Лъжата у нас ще триумфира още векове: да живей лъжата, която ни помага да оцеляваме ний самите!

Тази сутрин забелязвам, че в пощата си имам писмо от мой стар приятел, с когото сме били заедно навремето студенти в Санкт-Петербургския университет (тогава "Ленинградски"). Изпраща ми снимки, снимал се е на знакови места, на които някога с него като съвсем млади, като студенти сме бродили из града - стана ми много драго да си спомня и града, и ония паметни времена от младостта! Минали са близо 40 години от момента, в който пристигнахме в Петербург - това е било в далечната 1980 г.! Пише, че е ходил и във Философския факултет, пише ето какво: "... на Философском факультете в Санкт Петербургe меня встретили как потеряного принца". Руснаците са радушни хора, на мен редовно ми пишат от Асоциацията на възпитаниците на Санкт-Петербургския университет, член на която станах още когато се учреди. Канят ме да посетя проявите им, по добре известни причини (пълната ми финансова несъстоятелност) аз не мога да откликна на поканите им. Радвам се обаче, че моят отдавнашен приятел (той е женен за рускиня, жената му е от Петербург, ожени се когато бяхме студенти) наскоро отново е бил в този така обичан и от мен град на Достоевски: Санкт-Петербург символизира европейското начало в Русия в противоположност на Москва, символизираща азиатското, ординското (по Валерия Новодворская, думата иде от "орда"), комунистическото начало. Та написах на приятеля си ето какво:

Здравей, Стив, скъпи приятелю!

Радвам се, че си посетил Петербург! Завиждам ти даже! Моля те, предай поздрави на Петербург от един негов горещ почитател! Бъди жив и здрав!

С поздрав от сърце: Ангел

Не мога да публикувам без негово разрешение нито една от снимките му, едва ли би се съгласил (познавам добре приятеля си). Както и да е. Толкова по този сантиментален въпрос. Да премина към проблемите на настоящето.

Знаете, започнах да пиша книга за това как да вземаме разумни решения; поради претрупаност с разни други проблеми не мога да обърна внимание на писането на книгата си, не мога да се съсредоточа върху нея. Но забелязвам, че пишейки върху каквито и да било други проблеми, всичко пак се върти около все това: как да разнищим сложните ситуации, как да вземем умно, разумно, мъдро решение. Излиза, че животът ни е точно това: постоянно си блъскаме главата за това да вземаме някакви решения, от тази човешка участ не можем никак да избягаме. За човека животът очевидно е точно това: да мисли, да взема решения, по възможност що-годе разумни. На повечето хора, изглежда, това пък съвсем не им е по силите и те затова вземат предимно глупави решения, държат се глупаво в трудните ситуации на живота. (В моите очерци около борбите ми за непосредствена и практическа реална демократизация и декомунизация на отношенията в нашата училищна общност, общността на пловдивската ПГЕЕ, в която премина половината от моя съзнателен живот на български учител, много добре може да се проследи като администраторите, властващите лица, бюрократите от образованието сякаш са орисани непрекъснато да вземат възможно най-неадекватните, най-тъпите, най-глупавите решения, тяхната неадекватност спрямо реалностите на съвременния живот е направо потресаваща!)

Та мисълта ми е, че книгата ми за вземането на решения така или иначе сама се пише, знам добре, че това, от една страна, е най-добрият, най-верният начин за писане на книги, но от друга страна този начин си има своите недостатъци. Примерно този, че подобни книги, които сами се пишат, стават обикновено... прекалено дълги, прекалено големи или тежки; разбира се, след това те трябва да се преработят и да се съкратят, от тях следва да се премахне немилостиво всичко излишно - та да се постигне донякъде мярата. Казвам тия неща щото сред читателите на този блог може да се срещнат и млади хора, които се опитват да пишат - то може да им помогне. Писането на книга е едно истински свободно дело, то е акт на творческа свобода - и никога не бива сами да си ограничаваме свободата като пишем, примерно, като си правим разсъдъчен "план" на книгата; книгата трябва да се роди спонтанно от душата, писането на книга е именно раждане, по същия начин се ражда в душата ни и истината (идеята). Но тази истина или идея, тази или някоя друга книга трябва да се роди в един дълъг творчески процес, в който душата на автора е "бременна", тя трябва дълго да расте в недрата на душата му - докато дойде момента за раждането й. Това с писането на книги е Божия работа, то не става па принуда или по задължение. Аз затова пиша напоследък крайно странни книги, щото ги посвещавам на практически цели, свързани с промяната на толкова лудешкия (абсурден) живот, който ние сме принудени да живеем. Но ще живеем живота, който сами си направим. Докато сме такива, такъв ще ни е и живота, който живеем. Ние сме в основата на всичко, в нас е коренът на всичко. В човека е коренът на всичко. А да си човек означава да си свободен.

