Дали да не взема да пиша до... Бойко Борисов, он в крайна сметка назначи въпросната чиновничка на поста й: ще пиша на Боко писмо с молба да посмъмри своето протеже - белким миряса най-после?!

Разбира се, ще се изкажа съвсем скоро най-вече по тъй интересния казус: какво да правя в така създалата се ситуация. Да чакам като жертвено агне да бъда посечен от войнстващата директорка не ми отговаря на темперамента на човек и демократ. Защото смятам, че ний, гражданите, като само гледаме как разни самонадеяни властници са се разпищолили и без да им мигне окото си правят и беззаконията, и произвола, и злоупотребите (сякаш държавата им е нещо като бащиния!), тогава ний с пасивността си фактически съучастваме и подпомагаме техните зулуми. Аз лично за себе си с позицията си не ща да подкрепя тези администратори, които си мислят, че с властта, в крайна сметка дадена им все пак от нас, гражданите, те могат да си правят каквото им скимне, напротив, откакто се помня правя нужното за да противодействам, за да се съпротивлявам срещу произвола, срещу волунтаризма им.

Цялата работа е обаче, че един или двама човека не могат да направят кой знае какво след като имат срещу себе си (както е в моя случай) цялата обединена сила на държавната бюрокрация, която е обезумяла дотам, че не си прави простата сметка: ами че по-добре е, разбира се, да бъде озаптена тъй своенравната тяхна административна сестра (имам предвид в случая директорката на ПГЕЕ-Пловдив), отколкото, дето се казва, цялата държавна бюрокрация... "да си свали гащите" и да покаже какво всъщност представлява - щото изявяването на подобна искреност и на подобна голота е рискована работа, възможно е нейното поведение да предизвика в един момент реакцията на по-големи обществени групи, примерно партии и пр. Но очевидно въпросната държавна бюрокрация е обнагляла дотам, че изобщо не й пука за нищо, без никаква скрупул си демонстрира тъй отвратителния властнически манталитет - защото най-вероятно смята, че властовият й монопол е гарантиран за вечни времена (на хоризонта у нас не се задава един български Саакашвили, който да лиши бюрокрацията от всевластието й!).

Този, от една страна, е първият извод, който си правя, да, държавната бюрокрация си позволява да демонстрира пълно пренебрежение към правата, свободите и достойнството на нас, гражданите. За което, разбира се, сме виновни и сме отговорни и ний, гражданите. Този ми е вторият извод. Щото бюрократите правят онова, което им позволяваме да правят ний, гражданите. Щом провят всичко, което им скимне, значи ний им го позволяваме, ний, великите търпеливци, нехаем за произволите и злоупотребите на бюрократите.

Е, аз лично за себе си не ща да нося такава отговорност и затова, според силите си, правя нужното да противодействам срещу действията и бездействията на толкова арогантната и разпасала се администрация. Но въпросът, който поставих по-горе, си стои: какво може да направи един човек, един гражданин - след като разбере, че срещу себе си има обединената и затова така мощна сила на цялата държава, на цялата държавна власт, на цялата разпасала се много повече от някогашните турски бейове и толкова раздута държавна администрация-бюрокрация?!

Най-близкото до ума е, че един човек като мен, който се осмели открито да излезе срещу интересите да цялата държавна бюрокрация, непременно ще бъде смачкан - защото силите са съвсем неравни. И защото в нашите условия едва ли някой друг гражданин ще тръгне да подкрепя безумеца - да, за жалост, в нашите родни условия се възприема като същинско безумие това, което аз лично, примерно, съм тръгнал да правя: да се боря срещу тъй удобното за бюрократите, но така катастрофално за страната и за нацията ни статукво в образователната сфера. У нас тарикатският ни народ смята, че е по-добре да се гледа сеир когато бюрократите се разправят и мачкат човек като мен, обикновено тия, дето ще се осмелят да му подадат ръка, са по-малко от пръстите на едната ни ръка.

