Разбира ли свободата и демокрацията съвременният българин?

(Чужди или близки на "масовия българин" са европейските ценности?)

Не, не ги разбира, не разбира нито свободата, нито демокрацията - тази е моята теза. Аргументът ми е: ако съвременният масов българин разбираше свободата и демокрацията, а още повече пък ако ги обичаше, България сега щеше да е съвсем друга. А днес България е полуколониална страна, подчинена на безразделното господство на руско-българската комуноидна олигархия-мафия тъкмо заради крещящото неразбиране на свободата и демокрацията от страна на този масов българин.

Говоря за т.н. "масов българин", "стандартен българин", т.е. за българина, съставляващ мнозинството от нацията. У нас влюбените в свободата личности са, уви, прекалено малко, те са едно малцинство: това обяснява и слабостта на десните партии у нас, чиято база е тъкмо този отдаден на великата идея за свобода човек с дясно и консервативно мислене. А след като враждебно настроените и преизпълнените с недоверие към свободата и демокрацията българи са мнозинство, то тогава същите тия хора са твърде податливи на левите и на популистките лъжи и илюзии, което и обяснява цъфтежа на левичарството и популизма у нас. Тия два фактора ни обричат на мизерно и недостойно вегетиране като нация още десетилетия напред. Понеже култивирането на едно развито и масово разпространено съзнание за свобода в най-широки народни слоеве е насъщна задача пред младата българска демокрация, която може да бъде изпълнена в един немалък исторически период.

Съзнавам, че тия мои констатации не звучат приятно, нещо повече, те са пропити от най-горчив песимизъм. Но моето убеждение в правотата им е така голямо, а пък и респектът ми към истината е така силен, че друго не мога да си позволя да кажа или да напиша. Истината стои на първо място за влюбените в свободата индивиди, понеже те добре разбират, че само тя ни прави свободни.

Много статии и книги съм написал, в които основна тема така или иначе е тъкмо човешката свобода - а също и личността, която постига истината за самата себе си тъкмо благодарение на свободата. Там съм проследил и описал най-детайлно всички ония закономерности, които са съществени за култивирането на едно развито и самодостатъчно самосъзнание за свобода, а това ме освобождава от потребността тук наново всичко да извеждам и аргументирам. По тази причина ще се съсредоточа върху най-главното, върху решаващото.

Най-големият ни национален проблем, от който произтича всичко останало, е това прословуто българско недоумение и недоверие пред свободата, което е обусловено не просто исторически, но и психологически и дори екзистенциално: масовият българин, подобно на руснака, няма онази засилена потребност от личностност, която отличава западноевропееца или североамериканеца, напротив, тук тъкмо противоположното на личността е в своята стихия - масата, тълпата, стадото, общността, социумът, "другите" тук са главна детерминанта на поведението, пък и на съзнанието. Личност се става благодарение на съзнанието за свобода, нещо повече, благодарение на страстната, бих казал дори любовната отдаденост на човешката свобода - друг път да се стане личност просто няма. У нас, за съжаление, личността, личностното, самата личностност са съвсем нежелани, напротив, те се разбират съвсем извратено като "проблем", като "аномалия", като "дефект". Личността с развито самосъзнание за свобода у нас неизбежно влиза в конфликт с комуналната среда и психология, според която човек трябва да си кротува, изобщо да не се "изтъква", да не се отличава от масовия манталитет, да не се изявява в своите различия, напротив, да крие и потиска различността си; впрочем, личност без раз-личност просто няма и няма как да има. А една общност, състояща се от безличия и от "нули", от хора, които не искат да са личности, на които личността им се вижда "опасна", просто няма как да постигне просперитет. Свободата и личността обособяват оста, около която се върти всичко: и достойнство, и всякакъв просперитет (личностен, общ, национален, човешки), и успехи от всякакъв род, и щастие, и задоволство от живота, и всичко останало...

Но у нас, уви, всичко е наопаки, у нас, както често става, каруцата бива слагана пред коня или магарето. Поради което нещата не вървят - и няма как да провървят. Докато не ликвидираме без жалост тази позорна комунална психика и това недоверие-недоумение пред свободата, няма да видим добро. Разбира се, самият живот бавно, но безжалостно възпитава хората в това кое е ценно и кое е безсмислено, ала при нашата инертност, с която също сме прочути, ще трябва да минат векове докато ситуацията се промени коренно. Ето защо ние самите, човешкият фактор, сме длъжни да се активизираме, и да работим всекидневно за освобождаването на съзнанията от така злотворните стереотипи на сладката несвобода.

