Можем ли да победим злобата в сърцата си и да я заместим с по-човечни и пристойни чувства: защо пък да не опитаме, какво пречи да опитаме, а?

Пак ми се налага да пиша в дневника си, да продължа и днес поредицата от есета, посветени на моите борби за непосредствена и практическа реална демократизация на отношенията в нашата училищна общност, общността на училището, в което работя като преподавател по философия и гражданско образование, именно ПГЕЕ-Пловдив (известно все още като "ТЕТ-ЛЕНИН"). Вчера написах текст със заглавие Борете се и вие, не дезертирайте, естественото състояние на човека е борбата!, сега искам да продължа представянето на започнатите в него значими, по моята преценка, моменти или възлови места. Правя всичко това, пиша за тия неща защото за мен лично, не крия, ми е много интересно "да чопля" в този чудесен психологически, нравствен, юридически и какъв ли не още, с една дума казано - човешки феномен. Като пиша за всичко, което е важно и значимо, аз спомагам да се очертае реалната картина на тия наистина крайно тежки процеси на болезнена, на мъчителна промяна в съзнанията на непосредствено заетите в тази сфера - учители, администратори ("мениджъри"), ученици, родители. Тази за мен е голямата тема, на която съм попаднал - и която за мен е нещо като същинска "златна жила"; надявам се можете да си представите вдъхновението на златотърсача, който най-сетне, след много търсения, е успял да напипа въпросната "златна жила", е, по абсолютно същия начин се чувствам и аз! Разбира се, на мнозина моят ентусиазъм може да изглежда чудат, странен, необясним; проблемът обаче си е техен. За да разбереш творческия ентусиазъм на друг човек самият ти не трябва да си напълно чужд на творческите пориви, самият ти някога трябва да си ги изпитвал; непреживяното никога ний не можем да го разберем, няма как да го разберем.

И така, продължавам по пътя си. Да отбележа един малък, но за сметка на това много показателен епизод: вчера, връщайки се от час в едно междучасие, влизайки в учителската стая, дочух, че група колеги оживено разговаряха "за проблемите на оня там Грънчаров"; влизането ми, разбира се, ги принуди сконфузено да прекратят, кой знае защо, тъй оживената си дискусия; да, ама за зла участ единият от участниците в дискусията беше с гръб към вратата и не беше забелязал влизането ми; той продължи да говори и каза ето тия многозначителни думи:

- Значи той хем иска да му помогнем с нещо, хем сам заявява, че не приема нашите "авторитарни методи", които са си доказали ефикасността особено в нашите условия! тогава защо към нас се обръща? Да се обърне тогава към... арменския поп!

каза той това, а усмихнатите му събеседници, забелязвайки гафа, му кимнаха да погледне към мен; аз пък се направих на разсеян и се престорих, че нищо не съм чул; аз съм на принципа, че който иска нещо да ми каже на мен, който го вълнува нещо по отношение на мен, нека сам да има добрината да дойде и да разговаря с мен; не ща никому на се натрапвам. Щом дадени хора чувстват потребност да разговарят за мен в мое отсъствие, а не с мен самия, то нека да го правят; факт е обаче, че все пак духовете в училището, така да се рече, са оживени напоследък, има реални проблеми, за които все повече хора имат нужда да говорят; дали пък не съм успял, въпреки всичко, да победя безразличието?! Щом говорят така оживено, значи вече не са така безразлични, нали така излиза? Което за мен е радостно явление. Е, разбира се, постепенно в тия разговори ще се научим да разговаряме в подходящата за това форма: не скришом, не зад гърба на този или онзи, не на четири очи, а съвсем открито, в публична, в приемлива, в цивилизована, във възпитана дори, бих си позволил да кажа, форма. Да, възпитателят сам трябва да е възпитан, възпитателите сами трябва да са възпитани, това май беше тезис на... Маркс, просто цитирам по памет един от тезисите на Маркс за Фойербах, нещо повече от това не искам да кажа. Става дума за същностна промяна в самите методи и подходи на възпитанието, ето за това става дума, потребни ни са нови подходи, различни от досега прилаганите, тази промяна, както виждаме, е болезнена, трудна, новото среща бясна съпротива, това са съвсем естествени неща. Ако новото можеше да се възприема без никаква съпротива от привържениците на старото, на инертността, ако не съществуваше консерватизъм, то дали развитието ни щеше да бъде съвсем бляскаво? Между другото аз самият се възприемам като... "новаторски консерватор", това нещо може да ви се струва като глупост, но тук мога да ви помогна да ме разберете ето как: много често новото е добре забравено старо, ето, моя милост, прилагайки древните, архаични методи на любимеца си Сократ, в днешно време биван възприеман като новатор, а в нечии очи изглеждам толкова "радикален", че те не се притесняват да ме определят като... "анархист"; а всъщност моето новаторство се свежда до поредица от предложения, по същество връщащи ни към самата исконна идея за образование, за обучение, за възпитание. защото сме стигнали в българското образование дотам да правим неща, нямащи никакво отношение към същината и на образованието, и на обучението, и на възпитанието. А това, разбира се, е хем недопустимо, хем нетърпимо. Но някои хора, виждате сами, се чувстват превъзходно - полегнали в това така приятно ухаещо и топло блато.