Ето че сега и този текст, това есе, този очерк може да стане част от моята бъдеща книга за вземането на решения. А какъв ще бъде обемът на тази книга е също Божия работа. Тия неща зависят от самата "природа на нещата". За да се изрази една мисъл колкото се може по-цялостно се иска и време, и пространство. Тя, мисълта, сама органически ще си създаде (и ще си вземе, ще си присвои) и едното, и другото. Тия неща не са под наша власт. Творчеството ни не е под нашия рационален контрол. И това е чудесна тема за осмисляне. Но да оставя философските проблеми. Има други, по-насъщни проблеми.

Знаете, аз съм претрупан с всякакви проблеми. Ето сега пред мен лежи съобщение от Административен съд в Пловдив, с което се искат някои уточнения по заведеното от мен съдебно дяло срещу... Решение на Комисията за защита от дискриминация, с което бяха оневинени, бяха изкарани бели като ангелчета неколцина пловдивски директори на гимназии, които през 2014-2015 г. си поиграха с мен - като по най-грозен начин ме дискриминираха, не ме допуснаха да си упражнявам правото на труд, отхвърлиха ме по най-грозен начин когато участвах в "конкурсите" за избор на учител по философия в поверените им феодални владения, в поверените им училища. В 7-дневен срок трябва да отговоря на съда и след това ще чакам делото. На 15 септември от 16 часа пък имам дяло срещу полицията, става дума за АНД № 4102/2017 г., с което обжалвам наказателно постановление на Второ РУ на МВР - съставено ми в самото начало на моя граждански протест за свобода в образованието (започнал в края на март т.г. и свършил чак през юни). Да не говорим за това, че водя и съдебно дяло срещу заповедта за моето уволнение (опраскване) от ПГЕЕ - срещу самозабравилата се директорка на това училище. По него имам много проблеми, понеже за момента все още нямам адвокат. (Има надежда да си намеря адвокат, приятели ми помагат в това отношение, да видим как ще се развият нещата.) Това дяло не бива да допусна да го загубя. Макар ако го загубя ще бъде би още по-хубав вариант: тогава ще мога най-сетне да заведа свое дяло в Европейския съд за правата на човека. Тъй че съм в положение да нямам, така да се рече, губещ вариант. Все печеля, даже и да загубя. Тока става когато човек стои на страната на истината и на правото. И на доброто. Да му мислят тия, които са дръзнали да застанат на страната на лъжата, на клеветата, на злото, на кривдата и пр.

Вчера омбудсманът на Пловдив настоя да опитам да въздействам на баба Марийка да се съгласи да бъде настанена временно в дом за временно настаняване, който се намира доста далеч от нейния район, за да се предвижва до района си ще трябва да ползва автобус, а това е опасно: тя трудно може да се качи на автобуса, болят я краката, а има опасност да се подхлъзне и да падне, което я грози с още по-страшни последици. Знам добре, че тя няма да се съгласи на такъв вариант, баба Марийка не желае да живее в комуна, в място, където живеят много хора. Тя иска да бъде независима и свободна. Напълно я разбирам. В комуна е ужасно да се живее, то не може да се нарече живот. Но ето, трябвали компромиси, ме увещава омбудсманът. Обеща да помага да са намери и частна квартира за бабата, познавал агенции за недвижими имоти, помолил ги да му съобщят ако се открие такава една стаичка на приземен етаж, с елементарни условия, тоалетна и баня по възможност. Но рядко се появявали такива оферти. Остава другият вариант: да се обикаля отново на място и да се разпитват хората. Няма обаче желаещи да помогнат да решим проблема по този начин. Аз днес пак ще ида в този район, ще обикалям друг квартал, белким ми се усмихне щастието. И ще опитам да говоря със свещеника в църквата в този район. Няма повече време за разтакаване, нощите стават все по-студени. При пълната обществена летаргия наоколо обаче и най-трудният проблем, оказва се, става неразрешим. Или адски труден за решаване. На моменти се отчайвам и продължавам трескаво да мисля. Знаете, често взеха да ми идват все по-екстравагантни, бунтарски, революционни и прочие идеи: за "ГРАД НА ИСТИНАТА" с палатки и пр. Няма обществени настроения за реализирането на такава идея. Ще ме обявят за авантюрист и за анархист - и ще имат известно право. Но нищо да не правя не мога. Ако и аз почна да не правя нищо, тогава всяка надежда за някаква промяна към добро ще умре. Страшно ще стане. По-добре да си блъскам главата в стените - докато имам сили. Нещо трябва да се прави, но какво?!

