Какво да правим - особено в ситуация, в която свинщината в страната ни е така поголовна и масова, че рискуваме да ни задуши?

Болен съм. И в болнични, в отпуск по болест съм (засега) до петък. От понеделник здравословното ми състояние се влоши - страдам от сърдечно заболяване - като към зле работещото ми сърце се прибави и сериозен проблем с белия дроб. Нямам сили да ходя даже и из апартамента. Тъй че днес, както изглежда, няма да имам сили и да пиша (вчера по любимата ми тема за проблемите в образователната област с последни сили написах поне ето този текст: О, чудаци, о, безумци, нима си мислите, че някаква промяна в тази заспала страна е възможна?!). Дали и този път ще... прескоча трапа?! То това нещо скоро ще се разбере де, няма начин да не се разбере. Ако затихна, ако в блога ми, да речем, повече от два-три дена няма нищо писано, приемете, че съм се преселил в по-добрия, в чисто духовния свят. И не тъгувайте изобщо за мен: щото тогава ще съм вече в компанията на духовете на Сократ, на Платон, на Аристотел, на Кант, на Хегел и т.н. Ех, какво велико пиршество на духа ме чака там и тогава! За нас, философите, смъртта не е страшна, а пък целият живот, по теорията на Сократ, е подготовка за нея. И понеже сме се добре подготвили, по тази причина не ни е страх. Е, страх ни е, но по-малко, не чак толкова...

Днес пък, като капак на всичко, в София ще се гледа казуса, който поставих миналата година пред Комисията за защита от дискриминация: тогава шестима не един или двама, а шестима!) директори на училища в Пловдив си позволиха тотално и по най-грозен начин да игнорират моята кандидатура за учителско място по философия, проявявайки безпрецедентна дискриминация по политически, професионален, личностен, ценностен и какъв си искате още признак. Сега седя и мисля какво да правя: имам болничен лист, мога да поискам гледането на този казус в КЗД да се отложи за по-късна дата, но имам ли интерес от протакането, дали не е по-добре някак да се завлека в София, да, но струва ли си да се подлагам на такава жертва, с последни сили, тежко болен, да пътувам на такова голямо - и дали това всичкото би имало някакъв ефект, нима някой от съгрешилите директори ще осъзнае вината си, нима някой от тях ще се покае?! Не, разбира се, тогава, пита се: а какъв, моля ви се, е смисълът от всичките тия мои борби и инициативи?

Добре, след малко ще се обадя по телефона до София, ще изпратя и копие на болничния си лист до КЗД и ще искам отлагане на заседанието. Но не знам какъв е редът за тия неща, аз съм жалбоподател, дали заради невъзможността да се явя ще отложат откритото заседание или пък ще гледат казуса и в мое отсъствие? Да, но най-вече ме вълнува този въпрос: какъв е смисълът на всичките тия мои борби с представители на разпусналата се до крайна степен образователна администрация-бюрокрация? Видя се какво "спечелих" де: с цялата си мощ бюрократичната машина безогледно воюва с мен, репресира ме, тормози ме, наказва ме, отмъщава ми, тероризира ме.

В тъй приказната страна Мутроландия всичко, излиза, трябва да е мутренско, да отговаря на "стила на мислене и на поведение", с извинение, на мутрите - които именно задават и налагат нормите на целия конституивен модел на живота в общността ни. В тази обстановка който не се държи според "нормите" на този модел, бива подлаган на репресии; който обаче кротува, той именно и ще живее, ще вегетира, нищо чудно и да почне да расте. Е, но ония, на които мутренския модел на мислене и на поведение им е органично присъщ, само те ще просперират истински. Зер, страната ни се нарича... Мутроландия, а не, примерно... Философоландия! Най-вредни за страната Мутроландия-Простаколандия, излиза, са философите, щото философията от векове е най-ефикасно средство за борба срещу простащината във всичките й разновидности. И най-вече от собствената си склонност да правиш простотии можеш да се освободиш чрез усърдно философстване. Най-върл враг на простаците са именно философите.

Тук възниква обаче въпроса доколко е разумно философ да воюва с мутри-простаци; нима има смисъл човек, облечен, да допуснем, в костюм, да се впуснеш да се бориш със... свиня, и то в нейната кочина или бърлога; ще се оцапаш най-малкото, нали така излиза? Затуй не е ли по-умно да подминаваме прасетата и кочините им? Но и да се борим с тях е тъпо, нали така излиза? Ами какво тогава да правим - особено в ситуация, в която свинщината в страната ни е така поголовна и масова, че рискуваме да ни задуши?

Това разсъждение за мутрите и за простаците, за прасетата и прочие има принципен характер, моля да не ме разбирате в смисъл, че приравнявам въпросните... директори на гимназии с тях, опази Боже да дръзна да направя подобно кощунство! Не, разбира се, просто си разсъждавам. Няма никаква връзка между двете. Все пак училищата ни са сфера на културата, а не на антикултурата.

Ще завърша обаче оптимистично. Независимо от цената, която плащам, все пак превъзходно е да живееш като свободен и достоен човек, това изобщо можете ли да си го представите?! Да, превъзходно е, чувството е така омайно, страхотно е да си свободен, не просто да се мислиш, че си свободен, а наистина и действително да си такъв! Ето това е нещо велико, ето заради това си струва човек да плати каквато и да е цена! Опитайте и едва тогава ще ме разберете. Докато не сте опитали нищо не знаете, нищо не разбирате...

Толкова засега. Изчерпах си силите. Ще отивам да си почивам. Хубав ден ви желая! Бъдете здрави!

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров Преследване на времето: Изкуството на свободата, . изд A & G, 2003 г., разм. 21,5 / 14,5 см, мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр, 8.00 лв... Книгата говори за "нещо", което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда "добре познато", съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се "съобразяваме", но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време? почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга "поглежда" в скритото "зад" мълчанието ни - за времето, живота, свободата.