Аз ви казах как една дама на Съвета в понеделник се изложи доста като в един момент неудържимо почна да имитира възмущение, говорейки, че моя милост бил "оплюл" колегите си и ги бил обидил жестоко - щото съм бил хвърлил обвинение, че това, което правят, е само имитация на образование, на обучение, на възпитание. Тя лично се била почувствала много засегната и обидена и пр. Ето от този пункт искам да започна днес. Ще говоря, ще пиша за... чувствата, за ролята на чувствата в нашите отношения. Нещо, което много го подценяваме. Нещо, за което съвсем сме забравили. Доколко сме чувствителни, доколко е развита собствената ни чувствителност, дали не сме станали безчувствени? - ето част от въпросите, които можем да си поставим. като си поставим тези въпроси покрай тях ще се родят нови, още по-значими въпроси. И така ще навлезем в същината на един значим проблем, който много се подценява. И по който разбиранията ни са съвсем неверни, неадекватни, остарели, нямащи нищо общо със същината. И с истината. А знаете, че без истината за нищо не ставаме. Без истината ставаме за резил. И за посмешище ставаме.

Една учителка на изминалия съвет, една класна ръководителка по едно време се разстрои дотам, че даже й се наложи да иде да си... поплаче зад паравана, там, където си оставяме връхните дрехи; разстрои се дотам, че дори се наложи самата директорка да иде там да я утешава! Защо плачеше тази учителка ли? Ами защото почувствала била голяма несправедливост, един ученик от нейния клас (тя е класна ръководителка на един от 12-тите класове!) трябвало "да изгърми" месец и половина преди дипломирането си за нарушения, за които толкова много ученици от по-малките класове, видите ли, не само че не пострадват сериозно, но и ний, възпитателите, многократно им прощаваме, "влачейки" ги от клас в клас, прощавайки им, правейки страшно много компромиси; но ето, ученикът от нейния клас сега беше принуден сам да си подаде искане за преминаване в свободна форма на обучение заради много неизвинени отсъствия, което означава, че той тази година няма да може да се дипломира, цяла една година от живота му отива по дяволите! И това класната му ръководителка го преживя като върховна несправедливост - и се разстрои дотам, че се разплака и дълго време не можа да се успокои. Когато човек плаче, той изразява по този начин силна емоция, израз на... човечност: е, лошо ли е да сме емоционални, бидейки учители и възпитатели, лошо ли е да сме... човечни, бидейки учители и възпитатели?! Ето този въпрос също се налага да бъде обсъден. Въпросът за справедливостта също е въпрос, който не бива да бъде отминат без внимание. Ето, по тези въпроси моя милост, понеже сами виждате, че по тях има голяма нужда да се говори, моя милост решава в този момент да обяви... семинар, на който на спокойствие да можем да обсъдим всички ония въпроси, по които сами имаме голяма нужда да си изясним позициите.

