Ще се спасим само с борба, вдъхновявана от великите ценности на свободата, демокрацията и човечността

И тъй, няма как, налага ми се тази сутрин да продължа започнатото ето в тази публикация: Началото на моето обръщение към цялата училищна общност на ПГЕЕ-Пловдив. Едва сега смогвам да го сторя поради извънредна заетост с други неща; ето какво се получи в крайна сметка:

... През през лятото на 2010 година директор на ПГЕЕ-Пловдив (в един изцяло по нашенски проведен "конкурс") стана г-жа Стоянка Анастасова, учителка по литература в това училище. Призовах тогава да дадем шанс на новото ръководство, ала скоро се разбра, че новата директорка и нейния екип са привърженици на изцяло порочен и анахроничен стил на ръководство - благодарение на който бяха допуснати куп грешки, върнали училището в една отдавна отминала епоха; за кратко време беше съсипан оня истински академичен дух на свободолюбие, човечност, творчески ентусиазъм и толерантност, който царуваше във времето на управлението на забележително талантливия ръководител на ПГЕЕ-Пловдив инж. Венелин Паунов.

Новото ръководство на училището възкреси всичко най-лошо, което си спомняме от ерата на тъй блаженопочиналия комунизъм: казармен дух, "началството никога не греши", "колективът" се дели на "наши", на принадлежащи на тесния кръг приближени на директорката и на "ненаши", които във възникналата отвратителна психологическа и нравствена обстановка се опитват все пак да запазят известно достойнство, "Който слушка - папка, който не слушка - ритник!", в училището възникна атмосфера на страх и също така на най-грозно подлизурство и лицемерие, мнозина от опонентите на директорката бяха подкупени (за да слушкат) по най-различни начини, предимно чрез раздаване на някакви благинки и т.н., а в резултат на тия иновации за кратък период от време в ПГЕЕ-Пловдив се възцари такова "монолитно железо-бетонно единство", каквото не е имало дори и в ерата на въпросния непрежалим комунизъм. Всички наченки на демократично съзнание и поведение бяха безжалостно изкоренени - особено когато неколцината учители, които се опитваха в създалата се тежка обстановка да запазят достойнството си, бяха обявени за "народни врагове" и бяха подложени на немислими по-рано репресии, примерно инж. Калин Христов беше направо уволнен и изритан от училището, а моя милост пък бях подложен на ужасен всекидневен административен тормоз и терор, когато не се огънах и започнах открита борба за промяна, след проведена перверзна кампания по моето личностно и професионално дискредитиране бях също така уволнен и изритан по недопустимо грозен начин от училището; други учители, като г-жа М.Михайлова, предпочетоха сами да се оттеглят, напуснаха или заминаха на друга работа, излизайки в служебен отпуск.

Тъй като вътре в училищната общност вече нямаше никакви условия за демократичен дебат по тежките проблеми на училището ми се наложи да изнеса дебата на страниците на моя блог: започнах отчаяна борба за демократизация, започнах да публикувам почти всеки ден поредица от репортажи, в които описвах случващите се ексцесии, дадох пълна гласност на зулумите на директорката, в серия от жалби и доклади до висшестоящите инстанции на образователното ведомство алармирах властта за случващото се и апелирах за спешна намеса и за противодействие на ширещия се волунтаристичен административен произвол. Интересното е, че висшестоящите инстанции, независимо от предизвиканите от мен проверки, не направиха почти нищичко за да спрат произвола, който се отприщи в неподозирани ексцесии: за да бъде съсипан "врагът" в мое лице беше използван целия арсенал на командно-административния диктат и терор, познат ни от времето на социализмо-комунизма, примерно бяха проведени серии от "разгромни събрания" на "възмутения колектив", правени все по тертипа на т.н. "народен съд", на "другарските съдилища" или на "революционните трибунали", мигновено бяха инициирана (чрез изпращането на писани сякаш под индиго документи!), казахме, една добре организирана кампания, състояща се от потоци от жалби на "възмутени родители", на цели класове, на "съзнателни граждани", писаха се петиции на "възмутения колектив" срещу "народния враг Грънчаров", който при това, представяте ли си, "не преподава правилно", "тормози учениците да мислят", не ги обучава по "единствено-правилния държавен учебник", позволява си да предприема някакви "напълно вредни" иновации все по посоката на тъй ненавистната ни свобода и т.н. Тази оруеловска и кафкианска (трудно ни е, сами разбирате, да определим точно нейния абсурдистки литературен жанр) биде увенчана с това, че самата директорка издаде - и то в официален документ до ТЕЛК, под формата на "производствена характеристика"! - не нещо друго, а... оригинална "психиатрична диагноза" на въпросния тъй "зъл народен враг", именно обяви го за "психично болен" (!!!), а пък в крайна сметка си позволи да ме уволни по възможно най-сюреалистичния претекст, а именно "абсолютно некадърен", "пълна липса на каквито и да било качества да бъде учител", "изцяло негоден за системата". За да разберете колко отровна е била атмосферата в оня паметен момент ще добавя и ето този щрих: когато директорката съобщава на "сплотения колектив" толкова дългочаканата новина за посичането на "народния враг Грънчаров" половината от въпросния колектив започва да... ръкопляска, а другата половина от учителите реагират с мълчание, да, позволяват си все пак да посрещнат гротескната новина с едно оглушително крещящо, т.е. безкрайно изразително мълчание.

