Как намерих своя път към истината на живота ми: свободата

Вчера в ГРАЖДАНСКИЯ ДИСКУСИОНЕН КЛУБ се проведе сбирка, на която беше обсъдена темата:

РАЗБИРА ЛИ СВОБОДАТА И ДЕМОКРАЦИЯТА СЪВРЕМЕННИЯТ БЪЛГАРИН?

(Чужди или близки на "масовия българин" са европейските ценности?)

Този път стана така, че техниката не сработи, поради което, за съжаление, сега нямам запис на изключително интересната дискусия. В същото време за мен лично дискусията се оказа толкова плодотворна, че се запалих да напиша статия по същата, по дискутираната тема, защото все повече се убеждавам, че по по-значимите проблеми написаното има по-голяма стойност и смисъл (в сравнение с казаното; неслучайно е казано: "думите отлитат, написаното остава!"). Текстът позволява на четящия го по-цялостно да обхване и да се доближи по-ефективно до същината на проблема, докато видеозаписът, независимо от предимствата си, има този недостатък, това неудобство, че човек не може, няма как да обхване СМИСЪЛА като цялост с... поглед, с очи. Ето на тия основания се запалих да опиша своето разбиране по обсъдения в Клуба проблем, като изказаните в дискусията интересни съображения ще им бъде отделено особено внимание. Аз, впрочем, имам обичай да си водя записки, когато разговарям с умни и мислещи хора (нали, знайно е, съм доказан "крадец на идеи"!), записвам си най-важното и стойностното от чутото. За това мен лично такива дискусии с мислещи млади, а също и с по-опитни хора неимоверно ме обогатяват и са незаменими от нищо друго.

В своето въведение в проблема аз коренно промених първоначалните си намерения и казах в Клуба горе-долу следното:

Има всякакви хора, ние, хората, сме личности, сиреч раз-личности. Това, което ни прави различни, и това, което ни сродява обаче, са ценностите. За някои хора най-висша ценност, без която не си представят изобщо живота, е свободата. За други хора свободата е само дума; като я чуят, в тях нищо не трепва, и затова продължават да гледат с тъпото безразличие на животното, на говедото. Пълно е с неразбиращи свободата и затова съвсем безразлични към нея хора в нашето общество, което, оказва се, е най-главния ни проблем. Че нещо не е наред в масово разпространените ценности у нас, може да се разбере най-вече по това, че в огромни слоеве липсва развито самосъзнание за свобода, свободата не се разбира като най-велика ценност на човешкия живот, че липсва традиция и култура на свободния, на демократичния живот. Хората масово десетилетия наред бяха приучавани да живеят не със свободата, а с несвободата: и затова са сега така безпомощни, объркани, безразлични, обезверени, не знаещи какво искат и особено какво си струва да искат.

По тия причини искам да ви разкажа нещо лично, нещо преживяно от онова време, което така се е врязало в паметта ми, че нищо не може да го извади оттам. Ще ви разкажа - понеже сега съвсем спонтанно ми изплува в съзнанието - един спомен от времето, в което съм бил съвсем млад, като вас, младежите тук: за да разберете как се е живяло тогава, как тогава сме усещали свободата.

На 18 години аз бях призован да отида войник и ето, две години "пазих Родината от всички земни и неземни нейни врагове". Учеха ни, че страната ни кажи-речи е обкръжена отвсякъде с "врагове", от които трябва да се пазим с въоръжена сила. Затова и границите ни бяха пазени от въоръжена сила и с телени мрежи, така, че "и пиле не може да прехвръкне"; е, там е работата, че само пилетата можеха да прехвърчат, но за нас, хората, да пътуваш свободно тогава беше съвсем невъзможно.

Поделението, в което служих, беше зенитно-ракетен дивизион, разположен на един планински връх, току-под звездите. Аз в ония години, признавам си, бях голям мечтател. Разхождах се в удивително красивите звездни нощи по поста, и, отправил поглед към звездите, се отдавах на невероятно интензивни копнежи - неизвестно по какво. Всякакви копнежи, най-различни и дори диви копнежи, които върлуват в душата на един млад човек, каквито, предполагам, върлуват и във вашите души. Ако бях поет, бих могъл тогава да напиша, вероятно, наистина възвишени и красиви стихове. Но аз, както сега откривам, съм тъгувал тогава най-вече по свободата, тя, милата свобода, тогава беше станала някакъв неведом идеал, мамещ духа ми в далечината, в тайнството на съществуването и живота. В казармата младите хора мечтаят най-вече, разбира се, по свободата, като, естествено, я разбират твърде своеобразно: да ти дадат "отпуск", та да се гмурнеш в живота на "цивилизацията"; под "цивилизация" тогава разбирахме всичко онова, което е извън оградите на казармата, където хората се разхождаха свободни и си правеха каквото им се иска. Горките ние: не разбирахме още, че тогава цялата държава всъщност беше една голяма казарма, от която излизане доживотно няма!!!

