Разбира се, на уволнението ми "широките народни маси" ще реагират с мълчание, е, тук-там някой мерзавец може и да изръкопляска...

Тази сутрин изглежда нищичко няма да пиша в своя дневник, ето, вече е 8 сутринта, а на мен все още не ми се започва да пиша; запълвам си времето с редактиране на стари текстове, гледах и два филма, които представих в блога си ето как: Филмът "Вампири, таласъми" казва някои истини за комунизма, които не бива да забравяме и "Светъл пример" за прелестите на социалистическото ни образование - и за тъй непрежалимите сладости на комунистическия ни начин на живот; редактирам поредицата си от есета, отразяващи преживелиците ми от последните няколко месеца, знаете, аз, подобно на прилежен архивар, описвам всички ония умонепостижими по абсурдността - и сюреалистичността си - събития, които са свързани с борбите ми за непосредствена и практическа реална демократизация на отношенията в нашата училищна общност, именно общността на училището, в което работя като учител по философия и гражданско образование. Оказа се, че всичките тия текстове са много стотици страници, просто не ми е удобно да кажа точно колко страници са тия всичките есета, репортажи или очерци, както искате ги наречете, наречете ги както ви харесва.

Абе ще кажа все пак, ще издам тайната: оформят се... три тома, всеки от които е някъде към... 600 страници, леле, такова нещо не може, разбира се, да бъде издавано, такова чудо, разбира се, не става за книга, даже и да премахна всичко, що е по-незначително, пак обемът на тези писания е огромен, не, това наистина не става за книга! Но ще видим де, ще измисля нещо, не може целият ми труд да е отишъл на вятъра, все нещичко ще измисля за да обнародвам цялото това най-вече психологическо богатство, за да може то да стигне в по-приятен за ползване вид до нашия така жаден за истината, за правдата народ. Да, обаче като събрах тоз "матр`ьял" на едно място и като видях колосалния му обем, аз се обезсърчих съвсем и ето, в резултат повече не ми се пише, наистина, има ли смисъл да се пише повече след като тия писания набъбнаха до такъв чудовищен обем?! И досега съм писал за подобни неща, но всичко е било в поносим обем, сега обаче, неизвестно защо, работите се затегнаха прекалено, изход от тежката ситуация не се види - ако изключим най-лесния и най-вероятен изход, а именно поредното ми опраскване, поредното ми изритване от училището, което аз очаквам вече всеки ден; знаете, директорката успя да се снабди с най-важния документ, именно разрешение от ТЕЛК за опраскването ми, сега остава само да получи разрешение и от Инспекцията по труда, а нищо чудно да го е получила вече, щот Инспекцията раздава тия разрешения така лесно, че по-лесно от това не може да бъде, раздава ги тия разрешения сякаш са нещо като лимонадени капачки.

И ето, аз чакам всеки ден заветното връчване на заповедта за уволнението, пардон, за опраскването ми; междувременно се мъча да осмислям ставащото, да предлагам решения, знаете, реших се в тази връзка на отчаяна постъпка: написах и дори вече изпратих отворено писмо до не кой да е, а до самия... Бойко Борисов, знаете, ако нещо в тази страна изобщо може да бъде оправено, то може да бъде оправено само от Бойко Борисов, да ни е жив и здрав нашият первейший оправяч на нацията ни! (Виж: Кратко и много човечно отворено писъмце до Бойко Борисов, с което си позволявам да му дам и един душеспасителен съвет) Та значи мисля върху създалата се ситуация непрестанно, много е интересно чувството на очакване на неизбежното ми опраскване, то поражда едно много специално напрегнато състояние на душата и на духа ми, което, чини ми се, не е зле да опитам да го изразя в слово. Ето, по тази причина, няма как, ми се налага още да пиша, майната му на текста че набъбна до чудовищни, както казах вече, размери!

Тия дни ме посетиха двама приятели от София, те хем взеха екземплярите от трите книжки на списанията, които издаваме заедно (за да ги занесат в Народната библиотека, а също така и за да ги разпространяват в София), хем си поговорихме за преживелиците ни. Оказа се, че единият от тези двама мои приятели сам е преживял досущ същата история, той не работи като преподавател, а е работил като чиновник в една Агенция в София; значи той забелязва как шефката му е корумпирана, взема подкупи (разбира се, няма сега как да пиша коя точно е въпросната Агенция!), намерил дори доказателства за корумпираността й, написал... жалба срещу началничката си (!), става страшен скандал, при който, разбира се, не е уволнена неговата корумпирана шефка, а е уволнен... той самият, а пък "оклеветената" от подчинения си началничка, понеже е борец за "справедливостта", завежда съдебно дяло срещу изобличителя си (!), намира съответните връзки в съдебната власт, в резултат на което спечелва въпросното дяло и на трите инстанции (!), а пък нашият тъй честен борец срещу корупцията е осъден от съда да плати тлъсто обезщетение срещу въпросната корумпирана крадла, щото той, видите ли, си е позволил да наруши нейния "душевен мир". Е, като се сменило правителството нашият човек получил известен реванш, новият министър уволнил въпросната крадлива другарка, нещо повече, от Агенцията дошли и се извинили на нашия тъй честен и тъй глупав борец срещу корупцията, даже му предложили да го върнат на работа, но на значително по-ниска длъжност, не като държавен чиновник, а като някакъв си там технически сътрудник - та да не може повече да топи началствата си понеже няма да има достъп до по-значима информация. Нашият човек обаче отказал и ето, сега си стои... безработен! И него прогнилата система го изплюва като ненужен - щот нашите корумпирани и затънали в пороци системи на държавната власт не търпят някакви си там свестни, честни, некорумпирани, сиреч, глупави служители, "блюстители на морала", "борци за справедливост" и на други подобни "бабини деветини". Сега сфащате ли защо никога нема да се оправим, а, какво ще кажете по този казус, кажете нещо де, защо така се умълчахте вий, драги дами и господа съдебни заседатели и заседателки?!

