В месинджър-чата на Философски дискусионен клуб тази нощ двама приятели са обсъждали един възлов момент за възпитанието на децата, а именно допустимо ли е родителят да налага на детето си с принуда и дори със... сила някои неща, които смята за правилни. Ето какво им написах там, смятам, че е добре да го споделя и с по-широк кръг от хора, поради което го публикувам и тук:
Интересен диалог сте направили. Провокиращ към размисъл. Вчера, разхождайки се из града (след предаването по телевизията, което, както винаги, не се получи, щото никой от зрителите не говори по темата!), изведнъж в главата ми се появи идеята през лятото да си посветя времето на провеждането на един онлайн-курс по личностно развитие, в резултат на който да се появи книга. В нея централна тема ще е за ВЪЗПИТАНИЕТО. И на малките деца (от детството започва всичко!), но и на големи хора, на които се налага да се нанасят корекции в съзнанията и поведението.
Щото всички грешим, но ако сме що-годе нормални, би трябвало да искаме да се поправяме и да не се отклоняваме от пътя на доброто. (По пътя на злото може и да имаме временни изгоди, но като цяло ще платим жестока цена, ощетявайки най-вече себе си!) Много хора не умеят обаче да различават добро и зло, а също истина и лъжа - и им подменят местата.
Както и да е, темата за раждането на личността (последната ми книга е на тези тема и тя е много провокираща, заглавието й и тъкмо РАЖДАНЕТО НА ЛИЧНОСТТА, а подзаглавието е "Как юношата става мъж?", на Димо предстои да се сблъска и с този проблем при децата си, при момичетата сигурно е още по-сложно, аз там даже не смея да мисля как е: велика загадка за нас, мъжете, е как девойката става жена!), та темата за раждането на личността е безкрайно важна (при някои хора, и то немалко, личността е крайно слаба, което води до пропилян живот, до пропилени шансове в живота, което е много гадно и лошо!).
Та сега ми хрумва (като ви чета!) да ви предложа ако искате, да се включите в този онлайн-курс по личностно развитие и възпитание, заедно да опитаме да направим нещо и съвременно, и стойностно, а?
Аз имам един списък от теми, които е условен и ориентировъчен, като започне курса, темите могат да бъдат и съвсем други, ще решаваме по какви теми ще разговаряме ние, участниците. Ето ги тия примерни теми:
Както винаги става, никой (абсолютно никой!) не забеляза този курс и не реагира, което за мен значи едно: че е прекалено много необходим! (Забелязал съм: когато кажа нещо истински важно, никой не реагира, но ако кажа някаква глупост, всички ще се изпотрепят да реагират, коментират, харесват и пр.!)
Та пак подхвърлям, интересно ми е някой ще поиска ли да се включи, няма значение млад ли е, стар ли е, на средна възраст ли е. А аз съм се овладял до такава степен от тази идея, че дори никой да не поиска на участва, сам ще го правя този курс, това изследване (макар че поне един да поиска да си сътрудничим и да си партнираме, ще е по-добре... пък може и да не е толкова добре, знае ли се?!).
Щото вече съм на възраст и ми се иска да направя най-после нещо наистина стойностно в края на живота си, след като общо взето така или иначе май си пропилях живота до голяма степен. (Но човек се учи не само от успехите си, от провалите си се учи не по-малко!)
Такива работи. Извинявайте, че ви занимавам с моите... глупости! 🙂 Бъдете здрави! И хубав ден!
Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...
No
ОтговорИзтриване