За малко щях да кажа "Майната ви!" ама да не ви обиждам, въздържам се от тази грозна дума: щото вече почвам и аз да се променям в "позитивна посока"!

Няма как, пак ми се налага да пиша в своя дневник, в поредицата от есета, в които представям всичко най-важно и значително от борбите ми за непосредствена и практическа реална демократизация на отношенията в нашата училищна общност, общността на училището, в което работя като учител по философия (ПГЕЕ-Пловдив). Има да пиша за много неща, напоследък животът в нашата училищна общност, макар външно и привидно да е съвсем спокоен, в един друг план направо кипи, само хептен безчувствените не усещат това. Откъде ли да започна! Кое ли от всичко заслужава да бъде поставено на първо място?

Тия дни срещнах и разговарях с един възрастен човек от Долна баня, местен краевед, казва се Георги Гаджанов, написал е и е издал доста книги, сюблимното е, че той е... бивш партиен секретар и също така е бивш кмет на градчето (моя милост също е бивш кмет на градчето, но аз съм син кмет, моя милост тогава беше, разбира се, седесарин, а в партията на другарите не съм бил никога!), да, но ето, този човек е чел моите книги, аз пък съм чел неговите, ний почти за нищо вече не спорим, убедихме се, че никой няма шанс да измени възгледите на другия, затова престанахме да спорим, разговаряме като старателно отбягваме спорните политически моменти, но за сметка на това напоследък разговаряме само за... общочовешки въпроси! Да, надмогнали "партийните различия", ний вече разговаряме само за истински важните въпроси (това не значи, че за нас двамата политическите въпроси са маловажни, напротив, прекалено важни са!). С този човек, между другото, сме далечни роднини, това също внася известен нюанс в отношенията ни. Та този човек, в разговора ни, ми каза нещо важно, той ми каза ето какво:

- Ангеле, ще имаш по-голям успех ако почнеш да пишеш за теми, които са по-скоро обединяващи, отколкото разделящи, и при това опитай да пишеш по-позитивно, щото, човече, си много критичен, а хората не обичат критиките, те обичат позитивните неща, така е устроена човешката душа. А ти пишеш предимно все за лошите неща, за проблемите, ето по тази причина според мен нямаш успех. Хейтър си станал. Бъди по-великодушен към недостатъците на хората и те ще почнат да те уважават, а с твоята омраза ти ги настройваш срещу себе си.

Ето в този дух той ми говореше. Аз го слушах и не спорих. Осъзнах, че има нещо мъдро в думите му, та затова си премълчах. Все пак той има право на преценка, а и ми каза това с добро чувство. Той е на възраст над 80 години. В подобна възраст, предполагам, хората възприемат нещата от друга, много по-обективна оптика. И ето за какво друго разговаряхме, аз не за това, което написах досега, а за това другото всъщност започнах да пиша за разговора ми с този човек.

Той ми каза, че на 28 този месец, именно март, се били навършвали 130 години от рождението на Димчо Дебелянов. (Оказва се, че моя милост и поетът Дебелянов сме родени на една и съща дата, аз също съм роден на 28 март!) Та в Долна баня организирали отбелязване на юбилея, включително и с пътуване с автобус до родното му място в Копривщица, този човек ме покани да се включа в тържествата. А в Долна баня много хора смятат, че в някакъв смисъл Димчо Дебелянов е и поет на Долна баня, защото, първо, той често е идвал тук, където е живеело семейството на неговия брат Илия, много е обичал да се разхожда в околностите на Долна баня, аз съм писал за тия неща (щот и аз много обичам природата на моето родно място, по едни и същи маршрути, вероятно, се разхождаме, вярно, в различни времена, ний двамата с Димчо!), тук за известно време е работил и неговият приятел Николай Лилиев, при него също е идвал, по едно време даже е искал да се ожени, да си прави сватбата тука и пр., а като капак на всичко преди да умре на фронта е пожелал вещите му, онова, което остане от него, да бъде пратено в Долна баня на брат му Илия, един вид сам е възприемал дома на брат си като свой дом. Дали е в някакъв смисъл долнобански поет Димчо Дебелянов е отделна работа, но няма нищо лошо да бъде почитан повече и в нашето градче, което е свързано с името му, затова аз обещах с каквото мога да участвам или да помогна за отбелязването на юбилея. Това е. Още повече че като наближи общата ни с Димчо Дебелянов рождена дата аз вече най-вероятно ще съм напълно свободен, дотогава, предполагам, вече ще съм уволнен от работа, ще съм вече изритан от училището, в което работя, а ще стори това нещо директорката ми, която иначе е преподавателка по литература и, няма как, е голяма почитателка на поета Димчо Дебелянов! Виждате ли животът и историята какви чудесни шегички си устройват с нас, а, какво ще кажете по този повод?! Затуй, да съм по-свободен за да мога да участвам по-активно в тържествата по отбелязването на годишнината от рождението на поета Димчо Дебелянов ще ме уволни госпожа директорката, не за нещо друго, виждате ли с какъв замах и с какъв дълбок и мъдър умисъл действа тя, а, какво ще кажете и по този пункт, какво се умълчахте толкова бе, драги дами и господа съдебни заседатели и заседателки?!