Да, ама проклетата демокрация си има и известни неудобства: Грънчаров печели заведените съдебни дела и в крайна сметка съдът го връща на работа! Като капак на всичко се оказва, че "извергът Грънчаров" съвсем не е склонен да се пречупи, да капитулира, да дезертира, да моли за снизхождение, както се очаква от него, напротив, той си остава все същия: остава си съзнателен борец за едно ново и съвременно образование и училище, за истинска, за реална демократизация на отношенията в училищната общност и в страната като цяло. Какво сега ще правим, другарки и другари, а, кажете де, нима ще оставим врагът да продължи да ни занимава с такива "буржоазни" лигавщини като "демократизация", "нови отношения", "свободолюбие", "либерализация"?!

И сега идвам до патента, до най-голямото творческо постижение на нашето ръководство, до неговото героично дори, така да се каже, постижение: безогледен линч срещу преподавателя от страна на протестиращи спрямо неговите иновации недоволни ученици! Да, буйстващи и хулиганстващи "революционно настроени" ученици ще обиждат, ще се гаврят както си искат, както им скимне срещу преподавателя - и то под благия, одобрителен, всичко разбиращ и изцяло популистичен поглед на самата директорка! Да, директорката ще встъпи в "съюз на честта" с въпросните "революционно настроени ученици" с цел да бъде упражнен такъв морално-психологически терор и тормоз над неугодния за администрацията учител по философия, че или той самият да рухне психически, или пък сам да си вземе шапката и да се махне, или пък, и това е напълно възможно, директорката отново да го опраска, да го уволни, да го изрита - и така да сбъдне толкова горещите "народни трепети и копнежи"! Да, ето докъде се стигна в крайна сметка в тия всички ексцесии, които, забележете, не се случват в комунистически Китай по времето на тъй славната "културна революция", когато именно "революционните хунвейбини" са вилнеели срещу учителите и професорите си, не, това не се случва нито в маоистки Китай през 60-те години на ХХ век, нито в сталински СССР през 30-те години на същия този толкова печален Хх век, това се случва в... европейска и демократична България, която е страна от Европейския съюз (!!!), и то през второто десетилетие на нашия модерен и така напреднал XXI век!

Интересното е, че ръководството на ПГЕЕ-Пловдив очевидно не изпитва никакви скрупули и разиграва този театър на абсурда за втори път в течение на само две години (!!!), да, ръководството на нашето училище си позволи лукса да настъпва много пъти все една и съща мотика! Което е безкрайно интересно като феномен, това говори много! И от него ний, всички, пред очите на които се разгръща този позорен театър на абсурда, следва да си направим подобаващите изводи.

Моята теза е: тежкият идеен, ценностен, методологически и политически в крайна сметка конфликт може да бъде решен единствено чрез отпочването на пълноценен демократичен дебат в пределите на самата училищна общност. От години правя нужното да се задвижи моят проект за непосредствена и практическа реална демократизация на отношенията в нашата училищна общност, а ръководството на училището, което се изживява като охранител на печалното статукво, не прави друго освен да пречи за отпочването на този толкова потребен ни дебат. Какво да правим в тази толкова интересна и наистина изразителна ситуация?!

Висшестоящите инстанции на образователното ведомство немеят и упорито мълчат, тяхното безхаберие е поразително! Реформата на образователната ни система, както историята, опитът и животът показват няма как да се прави по инструкция отгоре, ние самите, учителите, учениците, родителите, гражданите трябва сами да направим всичко, без да чакаме никакви указания, ние самите всичко трябва да открием и изобретим. Всичко трябва да направим ние самите, няма кой друг да го направи. Такава е моята гледна точка. Такава е и постановката, произлизаща от парадигмата на свободата и демокрацията, която е крайно време да замени отживялата времето си система на тиранията, на произвола, на насилието, на безчовечността.

Съзнавайки цялата сложност на ситуацията си позволявам да се обърна към цялата училищна общност с призив да започнем незабавно тъй потребния ни демократичен дебат по всички най-горещи и не търпящи отлагане проблеми на нашата училищна общност. Но държа да отбележа и това: първото условие за отпочването на този дебат е ръководството на училището да си подаде оставката - и то по изцяло морални причини; самодискредитацията (излагацията), която то си причини, не може да бъде компенсирана по никакъв друг начин. Една оставка на самодискредитиралото, на опозорилото се ръководство ще постави нещата на чиста нравствена основа и ще позволи да започне оня оздравителния процес, който ще възвърне жизнените сили на изнемощелия организъм. На организма, поставен в такава една абсурдна и гибелна ситуация от едно ръководство, позволило си лукса да живее с изцяло неверни, ретроградни и анахронични представи и за образование, и за възпитание, и за живота, и за личността, и за самата човечност даже.

В приказната страна Мутроландия, в която, за жалост, живеем не от вчера, ни е потребна една истинска духовна и образователна революция, която, подобно на пълноводна река, ще отнесе всички нечистотии, тровещи и съсипващи живота ни. Многострадалното българско образование и училище ще възкръсне за нов живот едва когато успеем да отхвърлим пагубния манталитет, който превърна нашата България в царство на сенките, на ментетата, на лъжата, на триумфиращата простащина, на тарикатите, на безскрупулните мошеници, на безпардонните наглеци, мерзавци и подлеци. Аз вярвам, че сме способни да се спасим от цялата тази напаст, но се иска тежка и изтощителна борба, вдъхновявана от великите ценности на свободата, демокрацията и човечността, а вие, уважаеми ученици, дами и господа родители и служители, колеги-учители, какво мислите по поставените в това мое пределно искрено обръщение проблеми?

С най-добро чувство: Ангел Грънчаров

13 ноември 2016 г.

Долна баня-Пловдив

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.