директорката на ПГЕЕ в Пловдив) без капка неудобство демонстрират пълна неспособност за водене на диалог с мен, протестиращия? И също така демонстрират поразително бездушие, някаква екстравагантна безчувственост, пълно безразличие и пренебрежение към моите човешки права. Ако аз продължа да ги поставям в тия условия, в тази толкова показателна за тяхната най-интимна същност ситуация това дали в един момент ще им помогне най-сетне да осъзнаят до какво страшно положение са деградирали в своята властническа самонадеяност?! Ами любопитно е да се провери и да се разбере на практика докъде могат да стигнат те с демонстрирането на своето безхаберие, на своето пренебрежение, на своята безчувственост, на своето бездушие. Всеки ден аз ги поставям в условия, в които те сякаш крещят на целия свят:

– Хей, свят, вижте ме: аз съм изцяло безчувствен и безчовечен, на мен не ми пука, че този там човек ми дава знак, че ме е сполетяло нещо твърде лошо, нещо недопустимо грозно! Аз съм нещо като божество, аз не съм човек, затуй нека този там човек да продължи да ми дава шанс да разбера какво съм, но мен лично този негов знак изобщо не ме впечатлява, аз се преструвам, че изобщо не го забелязвам! Нека целият свят да знае, че аз съм непреклонен – все едно съм не човек, а желязо, все едно съм една твърда непробиваема каменна или железобетонна стена! Майната й на всяка човечност, ний, властващите, ний, управляващите сме богове! За нас не важат никакви норми на морала, камо ли пък на закона и на правото! Ний сме свръхчовеци, ний, просто казано, сме богове! Ние сме се самозабравили, но това изобщо не ни смущава. Ще си правим каквото ни скимне! За нас законите, правото, истината и моралът не важат. За нас и прословутата човечност не важи – щото ний сме богове!

Нещо такова демонстрират въпросните властващи особи с мълчанието си. (А мълчанието им, виждаме, много говори, то направо крещи!) А защо мълчат ли? Питайте ги тях, и те не знаят защо мълчат. Вероятно защото боговете не говорят, знам ли? Или защото вероятно не си дават сметка, че мълчанието също много говори и казва. Мълчанието им ги изобличава. С него те демонстрират, че изобщо не желаят да влязат в диалог с мен, простосмъртния гражданин, който няма никаква власт. (Те разговарят само със себеподобни, с индивиди, които имат някаква власт, а аз съм нещо като прокажен в техните очи.) Прочее, тия хора дават ли си изобщо сметка, че аз, човекът, гражданинът, философът също притежавам власт – и това е несъмнената власт на моето духовно (и морално) превъзходство: да, духът властва над материята! На съзнанието за такава една непълноценност ли се дължи тяхното тъй завистливо в корена си мълчание?

Факторът време влиза сега в своята несъмнена сила и роля. Иска се време за да назреят по естествен начин някои процеси в главите, в съзнанията, в душите. Българската душа е много инатлива и инертна. Та на дадени хора им е нужно повечко време да осъзнаят какво всъщност са дръзнали да направят. Примерно, на директорката на ПГЕЕ в Пловдив несъмнено й е необходимо повечко време за да осъзнае толкова досадната грешка, която дръзна да направи, водена от ненавистта си към моята свободна личност, имам предвид грешката с моето повторно опраскване-уволнение. И то при положение, че съдът, и то именно Върховният Касационен съд (с председател Л. Панов) веднъж вече отмени абсолютно идентичното опраскване-уволнение, което същата тази директорка си позволи да направи преди близо три години! Какво е това: една и съща грешка да продължаваш да я правиш до безкрайност?! (Знаете, че въпросната самозабравила се властна особа вече ме заплаши в прав текст, че даже съдът отново да ме върне на работа, тя мигновено щяла била пак да ме опраска или уволни, което именно означава, че в заслепението си тази властна особа се поставя не само над правосъдието, но и над закона!) Е, аз даже и на толкова тежък случай на тотално самозабравяне се мъча да помогна. Да, ама ето, никой от околните, наблюдаващи сеира хора не се притече на помощ – не толкова не мен, колкото на обожаваната от тях властна особа! Какво говори това: че единствен аз съм способен на една чисто човешка реакция ли? Излиза, че аз, "врагът", единствен проявявам човечност спрямо самозабравилата се директорка на ПГЕЕ в Пловдив, а всички ония, които са около нея, й мислят злото – като не й подават ръка в тежкия момент на изпитание, напротив, с мълчанието си я насърчават все повече да пропада в това нейно фатално самозабравяне?! Кажете, нима не е интересно и любопитно да се разбере докъде ще доведе този процес на тъй мъчително осъзнаване на реалностите на живота, в който са затънали абсолютно всички членове на "тъй сплотения колектив" на ПГЕЕ в Пловдив?!

