Идват все по-тежки времена, но ако с общи сили започнем да се борим срещу зулумите на злосторниците те в един момент ще мирясат!

Tanya Lyapcheva сподели албума на Информационно бюро на Европейския парламент за България

"ЕП се бори за дългосрочно финансиране по програма "Еразъм+", обявиха членове на Комисията по култура и образование на ЕП по време на кръглата маса на тема „България и ЕС: модерни и устойчиви политики в областта на образованието, младежта и културата“. Евродепутатите са посещение в България, където ще проведат редица срещи с представители на национални и регионални власти и организации, занимаващи се в сферите на образованието, младежта и културата. В София г-н Богдан Анджей Здройевски (ЕНП, Полша), г-н Богдан Брунон Вента (ЕНП, Полша), г-жа Сабине Ферхайен (ЕНП, Германия), г-жа Джули Уорд (С&Д, Великобритания), г-н Момчил Неков (С&Д, България) и г-н Светослав Малинов/Svetoslav Malinov (ЕНП, България) проведоха дискусия с представители на българските институции и неправителствени организации от сектора.

"Ние сме общество, където хората са свободни да правят избор, да правят грешки, да бъдат щедри и състрадателни. Това имаме предвид под морално общество, не такова където държавата е отговорна за всичко и никой не е отговорен за държавата."

Маргарет Тачър (цитирана от Tanya Lyapchevа)

„Ако си мислите, че образованието е скъпо удоволствие, пробвайте колко ще ви струва неграмотността.”

Дерек Бок ((цитиран от Tanya Lyapchevа)

Тази сутрин, обикаляйки из фейсбук, попаднах на ето тия мисли и също така забелязах цитираната по-горе информация. И в тази връзка ми хрумна да напиша Отворено писмо до г-н Светослав Малинов, член на Европейския парламент. До кой ли не писах във връзка с моите злочестини, свързани с борбите ми за реално демократизиране на отношенията в конкретната училищна общност, в която толкова много години съм работил като учител по философия и гражданско образование, но писах все до лица и институции, които са вътре в нашето свидно отечество, все повече заслужаващо наименованието си МУТРОЛАНДИЯ. А до лица, които са отвън, които са напи представители в Европейския съюз, до този момент не съм писал. Какво пречи да опитам? Речено-сторено, ето моето писмо до г-н Малинов:

До г-н Светослав Малинов, депутат от Европейския парламент от ЕНП

ДО ВСИЧКИ МЕДИИ

ОТВОРЕНО ПИСМО

от Ангел Иванов Грънчаров, уволнен, репресивно изхвърлен от образователната система учител по философия и гражданско образование от Пловдив

Уважаеми г-н Малинов,

Реших да Ви пиша и да Ви информирам за моя казус, който е твърде интересен и показателен, убеден съм, че не знаете нищичко за него - щото ако знаехте най-вероятно щяхте доста да се обезпокоите и най-вероятно щяхте да дадете израз на безпокойството си. Преди време, когато провеждах своя граждански протест за свобода в образованието и против своеволията на самозабравили се образователни бюрократи, реших да информирам за своята тъй показателна история регионалните, местните лидери на всички по-значими партии в Пловдив; никой от тях, с изключение на местния лидер на ДСБ, не показа с нищо, че е получил и прочел писмото ми. За жалост обаче г-н Йордан Иванов, пловдивският лидер на ДСБ, в един момент реши, че моята история била "прекалено лична" и по някакви свои съображения реши да не прави нищо по толкова благодатния казус. Е, не крия, очаквах от него известна подкрепа, ала, за жалост, това не се случи.

