Как е възможно едно да говорим на младите "на теория", а съвсем друго да правим на дело и в живота си?!

Съвсем кратичко ми се налага и тази сутрин да пиша за случващото се в нашата тъй мъчително и при това съвсем зорлем демократизираща се училищна общност, училищната общност, в която работя като учител по философия (ПГЕЕ-Пловдив). Съвсем леко ще маркирам две събития, които имат отношение към нашите борби за непосредствена и практическа реална демокрация в него.

Вчера се проведе, както вече ви бях информирал, Педагогически съвет за отчитане на резултатите от учебно-възпитателната работа през първия срок (и някои други въпроси бяха включени в дневния ред, предимно административни въпроси, гласувания и пр.). Както си му е редът, се представи доклад, съдържащ прекалено много статистика (цифри, числа, количествени, сиреч външни, несъществени неща), но истински важните проблеми не бяха даже поставени, камо ли пък анализирани и обсъдени. Да не говорим пък за воля за колективно търсене на разумните решения. Дебат по проблемите, разбира се, нямаше, нямаше и желание за такъв дебат, просто не пролича някой да е имал такова желание. За да не изглеждам като "прекалено скандален" и за да не бъда оценен като нагъл в този късен вечерен час (хората бяха изморени, някои са стояли цял ден за да чакат Съвета!) си замълчах и аз. Още повече че бях предварително депозирал (в писмен вид) своето становище. Естествено, директорката "пак забрави" да постави на вниманието на Съвета моите по надлежния ред внесени за обсъждане в Съвета предложения. Не пожелах този път да й осуетявам намеренията и плановете. Игнорирането от нейна страна на предложенията ми е толкова многозначително, че повече от това не може да бъде. А да правя "скандали" този път не благоволих. Понякога изчакването е по-печеливша стратегия.

Просто ми писна само аз да показвам загриженост в случаите, когато администрацията за нещо греши. Нека друг да се опита да я предварди от грешки. Само аз да изпълнявам тази роля леко взе да ми писва. Ето, оказва се сами виждате какво: оня, който най-много помага на администрацията (ръководството) на училището да се предпазва от грешки, той е станал най-ненавистен, за благодарност съм репресиран, гонен, наказван, дори уволняван (опраскван) и какво ли не още; за моята добронамереност и загриженост сами виждате каква отплата получавам; тия, които благочинно си мълчат, наблюдавайки тихо случващото се (и наслаждавайки ме се, предполагам) и по този начин участвайки с пасивността си в правенето на грешките и зулумите, такива хора минават за "благопорядъчни", те се ползват с уважението на администрацията, тях никой не им прави никакви нечисти номерца, е, щом е така, тогава защо пък само аз да бъда вечният... "глупак"?! Та воден от тия разумни мисли снощи реших да си замълча. Аз никога предварително не планирам изявите си, а и дори да съм планирал нещо, никога не е сигурно дали ще го изпълня. Просто се водя от моментното решение, истински свободни са точно тия моментни и спонтанни решения. Предварително замисленото и обвързването с него някак си ми ограничава свободата и затова не ми е по вкуса. Считайте ме за какъвто ви харесва, наричайте ме анархист или какъвто друг си щете, ваша воля...

Сега обаче ми се ще с писмен документ все пак да фиксирам позицията си, ето, тази публикация в блога е такъв документ, какво ми пречи да защитя позицията си и с официален документ, примерно с ето този кратък доклад:

До Педагогическия Съвет на ПГЕЕ-Пловдив

ЗА СВЕДЕНИЕ: До г-жа И.Киркова, Началник на РУО-Пловдив

ДОКЛАД

от Ангел Иванов Грънчаров, учител по философия

Уважаеми дами и господа членове на Съвета, колеги,

Вчера, 21 февруари, както е известно, се проведе пореден Педагогически съвет. Направи се отчет, ала по него, за жалост, може би поради късния час, не се проведоха никакви дебати. Е, имаше "некои съображения", изказани по "некои въпроси", но по моето възприятие по истински важните, бих си позволил да кажа по съдбовно важните въпроси съвсем не бяха направени никакви изказвания. Аз също се въздържах от изказване с оглед на това да не стана отново най-ненавистен "причинител на скандали", ето, оказва се, че да казваш свободно какво мислиш по истински важните (по твоята собствена преценка) въпроси на един Педагогически съвет се възприема, кой знае защо, за "скандално" от мнозинството! Този факт, по моя преценка, е обезпокоителен, той показва "нещо гнило в Дания", позволете ми да се изразя по-дипломатично, използвайки прочутата шекспирова (хамлетова) фраза. Единствено верният и разумен подход в такава една твърде неблагоприятна ситуация обаче въпреки всичко е... говоренето, е обсъждането, свободният, демократичният дебат, той е противоотровата на апатията, на тъй коварното безразличие и на непукизма. Трябва да водим продължителни и изтощителни дебати – ако искаме да почнем да оздравяваме своя недотам здрав "колективен дух", ако мога по този тривиален начин да нарека нашия общностен дух.

Да, ама ето, снощи се оказа, че нямаме нито желание, нито готовност, нито нагласа за воденето на такива дебати. Защо ли?! Ами ясно е защо, безброй пъти съм изразявал своята позиция. Трябва да започнем да се променяме, трябва да започнем да се учим с нови очи да гледаме на случващото се, трябва да се почнем да се отказваме от добре познатите ни реакции към нещата. Възловата дума е тази: промяна. Промяната следва да я започнем най-напред със самите себе си. Оня, който обаче е изпаднал в тъй коварното самодоволство от себе си и живее с така пагубната илюзия за непогрешимост, такъв просто не чувства, няма как да почувства потребност за промяна. Той си се самовъзприема за "перфектен" или дори за "най-добър". Когато един човек обаче почне да презира своята суетна горделивост, тогава часът за истинската промяна вече е дошъл. За мнозина обаче този час, изглежда, уви, е още далеч.

За да не преча на тия естествени процеси на идентификация и самоидентификация в съзнанията (достатъчно съм ги провокирал и насърчавал до този момент) и аз се въздържах от изказване. Г-жа директорката даже в един момент заяви, че който има какво да каже, може да го направи и в писмен вид. Моя милост пък предварително, в надлежната форма, си беше направил в писмен вид предложенията до Съвета. Естествено, според вече възникналата "добра традиция" директорката, кой знае защо, "пак забрави" да постави на вниманието на Съвета моите по надлежния ред, повтарям, внесени за обсъждане в Съвета предложения. Не пожелах този път да й осуетявам намеренията и плановете. Игнорирането от нейна страна на предложенията ми е толкова многозначително, че повече от това не може да бъде.

Тук искам само да маркирам няколко проблема, които по мое мнение следва да бъдат обсъждани най-внимателно и задълбочено от Съвета, защото бягането, защото криенето от тях не помага никому, а само влошава и без това тежката ситуация:

• В доклада се подхвърли, че учениците "нямали мотивация за учене", така е, но защо е така? Кои обаче са причините учениците ни да нямат "мотивация за учене", иначе казано, да не обичат да учат? Защо учениците ни са се отвратили от ученето? Какво в нашите господстващи подходи на преподаване и на общуване с учениците подхранва тази тенденция учениците ни все повече да не желаят да учат? Явно има нещо сбъркано в тези господстващи подходи, кое е то? Можем ли да го осъзнаем ясно и да го артикулираме? Защо се правим на ударени, че този проблем може до безкрайност да бъде заобикалян или игнориран?! Кой да го решава този проблем, "нови душеспасителни инструкции" от Министерството ли чакаме?