Значи се иска още време: за да се развият по естествен път едни процеси в душите на по-бавно мислещите властни и невластни фактори в тази училищна общност, пък и извън нея, щото тя е само брънка от затъналата в умствена ленивост образователна система в свидното ни отечество, наричано не без основание не някак иначе, а именно МУТРОЛАНДИЯ. Иска се време, е, ще се наложи да бъда щедър и великодушен, ще им осигуря това време, ще се наложи да протестирам не само до края на тази учебна година (до края на юни), но и през следващата учебна година, т.е. от 15 септември есента! "Стига бе, Грънчаров, не са чак толкова тъпи тия властници, ще се усетят, ще осъзнаят какво правят по-скоро, нищо чудно да се усетят още през следващата седмица!" – това ли ви мина през главата, познах ли? Е, ако дойде някой да ми помогне в моите толкова самотни усилия за вразумяването им, нищо чудно и по-рано да се усетят. Примерно, ако дойдат да протестират с мен още поне пет-шест човека (независимо дали са учители или ученици от ПГЕЕ, независимо дали са просто жители на града), то това, предполагам, ще спомогне на мислещите по-бързо да осмислят ситуацията, в която се оказаха. Дали? Ами какво пречим да опитаме?!

Нищо не пречи, но ето, няма "луди глави" като мен, има само благоразумни, предимно трудно мислещи глави. Това има. Такъв, дето се казва, е "матрьялът"; матрьялът, знаем, е лош. Като казах матрьялът, се сетих за нашия Премиер-Слънце, за Бойко Борисов, на когото сам се назначих за нещо като негов доброволен и съвсем добронамерен граждански и философски съветник, който ще му казва ония истини, които никой друг няма да посмее да му каже. Скоро не съм му писал, дали да не взема да му пиша тази сутрин? Какво ми пречи да му пиша, нищо не ми пречи. Ще му пиша, и то ето как, вижте сами:

До г-н Бойко Борисов, Председател на Министерския съвет на Република България

До г-жа Милена Дамянова, Председател на Комисията по образование и наука на Народното събрание

До г-н Красимир Вълчев, Министър на образованието и науката

ЗА СВЕДЕНИЕ: До г-жа Мая Манолова, омбудсман на Република България

ЗА СВЕДЕНИЕ: До г-жа Иванка Киркова, Началник на РУО-Пловдив

ДО ВСИЧКИ МЕДИИ

ОТВОРЕНО ПИСМО-АПЕЛ

От Ангел Иванов Грънчаров, учител по философия от Пловдив

Уважаеми г-н Премиер,

Уважаема г-жо Дамянова,

Уважаеми г-н Министър,

Решавам да Ви пиша тъй като, изглежда, без Вашата намеса казусът, за който Ви пиша, няма да бъде решен. Ето за какво става дума.

