Защо има и субективни истини, които при това са и най-важните?

Често се говори за това, че ние, човеците, трябвало да бъдем "обективни", говорят го, но без да разбират що казват; ето кратко разяснение по този немаловажен въпрос (пиша го това в ютюб-канала ПАРАЛЕЛ 42 в отговор на подхвърляне от една дама, която ме обвинява, че не съм бил "обективен"!):

При нас, човеците, понеже именно сме човеци, няма как да има нещо обективно - ние сме субекти, а не обекти; бидейки човеци, ние сме субективни, сиреч всичко при нас е субективно; но това не ни пречи да има субективни истини, да, истини, а не просто мнения, което значи, че субективното в тях е някак си надсубективно, то важи за всички човеци, един вид е общочовешко - по своя смисъл, по същината си. 

Така че не бива да пренебрегваме човешкото у себе си, което е субективно, в гоненето на някаква призрачна "обективност", щото ние не сме нито оракули, нито богове, а сме тъкмо човеци, а човешкото е субективно (и слава Богу че е така, щото ако бяхме "обективни", щяхме да сме несвободни, т.е. нямаше да сме човеци, а щяхме да сме машини, роботи и пр.). 

Надсубективни, т.е. общозначими, примерно, са моралните заповеди, имам предвид Божият закон на морала. Според който всеки човек, въпреки Божиите заповеди, напълно сам решава какво да прави: да лъже ли и да краде ли - или да се срамува от лъжите и от кражбите. Човекът, който твърдо презира лъжите (и се отвращава от лъжците!) и краденето (и се отвращава от обичащите да крадат!) и не само го казва открито, т.е. изобличава лъжците и крадците, но и помага те да си получат заслуженото и справедливо наказание в някакъв смисъл става свръхчовек, става богоподобен, а това значи и човек в истинския смисъл на думата. 

Щото свободните, нравствените, надчовешките, т.е. духовните, Божиите неща у нас, човеците, не са от този свят, но те, щом са възможни, щом ги има, свидетелстват за един друг, по-висш, чисто духовен свят, на който ние можем да сме причастни тъкмо защото не сме просто субективни (да имаме пристрастни и суетни мнения, да се пъчим, че сме многознайковци!), а сме и надсубективни, именно богоподобни. 

Пиша тия неща, които на младини съм ги разнищил в своята дисертация, имаща заглавие ЧОВЕК И ДУХ (с подзаглавие "Философско учение за формите на духа") понеже е добре да се знаят от колкото се може повече хора. 

Изводът е: ние, човеците, бидейки свободни, сме субекти, т.е. сме винаги субективни; но това не е лошо, напротив; защото има особен род истини, касаещи нас, човеците, те са именно субективни истини - и те са най-важните истини. Най-важни са защото произтичат от нашата човечност и я правят одухотворена, духовно издигната, надчовешка, свръхчовешка, богоподобна.

ПОДКРЕПА: Become a Patron!

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се,  че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...