Ето, предлагам този семинар, нещо повече, предлагам го незабавно, ще направя обява за първата сбирка на семинара, в рамките на ДИСКУСИОННИЯ КЛУБ, но също така се чувствам длъжен да информирам членовете на Педагогическия съвет за инициативата си, ще ми се наложи да напиша и... доклад по този повод до Съвета. В който, покрай другото, да си изясня донякъде реакцията по отношение на случилото се на предишния Съвет, знаете, там се случила многозначителни, но все още... необговорени (да употребя и аз тази шантава дума!) неща. Леле, пак трябва да пиша нов доклад до Съвета, няма как, налага се, по принуда, сами виждате, го правя, по необходимост го правя, от съзнание за дълг го правя. Като няма кой да го направи, се налага да го правя аз, как при това положение да се откажа, няма ли да е грозно да се откажа? А и нима това, което правя - пиша - е нещо толкова лошо и грозно?! Или е... осъдително, дори подсъдимо?! Щот някои хора, дори мои приятели, водени от хуманни съображения, ме съветват най-настоятелно да престана да правя това, което правя, да престана да се боря, аргументът им за това е железен: щото полза нема, щото "кучетата си лаят, керванът си върви", щот срещу ръжен не се рита, щот ти, глупако, по този начин си съсипа здравето и ще вземеш скоро, ако не престанеш, "да гушнеш букета" и пр. Абе трябвало от съображения за "оцеляване" да престана да правя това, което правя, трябвало да се оттегля не само от борбите си, но и от работата си като учител в това училище, където аз до този момент не срещам подкрепа и разбиране - не само от ръководството, но и дори от "сплотения като челик колектив" (челик май беше стомана, нали?). Та трябвало да дезертирам, за да се съхраня, да запазя безценното си безполезно съществуване. Както и да е, това е "личен проблем" - "личен" ли казах? И какво, моля ви се, е "личното" в него? Добре де, "личното" и "неличното" (обществено значимото, общочовешки значимото) дали взаимно се отричат - или пък се преплитат? Ето ви още една хубава и полезна тема за семинара, който предложих: "Лично" и "надлично" в ролята и мисията на учителя, може ли учителят да е "нещо повече от човек"?!

Виждате, проблеми за мислене и за обсъждане колкото щеш. Налага се да се говори по всичките тия проблеми. А "излишно време" за говорене и за обсъждане ний, знаете, немаме, моля ви се, как така тоя Грънчаров сега ни губи времето на съвета със своите, видите ли, съвсем лични проблеми, не можело това, не можело онова, не можел да се разбере с еди-кой си клас, ний как се разбираме, ний как се справяме, той е много важен тоя Грънчаров бе, та ни занимава със своите лични проблеми и ни губи тук времето, ето, тая вечер даже нема да си сготвим манджата и да си нахраним мъжете и децата, моля ви се, много голем наглец е тоя Грънчаров бе, то неговата вече не се търпи, на мене вече лично взе да ми писва от него, айде де!!! Да прекратим обсъжданията по личните тревоги и проблеми на г-н Грънчаров и да идем да си готвим манджите, щото децата и мъжете ни що ще ядат тая вечер?! Грънчаров лично може и да не требе да готви манджа тая вечер, неговата жена може да си седи в къщи и да му готви манджи, но ний и манджи требе да готвим, и утре в 7 часа треба да сме на училище щото имаме първи час, кога, моля ви се, ще се наспим тази нощ?!

