Малък, съвсем лесен нравствен казус, адресиран до мои колеги - учители и възпитатели на младежта

Да напиша нещичко и тази сутрин в дневника си, налага се. Знаете, в една голяма поредица от есета аз описвам всичко значимо от своите борби за непосредствена и практическа реална демократизация на отношенията в нашата училищна общност, общността на училището, в което работя като учител по философия (ПГЕЕ-Пловдив). А най-вече разсъждавам за всички ония тъй чудати феномени, в които всекидневният живот ме сблъсква. Знаете, че образователната директорско-инспекторско-министерска бюрокрация ми е обявила безпощадна война - защото за нея съвсем не е изгодна, разбира се, моята основна теза: че за катастрофалното състояние в моето училище и в българското образование изобщо е виновна тъкмо тя, тази изцяло консервативна и ретроградна сила, която от десетилетия държи цялата власт, господства, упражнява ужасна тирания над всички, които се опитват да се занимават с образование; образователната ни система, благодарение на старанията на въпросната застойна бюрократична сила, точно заради нея е система на НЕобразованието, на БЕЗкултурието, на простащината, на менте-възпитанието, сиреч, на НЕвъзпитанието, на НЕвъзпитаността, на БЕЗдуховността, на НЕмисленето, иначе казано, на затъпяването на нацията ни, тя е отговорна за оБЕЗличностяването на огромни слоеве от нацията ни, щото системата на НЕобразованието на бюрократите е система, която варварски ненавижда личността и първото условие на човешкото съществуване: свободата.

Знаете какви са моите разбирания, каква е моята позиция, аз пределно ясно и честно съм я изразил в своите текстове, статии, книги за образованието, за потребността от коренна и същностна промяна в българското образование, за духовен поврат, за поврат към човечността, иначе казано, към свободата, да, парадигмата на свободата е тази, която предизвиква тъй дивата ненавист на бюрократите към такива като мен, към нас, привържениците на действителната демократизация на образователната сфера. И затова ний в очите на бюрократите сме "народни врагове", които подлежат на безжалостно унищожение, тук борбата наистина е на живот и смърт. Е, знаете, бюрократите на мен специално ми подготвят ново изритване и опраскване от училището, в което работя вече 17 години, веднъж бях опраскан (уволнен), това стана преди три години, след тежък съдебен процес Върховният съд ме върна на работа, но след като се върнах в училището в началото на миналата 2016 г., аз отново бях подложен на всекидневен и най-подъл административен терор и тормоз, който достигна своите върхове в последните дни; оказа се, че директорката вече е събрала тъй необходимите за опраскването ми компромати, напълнила е папката с лъжливи административни шедьоври, с които след това пред съда да може да "докаже" "законността" на уволнението ми, ний вече казахме, че очевидно тя няма нищо против да настъпи още веднъж все същата мотика, щото тя, горката, няма друг изход освен да се опитва да "защити" тъй смехотворната си теза, а именно, че моя милост, видите ли, съм бил "пълен некадърник", че съм бил "абсолютно негоден" за Системата, че изцяло ми били липсвали "каквито и да било учителски качества" и прочие. Та ето, в този именно контекст ми се налага тия тия дни да мисля какво да правя, на мен лично не ми е интересно за втори път да водя все същия съдебен процес, този път той, разбира се, ще придобие характера на същински фарс, щото, разбира се, това са пълни глупости, но, за жалост, някои хора, пленени от манията за своята властническа непогрешимост, не съзнават, че продължават да допускат непростими грешки. Е, аз правя каквото мога за да им помогна да си осъзнаят грешките, но до този момент не успявам, явно илюзията за тяхната непогрешимост е така силна, че все още не намирам начин да я разклатя. Разбира се, дори и в наше време всеки в крайна сметка ще си получи заслуженото, но все пак не е добре съответните властни лица да се излагат чак толкова, защото от излагациите им страда институцията, а това на мен, като български гражданин и данъкоплатец, изобщо не ми е безразлично.

Та значи така и така създалата си ситуация е прелестна направо, аз думи нямам да изразя възторга си от нея! Като човек, като философ, като изследовател, като учител съм във възторг поради това, че животът и съдбата ми сервираха този великолепен шанс - да участвам в тия борби, в тия толкова многозначителни процеси, чиято есенция е именно освобождаването на съзнанията от тъй коварните догми и стереотипи на миналото, на догмите на агонизиращия, на недоумрелия социализмо-комунизъм, които така жестоко са впити в душите на мнозина, за жалост занимаващи се с образование и възпитание на младите. Разбира се, на мен ми е много любопитно да изследвам странностите на тази социално-психологическа патология, да, това е моят чудесен изследователски шанс, благодаря на съдбата, че съм така облагодетелстван, е, налага ми се, какво виждате, да плащам немалка цена, да, всичко в този живот се заплаща, няма как да е иначе. Е, правя каквото мога, за да съхраня за бъдните поколения всичко онова, което си заслужава да бъде съхранено - от нашето толкова интересно и благодатно, да повтаря, време.

