Руснаците са подреждали работите и устройството на държавата ни така, че в скоро време създадената уж България да стане Руско-дунавска област на Империята

Корицата на сборника ''Окупационен фонд, основан за създаване на Руско-дунавска област“, която съдържа документи от секретните архиви на руските консулства в Русе, София, Пловдив, Букурещ, Цариград.

Тя е издадена през 1892г. от Димитър Петков - опълченец, публицист, държавник, председател на Народното събрание, кмет на София, автор на предговора. Книгата е изцяло документална, УКРИВАНА В ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА ДЕСЕТИЛЕТИЯ И ДО ДНЕС, ПОНЕЖЕ СЪДЪРЖА МНОГО НЕУДОБНИ ИСТИНИ.

Второто й издание е едва през 1993г., но и то бързо изчезва. Четете и се просвещавате. Предговорът на Д. Петков:

''Ако преди освобождението се явеше някой да ни доказва с каквито и да било средства, че подготвяната от Русия война с Турция е война не за освобождаването на „бедните славяни“, а за разширението на Руската империя и за завладяването на Балканите и на България от Русия, – нямаше да се намери нито един българин, който да го повярва….

Рядко, твърде рядко се намираше някой умен и далновиден човек, който да е разбирал, че за да завладее Цариград, Русия ще трябва да завладее и България. Гневът ни против Турция, желанието ни да видим своята угнетителка разбита и съсипана, бяха толкова силни, че малцина искаха да знаят последствията, които щяха да ни сполетят след нахлуването на Русия на Балканите….

Едва в последните години преди освобождението някои от българските патриоти, като Ботев, Каравелов, Стамболов и Левски бяха започнали да изразяват съмнения в добрите намерения на Русия и правеха всичко възможно, така че освобождението ни да стане от самите българи, без външна намеса. Но техните думи се приемаха от всички като изказвания под влиянието на нихилистични стремления…

Никой не можеше да помисли, че Русия крие каквито и да било други цели с нахлуването си на Балканите освен създаването на една независима България. Под впечатлението на всеобщата радост, че се освободихме кой можеше да предположи, че Русия веднага ще се залови, под формата уж на една България, да създава своя Руско-дунавска област. И ако се намереше такъв смелчак, ние, самите българи, бяхме готови да му издерем очите, за да не говори против освободителката ни, която, казвахме ние, заради нас хора изтрепа, пари похарчи с милиони и хиляди още други неща, без да съобразим, че разноските на тази война ще паднат пак на гърба на българина, както и стана. Нашите ''братушки“ обаче си знаеха работата, техният план бил предначертан. Ние се радвахме, че ще създаваме някогашната България - на Крум, Асен, Симеон и пр., а те през това време, тихо, без много шум, са подреждали работите и устройството на държавата ни така, че в скоро време създадената уж България да стане Руско-дунавска област.

Тази книга, която поднасяме на читателите, това именно и доказва. Тя не е измислена и съчинена от нас. Тя събира редица документи, измъкнати от секретните архиви на руските консулства, документи, които доказват пъклените планове на оная държава, която се нарича наша освободителка – Русия.

Тези документи са ни предадени от бившия руски чиновник при руското консулство в Русе – г. Якобсон. Като човек, който се е възмущавал от подлостите, които руските дипломати вършат в България и който не е видял нищо лошо от тази България, той се е възползвал от случая и успял да измъкне една голяма част от тия документи, които се отнасят до работите в страната ни…“

Yanko Gochev

Руският генерал Леонид Соболев - министър-председател и министър на вътрешните работи на Княжество България (1882-1883), следващ политика на РУСИФИКАЦИЯ и наложил конвенцията за окупационния дълг, с което прави българския народ безсрочен длъжник към Русия.

От юни 1882 г. в Княжество България е съставено правителство, в което участват руски генерали и българи консерватори. Ген. Леонид Соболев заема постовете на премиер и министър на вътрешните работи. Ген. Александър Каулбарс е военен министър. Останалите министерства се разпределят както следва - на външните работи д-р Г. Вълкович, на просвещението Г. Теохаров, на финансите Гр. Начович, на правосъдието Д. Греков.

