Българинът с готовност си кове съдбата на Сизиф. Тесният практицизъм на неговото съзнание и вечно подозрителният негативизъм на мирогледа му го осъждат на самота, на недоверчивост към сътрудничество и плахост при реализацията му като гражданин в по-идеалистични каузи. Знам, че огрубявам, че не всички българи са такива, но достатъчно много сред нас носят тези черти, та да определят как да изглежда общата картина на общественото ни поведение. Гневът и озлоблението ни, макар и често справедливи, се засилват прекомерно от недостига на благородство, с който мерим поведението на другите. Липсва ни чувство за йерархия, а оттам – царува у нас убеждението, че съдбата несправедливо е извела други хора напред и нагоре, а нас държи в подчинено положение някъде долу, в периферията на обществото. Затова импулсите ни да се доверим на лидер и да му дадем кредит на доверие са слаби, а водачите ни – като знаят на колко малко доброжелателност могат да разчитат – са плахи, неуверени и половинчати в страха си да не се провалят и да бъдат отритнати или осмени. Упоритостта ни е голяма, но недълговечна. Тръгваме подобно на Сизиф да бутаме камъка нагоре, но по средата на пътя някой минава, подиграе ни, нагруби ни или ни покаже други щастливци на върха, които са там без да бутат камъни по стръмнината… Загорчава ни от гняв и от чувство на несправедливост, изпсуваме на майка и пуснем камъка да се върне долу в ниското. После – осъзнали грешката си или не – слизаме и ние да го подкараме наново нагоре, защото трябва да се преживява от нещо.
Най-добре този цикъл на собствената ни безпомощност се наблюдава в публичния живот на най-новата ни история. Колко пъти ни лъжат, колко пъти ни примамват да изпсуваме и да изпуснем контрола върху тежкото бреме, което носим като собствен живот, и напук на гадната съдба – да засилим камъка на битието си надолу, пък каквото ще да става. Пиша това, защото отново сме там. Готвим се да изберем за президент един човечец, който още не знае къде се намира и къде отива, но има толкова ласкаво мнение за себе си, че е готов да стане маша на тези, които на няколко пъти през последния четвърт век ни докараха до просешка тояга. Те са хитреци и много добре знаят, че ако опре работата дотам – открито да ни предложат ново свое управление и водачество - ще им откажем с оправдана ярост. Затова те са майстори на оперативните мероприятия и организираните измами, чрез които продължават да стоят на власт. Прочети ЦЯЛАТА СТАТИЯ
Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.
Брилянтен анализ! Дълбока вода!
ОтговорИзтриванеГр. Загоров