Да слеза на едно друго ниво, на нивото на описанието на непосредствените психологически явления. Те са особено многозначителни и показателни. Ето един такъв факт - интересува ме каква е реакцията на учениците най-вече, на учителите, на родителите, на гражданите: в така благодатната, повтарям, психологическа и нравствена, иначе казано, човешка ситуация в нашето толкова напредничаво училище! - да, ето ви един факт, ще го представя съвсем простичко, без никакви разсъждения.

Напоследък като вървя по коридорите на училището в междучасията забелязвам, че много често ме поздравяват ученици от класове, в които никога не съм преподавал, включително и от "малките класове", при нас "малките" са осмокласниците и деветокласниците; това е странно, щото обикновено учениците не поздравяват учители, които не са им преподавали, които не им преподават. Явно тия ученици, на които не съм преподавал, ме познават отнякъде, възможно е заради мои медийни изяви, но е възможно и защото са научили нещо за мен, което ги подбужда да ме уважават. И тия дни дори се случи ето какво, ще се опитам да ви представя тук точния ни разговор с едно непознато за мен момиче от "малките класове", което като ме срещна в коридора, ми се усмихна много сърдечно и мило, спря се и ми каза ето какви думи:

- Господине, има ли надежда догодина да ни преподавате Вие?!

Аз също се спрях, изненадан от въпроса, и й казах:

- Възможно е. Вие от кой клас сте?!

- От осми. - каза момичето.

- Е, възможно е и аз да ви преподавам догодина психология, но това съвсем не е сигурно...

- Е, господине, искаме Вие да ни преподавате! Има ли надежда Вие да ни преподавате ако напишем молба до директорката Вас да сложи за наш преподавател?!

Аз й отвърнах, че това едва ли ще има очаквания ефект, но момичето добави, че въпреки всичко ще опитат. Стана ми интересно и я попитах откъде знаят нещо за мен, което ги кара да ме искат за техен учител. Тя каза, че била имала приятели от по-горните класове и от тях била получила съответните отзиви. Ето ви един факт, взет непосредствено от живота, който все нещо говори.

Но е интересно тълкуването му, нали така? Примерно моите "доброжелатели" или опоненти могат да кажат, че аз, примерно, съм "подкупвам" учениците си с... "нечестни номера", примерно щото се държа "прекалено либерално" с тях; у нас, в нашето училище, думата "либерализъм", в съответствие с някои повеи на времето, се възприема като ругателна дума, ето, моя милост има репутацията на либерал, на това основание аз в очите на някои хора изглеждам също така и като "много лош" човек. Явно много хора се дразнят от личността и от изявите ми, има и такива, които моето поведение ги вбесява, съвсем нормално е, че има всякакви хора, но ето, оказва се, има хора, в чиито очи моето поведение, което е израз на моите разбирания и ценности, е много приемливо, те ме възприемат като "различен учител", а пък има и такива, които в мое лице, казахме, виждат нещо като "враг", интересно е враг на какво обаче съм аз в техните очи?! Знаете, има и ученици, които се държат крайно обидно спрямо мен, те си позволяват непростимо грозно отношение към мен, техния учител, разбира се, огромната част от учениците ми се държат по съвсем приемлив и уважителен начин, те се възприемат като почитатели не толкова на моята личност, а на ценностите, които аз имам смелостта открито да споделям, да се водя от тях, да работя за тяхното тържество и пр. Та на фона на цялата тази така многолика ситуация ми е много интересно дават ли си сметка какъв ефект върху съзнанията на различните категории ученици и родители ще има моето поредно опраскване, ето, питам аз тия въпросните другарки, които са способни за втори път да направят тази глупост, съвсем отговорно ги питам и то точно по този начин; щото аз съм напълно наясно, че това е една абсолютна глупост, бих си позволил да кажа, че това е една пищна, великолепна глупост, нямам думи да кажа колко симпатична, пресрасна и изразителна е тази глупост, която тия въпросните администриращи другарки се канят да сторят. И какво, оказва се, аз единствен ли съм този, който се осмелява да им каже, че това, което се канят да сторят, е пълна глупост?!

