Аргументиран отзив на Иванка и Жак Асса за "дидактичната модерност" на "абсолютния некадърник" Грънчаров

ОПРОВЕРЖЕНИЕ НА ЗАКОНА НА МЪРФИ

Приятелите идват и си отиват, враговете остават завинаги.

Закон на Джоунс, формулиран от Мърфи

Имаме си един приятел, на когото не можем да помогнем с пари (защото „поради глупост не можахме да се възползваме от демокрацията и да забогатеем“), но „не си отиваме“ като приятели, сигурно за съжаление на враговете му. Този приятел издава списание ИДЕИ, въпреки че е принуден (именно от враговете си) да протестира пред училището, в което всъщност му е мястото по призвание и по способности. В това списание публикувахме няколко статии, две от които са за течения във философията и за влиянието на тези течения върху образованието. Сега се чувстваме задължени аргументирано да посочим положителното влияние на този учител-философ за образованието в ПГЕЕ-Пловдив. Задължението ни е породено от две причини: първо, че вярва в нашата безпристрастност и второ, че като Диоген иска да пренесе една бъчва, в която да живее пред ПГЕЕ-Пловдив и с „газена лампа да почне да търси човека“. Бяхме му предложили да опише „интерактивните“ си методи на преподаване на философия, но изглежда от някаква своеобразна „скромност“ той досега не направил това. Затова, по спомени от съвместната ни работа, ще се опитаме да направим това.

Основният метод, който използваше, е беседата (предимно евристична и понякога изследователска).

Това е особена организация на урочната система, която налага по-голяма самостоятелност на учениците. Необходимо е обаче учениците да са заинтересувани от учебния материал (или главите им да не служат само като „база за прически“ (причудливи доста понякога). Това означава, че те могат да получават самостоятелно учебния материал от учебници, книги и интернет, като по време на беседите, чрез диспути си създадат собствен мироглед (а учителят само насочва и обобщава резултатите от така зародилите се разговори).

Дидактическите цели на такива беседи е създаването на мироглед и убеждения, свързани с хуманистични идеали (които според учителя могат да се нарекат и християнски, тъй като основата на християнската етика е да се отвръща с добро на злото, защото тезата „зъб за зъб“ е всъщност „зло за зло“, което доминира в днешната действителност). Въпросите на „водещия беседата учител“ (разказваме за учителя Грънчаров) бяха ясно дефинирани и освен това той „активно участва“ в беседата, внасяйки ừ собствените възгледи.

Гореказаното ще илюстрираме с глава от неговата ЛАБОРАТОРИЯ ПО ФИЛОСОФИЯ (с подзаглавие "Книга за опитващите се да разбират"), и която всъщност пак, както и беседата, е написана напълно диалогично:

... Да се разглежда философията като нещо “прибавено” към съществуването ни (т.е. като “натрапница”, която само предизвиква досада!), е недопустимо: защото така унижаваме преди всичко себе си, защото така признаваме, че и животът ни е така чужд и непонятен, а свободата – безразлична . Общо взето философията може без нас, но дали ние можем без “нея”, сиреч без своите лични разбирания; възможно ли е, впрочем, да се живее човешки без смисъла, който сами даваме на живота си?! Какво е човекът без ценностите, от позицията на които живее, които съзнава и на които държи? И как може да се добере до истината за себе си и за своя живот ако не я търси всеотдайно (а нали търсенето на тази истина се нарича “философия” и “философстване”?!)? А възможно ли е изобщо да се живее без истина?

Разбира се, това, което наричаме философия, съществува само за да помага на човека, на всички нас в търсенето на истините, без които не можем да имаме яснота относно собственото си съществуване. Но, от друга страна, тези истини не са “галоши, ставащи за всеки крак”, те могат да бъдат само лично постижение, сътворена от отделния човек негова личностна вселена, в която наистина се чувства като в свой дом. Философията “за всички нас” е с право безразлична на всички в същата степен, в която ние, човешките същества под това небе, не сме еднакви, сме раз-лични и сме личности. И в това е нашето истинско богатство; нима не се разбира, че човешките същества са верни на самите себе си само ако са изключителни раз-личности? Ако е така, то и без-раз-личността към философията не може да съществува и вирее; ако сме безразлични, повтарям, към философията, то какво ни говори това най-вече за нас самите? Какво тогава ни остава?