В последните няколко години (от 2011 г. насам) училището, в което работя вече много години като учител по философия и гражданско образование, именно ПГЕЕ в Пловдив, възникна крайно интересна, многозначителна ситуация, илюстрираща по красноречив начин нелеките борби за реформиране, за демократизиране, за декомунизиране, за либерализиране на отношенията в комай единствената съвсем нереформирана сфера на живота в свидното ни отечество, именно образователната. Знаете, че господстваща в тази сфера е авторитарната, командно-административна система на изцяло дирижираното от министерските чиновници многострадално българско образование. Е, аз съм преподавател по философия и гражданско образование, аз съм преподавател, така да се каже, по демокрация, реших в един момент да направя нужното отношенията в нашата училищна общност да започнат да се демократизират, и то съвсем реално, практически, не само на думи, не само наужким, фалшиво, не само да имитираме промяна, а съвсем истински. Разработих конкретен и добре обоснован проект за непосредствена и практическа реална демократизация на отношенията в нашата училищна общност, изразих своите идеи за една нова философия и стратегия на образованието в България в цяла една поредица от книги (тук сега няма да цитирам заглавията им, те са достъпни за четене и онлайн, в моя блог можете да ги намерите, освен това имат и хартиени издания), работих упорито няколко години, започнах да правя нужното в училището ни да започнем не само да говорим за промени, ами и да почнем да правим ония промени, които зависят от нас, които са в предела на нашите пълномощия и възможности. Какви именно инициативи, творчески инициации и новации съм извършил през годините в своето собствено преподаване, в начина, по който протичат часовете ми по философия, какви промени съм внесъл в начина, по който се отнасят ученици и учители и пр. тук сега няма да разказвам, всичко това е най-внимателно и пунктуално описано не само на страниците на моя блог, но и в моите книги. Моят блог, прочее, е един от най-активните в тази област, в областта на промяната в образованието, в него пиша всекидневно, и то именно по най-горещите проблеми на образованието и възпитанието на младите, по това кои са съвременните подходи, представял съм много книги в тази област, излезли на български език, преводни и пр. От години под мое ръководство в училището функционира активно ГРАЖДАНСКИ ДИСКУСИОНЕН КЛУБ, в него сме обсъждали какви ли не теми, имало е години, в които Клубът беше изключително активен, да, но...

В училището се пенсионира дългогодишният му директор инж. Венелин Паунов, една личност с най-широк душевен хоризонт, демократично мислещ, уважаващ личността и правата както на учениците, така и на учителите, мениджър с изключителен талант; нов директор стана г-жа Стоянка Анастасова, учителка по български език и литература, която, както времето показа, се опита да върне развитието на училището назад, в епохата на тъй блаженопочиналия комунизъм. Съвсем скоро в училището възникна добре познатата ни пагубна и скучна обстановка от ерата на непрежалимия комунизъм: непрекъснато се води пропаганда на "великите наши победи и успехи", за реалните проблеми всички започнаха да избягват да говорят, възцари се отвратителна атмосфера на гнусно подлизурство пред властващата особа, ония, които се опитаха да се държат достойно, мигновено бяха опраскани така, че свят да им се завие, а пък най-упоритите, доколко ги имаше, бяха подложени на цялата гама от добре изпитани репресивни инструменти, добре познати ни от тъй богатия арсенал за мачкане и тормоз на другоячемислещата личност, който имахме по времето на комунизма.

Е, няма как, спрямо моята скромна персона, понеже се оказах най-упорит в своето свободолюбие и правдолюбие, пък се наложи авторитарната директорка да употреби цялата си изобретателност, срещу мен беше проведена мащабна капания по моето личностно и професионално дискредитиране и оплюване, аз не съм очаквал, че в наше време е възможно да стана жертва на такъв безогледен административен тормоз и терор, който беше увенчан с първото ми уволнение-упраскване, извършено в навечерието на празника 24 май, на 19 май 2014 г. И бях опраскан по изцяло фалшив и лъжлив предлог, именно по смехотворния параграф "пълна некадърност", "изцяло негоден за системата", "абсолютна липса на качества да бъде учител" и пр. Последва продължителен съдебен процес, в резултат на който в крайна сметка Върховният Касационен съд отмени заповедта за моето уволнение, аз бях възстановен на работа в началото на 2016 г. (Между другото още в деня на връщането ми на работа директорката вече беше подготвила нова заповед за мигновеното ми опраскване, но под натиска на Началника на РУО-Пловдив се наложи да поуталожи своята жажда за мъст, наложи се да ме търпи цяла година и два месеца!) Но понеже директорката на ПГЕЕ е под безусловната власт на своята така ограничена представа (в нейните очи аз съм нещо като "злостен народен враг", подлежащ на безжалостно унищожение, щото застрашава тъй блажения административен рай; за ней е свята максимата на таваришч Сталин "Есть человека – есть проблема, нет человека – нет проблемы!" и пр.), след нов тур на безогледна компроматна война г-жа Анастасова успя да подготви "документално" новото ми опраскване и на 23 март т.г., пак предпразнично, дни преди рождения ми ден, в тържествена обстановка, в присъствието на нарочно поканени свидетели отново бях опраскан, отново бях уволнен, и то по абсолютно същия смехотворен параграф – независимо от това, че съдът вече се е произнесъл, независимо от това, че съдът вече е отменил абсолютно същата одиозна заповед за уволнение!