Това е допълнителен фактор хора с борчески манталитет като мен да са обезкуражени - и в един момент да решат да капитулират. Щото ако не капитулират - непременно ще бъдат премазани. Дали и аз да не направя същото - с оглед поне да си съхраня живота? Дали, при така създалото се положение, да не взема да обезоръжа тъй войнствената директорка на ПГЕЕ-Пловдив и преди тя да ме уволни, сам, дето се казва, с достойнство да се оттегля сам: щото наистина дали си струва да водя още веднъж съдебни битки, чиито край изобщо не е предизвестен, предвид плачевното състояние на корумпираната до дъно наша родна българска съдебна система?!

Убеден съм, че много хора ще ми кажат: не изобщо не си струва саможертвата, времето, силите да се води една такава, дето се казва, "безполезна борба", една такава обречена борба. Било, видите ли, неразумно да правя такава една саможертва - щото, Ангеле, ти няма как да превъзпиташ тази същата арогантна администрация-бюрокрация, ето, нима не се убеди, че за всичките ти 6 години на борби не успя изобщо да повлияеш на манталитета на твоята г-жа директорка, тя продължава да си е все същата, да мисли във все същите анахронични и абсурдистки категории, да робува на все същия репресивен и терористичен манталитет?! Ето, тя изобщо не пожела да встъпи в диалог с теб, да приеме предлагания от теб демократичен дебат, не, всичкото, което ти направи, я остави изцяло бездушна, тя продължава, очевидно, да си живее в един друг, коренно различен свят в сравнение със света, в който живееш ти.

И възниква тогава коварния въпрос: какъв, моля ти се, е смисълът?! Промяна при тия хора не може да се очаква, съзнанията им са от една съвсем друга епоха, ало, Грънчаров, напразно си похаби всичките и сили, и здраве, и средства, и пари, и всичко, напразно си провали възможните научни и философски постижения, щото енергията, която вложи в изцяло безполезните и нямащи никакъв ефект битки с директорката и присъдружните й бюрократи, ако я беше вложил в написването на някоя и друга сериозна философска книга, ти може би щеше да постъпиш не просто по-разумно и смислено, но и щеше много повече да допринесеш за страната и за нацията си.

А сега какво постигна: пропиля си златни шансове, загуби всичко! Ех, Грънчаров, защо не ни послуша когато ти казвахме да станеш "Трайчо", да преклониш колене пред директорката - и тогава на спокойствие можеше да си пишеш ненаписаните сега евентуални "философски шедьоври"?!

Е, аз избрах пътя на борбата, борих се години наред, нима всичко, което съм направил, е отишло напразно, е отишло на вятъра?! И има ли смисъл в така създалата се ситуация да продължавам борбата?! След като се видя, че промяна при тия хора няма и не може да има... кажете де, какво да правя сега?! Кое, моля ви се, е разумното в тази толкова неприятна и непроста ситуация?!

Да дезертирам сам, сам да си хвърля оставката - този ли е правилният изход?! Или да продължа една по същество обречена борба? Да поразсъждавам какво би станало в единия и в другия случай.

Ако дезертирам, добре, примерно, ще си спася животеца, но какъв пример ще дам на хората, най-вече на младите, на моите ученици?! Аз ако капитулирам сега - съобразно моя пример ще се намери след мен някой друг, който да тръгне по моя път на борец?! Разбира се, че няма да се намери - и за това нещо ще съм виновен и аз! Щото ще съм дал тогава толкова лош пример на хората, на младите, които, да предположим, имат потенциала да са борци.

Ами ако продължа да се боря със сетни сили и в в тази борба в един момент рухна, погубя се - примерът ми тогава дали няма да е пак лош, недостоен за следване?! Щото кой ще поиска да умре ей-така, напразно, мърцина?! (Примерно, кой друг е тръгнал, примерно, по пътя на Ботев и Левски, вий, примерно, познавате ли такива?! Сигурно има, ама не са толкова много, аз не се сещам в момента за такива. Вие ако се сещате, кажете. Стамболов, ето, за него се сетих. И него са го посекли. И следовника му Димитър Петков са застреляли. Има ли неубит борец за свобода и човешки правдини у Нашенско? И то да е неубит именно от "своите"?)

