Духовният аристократ Иван Иванич и ръкописът на неговия дневник, който предстои да излезе като книга съвсем скоро

Наскоро писах за моя духовен приятел от Монтана: Съкровеният свят на моя приятел от Монтана Иван, поет и човек от голям калибър. Обещах ви тогава да публикувам тук още стихове от неговата невероятно мъдра стихосбирка и скоро ще изпълня обещанието си. Но сега искам да разкажа нещо друго, което съм убеден че ще ви разтърси: както разтърси и мен.

Първо искам да ви кажа нещо, за което дълго време се чудих дали изобщо да пиша, но се налага. Г-н Иван Иванич е тежко болен от рак, в последния стадий на болестта: той си знае как преживява този факт, но дай Боже всекиму да има неговия дух - дори и уж здравите хора често сме много по-отчаяни! Защото когато уж сме здрави, не ценим това, което имаме - и все мърморим и се оплакваме. А г-н Иванич вече знае кое е истинско и кое не е. Той е изключително мъдър човек и невероятно емоционален събеседник. Дори и сега, когато жестоката болест прояжда тъканите му всеки час.

Разговарям с него само по телефона, и в гласа му не усещам отчаяние, напротив, понякога сам звуча по-отчаяно: невероятно силен дух има този човек, за което му се покланям. След всеки разговор с него той ме заразява и изпълва със сила, той, тежкоболният! Този човек веднъж ми сподели, че отдавна е усетил вечността, поради което нещата му изглеждат съвсем иначе. Голяма мъдрост има в тия думи: знайно е, че Сократ е определял философията като онова, което приживе ни приучава как да умираме, т.е. с достойнство един ден да се разделим с този свят. Няма как - всички сме смъртни. Въпросът е обаче не само да живееш с достойнство, ами и да умреш достойно. Защото всички ние, смъртните, живеейки, постоянно умираме - ала не го съзнаваме. Моят приятел от Монтана - за мен е чест да го нарека така - умира като философ, съвсем достойно, по мъжки, смело, както е и живял. Прекланям му се и заради това, което за мен, философа, е свидетелство за необичайната сила на духа му.

Ще ви разкажа още нещо. Щом излезе книгата ми ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА я изпратих и на него, както и на неколцина други мои близки приятели. Час-два след като я е получил, Иван ми се обади по телефона, необичайно развълнуван: "Какво си направил бе, Ангеле, как може да напише точно такава книга?! Като гледам съдържанието, не мога да намеря думи: чудо е това!" и така продължи в този дух. А след това, докато я четеше, ми се обаждаше почти всеки ден, за да сподели с мен впечатлението си. На моменти ми казваше, че усещането му е чудесно: все едно аз съм бил изразил неговите мисли, негови духовни трепети! Същинска мистерия е това духовно родство между две фактически непознати човешки същества, които никога не са се срещали в "реалния живот". (Впрочем, животът в духа е истински реалния живот, другото е нещо като сън!) Прочете книгата ми за броени дни, той пръв я прочете от всички, на които съм я пратил. Вчера пък получих писмо от него, в което ми пише ето това:

"Във възторг съм, като цяло, от твоята книга. Прочетох я на един дъх. Бог да те поживи! Чудя се на кой да я дам в Монтана да прочете и той книгата ти. Написана е увлекателно. Ама какво ще я правим тъз абсолютно нечитающа пасмина, дето живее само за своя гъз?!"

Това ми е написал между другото, а пък като потвърждение на думите му за духовното родство помежду ни ми изпраща второто копие на още неиздадената му книга, на която е дал следното заглавие ИЗ ЗАПИСКИТЕ НА ЕДИН, КОЙТО... Книгата е написана по стария начин, на пишеща машина, и на мен ми е пратил втория екземпляр: първият е изпратил в издателството и печатницата. Тя ще представлява извадки от дневника на г-н Иванич, който той прилежно си е водил години наред. Но има дневници и дневници: зачетох се и разбрах, че става дума за един необикновен дневник на душевните и духовни преживявания на човек от рядка за нашите предели духовна порода: един човек, който заслужава да бъде наречен духовен аристократ. Т.е. един мислещ, отдаден на живота, свободен човек, притежаващ изстрадани, но проверени ценности - такива хора из Българско ги считам за духовни аристократи, понеже точно този човешки тип е така рядък из нашите предели. За жалост, така е...

Тия дни ще ви представя откъси от неговата книга, от книгата на Иван Иванич. Просто трябва да го попитам за разрешение да публикувам тук, в блога, части от нея. Смятам, че няма да има нищо против, но е правилно първо да го попитам. Сега е рано и няма да му звъня, но като го попитам, като ми разреши, ще публикувам откъси, които, убеден съм, ще ви разтърсят. Ще разтърсят обаче ония, които имат сетива и душа за такива неща. На останалите нищо не може да им помогне, те са безнадежден случай...