И така, аз ходех по поста караул, въоръжен с автомат "Калашников", и бленувах главно по "цивилизацията", сиреч по свободата. Казах, че невероятно красивите звездни нощи така подсилваха тайнството на живота, бушуващ в младата душа, че аз изнемогвах от овладелите ме силни предчувствия, копнежи, мечти, влечения по свободата. Е, четях и много книги тогава, постоянно в торбата ми имаше някаква книжка, четял съм дори и на поста, денем, на светло, разбира се.

И ето в този контекст искам да ви кажа онова, заради което започнах този свой разказ. Става дума за една преживелица, за един епизод, който, както казах, няма да забравя никога.

Един ден се разбра, че в поделението е пристигнал необичаен филм (иначе гледахме само съветски, т.е. руски филми, за войни, революции и кръвопролития, "възпитателни" филми, бяха ни съвсем втръснали; дори се питахме вече така: "какъв е филмът тази вечер - хубав или руски?"), та значи беше пристигнал един ден някакъв западен филм, и то музикален филм, филм за турнето на АВВА в Австралия (може и да го гледали). Тогава АВВА беше в апогея на славата си, и ето, че поделението зажужа като ритнат кошер когато мълвата обходи всички: тази вечер в киносалона ще се прожектира нашумелият филм на АВВА!!!

Аз обаче, за жалост, бях караул! Желанието ми да гледам филма беше така голямо, че се реших на дръзка постъпка, заради която, ако дежурният старшина разбереше, щях да си пострадам жестоко. Бил съм и наивник, та ето какво направих.

Филмът щеше да се прожектира след вечеря, към 20.00 часа, по тъмно. Точно тогава аз трябваше да застъпя на най-важния пост. И аз се реших на следното: вече бидейки на поста, не се сдържах, и, като се почесах малко по главата, увих автомата си в шинела, скрих го под едно борче, и бегом напуснах поста, за да отида в киносалона - толкова ми се искаше да гледам този филм! Сторих това и вече в тъмнината на киносалона (филмът вече беше започнал) си избрах такова място, че дежурният старшина да ми е пред очите, да мога да го следя постоянно: а мръднеше да излиза, възможно на проверка по поста, веднага да избягам през вратата и като стрела да долетя до поста, да грабна автомата, и, ухилен до уши и бодър, да го поздравя с думите "О, другарю старшина, как беше филмът, как ви завиждам, че сте го гледали?!". И така, заел най-удобна позиция в салона, където старшината не може да ме види, но аз да го виждам в полумрака, аз се отдадох на възприятие на чудесния филм на АВВА.

Неописуемо блаженство! Всъщност и музиката на АВВА, и филмът, и картината на свободния живот на свободни хора в Австралия, ме плениха така, че аз с отворени уста и кажи речи със сълзи на очите съм гледал ставащото по екрана, стараейки се да не пропусна нищо. Чат-пат, но все по-рядко, хвърлях поглед към старшината, който, както забелязах, нещо много не се впечатляваше от филма и видимо скучаеше. Бях, разбира се, страшно напрегнат, но и вдъхновен, и душата ми поемаше целия смисъл на един прекрасен свят, от който ние бяхме оградени с високи стени: светът на свободата, на Запада, на Америка, на Австралия! Филмът на АВВА тогава го усещах като пропит от свобода, от свободолюбието на щастливи и усмихнати хора, на които завиждах, на които обаче и се прекланях. Ето защо комунистите тогава забраняваха "вредното влияние на западната идеологическа диверсия", както тогава наричаха филмите, книгите и всичко, върху което стоеше печата "Made in USA" и пр., т.е. стоеше печата на свободата.

Ясно е какво стана тогава, нали? Пленен и упоен от толкова много и така скъпа на сърцето ми, така съкровено желана свобода, лееща се от екрана, аз, разбира се, не съм забелязал кога старшината е излязъл на проверка на поста. По едно време един приятел ме побутна и ми каза: "Бягай, оня излезе!". О, кошмар - и аз хукнах като бесен, тичах стремглаво към поста белким изпреваря дебелия като шопар и трудно подвижен старшина.

Успях, и то по заобиколни пътеки, да отида на поста, там никой нямаше, старшината, както си мислех, или вече беше минал, и скоро щяха вдигнат тревога, да тръгнат да ме търсят, или пък още не е дошъл, не се е дотътрузил. Стоях в крайно напрежение и в очакване, много гузен: за такова нещо, напускане на поста, се полагаше по устав затвор! Представете си какви чувства са бушували тогава в сърцето ми!