Другият ми приятел пък ми даде съвет да се махам докато още съм жив от тази наша административна и поради това всъщност не образователна, а направо НЕобразователна система, щото тя, както ми е потръгнало, непременно ще ме убие; той ме посъветва да се спасявам, щот е крайно глупаво един човек да се опитва да се пребори с цялата система. Каза ми: махай се, вземай си сам шапката и си търси място в някое друго училище, там, където не те познават, ето, имаш още пет-жест годинки до пенсия, наври се някъде и там вече си мълчи, кротувай си, прави каквото правят другите, щото иначе ще умреш от тия напрежения напразно и няма да доживееш до заветната пенсия! Това той ми даде като най-доброжелателен съвет. Казах му, че след като вече се прославих с този казус из цяла България, то в образователната ни система вече няма да ме вземат дори за разсилен или портиер, камо ли пък за учител, не, за такъв като мен вече няма място в образователната ни система, моя милост се оказа, че е нещо като "чуждо тяло" в нея, поради тази причина не само че ще бъда безжалостно опраскан, но и никога повече няма да допуснат да се върна в нея, край, времето на либералниченето вече свърши, нали така, кажете нещо вие де, драги и достопочитаеми дами и господа съдебни заседатели и заседателки, кажете нещо, че ми е неудобно само аз да дърдоря, а пък вий само да си мълчите! Писна ми да говоря и да пиша, уважаеми дами и господа съдебни заседатели и заседателки, изписах се, изприказвах се вече, поне за това можете ли да ме разберете?! Аз да не съм от стомана че да мога да издържам чак толкова, не, силите ми се изчерпаха вече, нищо чудно този текст да е последният ми, имам чувството, че силите ми вече са на свършване.

Мисля тия дни за ето какви други неща, свързани с предстоящото ми опраскване. Директорката е наредила на класните ръководители (в писмен вид им го е наредила) да изискват от мен да нанеса... текущите оценки на всички класове, ето, вчера сума ти класни ръководители, както ме видят в учителската стая, ми съобщават, че трябвало било да нанеса всички оценки, това, разбира се, е част от подготовката за опраскването ми, щот като ми връчат заповедта за уволнение, тогава вече няма да мога да нанасям каквото и да било оценки. Същевременно и директорката, и класните ръководителки, и учениците, и всички добре знаят, че в повечето от класовете (с изключение на един-два) действа новаторската или "иновативната" (ако така повече ви харесва) "точкова система", за определен период учениците събират точки, като мине този период време, едва тогава точките им се превръщат в оценки; е, остават още две седмици поне за да мога да нанеса каквото и да било оценки на тези класове; сега обаче ми притискат да ги нанасям по-рано, та като ги нанеса, да мога по-безпроблемно да бъда, дето се казва, опраскан. Май ще се наложи да напиша на директорката по този проблем специален доклад, щото ако не го пусна този доклад, работата ще стане съвсем лоша, може, примерно, да стане така, че тя да не дочака нанасянето на оценките на учениците и ето, постигнатото от учениците са близо два месеца да не бъде материализирано в оценки, да се пропилее без смисъл. Да не забравя днес-утре да напиша такъв един доклад, че после ще бъде късно.

Много интересна ще ми бъде реакцията спрямо уволнението ми на различните съставящи "слоеве", така да се рече, на нашата училищна общност. Аз, разбира се, не мога да очаквам от някой безумно храбър било ученик, било учител, било служител да... протестира срещу уволнението ми, щото една такава постъпка в така и така създалата се ситуация, първо, е невъзможна, второ е абсурдна, сиреч, ще бъде възприета като глупава (този човек само ще си докара излишни главоболия!), трето е безполезна, щото подобна проява с нещо няма да повлияе на случващото се. Разбира се, на уволнението ми "широките народни маси" ще реагират с... мълчание, е, тук-там някой може и да ръкопляска, с оглед да направи добро впечатление на нашето тъй героично (и тъй безпощадно действащо срещу враговете!) началство, а на тази база да получи и някаква милостиня или благинка. Страхът вилнее, а в такава една обстановка безумната дързост е невъзможна, особено пък в нашите специфични родни условия.

Един приятел пък ме посъветва, предвид тази именно тежка ситуация аз самият да не скръствам ръце, ами да продължа да се боря, щото тук въпросът не е за мен лично, за моето запазване, а за едни по-висши неща, именно става дума за ценности, за идеи, за бъдещето на българското образование най-сетне става дума. Щото мен като ме опраскат кой ще посмее да стори същото не само в нашето училище, ами и във всяко друго училище?! Как да се боря ли?! Ами приятели ми предложиха да отида и да се срещна с т.н. обществен посредник на Община Пловдив и да му разкажа за моя толкова фрапантен случай - с молба да ми помогне, да опита да посредничи и пр.

Също така ми беше предложено да се обърна към местната власт, да потърся някакви връзки сред нея, и то на политическа основа, аз имам такива познати, ето, предложиха ми се възползвам и от такава една възможност - та белким намесата на тия органи да възпре въпросната представителка на образователната администрация от фаталната стъпка. И ето, сега ми се налага да ида да поговоря с един такъв човек, време е да ставам и да се отправям за срещата с него, поради което спирам писането си тук. За малко щях да забравя за тази среща, ето, писането сега ме подсети, виждате, че има смисъл да се пише все пак, нали така? :-)

Хубав ден! Бъдете здрави! До скоро!

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият "български" - т.е. мутро-ченгесарски и кагебистко-руско-путински - Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.