Това, което прочетох досега от ръкописа на бъдещата книга, наречена ИЗ ЗАПИСКИТЕ НА ЕДИН, КОЙТО... ме кара да я оценя като наподобяваща книгите на големите европейски, по-специално на френските екзистенциалисти от ХХ век. Същият дух витае в нея: духът на един свободен и разбиращ нещата, на един мъдър и много преживял, но точно затова всичко разбиращ човек. Стилът, изказът е съвършен, бих казал дори омайващ, такива думи и словосъчетания преливат от чувства и мъдрост. Текстовете на г-н Иванич от неговия дневник са най-прочувствен български екзистенциализъм, съществувал в епохата на разцвета на комунизма - най-противочовешкото, най-неекзистенциалното и патологично явление, което изобщо може да съществува на този свят. Ето няколко фрагмента, писани в периода 1961-1976 г., точно по времето на разцвета на европейския екзистенциализъм, потвърждаващи горната ми констатация:

При всички преживявания в мен винаги остава незасегнато едно студено кътче на самонаблюдение и безразличие. Не проникват в него нито скръб, нито радост. В крепостта на тоя кът прониква само физическата болка.

"Рекорданца". Една аристократична ръка пробягва по пианото... А Лист просто си е играл. Искал е да покаже един кът от хубавата природа. Вероятно "Рикорданца" изразява нещо друго. Бог наистина е Бог, щом е създал любовта.

Притиснат ли ме физически, мога да предам. Въобразявам си, че мога да понеса разстрел. Но изтръпвам изумен и стъписан пред ония, които са издържали на мъчения. И те, и мъчителите им са нещо извънчовешко. Не ги разбирам.

Какъв Мефистофел е Борис Христов! Съпроводът, изящен и звънлив, е все пак нищо без драматизма на неговия глас.
Следва арията на крал Филип. Верди още в музиката е изваял образа - силен и печално самотен... Слушам със затворени очи. Нима при съвършенството на тая драма може да се гледа несъвършенството на окръжаващия ме свят!

Искам да се отърва от тежестта, несигурността и страха, които така са се просмукали в съществото ми, че всяка нощ се връщат в сънищата при мен. Всяка нощ сънищата вледеняват сърцето ми със студени стени, тунели, галерии, безпътица и неизвестност пред страховитата съдба на политически низвегнатия.

Светът тотално не е нито оптимистичен, нито песимистичен. Нещастна може да бъде само съдбата на отделния човек. Съдбата на битието е просто факт.

Какво отморяващо спокойствие. Залива ме провлечения сквърц на щурците. Мъници джафкат някъде в съседните хижици. Далечен вик на момиче се проточи и замря. Едно магаре зарева с трагични тонове.
Далече долу е градът. Наколо са лозя, плодни дръвчета, тъмнееща гора по билото и люлееща се привечерна тъма.
На масата са "Животът не е сън" на Куазимодо и "Не беше от нашите" на Хосе Дидал Кадеянис. Една служебна папка непонятно допълва картината.
Няма да чета. Желая само да се люлея в топлите, спокойни води на съзерцанието.

Да пиша ли в това слънчево и златисто есенно утро?
Спокойно ми е в тоя дом. Само оня, който като мен с години е бил скитник и бездомник може да ме разбере.
Неспокойствието е щурият път към безсмъртието.
Не ми е необходимо безсмъртието.
В дъното на душата ми се полюшва една грозна и страшна мътилка.

Това е. Има още много дълбоки и вълнуващи сърцето редове, но да спра засега дотук. За още неиздадената книга на Иван Иванич, от която взех тия бисери, тепърва много ще се пише - убеден съм в това. Смея уверено да го заявя: ако разбирам от нещо в този живот, то е че разбирам от текстове и книги. Надушвам хубавите книги и текстове като къртица. Книгата на Иван Иванич е един разтърсващ душата шедьовър, изпълнен с най-бляскав духовен аристократизъм, какъвто в българската литература комай не е имало от времето на Яворов и на Пенчо Славейков та досега. Има нещо ницшеанско в тия кратки редове, звучащи като безобразно силни афоризми, като житейски максими, като сентенции, трещящи като мълнии и гръмотевици, явили се сякаш от нищото, но мощно раздиращи тишината.

Г-н Иванич фактически прави излишна моята нова книга ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА - той казва същото, но с много малко думи, а на мен ми бяха нужни за да го кажа цели 520 страници ситно изписан текст! Но аз се радвам, а не скърбя от това: двете книги чудесно се допълват. Все едно с него сме нещо като духовни близнаци - какво да скромнича, само просяците са скромни! Да се чувствам духовен близнак на поета и писателя Иван Иванич е голяма чест за мен...