Такива работи. Виждате, и ний, учителите, моля ви се, сме... човеци и не сме освободени от всички често човешки грижи, емоции, страсти и т.н., и прочие, и так далее, и тинтири-минтири, и ала-бала; и ний, учителите, готвим манджи, и ний ядем, и ний... да не продължавам, щот за малко щях да употребя една грозна мръсна дума, абе и ний... използваме тоалетна хартия, хайде, да се изразя по-възпитано! Това е. И ний, учителите, сме човеци - ето това е възловият момент! Защо тогава така яростно съдим "тоя там Грънчаров" че той, видите ли, имал наглостта да поставя на вниманието на Съвета своите чисто човешки и чисто лични проблеми във "взаимоотношенията" му, примерно, с прословутия 11 Ж клас, в който учениците си позволяват цели шест месеца да се гаврят съвсем безчовечно с г-н Грънчаров, с техния учител по философия, да, те се отнасят към него изцяло безчовечно, тормозят го, обиждат го, унижават достойнството му, тъпчат личността му, плюят го даже, ето, той, човекът, понеже и учителят, вероятно, също е човек, страда по тази причина не ден или два, а месеци наред, всички ний знаем за тия неща, знаем за страданията му, но по някакви чудновати причини вероятно си мислим, че тоя специално Грънчаров най-вероятно си у заслужил това безчовечно отношение към него от страна на учениците му, не, не може Грънчаров да нема никаква вина за това, че учениците му се бунтуват толкова дълго време срещу него, срещу нуговия толкова лош и неправилен "либерален" (Бъъррр, изтръпваме от ужас, от мъртвешки хлад като пишем таз толкова противна, нали така, уважаеми дами и господа съдебни заседатели и заседателки думичка?!) и "демократичен", Боже опази, стил на преподаване, да, той си е напълно заслужил тия унижения щото има толкова неверни и погрешни подходи, парадирайки, че подходите му били, видите ли, "човечни", "свободолюбиви" (Пфу!!!), но ако наистина беха толкова човеколюбиви тия негови подходи тогава защо породиха като резултат не друго, а толкова много агресия и безчовечност и то не спрямо някой друг, а спрямо самия него, а, кажи сега ти сам, Грънчаров, разбираш ли вече колко са ти неадекватни на човешката българска и ученическа природа твоите методи?! Кажи де, ди гиди мерзавецо, нима не съзнаваш колко са ти погрешни методите, щом в резултат на техното прилагане учениците почват да се държат така безчовечно и то тъкмо срещу теб самия?! Каквото повикало, такова отговорило, нека ти тогава, мъчи се, ака требе, мри, нещастнико неден! За човечност ще ми говори той, самият тоя Грънчаров изобщо човек ли е, личност ли е, що е, аман от него?!

Ще ни занимана той със своята толкова важна, видите ли, персона, айсиктир?! Да се маха оттук, от нашето училище, и да ни остави на спокойствие, ний знаем как да се погаждаме с учениците, ето, учениците ни даже ни обичат, отрупват ни с цветя кат дойде 24 май, а на Грънчаров никой не му е дарил никога нито едно цвете! То и по този пункт може да се прецени, че тоя човек не струва, а най-вероятно не заслужава да се нарече и човек, щото е толкова различен, че даже и името човек май за него не бива да се употребява! Не сме му били съчувствали ний, другите учители, не сме били способни да проявим човечност спрямо него, да проявим човешко участие и състрадание, добре де, но как да проявим такова когато той човек постоянно ни нервира и ето сега, мама му стара, ний закъсняваме така фатално, че тая вечер даже нема да можем да си сготвим манджите и да си нахраним обичните съпрузи и деца, как към точно такъв изверг да прояви човек някакво човешко участие и съчувствие?! Може ли, кажете ми, към изверг като тоя Грънчаров, който тая вечер ще ни умори от глад, да проявяваме човешко, моля ви се, съчувствие и участие?! та ние него просто го мразим, той не е заслужил с нещо нашето уважение, я го виж ти, ще ни умори от глад заради неговите тъй глупави дебати на Съвета, а ний да не сме олигофрени да го уважаваме и да го почитаме като човек заради това?! Нема да проявяваме никакво човешко съчувствие към... античовека, антиличността Грънчаров, тоя човек не заслужава друго отношение освен омраза, той е наш враг, да, нима не е враг щом като е готов и тая вечер да ни умори от глад, да умори от глад не само нас самите, неговите колеги, но и нашите съпрузи и деца по домовете, щот ний като не можем тая вечер да сготвим манджите си, с които да ги нахраним, с това ще се застраши техния живот, техното бъдеще, ох, аман, не ми се приказва вече, писна ми от тоз човек!