Историята е дълга и се боя ако сега започна да Ви я разказвам подробно това ще отнеме много време - и ще бъдат произведени много страници текст. Много пъти съм описвал цялата история и ще Ви изпратя такова едно изложение - стига да имате време, бихте могъл да го изчетете някога, то ще Ви покаже важни неща около реалната ситуация, в която се намира българското образование, нашите училища. Положението е твърде тежко, на моменти си мисля, че е направо безнадеждно; но това не значи, че съм се отчаял, че съм станал песимист, напротив, продължавам със сетни сили да се боря. Аз съм привърженик на идеите за демократичното училище, нещо повече, особено през последните години ми се наложи да стана открит работник и поборник, така да се рече, за непосредствената и практическа реална демократизация на отношенията в училищната общност, в която съм работил дълги години като учител по философия и гражданско образование, става дума за училищната общност на едно елитно пловдивско училище, нарича се това училище ПГЕЕ, ала народът тук в града продължава по инерция да го нарича "ТЕТ-ЛЕНИН", така се е наричало в тъй свидните за мнозина времена на непрежалимия социализмо-комунизъм. Смятам, че у нас следва да бъде проведена истинска, същинска образователна реформа, но верният подход за нея е да бъдат активирани, да станат борци за промяната всички ония, които непосредствено, пряко участват в самия процес на обучение и образование, именно учителите, учениците, родителите, а също така и гражданите. Истинска реформа не може да се прави под диктата на "началството" или по инструкции отгоре, от Министерството, под команда и натиск от страна на всевластните министерски чиновници, тя трябва да започне да се прави отдолу. За жалост обаче толкова печалното статукво устройва почти всички, малцина са ония (и сред учителите най-вече, и сред младите хора, сред учениците, да не говорим пък за родителите и дори сред гражданите), които са силно обезпокоени от ситуацията и са готови да предприемат нещо реално за да спомогнат за промяната, напротив, стигнало се е дотам, че промяната по-скоро плаши, промяната, уви, за огромното мнозинство е нежелана. Както, прочее, и свободата у нас плаши, смята се дори за "страшно и опасно нещо", нежелана е от мнозинството, дори стигнахме дотам, че същото се получи и с демокрацията, и тя за мнозинството стана символ на беди, изпитания, провали, деморализация и пр., такива са моите наблюдения, дано не съм прав, но за жалост такива са нещата - по моето възприятие. Е, аз съм от малцината "луди глави", които се опитваме в тази ситуация нещо да променяме, и то не на думи само, а и на дело, опитваме се да правим промени в начините на преподаване по посока на тяхното осъвременяване, в начина на организация и протичането на учебните часове, в начина, по който се отнасят помежду си учителите и учениците и пр. Аз от доста години вече съм работил в тази посока, какво именно съм правил и постигнал съм го описал в своите книги, посветени на промяната в образованието; тия мои книги можете да ги намерите, ако се заинтересувате, в моя блог, те са на свободен достъп в Мрежата, има ги и в хартиени издания. От много години популяризирам своите възгледи като издавам и две списания, едното се нарича ИДЕИ, това и философско списание, то съществува вече девет години (излизат три броя през годината), другото е сп. HUMANUS, това е списание за съвременно образование, за насърчаване на духовното и личностното израстване на младите (от него излизат шест броя годишно). В самото училище от повече от 10 години пък съществуваше създаден по моя идея ДИСКУСИОНЕН КЛУБ, който се събираше обикновено няколко пъти в месеца, понякога всяка седмица, този клуб провеждаше най-различни инициативи, насочени все в същата посока: реалното демократизиране на отношенията, промяната в съзнанията, благоприятстваща една същинска, истинска, а не мнима и фалшива реформа.