Само едно: да създадем и сътворим своята лична философия, да проясним  жизнения свят, в който съществуваме, да постигнем съдбовно важната яснота особено по отношение на самите себе си. Това може да стане само чрез засилена загриженост за самия себе си, а и също подпомагайки се един друг и импулсирани от това, което се нарича философия, любов към мъдростта. (Дали пък извънредната враждебност към философията не и израз на някаква силна привързаност не към друго, а тъкмо към… глупостта?!) Ето защо само да се знае или пък да се има отдалечена представа за това какво е една такава любов е почти нищо, важното е, разбира се, тази любов да бъде почувствана и преживяна, да я пробудим в сърцата си и да се оставим на нейната несравнима с нищо друго сила (всяка любов е непобедима сила на ду-ха на човека!). Към философията си обаче можем да вървим не просто “теоретически”, а само практически, т.е. като сами философстваме, сами “правим” своята лична, оставаща завинаги, философия. Ако това не стане, то тогава всичко наистина е било само “непосилно бреме”, излишна “тежест”, която не можеш да отхвърлиш от плещите си, която си принуден да носиш кой знае защо. Ала щом като философията е преди всичко свобода, то почувствалите свободата няма да се принизят до такава противоестествена “употреба” на философията, до такава гавра и със самите себе си. Те ще се заемат с тази задача на съществуването си истински, те само ще разберат, че философията не е “лукс”, а първа потребност на живота ни – т.е. на ония, които искат да живеят пълноценно.

Разбирайки и все повече убеждавайки се в потребността да се разчупят старите и негодни стереотипи на “преподаването” на философия, се заех със създаването на един практикум, който да може да облекчи отчасти движението ни към своята философия. Той може да подпомогне търсенията ни в тази насока, да ни подтикне в избора на свой път както в живота, така и във философстването, служещо на самия живот като израз на индивидуалната свобода. Такова беше намерението ми, а дали поне отчасти е било постигнато ще кажат ползващите го.

Какво представлява моя практикум е видно още от първата тема. Моят стремеж беше да създавам, насърчавам и провокирам условията, пораждащи разговори и дискусии между заинтересувани от търсенето на истината млади хора. Добрият разговор и пълноценната дискусия са онова, което поражда вдъхновението – а нима може да има любов (към мъдростта) без вдъхновение? Моята цел се свеждаше до това да помагам за пробуждането на оная жива ангажираност към участта на човешкото, която е неотделима от нас самите. Следователно идеята ми се определяше от желанието да се стимулира живото философстване в противовес на “книжното”, изкуственото, сухото и безличното, което кой знае защо често се смята за единствена възможност пред “занимаващите се с философия”. Превъзмогването на скуката и отегчението в семинарите и упражненията по философия може да стане само чрез оная свободна въвлеченост на душите в собствения им живот, която се проявява в пълноценния разговор-дискусия-диалог. Наложи ми се да потърся различни средства за импулсиране на така необходимата въвлеченост, за пораждането на желание и интерес в степента, в която това е възможно под формата на пособие. Намерих ги в обособяването на идеи, в изтъкването на алтернативи, в поредиците от естествено разгръщащи се въпроси, в някои казуси и игри, които дават възможност за изява на философската проницателност, в други практически форми, които създават атмосферата на съпричастност, саморазкриване и съучастие, явяваща се първо условие на спонтанния, непринуден и увличащ разговор. На места (където е трябвало) си позволих да “обобщавам” постигнатите – доколкото е възможно да са предвидими! – резултати, т.е. да поставям акценти, които още повече да задълбочават изследванията, а също и да дават тласък на собствените достижения. Разбира се, личностите на участващите в тези разговори неизбежно ще наложат своя незаменим отпечатък, което именно е търсеното, докато “основата” може да бъде използвана по най-добрия (по тяхна преценка) начин. В този смисъл практикумът дори не е “водач”, а само партньор, който задочно участва в разговорите, макар че се надява да ги е започнал пръв, да ги е подбудил или поне да ги е насърчил.