Какво означава това ли? У нас на думи уж всички обичат свободата, ала за жалост за мнозина свободата е просто дума, празен звук. Ония, за които това не е така, т.е. тия, които като чуят думата свободата, сърцето им радостно трепва, трябва да разберат, че са обречени да станат нещо като неуморни "воини на свободата", нещо като нейни рицари. Свободният, чувстващият, разбиращият свободата си човек е наистина рицар на свободата, той е неин аристократ: аристократи по понятие са тъкмо "най-добрите"; "аристокрация" означава именно "власт на най-добрите". Затова тия, които обичат свободата и не си представят съществуването без нея, са тъкмо духовни аристократи на свободата, те на това основание са орисани да водят непрестанна битка с така коварната и вездесъща несвобода. Един свободен човек няма как да не излъчва около себе си свобода, да не носи около себе си нещо като "аура" или "нимба" на свободата, става дума за едно мощно излъчване, заразяващо другите със свобода. Този е пътят: всекидневни разговори с така страдащите от коварните илюзии на сладичката несвобода нещастни, непълноценно живеещи хора, убеждаване, горещи дискусии, показване също с пример, че оня, който държи на свободата си, няма как да не постигне много, ако не и всичко, което е пожелал по един съкровен начин. Битката на свободата с несвободата, която не свършва никой ден, е битка за облагородяване на човешката природа, която без свобода неизбежно оскотява и се изражда. Свободният човек е човек с достойнство, той е личност, заразяваща с личностността си ония, които все пак имат предчувствието, че сами могат и трябва да станат суверенни личности. Ония, които не искат някой да ги "оправя", а разчитат на себе си, на своите сили, са именно свободни хора; този е решаващия признак, по който точно се различава свободния от несвободния.

Свободният човек е човек с дясна и по същество европейска, а също така и общочовешка ценностност. Нарастването на самосъзнанието за свобода във все по-широки слоеве ще води до изтикването встрани на така пагубната за нацията ни лява извратеност, според която трябва, подобно на стадото, да си чакаме пастиря-спасител, който да се бил грижел за всинца нас, но в замяна на това иска само да му позволяваме хубавичко да ни стриже, мачка, коли, граби и пр. Толкова пъти след 1944 година нацията ни стига до пълен колапс и изчерпване на жизнените сили на нацията заради жестоката експанзия на лявата бруталност спрямо човечността, ала за жалост мнозинството все не поумнява и не си прави изводите. Даже неколкократните пълни материални и морални катастрофи на страната (1990, 1996, 2009) не породиха раздвижване в мозъчните клетки на мнозинството, което показва, че дефектът е страшен.

Но нещата не са безнадеждни - колкото и да изглеждат точно такива. Въпреки всичко свободолюбивите дясномислещи хора и политически сили у нас успяха да постигнат даже невъзможното: България беше откъсната от фаталната си връзка с Руската империя и вече е част от Европейския съюз, от евро-американската цивилизация на свободата! Този триумф на десните ценности предизвика така жалостивия вой на руския империализъм и неговите платени български мекерета, че състрадателната българска душа се смили над тях и безразличните към свободата им подариха властчицата на два пъти: в 2001 и 2005-та. Даже и свой президент успяха да си изберат. Сега тъкмо руско-българската и разбойническа комунистическа гнус отново да си разбие главата - крадоха така, както само те могат да крадат за тия 8 години! - и ги спаси... "световната криза"! Всичко приписаха на нея, даже кражбите им олекнаха, щото в световната криза кой ти гледа кой колко е крал, след като всеки ден се разоряват цъфтящи преди корпорации с милиарден капитал.

Ала сега в тази криза, пък макар и "световна" - ний самите от кризата комай не сме излизали вече 70 години, та с криза да ни плашат е малко трудничко! - се разбира вече от всички, че от разрухата и кризата само десни политици могат да ни вадят; левите са специалисти по вкарването в кризи, не по ваденето от тях! Левите също винаги управляват така успешно, че редовно в резултат на политиката им бедните, чакащите държавата да ги оправи и социално слабите стават неизброимо мнозинство!

Десницата има за свой жизнен модус богатството във всеки един смисъл - а истински богати са тъкмо свободните и мъдро живеещи личности! - което и поражда надеждата, че все повече хора ще разберат, че в днешната ситуация да ни спаси може само едно дясно управление. Което ще е нова стъпка към установяне и в многострадална България на жизнената стратегия на свободата, която единствена може да ни отърве от мизерията, недостойнството и нещастията.

Търсете по книжарниците новата книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр.

[Прочети >>>]