Сам можете да се досетите, че тия мои активности изобщо не се харесаха на ръководството на училището, което ги оцени в съвсем превратна светлина - и скоро започна неприкрита и грозна кампания по моето личностно и професионално дискредитиране и компрометиране, за която просто не ми се говори. (Която се отприщи в момента, в който предложих за патрон на училището да бъде обсъдено името на Стив Джобс, в оня момент, току-що той беше починал, сметнах, че е крайно време позорящото училището ни име на болшевишкия вожд да бъде извадено от съзнанията, но срещнах мощния отпор на директорката и на стоящите зад нея анахронично-ретроградни сили, които скоро ме обявиха за пръв враг на тяхното добруване!). Целта беше една: или да бъда принуден да капитулирам, да се откажа от иновациите си, т.е. да бъда пречупен, а ако това не стане - да се подготвят условията та в крайна сметка да бъда изгонен, да бъда изритан от системата, да бъда опраскан, да бъда уволнен (щото тия администратори с основание предположиха, че моят пример е твърде опасен за тяхното всевластие и при това е и заразителен!). Оказа се, че моите "опоненти" не пожелаха да встъпят в предлагания от мен демократичен дебат по истински важните въпроси на училищния живот, те предпочетоха да тръгнат по един добре познат от близкото минало път: обявиха ме за "зъл народен враг", почна се недопустима в съвременните условия кампания по оплюването и оклеветяването ми, проведоха се за тази цел, както си му е редът, "народни съдилища" или "революционни трибунали", на които врагът беше подобаващо оплют и заклеймен, за назидание и за сплашване на народа даже ме изключиха от... синдиката (!!!), а след това в подходящия момент напълно не разбиращата на кой точно свят живее авторитарна директорка царствено (да не кажа мутренски, сякаш тази дума е значително по-подходяща?!) ме опраска, уволни ме и то по най-тъпия възможно параграф: "не става за учител", "изцяло му липсват качества да бъде учител", бил съм, видите ли, "абсолютен некадърник", бил съм "тотално негоден за системата" и пр. Е, както си му е редът, заведох съдебно дело за отмяна на тази смехотворна заповед за моето уволнение и след дълъг, труден съдебен процес спечелих това дело, съдът ме върна на работа. Директорката обаче не миряса и проведе, представяте ли си, "пълно повторение на вече гледания филм", един вид осъществи повторна "прожекция" на все същия "филм": пак се мина по същите сюреалистични и абсурдистки (да не кажа кафкиански по размаха си!) административни гаври и идиотщини и в резултат аз повторно бях опраскан, отново бях уволнен, пак по абсолютно същите глупави "основания". Реших този път след уволнението си да помогна на самозабравилата се (и живееща в един друг, отдавна отживял времето си абсурдистки свят) директорка да осъзнае заблудите си, започнах граждански протест за свобода в образованието, провеждах протеста си много седмици, всеки ден, просто седях зад една маса на тротоара, до централния вход към двора на ПГЕЕ, разговарях с учениците, с колегите си, с минаващите граждани, разказах им какво става в това училище, призовавах ги към борба за промяна, там, на тротоара проведох поредица от открити уроци по свобода и по гражданско достойнство, в един момент даже открих и започна дейността на моето АЛТЕРНАТИВНО УЧИЛИЩЕ ПО СВОБОДА; всичките си беседи, уроци, лекции от него, както и разговорите си с гражданите записах на видео и поставих клипчетата в блога си. Надявах се директорката и висшестоящите началства да се позамислят, да осъзнаят грешките си, за тази цел им написах много отворени писма, доклади, съдържащи какви ли не предложения, предразполагащи към замисляне казуси и пр., не и не, оказа се, че директорката е твърда в заслепението си: тя продължава да ме смята за "народен враг", подлежащ на безжалостно унищожение! (Очевидно въпросната администраторка е гореща поклонничка на сталинския девиз: "Есть человека, есть проблема, нет человека - нет проблемы!") Излиза, че съзнанието на тия хора е така оковано във веригите на коварните догми на миналото, че е неспособно за никаква промяна. Аз съм изключително диалогичен човек, както подобава за учителя и особено за философа, ала, уви, в случая се сблъсках с някакви непробиваеми стени на пълното, на тоталното отрицание на другоячемислието, на пълното неприемане на раз-личността, аз такава неприязън към свободата, към свободомсилието (не мога да съм философ ако не мисля автентично, именно свободно!) и към демокрацията, признавам си, не съм срещал даже и в годините на комунистическото варварство (е, вярно, не съм живял в първите десетилетия на комунизма, когато това варварство е било на завидна висота и е разцъфтяло в пищни кървави цветове!).