• В доклада се каза нещичко за "възпитателната работа" в нашето училище. Освен да учат, младите следва да бъдат и възпитавани – и превъзпитавани (ако от родителите си имат погрешно или лошо възпитание); възпитателната си обаче функция съвременното училище не изпълнява, изпълнява я крайно некадърно, често с обратен, бумерангов ефект са нашите "възпитателни мероприятия". В тази област следва много да мислим и да дискутираме – кое е сбъркано най-напред в нашите собствени представи за възпитание? Кое за нас е "правилното възпитание"? Дали пък нещо в самия фундамент на представите ни за възпитание не е сбъркано? Примерно: нима по същество е възпитателен, да не говорим пък за това дали е изобщо съвременен методът, който залага единствено на принудата, на незачитането на личностния суверенитет на младите?! Нима когато младите правят нещо не защото сами са го избрали, не защото сами са убедени, че това е правилно и добро за тях самите, а защото ние по един груб външен начин сме им го наложили, та значи дали изобщо подобни постъпки могат да имат нравствен смисъл щом като липсва личен избор, а на тази база и лична отговорност за направеното? Темата за възпитанието е безкрайно важна и интересна особено в този контекст на изцяло сбърканите представи за възпитание, на които в мнозинството си сме подвластни. Ето за тия неща би следвало да разговаряме и то не по принуда или по задължение, а по един дълбок вътрешен подтик, в резултат на една интимна душевна потребност. До какви резултати води възпитателна технология, която сама в основата си е тотално сгрешена, даваме ли си сметка и за това? Нуждаем се от коренна преоценка на ценностите, живеем в една съвършено нова епоха, не можем в тази наша изцяло променена епоха да продължим да си съществуваме със своите остарели и неадекватни представи. Престъпление спрямо нашите възпитаници е ако продължаваме да си въобразяваме, че в тази област "всичко си знаем" или пък че "всичко ни е наред". Ала ние се държим точно по този начин. Аз оценявам такова едно поведение като безотговорно. Сърдете ми се колкото си искате за такава една констатация. Възмущавайте се колкото си искате. Все някой това обаче трябваше да го каже. Тук пак няма смисъл да чакаме поредните "душеспасителни министерски инструкции". Няма да дочакате този щастлив ден, когато ще ги получите евентуално...

• Във връзка с нашите "безспорни постижения" в нашата учебна и преподавателска работа искам да подхвърля поне ето това скептическо недоумение: ние обучаваме и образоваме нашите ученици, водени обаче в мнозинството си от една отдавна отречена от самия живот, от историята и от самото време образователна методология или технология, която се намира в крещящо противоречие с духа именно на нашето толкова променено време, да не говорим пък доколко тя е неадекватна на действителните потребности на нашите ученици. Всяко време си има разбирания за образование, е, нашето време пък изисква да си променим основно възгледите относно същината на едно отговарящо на нуждите на времето и същинско образование. Господстващата в страната ни административно-командна система е система на НЕобразованието, а не на образованието, тя не образова, тя пречи на образованието на младите – и това щеше да ни е ясно само ако бяхме положили известни усилия да разберем какво в съвременния културен контекст е образование. Масово не се знае що е образование и що е съвременно образование и то най-вече от самите образователни дейци, което вече е съвсем скандално. Допуснали сме да живеем с толкова остарели представи за образование, че това, което си представяме под образование, всъщност е тъкмо НЕобразование. Разясних тези неща най-подробно в книгата си Реформа на НЕобразованието, интересно е тук да подхвърля, че по мои наблюдения до купчето книги за образованието, което първо оставих за ползване в учителската стая, а след това пренесох в библиотеката, не посмя да се докосне нито един учител (!!!), от това по-показателен симптом за царящата в училището ни крайно тежка психологическа и нравствена обстановка ако можете да дадете, ще ви се поклоня доземи!

• Преживяваме тежка най-вече психологическа, но също така и нравствена криза, аз предпочитам да обозначавам това състояние като състояние на ценностна катастрофа. Или като ужасна деморализация, живеем в духовна пустиня и пр. Говоря не само за нашето училище като общност, но говоря в момента и за "цялата ни общност", говоря и за "голямата българска общност" като цяло. Голямата общност обаче може да почне да се оздравява само ако отделните съставящи я малки общности започнат да се връщат при изворите на пълноценния живот. Пълноценният за човека живот е свободният живот, животът в условията на неощетена от нищо свобода. Ето защо от години най-настойчиво, всеки ден предлагам да започнем общо да работим по тъй належащия проект за непосредствена и практическа реална демократизация на отношенията в нашата училищна общност, с което, ако стане факт, ще допринесем и за демократизацията на живота в страната ни като цяло. Първо следва да подредим на верните основи собствения си дом, а с това ще спомогнем да се нареди живота ни и в нашия общ български дом. Не мога да проумея защо с такова крещящо неразбиране на важността на тия проблеми се отнася към тази инициатива администрацията, нашето ръководство. Прочее, разбирам го, ала то едва ли си дава сметка какво всъщност прави: ами които не желаят да работят за промяната, те фактически са избрали участта да бъдат крепители на печалното статукво! В мое лице ръководството продължава да вижда "най-зъл народен враг", в този контекст обаче е резонно да запитам: а "най-зъл народен враг" всъщност на какво по-точно съм?! Ами ако съм "зъл народен враг" на непукизма, на тъпия, на не знаещия какво иска, на несмисления консерватизъм, ако съм враг на инертността, на немисленето, на безхаберието, на застоя?! Самият факт, че ръководството на училището категорично отказва да води диалог с "тъй странно мислещия субект Грънчаров" е безкрайно показателен за неговата истинска позиция. Но народът нали казва и това, няма да го спестя: "Рибата се разваля откъм главата...", е, сега ясно ли ви е защо в нашето училище няма пълноценен демократичен дебат по истински важните, по фатално важните проблеми?! Коя е пречката пред отпочването на този така жизнено необходим ни и затова направо душеспасителен дебат? Да, КОЙ? е пречката, ако ми позволите още веднъж да запитам?! Или всъщност това вече не е питане, а е... отговор?!