Наложи ми се този път, с оглед да помогна на директорката да осъзнае какво прави, да надмогне самозабравянето си, сиреч да се вразуми поне малко, да обявя граждански протест за свобода и демократизация в образованието, ето, провеждам този свой протест вече повече от 50 дни на тротоара, до централния вход за двора към училището. Цели 50 дни директорката обаче не успява да осмисли създалата се благодарение на волунтаристичния й административен акт толкова благодатна ситуация. Интересно е и това, че нито една от висшестоящите институции, нито Министърът, нито Началникът на РУО не счетоха за нужно да мръднат и малкия си пръст за да помогнат на самозабравилата се администраторка да разбере какво е дръзнала да прави. Изглежда в тяхната представа административният произвол и беззаконието не са нещо осъдително, те, предполагам, са "норма на поведение", точно така излиза, нали, г-н Министре?!

Г-н Премиер, в тази наша прокълната страна изглежда нищо добро не може да се случи без Вашата лична намеса. Ето, призовавам Ви, направете нещо за да се озапти тази въпросната самозабравила се административна особа. Тя ме уволни отново като игнорира дори и това, че аз, в края на краищата, съм човешко същество, което имам някои права, примерно правото на труд и правото на живот. И двете ми тъй базисни и свети права за нея очевидно не значат нищо: повторното ми уволнение доведе дотам, че аз този път няма да получавам никакво обезщетение за безработица, т.е. без да й мигне окото тя ме осъди на гладна смърт! Освен това, уволнявайки ме по този смехотворен параграф („пълна некадърност” и пр.) тя фактически самоволно ме лиши от моите преподавателски права, аз вече не мога да си намеря работа в нито едно училище: та кой друг директор ще вземе такъв "абсолютен некадърник" на работа, а честта да бъда провъзгласен за "изцяло негоден" дължа на нашата така иновативна и тъй авангардно мислеща директорка – действаща по един стопроцентов сталинистки начин!

Интересно ми е, не крия, уважаеми г-н Премиер, каква ще бъде Вашата реакция. Предполагам и Вие ще си замълчите безучастно, което за мен ще бъде знак, че и във Вашите очи да се отнасят така с човешко същество в "европейска", "цивилизована" и "демократична", с извинение, България (която някои зевзеци, не без основание, наричат вече Мутроландия!) е изцяло допустимо, е, така да се рече, "в реда на нещата", е един вид норма и правило! Ето това искам да разбера: как Вие възприемате поведението на въпросната самозабравила се административна властна особа, която, да отбележа, беше назначена по време на Вашия първи мандат, тя беше назначена от Вашия министър на образованието и науката Сергей Игнатов. Ако не реагирате никак на това моето отворено писмо-апел, аз ще смятам, че Вие с цялото си съзнание за отговорност заставате зад грозния произвол и беззаконието, на което бях подложен – за да бъда наказан за това, че не желая да бъда бездушен и формално изпълняващ задълженията си типов учител, че си позволявам да се отнасям към учителстването като към висока духовна мисия, наказан съм също така заради свободолюбието си, заради човечния си подход в отношението към моите ученици, заради това, че имам известни творчески заложби, че си позволих да направя нещо ново и голямо, и то единствено за доброто на моите ученици – ето затова бях подложен на всичките тия репресии, това беше цената, която ми се наложи да платя заради това, че дръзнах да работя истински за промяната към добро в българското училище и образование! Срещу мен беше използван целия безчовечен арсенал на толкова бездушния бюрократизъм, остава сега да се изпълни последното нещо: остава да бъда просто доубит. (Директорката, която ме подложи на всичките тези невиждани ексцесии, добре знае, че аз съм инвалидизиран, имам тежко сърдечно заболяване, очевидно на нея не й пука, че с действията си може да причини нещо невъзвратимо: правете си сметка какво означава пък това!!!)

Толкова. Млъквам. Нека оттук нататък почне да говори Вашата съвест, г-н Премиер, г-н Министър, госпожо Председател на Парламентарната комисия по образование и наука!

15 май 2017 г.

Долна баня – Пловдив

С УВАЖЕНИЕ: (подпис)

 Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият "български" Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Добави в Svejo