Това е в основни линии. Мисля даже, че не е нужно да Ви пращам други текстове, където тази показателна и многозначителна история (която като лакмус показва реалното, но за жалост така гротесково състояние в българското образование и училище) е разказана по-подробно. (При интерес можете да се запознаете много по-подробно в последните мои документални изследвания, където всичко съм разгледал и изложил най-подробно: ●  ПРОМЯНАТА В ОБРАЗОВАНИЕТО (Как се прави демократично училище?), ● ДНЕВНИКЪТ НА УЧИТЕЛЯ-БУНТАР, ● Реформа на НЕобразованието, ● УЧИЛИЩЕ ПО СВОБОДА, ● ДНЕВНИКЪТ НА УЧИТЕЛЯ). А за какво Ви пиша това писмо ли? Ето защо.

Най-напред Ви пиша за да знаете какви неща се случват в свидното ни отечество напоследък, искам да Ви помогна да сте по-пълно информиран. Ситуацията е тежка, да не кажа катастрофална. Образователните бюрократи безчинстват, виждате, някои са се самозабравили и вилнеят сякаш сме не 2017 г., а, примерно, 1946-та. Може да Ви прозвучи съвсем неправдоподобно това, което Ви пиша, но, уви, пиша Ви самата истина, точно така стоят нещата. Уволнен съм по параграф, който фактически ме лишава от преподавателски права - и причината за това е, че съм различен, че държа да съм личност с достойнство, наказан съм за това, че си гледам най-съвестно работата като учител и възпитател на младите, че съм учител с творческа нагласа и подход и пр. Като капак на всичко ми е тежко здравословното състояние, с болно сърце съм, инвалидизиран съм, разбира се, това не смущава изобщо развилнелите се и така усърдно борещите се за презряната си власт и за привилегиите си администратори. Наистина съм в тежко положение, предстои ми отново дълъг и изтощителен съдебен процес, на който отново съм поставен в крайно обидна ситуация: сам да доказвам своята личностна и преподавателска състоятелност, да доказвам потъпкването на моите неотнимаеми по принцип права - човешки, професионални, а също фундаментални, конституционно гарантирани при това! Виждате ли докъде сме я докарали вече, драги ми г-н Малинов?! Мисля, че не знаехте, че и такива позорни неща се случват в нашето свидно отечество, е, сега вече знаете. Не крия, любопитно ми е да разбера ще направите ли нещо, ще се възмутите ли, ще ми се да узная как ще реагирате. Разбира се, дори и само една Ваша публично казана дума може да помогне и да повлияе, но, за жалост, много властни фактори (дори и г-н Премиеро съм информирал за тия фрапантни истории!), които знаят за случилото се, изобщо не се трогнаха с нищо, те вероятно смятат, че е съвсем правилно такива като мен да бъдат тъпкани, репресирани и то по нескривани чисто политически причини (!!!), да бъдат в крайна сметка и ликвидирани като "врагове"; е, аз сега с интерес ще очаквам и Вашата реакция. Вие сте умен човек и знаете, че дори и липсата на реакция също е реакция. Но имам крехката надежда, че Вие ще постъпите различно, имам Ви доверие, гласувал съм за Вас, ето, сега дойде Вашият ред да ми се реванширате. (Казвам това не злобно, а с известна доза тъжна ирония...)

Бъдете здрав! Желая Ви успехи! Идват все по-тежки времена, но ако с общи сили започнем да се борим срещу зулумите на злосторниците те в един момент ще почнат да мирясват: убеден съм в това. Но докато се борим поотделно те ни опраскват един по един - и властта им остава непоклатима. Това аз го знам не на теория, а от горчивия си опит от последните години.

С УВАЖЕНИЕ: (подпис)

21 септември 2017 г.

Пловдив

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че е истинско безобразие това, че вие, пловдивчани, гледате безучастно и оставяте 84-годишната баба Марийка да продължава да спи шести месец на улицата, на голата земя! Това е страшен грях, за който ще си платите - ако не се вразумите час по-скоро! Помогнете, моля ви се, на тази стара жена, изпаднала в беда, направете нещичко да й съдействате да си намери подходяща квартира, направете това добро, моля ви се!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.