Толкова, разбрахме, че човешки отношения са възможни само ако насреща си имаме човек, в случая "Грънчаров" такъв нема, не е наличен, насреща си имаме страшен урод, по тази причина той не заслужава човешко отношение, ерго, прави са си учениците му да го мъчат, да го пържат набучен на ръжен, да го въртят да се пече на бавен огън, нека да страда, нека да го боли сърцето, нека да се терзае в безсънните нощи, когато не може да заспи от пресните обиди, нанесени му от наште тъй героично борещи се срещу проклетата негова свобода ученици от 11 Ж клас, тези наши тъй самоотвержени бунтари срещу свободата, които, другарки и другари съдебни заседатели и заседателки заслужават не на бъдат наказани, напротив, заслужават да бъдат наградени, и то не с морални само награди, но и с материални такива, да, аз лично сметам, че те заслужават да бъдат наградени с нещо материално за героичните си борби срещу тоя тъй ненавистен злодей Грънчаров (дето ще ни умори таз вечер от глад щото не можахме да си сготвим манджите и да си нахраним мъжете и децата!). Толкова! Казах каквото имах да кажа. Хайде сега да идем набързо да готвим нещо и да вечеряме набързо, щото огладняхме вече от тия съвсем безполезни и глупави приказки, дето ги водим таз вечер заради тоя въпросен (не)човек Грънчаров!

Това е. Малко ирония в тази наш така тъжен и объркан живот не е излишна, нали така? Иначе, без ирония, без веселие, как ще издържим на тежестите на проклетия живот? Човечни трябва да бъдем, нали така - е, само спрямо онзи, който заслужава да бъде смятан за човек, за такива уроди като мен тук не става дума, нали така? Абе които са от наште, са човеци, които не се от наште - да мрат, нали така? И това е справедливо, нали така? Такава е нашата специфична пеегенска (иде от ПГЕЕ) или от нашата тъй оригинална тетаджийско-ленинска (иде, както сами подразбирате, от ТЕТ-ЛЕНИН) справедливост. За наште ще мерим с една мера, за ненаште - със съвсем друга. Нема равенство, нали така, таваришч Грънчаров, ти нали така учиш учениците си по философия на правото, нема и не може да има пълно равенство, Грънчаров, нема и не може да има пълна справедливост, понял теперь как стоя дела? Затуй, молим ти се, недей да ревеш толкова сърцераздирателно, ний тебе даже не щем и да те слушаме! Щот не си от наште, затова! Да станеш от наште не можеш, щот си некадърник, това е. Иска се талантец да си от наште. Печ требе да си. Това е. Не ставаш. Затуй за теб имаме едно нещо приготвено: ритник! Ще те изритаме, за да ни оставиш на мира. И тогава, без тебе, ще си готвим на спокойствие вечер манджите, ще си храним мъжете и децата, нема да седим сега на късни съвети, на които червата на всинца ни куркат в хор, прокрети да са тия черва, ненакуркаха се те тая вечер!

Сега ще пиша докладче до Съвета и обява за семинара си. Ще провеждаме темите за семинара в удобно време, в което не ни се налага да готвим манджите си, когато червата ни не куркат от глад, ще намерим такова време, в което всеки, който иска, да може да идва и да участва. Ако трябва всяка тема от семинара ще е провеждаме два пъти, та да е удобно да бъде посетена от хората, които учат в двете смени. Ще измислим нещо, все може да се измисли нещо. А сега да ви пожелая хубав ден! Бъдете здрави! Бъдете усмихнати през целия ден! Веселието е здраве, нали така? Веселието и израз на човечност! Който се смее, зло не мисли: да забравим за злобата, а? Какво ще кажете? Можем ли да победим злобата в сърцата си и да я заместим с други некакви чувства? Защо пък да не опитаме, а?

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият "български" - т.е. мутро-ченгесарски и кагебистко-руско-путински - Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.