Минаха пет, после десет минути, после половин час - нищо. И в един момент силните чувства в душата ми се смесиха в ужасен хаос, в един момент, под действието на ония прекрасни впечатления от филма, от картината на свободния живот на свободни и цивилизовани хора, и от музиката, изразяваща духа на тия свободни хора, и от сблъсъка с един античовечен, сив, тъп, пошъл, грозен свят, в който бях натикан без никаква надежда да строша оковите му, аз изпаднах в странно състояние: всичко за мен загуби смисъл, сякаш под действието на силен наркотик всичко ми се видя съвсем различно, вече от нищо не ми и пукаше! Чувствах се лек и освободен, забравих за старшината, пеех си тихичко последната песен на АВВА (за един свободно реещ се в небесата орел!), спомням си добре, че сълзите ми си течаха, почнах, сякаш обхванат от лудост, да танцувам там, на поста, представяйки си, че съм прегърнал русата и така сексапилна красавица от АВВА! Неизразимо блаженство! Почувствах се свободен, забравих за ужасния тъп свят, в който бях натикан без да са ме питали, забравих всичко под действието на силната емоция...

Колко време съм стоял тогава така вдъхновен от предчувствието ми за автентична свобода аз не зная. По едно време дойдоха старшината с моя заместник на караула (времето, в което трябваше да стоя, отдавна беше минало, а аз не се бях явил на смяната!), и са ме гледали няколко минути, бленуващ по свободата и танцуващ с онази красавица, мислили са си, че съм превъртял, и в един момент с ужасни крясъци и дърпане ме доведоха до този, тукашния свят: пред очите си изведнъж съзрях угоеното лице на старшината-шопар и ухиленото лице на моя приятел, дошъл да ме смени! Трябваше ми време да се освестя и да тръгна с пребити крака към караулното. Старшината нещо ми говореше и крещеше. На съседния пост ме пусна да си ида сам към ареста, а той тръгна да види какво прави другият караулен.

И тогава на мен изведнъж ми причерня и за малко щях да направя нещо страшно: отчаян съвсем, не виждащ никакъв смисъл, седнах до един голям бор, свалих бавно автомата - спомням си най-отчетливо тия мои действия! - махнах предпазителя, заредих, лапнах дулото и - изведнъж по челото ми рукна подобно на водопад обилна пот! - ръката ми бавно затърси спусъка! Изведнъж ми хрумна да се застрелям, понеже оня така красив свят на свободата, до който се докоснах тази вечер благодарение на филма, за мен беше толкова далечен! А аз бях млад, преизпълнен с живот и с желание да живея, но за какво ли пък ми бил в оня миг животът без свобода?!

Не зная какво спря ръката ми да напусне спусъка. В един момент, треперещ, по тялото ми мина някаква вълна, която го направи съвсем меко: имам чувството, че сякаш Божията десница ме погали и това ме спаси, върна ме при живота. Отърколих се, изпуснах автомата, и свит като куче, горчиво си поплаках: изплаках цялата мъка, която владееше сърцето ми. След няколко минути станах, сякаш прероден, и с твърда, макар и криволичеща стъпка тръгнах към караулното, към ареста. Не, не към караулното тръгнах, всъщност тръгнах към новия си живот: аз вече знаех за какво живея!

В онази незабравима - кошмарна, но и прекрасна, звездна и лъхаща на свобода - нощ аз, съвсем млад, на 18 години, "жалък новобранец", както ни викаха, открих за какво си струва да се живее: единствено заради свободата си струва да живее човекът! Разбрал тази истина, аз вече бях съвсем друг човек. Доближил се до границата между живота и смъртта, аз намерих сили да се спра, да свърна назад, и това, което ме върна към живота, беше именно великата идея за свобода, нейната невероятно интензивна мощ. От оня момент аз прекрасно знаех за какво живея - и знаех как е достойно да живее човекът.

Това разказах на младите, дошли на вчерашната сбирка на Клуба. Гледаха ме учудени, техният иначе доста строг учител се показа в съвсем неизвестна им светлина, именно като човек и личност. Не знам дали нещо ще усвоят от този мой специфичен урок по свобода. Те, сегашните млади, имат всичко онова, за което аз тогава копнеех - но разбират ли го, ценят ли го, усетили са го, дават ли си сметка какво е тотално да си лишен от най-скъпото на този свят, от свободата?!

Едва ли. Но оживената дискусия след моя разказ ми показа, че трябва много да се разговаря с тях по тия въпроси, да им се помогне, та и те по свой начин да се доближат до ония толкова прости истини, които придават смисъла на живота ни...

Останалите текстове в тяхната последователност можете да прочетете ето тук: Поредица от есета за разни истории от казармата "България"

Очаквайте продължение!

ОЧАКВАЙТЕ НОВАТА МИ КНИГА, която ще изглежда така:



ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА [още >>>]