Видяхте вчера какво стана с "антисистемния протест" в София, щял да бъде всекидневен: пълна пародия стана. Разбира се, този "протест" е поръчан и платен - с оглед да отвращава хората от всякакви протести. Идеята на манипулаторите е проста: протестиращите са лумпени, са аутсайдери, са психично болни хора, те са чисто и просто идиоти. По този начин се вреди за провеждането на истински смислени протести. Манипулаторите правят нужното да опошлят всичко с оглед да пазят господството на олигархията-мафията. За да постигнат тази съкровена цел да блокират и последното средство на гражданите, именно протеста, те бутат пари на разните там отрепки. Йоло Денев си бил чел стиховете и прочие. При това положение аз, примерно, не мога да ида да протестирам пред Парламента щото ще се слея в масата от протестиращи идиоти и ще стана като тях. Това няма, разбира се, да го допусна. А може би точно към това ме тикат - като целта е ясна? Трябва да се предпазя от такава жалка участ. И какво в такъв случай мога да направя - какво е разумното, което може да се направи в тази отвратителна ситуация?!

Нищо да се прави е най-доброто, така ли мислите, уважаеми дами и господа съдебни заседатели? Ний като не правим нищо, мерзавците си разиграват коня и се самозабравят. Прочее, да каже нещо, чини ми се интересно. Вчера се случи. След като ходих да се срещна с баба Марийка и с омбудсмана трябваше да ида в болницата в район Тракия - за да си взема лекарствата (дошъл беше денят за изписване на рецептите). Наложи ми се да се откажа от онова скъпото и модерно антикоагулатно лекарство (от 50 лева) - с оглед пълната ми неплатежоспособност, върнах се към старото и по-евтино, но опасно лекарство. И като свърших тази работа реших да седна в едно евтино заведение да си почина, там чаят и кафето са само по 50-60 стотинки и затова то е пълно с пенсионери и безработни аутсайдери като мен. В такава среда особено пълноценно работи мисълта ми и се чувствам превъзходно сам. (Да, но отвреме-навреме при мен идва някой възрастен човек да се ръкува с мен, да ме поздрави, да ме подкрепи, това са хора, които са фенове на моето телевизионно предаване, няма да скрия, че ми става изключително приятно от тази прояви на човешка съпричастност!) По едно време обаче, тъкмо се бях отдал на горчивите си мисли, и срещу мен се зададе една бивша, както си мислех, приятелка, пенсионирана учителка от ТЕТ-ЛЕНИН, както всички пловдивчани още наричат училището, наричано сега ПГЕЕ. Тя като ме видя изненадващо за мен дойде на моята маса, усмихната дружелюбно, ръкувахме се, поговорихме си за всичко, за абсолютно всичко. (Както навремето сме си говорили - в ерата на починалия бивш директор Паунов, Бог да го прости, и за него си поговорихме предостатъчно!) Та тази дама, която през последните години беше изцяло мълчалива свидетелка на всичките ексцесии срещу мен на директорката вчера, така да се каже, си изля душата пред мен. Явно чувстваше нужда да направи това, мъчеше я факта, че е създала съвсем погрешна представа за себе си у мен. Ще ми позволите да разюмирам нейната изповед, ще се опитам да го направя пределно синтезирано, тя иначе го каза по съвсем различен начин, но аз ще се постарая да изразя само есенцията, само същността; ето какво ми каза тази дама, чието име, позволете, ще го запазя в тайна, по нейното изрично желание:

- Ангел, приятелю, знам, много ти е тежко, много неща се стовариха върху главата ти, но ти не си мисли, че ние дето наблюдавахме отстрани цялата история сме до такава степен безчувствени, че да не разбираме нещата, напротив, всичко разбираме, но и ти разбери, че никой не посмя да каже какво мисли - щото ако някой беше дръзнал да каже открито какво мисли и него директорката щеше да го опраска, видя какво стана с Калин (става дума за инж. Калин Христов, инженер, опраскан преди мен само защото на един-два учителски съвета си позволи да изкаже призив директорката да не ме тормози толкова, каза това% "Абе какво толкова е направил Грънчаров бе, нищо лошо не е направил, спрете се, помислете, недейте се излага!" и за тия думи си плати с две поредни опрасквания, с години съдебни дела, които спечели и после пак го опраскаха!). Е, по тази причина всички мълчахме: как няма да мълчиш, ако кажеш нещо, змиите от ръководството мигновено ще те клъвнат?! Знаеш ли колко много ми е струвало това мълчание?! Знаеш ли колко безсънни нощи съм преживяла заради безобразията на директорката и нейните послушнички?! Ти едва ли ще ми повярваш, но ний, жените, сме такива, ний не смеем да излезем против силните, ний сме устроени така че да се подчиняваме - и да слушаме. Ангеле, Ангеле, срещу ръжен не се рита, приятелю, ти нима не съзнаваш това?! Защо ти бе, приятелю, не замълча, не се помири с директорката, що не започна да си кютиш като нас, още щеше да си работиш, разбира се, че тя нямаше да миряса докато не те опраска, щото ти много лошо я предизвикваше! Тя много се плаши от теб и затова докато не те опраска не миряса, сега със зъби и нокти ще се бори да не те върне съда, щото ако те върне съда, тя или ще припадне, или й се наложи да си тръгне сама - съвсем опозорена, ще й се наложи да се прости с директорския кабинет. Всички знаем че за нея директорстването е единственото спасение, тя, горката, като учителка, изобщо не можеше да прибере учениците в класната стая, всички знаем, че тя повечето време гонеше учениците из коридора, какво ти преподаване в нейните часове, безброй пъти съм й помагала поне да вкара учениците в класната стая. Затова стана тя директорка, за да няма повече учебни часове, сега като е директорка, разбира се, учениците не смеят да трепнат в часовете й. Тази е истината (бел. моя, А.Г.: аз лично, признавам си, не знаех това за нейните часове, никога не съм се интересувал за тия неща, нито пък съм чул такива клюки по неин адрес!), ти навремето беше приятел с нея, но тя явно ти е завиждала, щото теб учениците те слушат, твоите часове са хубави, слушала съм от учениците, доволни са от теб, за разлика от нея. Та затова и те подгони така лошо, такива като теб сам знаеш са крайно неудобни. (Кадърните винаги са неудобни, така е у нас, така е било, така е още!) Та те моля да ме разбереш: в училището даже не смеех да те погледна в учителската стая, защото всеки такъв дори и най-малък знак на съпричастност или на дружелюбие с теб веднага ще се доложи на ония усойници, пълно е с доноснички, по тази причина никой и не смее да те погледне нито по коридорите, нито в учителската стая. А иначе хората всичко разбират, аз съм си говорила с много хора, почти всички мислят като мен, е, не говоря тук за петте мерзавки, дето се навъртат около директорките, всички знаем кои са те. Хората ги е страх, и мен, не крия, ме беше страх, гледах да стигна до пенсия и да се махна. Слава Богу, че оцелях! Такива работи, Ангеле! А как хубаво си живеехме по времето на Паунов, Бог да го прости!

И т.н., в този дух ми говори тази дама близо час. Тръгна си с олекнало сърце. Аз обичам да изслушвам всякакви хора, ето, и нея я изслушах. Тя специално ме помоли нищо да не пиша за срещата ни, обещах. Но сега пиша това като й запазвам името. Аз не мога да разбера защо тия хора още ги е страх, даже и сега, когато са вече независими от директорките. Но това вече си е техен проблем. Изглежда страхът оставя трайни поражения върху душите. Най-страшното нещо на този свят изглежда е... самият страх! На мен ми се струва глупава работа човек да се страхува, но ето, човешко е, оказва се, да се страхуваш. Излиза, че аз самият не съм... човек, а някакъв урод, а, нали така излиза? Щом е човешко да се страхуваме, идиоти като мен, дето не се страхуват, са изцяло ненормални, нали така излиза? Ето защо аз, очевидно, изглеждам в очите на директорката "психично луд": не е нормално да не се страхувам от нейната власт, всички се страхуват, само аз не се страхувам, ерго, значи съм луд! Чудесна логика е тази, какво ще кажете, а?

Спирам дотук. То кой ли ще чете това есе, но ето, за историята, така да се каже, го написах - да не се загубят безследно и истините, съдържащи се в него. Ако има такива истини де. Истините винаги са спорни, нали така? Особено в страната на лъжата, каквото сме ние, истината е най-спорното нещо на този свят. В очите на лъжците истината е лъжа, а лъжата - истина. Та затова и спорим де, то да спорехме щеше да е добре, но у нас лъжците се познават по това, че предимно мълчат. Говорят и пиша само идиотите като мен. Но идиотите като мен се броят на пръсти. По тази причина и ни обявяват за луди. Което значи, че лъжата у нас ще триумфира още векове наред! Да живей лъжата, която ни помага да живеем ний самите! Както и да е. Бъдете здрави! Хубав ден ви желая, правдолюбци клети!

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че е истинско безобразие това, че вие, пловдивчани, гледате безучастно и оставяте 84-годишната баба Марийка да продължава да спи шести месец на улицата, на голата земя! Това е страшен грях, за който ще си платите - ако не се вразумите час по-скоро! Помогнете, моля ви се, на тази стара жена, изпаднала в беда, направете нещичко да й съдействате да си намери подходяща квартира, направете това добро, моля ви се!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд. Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.