Абе то все някога и някак ще се мре, дали пък ако покажа мекушавост и се оттегля сега сам, няма в добавка и да се опозоря?! Какво да направя, че оттеглянето ми (и евентуално: смъртта ми!) да са така вдъхновяващи, че след мен много други да продължат борбата?! Ето и за това следва да се помисли хубаво.

Обществото гузно наблюдава сеира и си мълчи. По типичния наш позорен и опозоряващ ни обичай. Е, има пет-десет човека, които ме подкрепят. Останалите няма да си мръднат пръста даже и да ме видят как агонизирам на двора пред училището. Това е нашият масов манталитет. По същия начин тъпо са гледали и са мълчали когато са бесели Левски. И когато са гледали как Ботев върви към Голготата си. Абе то и от Иисус се отказаха най-близките му ученици, Грънчаров, ти какво искаш, да сме по-достойни и смели даже от самия Свети Петър ли?!

Айде стига си говорил глупости, човече, ти май наистина не си много "у ред с акъло" щом пишеш такива работи. Ето, правилно постъпва така бдителната директорка че те уволнява! Напълно си си заслужил уволнението, заслугите ти са така големи, че едно уволнение, ако бъдем честни, ти е малкото, най-правилно е за заслугите ти да бъдеш направо разкъсан на части?! Я го виж ти, ще ми се оплаква той, че щели били да го уволняват: ти не заслужаваш да живееш бе, толкова много си затънал в престъпленията и в греховете си?!

Ще се наложи да измисля нещо по-ефектно при поредното ми изгонване от училището. Имам некои идеи, но те, разбира се, ще останат в тайна до реализацията си. Та да дойдат като гръм от ясно небе на самозабравилата се директорка. Абе животът, дето се казва, е хубав, важното е да имаме подходящо настроение за него! Животът ни ще бъде такъв, какъвто си го направим сами. Така мислим ний, свободните хора и индивиди.

Това е за днес. Писна ми да пиша повече. Исках да попиша до... прокуратурата, но очевидно няма да е тази сутрин. До кой да пиша, след като нито една институция не благоволи да направи нещо за да озапти самозабравилата се администраторка?!

Дали да не взема да пиша до... Бойко Борисов, до силния човек у нас, мама му стара, ще пиша пак до Боко, он в крайна сметка назначи г-жа директорката на поста й, да, негов министър (Сергей Игнатов) я назначи, но Боко, понеже е "господин Премиеро", носи целата отговорност! И като пиша на Боко отворено писмо с молба да опита да посмъмри малко своето протеже белким то миряса, тогава ще се спази традицията седмица след изпращането на писмото ми до Боко да бъда уволнен, точно така стана и предния път, написах отворено писмо в "далечната" 2014 г., тогава пак идеха избори (я-я-я, какво чудно съвпадение?!), едно много откровено писмо му написах тогава, е, седмица след писмото аз бях уволнен, това "случайно съвпадение" ме накара да си мисля, че нищо не става у Нашенско без Боко лично да го е предизвикал, даже и Слънцето, предполагам, не изгрява над страна ни без да е искало неговото разрешение.

Та ще видим де, може тия дни да напиша такова писмо до Големия Властелин, само он може, предполагам, да повлияе на самозабравилата се администраторка да се въздържи да ме уволнява, некаква сделка с Боко требе да направим, некаква далавера, иначе защо да ме защити?! Ще мисля по този казус.

А сега-засега: бъдете здрави и хубав ден ви желая! Да ви бъде прекрасен и ползотворен уикендът! До скоро!

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият "български" - т.е. мутро-ченгесарски и кагебистко-руско-путински - Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...