• Моля отново всичките ми предложения от предишните ми доклади до Съвета да бъдат подложени на обсъждане и на гласуване, както повелява демократичната процедура. Аз все се надявах, че ръководството на училището ще поеме тъй настойчиво подаваната му от моя милост ръка – за да излезе от дълбоката дупка, в която е попаднало. Това до този момент не става, явно копаенето по-надолу в дупката му се вижда по-разумен подход. Има свобода, нека всеки прави това, което смята за добро и за разумно. Разбира се, всеки си носи пълната отговорност за своето поведение. Особено когато заема служебно място, от което могат да се правят значително повече вреди и поразии...

Не желая конфликти, а предлагам само нещо най-естествено и понятно: предлагам дебати. Тази дума стана нещо като... страшилище в нашето тъй напредничаво училище. (Май започнах вече да се изразявам в рими, я, колко интересно: в нашата литературна професионална гимназия нищо чудно един ден всички да започнем да разговаряме предимно в рими!) Дебатът, разговарянето, дискусията е форма на живот в пълноценно живеещите, сиреч, в демократичните общности. Демократична е общността, съставена от едно критично мнозинство от хора, разбиращи що е свобода. И ползващи се от нея, т.е. от умеещи да живеят свободно хора, което пък е предпоставка да се ползват от нейните така богати плодове. Аз предложих на моите ученици в часовете по философия да практикуват непосредствено самата свобода и с това, по мнението на администрацията, направих непростим грях, който следва да бъде наказван най-жестоко. Не мога да разбера защо дадени хора толкова много се страхуват от свободата – най-прекрасното нещо на този свят и в този живот? Та нали точно това казвате на учениците в своите уроци, примерно когато говорите за Дон Кихот, за Ботев, за Левски, за кого ли не още, за Софокъл ако щете дори?! Как е възможно едно да говорим на учениците "на теория", а съвсем друго да правим на дело, в непосредствения си практически и всекидневен живот?!

Това исках да кажа най-вече. Благодаря за вниманието и за всеотдайността на ония, които пожертваха цели десет минути от скъпоценното си време за да прочетат по-внимателно този текст! Да, нужно е много да разговаряме, но не за дреболии, а за истински важните неща, тази е моята гледна точка.

Да си пожелаем един ден приятни дебати по тия всичките толкова важни въпроси! Аз съм убеден, че въпреки всичко този ден ще дойде скоро.

Непоправим оптимист съм понякога, кой знае защо...

22 февруари 2017 г.

Пловдив

С УВАЖЕНИЕ: (подпис)

Толкова. Това написах до Съвета. Спирам писането и в блога. За останалото ще пиша друг път. Примерно за това, че вчера в мой час инспекторката А.Кръстанова доведе университетската преподавателка Е.Варджийска - за да ни демонстрира един възможен подход за "правилно преподаване" с елементи на Сократическо изследване. Интересно беше. И полезно. Ще пиша за това тия дни, живот и здраве да е само. Аз обичам новостите. Доживяхме времето Сократовите древни технологии да ги възприемаме като... новост! Бъдете здрави!

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров Преследване на времето: Изкуството на свободата, . изд A & G, 2003 г., разм. 21,5 / 14,5 см, мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр, 8.00 лв... Книгата говори за "нещо", което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда "добре познато", съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се "съобразяваме", но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време? почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга "поглежда" в скритото "зад" мълчанието ни - за времето, живота, свободата.