Продължавам да смятам, че доверието към философията не й се полага заради предишни “активи”, а че то трябва всеки път наново да бъде заслужено и потвърдено по един категоричен начин. Затова и непосредственото “правене” на философия в свободното сътрудничество на млади хора, намиращи се в зората на живота си, е единственото, което ще й даде правото да се ползва от съответното доверие. Ето защо най-лошото е философията (поради неподходящите начини на онова, което се е заела да прави) да се дискредитира още преди да е спечелила някакво доверие. Веднъж загубено, както е известно, доверието прекалено трудно се възстановява, но ако е спечелено още в самото начало, тогава трудно ще може да бъде загубено. Защото ако философията ни е станала приятел, т.е. ако сме успели да намерим приятеля в лицето на собствената мисъл, то тогава вече нищо не може да ни отдалечи от нея – защото така на основата на доверието към самите себе си сме се приближили към своята философия. Само така може да бъде победено пагубното впечатление, че философията иска да ни се “натрапи”, а пък ние самонадеяно се “дърпаме”, не искайки да допуснем нещо чуждо в презрения си наивен комфорт; всъщност се оказва, че “натрапникът” не е философията – тя и без “мене” и “тебе” може да съществува! – а че благодарение на философията ние самите се приближаваме до себе си. Философията ще ни приеме и приобщи към своите богатства само ако ние самите й дадем от собствените си богатства – и едва тогава наистина ще сме богати, ще притежаваме богатството, което “молци не го ядат”. Нали все пак бедността (във всеки един смисъл) не е нещо, с което можеш да се гордееш, да изтъкваш като постижение?!

Но за всяко богатство трябва да се работи, то няма да дойде само, излишно е само да го чакаме, а трябва да се потрудим за него. Пътят към богатствата на духа минава през дверите на философията, но започва от нас самите, той тръгва от скритото в гърдите на човека, което трябва да бъде изявено. А за това се иска малък “първоначален тласък” – решимостта да се добереш до истината за самия себе си. Ако решимостта е налице, то всичко останало ще бъде постигнато.

Имаме ли я тази решимост обаче? Готови ли сме да я придобием? И как става това? Защо трябва да употребя свободата си по този начин? Ето някои от въпросите, с които може да се започне. Щом като посоката е ясна, щом като веднъж се тръгне, неимоверно по-леко се върви…

Да тръгваме тогава, какво чакаме?!

Настоящата глава от книгата на нашия приятел показва не само дидактичната му модерност, но и неговия морален облик. И този човек „иска да живее пред училището си“ в бъчва, но надали и това ще му позволят. За него християнският завет е обърнат – отговарят му със зло на доброто, т.е. потвърждават всеизвестната притча „няма ненаказано добро“. Нещо повече, организират му „потоци от лава“ в интернет и при лични разговори с него. И се връщаме на мотото „ако имаш врагове, то са ти завинаги“!!!

Иванка и Жак Асса

P.S. Ние мислим, че г-н Грънчаров трябва да събере всички положителни отзиви за себе си в отделен брой на сп. ИДЕИ. Известно му е (защото го е споменавал), че „думите отлитат, написаното остава“. Противниците му (евфемизъм на „враговете му“) се опитват да убедят останалите, че животът му протича нахалост, а не в полза на обществото. И сега, и за в бъдеще (и близко, и далечно) е необходимо да се знае, че има хора, които го оценяват по друг, положителен начин!

ИЖАсса

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият "български" Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...