Какъв е езикът, на който трябва да се преподават "точните науки"?

„ТОЧНИТЕ“ ПРЕДМЕТИ И ЕЗИКЪТ НА ТЯХНОТО ПРЕПОДАВАНЕ 

Иванка и Жак Асса 

„Някога, ама много някога“, когато училището наистина беше УЧИЛИЩЕ, а нашето (тогава техникум), беше новооткрито в началото на 60-те на 20-ти век. Самите ние току-що бяхме „проходили“. Можем да се „похвалим“, че ние обучихме първия випуск на техникума, узаконен като самостоятелно учебно заведение в „съвсем далечната“ 1962 година. Изведнъж станахме колеги на учители, които са ни учили и които в нашите очи бяха беспорни авторитети. Има много „словесно плюене“ против тогавашното ИДЕОЛОГИЗИРАНО образование. Ние обаче твърдим, че в точните науки идеологизацията беше това, което днес се нарича ПАТРИОТИЗЪМ. Нас ни учеха, пък после ние „проповядвахме“, че на България са много нужни технически кадри. Повечето наши възпитаници (особено продължилите образованието си във висши училища), заеха високи постове в производството и науката. 

Колкото до педагогиката, тогава бяхме под руско влияние (макар че ние следяхме и френски и английски източници), но всичко, което научавахме ПОБЪЛГАРЯВАХМЕ, т.е. следяхме всички български стандарти, както технически, така и езикови. Искаме да разкажем два почти еднакви случая – с единия автор по онова време, а с другия автор почти сега. 

А. По онова време питаха единия от авторите на настоящите бележки, как да получават високи оценки по техническите предмети. Той отговаряше, че трябва добре да знаят математика и философия. (Тогава имаше един виц, че трябва да бъдат „избивани“ всички врагове и всички бръснари и всички питали ЗАЩО И БРЪСНАРИТЕ?) Мене ме питаха, защо и философия. Просто защото философското мислене е склонно към обобщения, както и матиматиката. 

Б. На едно „контролно“ писмено изпитване по математикя вторият автор „нашарил“ с червено както решенията, така и текстовите условия на задачите. Питаха я защо е „поправяла“ и условията, та тя преподавала математика, а не български език. (Твърди се, че е имало спор между двама велики физици, Бор и Ландау - дали трябва да се казва на глупака, че е глупак.) Аз едва се сдържах да кажа,че по-тъп въпрос не съм чувала, но спокойно почнах да обяснявам, че ако не разбере добре условието, няма да успее да реши задачата. 

Две теми от „руският период“ ни бяха направили впечатление: проблемното обучение и опорните сигнали на Шаталов. 

1. С проблемното обучение се запознахме от научните книги тогавашните „върхове“ в руската педагогика: татаринът Махмутов, полякът Окон и евреинът Лернер. Понеже сме твърде „обстоятелствени“ (евфемизъм на „дребнави“) продължихме да проучвахме и стигнахме до американския философ и педагог Джон Дюи с неговата книга „Как мислим“, издадена сега на бългалски от ИК „Минерва“, 2002. (Първата книга на Дюи „Бъдещото училище“ – вж фиг. 

Обърнете внимание 1924 г. – още с първите стъпки на българската педагогика е имало хора, които са следили световната педагогика и са се стремили да доведат успехите ú до българските учители (да не се забравя, че голяма част от българското учителство е заела висши държавни длъжности след Освобождението). 

Дюи твърди, че можем да се приучим да мислим още по време на гимназалния курс (по-късно подобни твърдения срещнахме в трудовете на Де Боно). Схематично представена теорията на Дюи има следния вид: 

Ето например как може да се създаде проблем чрез темата СВЪРЗВАНЕ НА РЕЗИСТОРИ. 

Намерете общата стойност на 3 равни по стойност резистора, свързани по схемата: 

Тази „сложна“ на вид електрическа схема, по-мислещите ученици трябва да приведат до вида: 

2. Някъде след около 5-6 годишно наше „даскалуване“ се появи в Донецк учителят по математика и физик Шаталов с неговия метод на „опорните сигнали“, които го направи професор в тамошния педагогически институт. Понеже, както посочихме, по принцип сме малко прекалено „обстоятелствени“ почнахме да се запознаваме с неговите възгледи и ги възприехмее напълно. Той препоръчваше учениците да си правят „опорни“ сигнали, които да ползват при проверката на знанията. Ние „побългарихме“ тази концепция и изисквахме да имат тетрадки, които да могат да ползват при изпитване (не учебници, а само собствени тетрадки, които периодично проверявахме и подписвахме). 