Аз и за много други направени от тях неща съм дръзвал да кажа, че са глупост, ето, тази е истинската причина да ме мразят толкова и за да правят чак толкова героични подвизи, с оглед да подготвят моето опраскване. Какви ли подвизи не извърших аз пък от своя страна за да им помогна да разберат, да осъзнаят, че това, което правят, са глупости, е, надали постигнах кой знае колко голям напредък в това отношение, но е неоспорим факт, че се опитах да им помогна; така е то у Нашенско, направи добро, за да ядеш... нали се сещате какво в нашите родни условия се налага да яде оня, които си позволява някому да направи някакво добро? Сами се сещате, да не употребявам аз тази толкова неприятно звучаща, ала изразителна дума. В същото време ония, които или си мълчаха, като гледаха зулумите на директорката, или пък дори я насърчаваха да продължава още по-усърдно в същата посока, не просто са й мили, но и са й приближени, ползват се от добрините, които печели оня, който няма скрупули плътно да стои до съответния раздаващ всякакви благинки властник. Така е у Нашенско: тия, които са ти уж най-близки, те тикат усърдно към провала, а "враговете" ти ти правят благодеяния, а ти им се отблагодаряваш със злини и мерзости. У Нашенско всичко подобава да е тъкмо наопаки на истинското, на дължимото, на правилното. Ето, сега никой, повтарям, абсолютно никой от приближените на директорката на ПГЕЕ-Пловдив, предполагам, няма да се осмели да отиде при нея и да я предупреди, че въпреки всичко не бива да прави абсолютно същата грешка или глупост, която веднъж направи, да, не вярвам някой от приятелите и да отиде при нея и да я предупреди, да опита да я възпре, да й помогне да постъпи малко по-разумно. А в същото време самата директорка ми е заявявала, че всеки ден при нея били идвали разни "колеги", които съвсем "колегиално" я били съветвали ето как:

- Мила госпожо Директор, молим Ви се, уволнете този Грънчаров, че този човек повече не се търпи! Молим Ви се, опраскайте го колкото се може по-скоро че вече не можем да понасяме безчинствата му! Как, мила госпожо Директор, търпите тая гадина в училището ни?! Докога ще търпите гадината, смачкайте я, молим Ви се! Кажете каква мерзост да свършим, че да ви помогнем по-ефективно да смачкате гадината?

Някакви такива нежни за директорското ухо слова са й нареждали, аз не мога да зная какви точно са били тези слова, но като психолог предполагам, че нещо такова са й шепнели на ушенцето. А пък един най-усърден ласкател дори не се стърпя да се провикне миналия път, когато ме уволниха, провикнал се е пред Педагогическия съвет ето как като чул толкова радостната новина, че "злият народен враг Грънчаров" най-после е бил обезглавен, гилотиниран, опраскан, уволнен или както искате го наречете, та той се провикнал ето как:

- Ееее, най-после! Браво! Доживяхме тоз радостен миг, благодарим ви, богове! Грънчаров го нема вече! Майчице, каква буйна радост облада сърцето ми?! Но, моля ви се, мила госпожо директор, кажете сега и отговорете: защо токова дълго време търпяхте проклетата гадина?! Как можахте толкова да забавите нейното опраскване?! Защо ни мъчихте толкова дълго време да чакаме нейното така желано опраскване?!

Нещо такова е казал тоз тъй дързък храбрец и... патреот! Народен трубин, спор нема, ето от такива чисти души има нужда Родината ни, нали така?! И това, да повторя, е учител и възпитател на младежта, нали си представяте на какво може да научи младите такава една чиста душа?!

Мислех да пиша нещичко до тия съвсем обезумели хора - учители и възпитатели на нашата младеж! - които бурно ще ръкопляскат пак при вестта за моето уволнение, да им кажа няколко думички, дали пък да не напиша нещо на тия хора, да им помогна да вникнат по-точно във верния смисъл на това, което те се гласят да сторят; ето какво бих могъл да им кажа примерно:

Здравей (Наско, Стефане, Иване, Богомиле, Ганке, ... каквито си искате имена мога да сложа тук или фамилии, ако предпочитате, но няма да слагам никакво име, да не се обиди някой, че не съм споменал името му, това беше малка шегичка!),

Тия дни научавам, че многоуважаемата и любима наша госпожа Директорка е успяла да стигне до решаващия етап в тъй епичната подготовка на моето поредно опраскване, пардон, уволнение, да, успяла е да получи съгласието на ТЕЛК за уволнението ми, сега й остава да поиска разрешение от Инспекцията по труда, но там тя има такива сериозни връзки, че непременно най-скорострелно ще получи и тяхното съгласие, което значи, че тия дни най-сетне ще дойде отново радостния момент, в който тя ще може да съобщи на Педагогическия съвет радостната и тъй дългочакана новина, че най-после "оня толкова лош човек Грънчаров" е бил опраскан, е бил уволнен; и тогава пак ще ви се наложи да ръкопляскате, щото такъв неин подвиг, нема как, требе да бъде поздравен с дълги и продължителни аплаузи, овации, ако требва, е добре и да станете на крака, да й се поклоните, не знам вече какво друго можете да направите, щото на такива знаменателни Съвети аз, по понятни причини, не мога, нема как да присъствам. Та в тази връзка искам да ти кажа следното:

Абе, човече, защо не отидеш да поговориш малко с тази властваща дама и да се опиташ, доколкото ти стигат силите, да я убедиш, че е голяма грешка да бъде изритван от училището и то за втори път човек като мен, който (какъвто и да е!) както и да го погледнем, все пак вероятно е полезен за нашата училищна общност?! Би могъл да й каже също, ако искаш де, че свещеният сталински принцип "Има човек, има и проблем, няма го човека - няма го и проблема!" съвсем не е задължителен за мениджърите, които в наше време управляват организации в сферата на възпитанието и образованието на младежта, намиращи се в процес на трудно, мъчително реформиране, на промяна и на демократизация; и значи който дръзне да се ръководи от такъв принцип крайно много рискува да се изложи, да не употребяваме някоя друга, значително по-подходяща дума.

Абе каквото искаш й кажи, твоя работа си е какво ще й кажеш, важното е поне да опиташ да я предразположиш да се позамисли малко повече преди тази стъпка, която е твърде рискована (най-малкото). Е, за да й кажеш такива думи се налага ти самият да бъдеш убеден, че това е така, но това какви са твоите убеждения си е изцяло твоя работа. Разбира се добре знам, че аз лично нямам никакво право да искам от теб да проявиш такава една безумна дързост и да кажеш подобни опасни думи на директорката, но ето, реших все пак да те подсетя, че има и друг вариант за твоето собствено поведение в така и така създалата се нелека и интересна ситуация.

Защото до ден-два директорката ще получи заветното разрешение от Инспекцията и ще ме опраска, освен да си мълчиш, виждаш добре, имаш и вариант да отидеш в кабинета на директорката и да се опиташ да я възпреш от това... "да настъпи за пореден път все една и съща мотика". И то ще е за доброто на нашата институция, на нашето учреждение, занимаващо се с толкова фина работа, то ще е за доброто на училището ни, разбира се, най-вече ще е и за доброто на нашите ученици.

Толкова. Няма да те убеждавам защо моето оставане в училището ще е за доброто му, това вече е малък и прекалено лесен казус, който ти (аз вярвам в твоята интелигентност и честност!) можеш напълно сам да решиш.

Желая ти успех по пътя на твоя собствен личностен и нравствен растеж и просперитет! Мисля, че няма да съжаляваш ако се изявиш този път като свободен човек, като достойна личност, която презира малодушието и страха - и затова е способна да направи нещо истински добро и за нашата организация, и за учениците ни, и за себе си най-накрая. Да не говорим за това, че такова една смела постъпка от твоя страна ще помогне крайно много и на многоуважаемата ни госпожа ръководителка, която, както е известно, страда от някои твърде назадничави представи за нещата - понеже е допуснала и в наше време да робува на догмите на тъй анахроничната НЕобразователна и НЕвъзпитателна командно-бюрократична система в българското образование.

Бъди здрав! Помисли все пак над думите ми, моля те, не бива да действаме под влиянието на неразумни емоции...

С поздрав от сърце: Ангел Грънчаров

Толкова. Омръзна ми да пиша тази сутрин. Спирам дотук. Темата е голяма, неизчерпаема. Затова спирам. Майка ми, милата, ме вика от съседната стая че е време да й подготвя закуската, тя е болна и аз се грижа за нея в почивните дни. Горката, не знае какво ми е на главата, тя, милата, миналата седмица ме помоли да напиша писмо с искане на прошка от директорката, което, естествено, остана без никаква реакция от самата директорка, но майка ми вярва, че писмото ми до нея е стоплило поне малко сърцето й; ако й кажа, че директорката вече напълно е готова да ме опраска тия дни, че е напреднала в подготовката на уволнението ми, това ще я убие, да, непременно ще убие горката ми майка, ето, затова и си мълча по тия въпроси. Лъжа, казвам, че всичко е "наред" с директорката. Какво друго ми остава да направя?

Чао и до скоро! Хубав ден! Бъдете здрави!

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият "български" - т.е. мутро-ченгесарски и кагебистко-руско-путински - Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров Преследване на времето: Изкуството на свободата, . изд A & G, 2003 г., разм. 21,5 / 14,5 см, мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр, 8.00 лв... Книгата говори за "нещо", което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда "добре познато", съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се "съобразяваме", но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време? почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга "поглежда" в скритото "зад" мълчанието ни - за времето, живота, свободата.