Още в следващите месеци политиката на двамата руски генерали води до техен конфликт с българските политици консерватори, който към края на 1882г. и началото на 1883 г. се засилва. Отначало конфликтът идва около толерираната от генералите, създадена по руски образец и командвана от руски офицери институция на драгуните (военна жандармерия), ненавиждана от населението. Нея пълномощенското и доминирано от консерватори III ОНС отказва да кредитира, като желае да отпусне бюджет единствено за полиция към МВР. Консерваторите отхвърлят също и идеята на ген. Л. Соболев запасния или резервен фонд на Княжеството (образуван още по времето на руското окупационно управление през 1878-79 г.) да се използва за изплащане на т. нар.''окупационен дълг“ на България към Русия. Ген. Л. Соболев възнамерява да го прехвърли в някоя руска банка (без разрешение на самото III ОНС) като гаранция за лихвите по заем, сключен за постройка на мечтаната от него жп линия София-Русе. Т. Бурмов дори тръгва да носи фонда в Петербург, но телеграма на княз Александър I, предупреден за готвеното от консерваторите, го спира. Ген. Л. Соболев се стреми да използва окупационния дълг, изчислен на 50 млн. франка, за развитие на руско-българска търговия и руски училища в България, отново без одобрението на българския парламент.

Към тези разногласия в началото на 1883 г. при заседанията на Народното събрание се прибавя и въпросът за разликата в заплащането в армията на българските и руските офицери.

В края на февруари 1883 г., поради конфликтите с руските генерали, консерваторите в правителството подават оставки. Новият МС се създава на 3.03.1883 г., като на практика с него пълномощията вече преминават в ръцете на ген. Л. Соболев. В кабинета са още ген. Ал. Каулбарс, като военен министър и руския княз Хилков, като министър на общите сгради, земеделието и търговията. Другите министерства са оставени с временно управляващи - на финансите Т. Бурмов, на правосъдието Г. Теохаров; на външните работи К. Цанков; на просвещението Д. Агура.

Правителството е съставено така въпреки изричната забрана на Търновската конституция чужди поданици да бъдат министри, освен военния. Както изтъква и С. Радев за месеците след оставката на консерваторите: ''Цялата държавна власт в княжеството минаваше сега в руски ръце….“

Какво представлява генералското управление, през чието време З. Стоянов основно пише биографията си на Дякона?

На 22.03.1883 г. не някой друг, а самите консервативни политически дейци Д. Греков, Гр. Начович и К. Стоилов, в обширен доклад до княза, заявяват, че ''генералите искат да въведат в страната едно управление по руски образец, с чиновници, възпитани в руските традиции, че те имат намерение да пристъпят към постройката на проектираните железници, без да искат разрешение от камарата и като употребят за това запасния фонд, който се намира сега в държавното съкровище; а песимисти отиват дотам, че почват да твърдят, какво генералите искат да обърнат България в руска провинция или поне мислили да свалят Ваше височество от българския престол.“

За да бъде изразено надмощието на руските поданици в правителството е достатъчно да изтъкнем, че от годишен бюджет на Княжеството за 1883 г. в размер на 31 502 427 лв., цели 21 048 921 лв. се контролират от министри руски поданици и техните три министерства - на вътрешните работи; на войната, както и това на общите сгради, земеделието и търговията Нещо повече.

Времето от март до септември 1883 г. се характеризира и с една ясно очертана политическа тенденция за русификация на Княжеството. В нарушение на Търновската конституция във войската се използват вече обръщенията „благородие“, ''високоблагородие“, „превъзходителство“. Официално в армията са въведени дори и телесни наказания. Командите в нея също са на руски език. Той се явява и единственият език на обучение във ВНВУ в София.

Русификацията е особено видна на страниците на излизащия от 18.01.до 17.10.1883 г. в. „Балкан“, на практика орган на правителството на ген. Л. Соболев. Негов редактор е руският журналист Молчанов, кореспондент на руския в. „Новое время“ в София. Ръководи го още и А. Щеглов, шурей на самия Соболев и негов секретар. Вестникът се поддържа от българското държавно съкровище и плаща много добри хонорари. Официалният редактор българинът Илия Георгов си позволява да осъжда Княжеството задето се стреми да развива българска научна литература, като дори намира стремежа към българска национална култура за неприемлив. Той пише: ''Единствената помощ за да запазим своята висша славянска народност, идеал, към който трябва да се стреми всеки славянски патриот, било чех, било поляк, сърбин или българин, е да приемем руския език за литературен и учебен в специалните ни училища.“ Ето защо по този повод С. Радев отбелязва: ''Порусяването на българската интелигенция като единственото средство за закрепването на руското господство в княжеството, това бе далечния план на Соболева.“

Когато политици и общественици като З. Стоянов плашат след Съединението от 6.09.1885 г. и детронацията на княз Александър I от 9.08.1886 г., както и през следващите години със ''Задунайска губерния“, те имат предвид и реалността именно на тези месеци през 1883 г., в които България е управлявана от руските генерали Л. Соболев и Ал. Каулбарс.

Yanko Gochev

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият "български" - т.е. мутро-ченгесарски и кагебистко-руско-путински - Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.