Използвахме няколко активни метода на преподаване (дори ги описахме в книга-ръководство), но винаги започвахме с формулирани въпроси, които предстои да разгледаме и които трябваше да бъдат записани в тетрадките. Понататък в хода на урока, всеки трябваше да си запише каквото е разбрал (не ни мързеше да отговаряме след края на часовете на всякакви въпроси на всеки, който искаше „да си изясни каквото и да е). 

Имаме някакви „идеализирани“ спомени за образованието до около 1992 или до 1993 г., до когато можехме с „чисто сърце“ да убеждаваме учениците си, че са необходими на Родината (нещо, от което са лишени съвременните ни колеги). Може би бяхме „Наивници на средна възраст“ (според заглавието на роман от Богомил Райнов), но си останахме такива и след „средната“ възраст. Колкото до въвежданите тогава „русизми“, те не ни дразнеха много. Без да имаме дълбоки познания по история, в Интернет намерихме следния текст: 

„По времето на Златната орда от ХІІІ до ХVІ век държава Русия не е съществувала. Имало е княжество Московия, което за три века се присъединява към етнически родствените народи на фино-угрите. В този период върху езика на региона огромно влияние оказва тюркският език. В това време Московия и Ордата имали обща религия, хибрид между исляма и арианското християнство, еднакво били почитани Исус и Мохамед. Едва през 1589 г. Москва приема гръцкия канон, а Казан – чистия ислям. В средновековна Московия имало няколко езика. Езикът на аристокрацията, на книгите и на църквата бил т.нар. черковнославянски, което ще рече – старобългарският език.“ Така че „русизмите“ възприемахме като „български думи, които се връщат“. 

Сега нека погледнем днешния ден. Бабите днес са принудени да учат английски, за да си говорят по Интернет с децата и внуците си (голяма част от „днешната интелигенция предпочита „гурбета“, въпреки че си мечтаят да работят „у дома си“. Тъй като продължаваме да се интересуваме от педагогическа литература, забеелязваме че днес се „запълни“ с англицизми. Някои от тях са „напълно на място“: например КОМПЮТЪР замести напълно „ЕЛЕКТРОННО ИЗЧИСЛИТЕЛНАТА МАШИНА“. Много англицизми, обаче, се използват съвсем неправилно и ние по-подробно ще рагледаме тях. 

„СКАНИРАМ УЧЕНИЦИТЕ СИ“. 

В българския език англицизмът „сканиране“ е влязло с обработка на данни за компютъра, а не в смисъл на продължително наблюдение върху развитието на учениците. 

„РАЗУЗНАВАНЕ В КЛАСНАТА СТАЯ“

Бяхме поразени от безсмислието! Преводът на английския термин intelligence е многозначен - разузнаване, интелигентност, интелект, сведения, информация, разумно същество, ум, новина.

Преводачът, който е свързал понятията „класна стая“ и „разузнаване“ или е бил пиян или е превеждал с компютърен преводач. 

„Кърикюлум”. Пак бяхме в недоумение. Общо двамата имаме един век в училище, но този термин никога не сме използвали - това просто го наричахме УЧЕБЕН ПЛАН. 

Споменахме вече, че с русизмите не можеше да се получат подобни „големи недоразумения“. Тъй като бъдещето е очевидно ще бъде на англицизмите, настоящите бележки написахме с цел ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ. Напомняме, че превеждането е своебразно съавторство. Българите опознават Шекспир предимно от преводите на Валери Петров, но ние добре знаем, че той е бил отличен поет и добре разбирал основния замисъл на онова, което превеждал. Независимо от това непрекъснато се е “съветвал“ с един от 10-те най-видни шекспироведи в света проф. Марко Минков и то в продължение на 25 години. ТАКА СЕ ПРАВЯТ ПРЕВОДИ (или така си мислим, когато правим нашите преводи).

ПОДКРЕПА: Become a Patron!

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.