Вчера пък разговарях с неколцина човека, с учители, бивши (вече пенсионери) и настоящи в ПГЕЕ-Пловдив, разговарях по казуса, свързан с моето наближило и тъй дългочакано от цялата училищна общност второ уволнение, което вече се намира в заключителния етап на подготовката си, директорката тия дни ще ме сюрпризира с връчването на заповедта за поредното ми опраскване. Та на тия хора аз, както знаете вече, изпратих едно писъмце с молба, ако искат, все пак да опитат да разговарят с директорката и да се опитат да я разубедят да не прави за втори път все една и съща грешка. Всъщност по ми беше интересна тяхната реакция, знаете, аз си падам много по изследване на реакциите на хората. Разбира се, не е чудно, че всички помолени... отказаха да разговарят с директорката, да посредничат един вид по решаването на конфликта ми с нея, отказаха по най-различни и интересни причини, доводите им са много интересни, чудя се дали да не разкажа за всичко това, "пикантерията", дето се казва, е великолепна. Но хайде да не изпадам в излишни подробности, повечето ми казаха (обобщавам) горе-долу следното:

- Виж сега, разбирам те, но не мога да направя нищо. Първо, защото и да отида да говоря с нея, не си мисли, че ме е страх да отида, никакъв ефект от разговора ми, убеден съм, няма да има, тя няма да се повлияе изобщо от моите думи. Тя мен вече изобщо за нищо не ме слуша и по тази причина аз вече избягвам да разговарям с нея. Няма смисъл да опитвам да разговарям с нея особено пък по казус като твоя, безнадеждна работа е да се надявам да успея да й повлияя толкова, че да си промени позицията. Каквото е решила, тя ще го изпълни, независимо от цената, която ще плати. Пък и не ща да се меся във вашите с нея отношения, ти си зрял човек, тя - също, оправяйте си се сами, вие сами най-добре можете да си решите отношенията или конфликта. Не трябваше да стигате дотам, а вие вече открито си водите една война, да, вашето е същинска война, много надалеч отидохте и двамата, сега си се оправяйте сами. Не ща аз да се опаря като се намеся в конфликта ви по какъвто и да било начин. Е, вярно, този ваш конфликт вреди на институцията, но за това сте виновни вие двамата с директорката, тя може би повече от теб, но и ти носиш също голяма вина. Защо бе, човече, не отидет да се помириш с нея, да сключите сделка ако щете, ти да си спокоен и тя да е спокойна, какво толкова пречи да направите компромис, та да си осигурите спокойствието?! Но не, вие и двамата се прекалено упорити, никой не отстъпва, ето сега докъде стигнахте! И никой вече не може да ви помогне да си оправите отношенията. Конфликтът ви неизбежно пак ще има тази развръзка, тя ще те уволни, ти пак ще я съдиш, тя поне ще е щастлива, че няма да те има в училището поне две години, за нея това е много, щото очевидно не може да те гледа тука; дотам я докарахте! А полза от такъв конфликт нямаш нито ти, нито тя, разбира се, ти плащаш ужасна и страшна цена, защо бе, човече, ето, сега ще останеш без доходи, какво ще правиш, как ще живееш, и семейството ти страда от този напълно безсмислен конфликт! Как не разбираш това и защо не направи нужното да се помириш с директорката за да доживееш спокойно до пенсия, защо си толкова вироглав аз не разбирам, не мога да го разбера, ей-Богу, нищо не разбирам?! Не си прост човек, Ангеле, а се излагаш. Не постъпи разумно, а в тази ситуация да постъпиш разумно означава да постъпиш прагматично, да направиш както е полезно за теб самия. Ти нима не разбра, че сам не можеш да промениш нищо?! Нов подход, ново образование, свобода, нови отношения с учениците, Боже мили, това са пълни глупости, които ражда главата ти, човече, съвземи се, откажи се, вярно, вече е късно, ще те опраска директорката както мутра опрасква с бухалка главата на длъжник на мафията, такава ще ти е съдбата, но ти си си изцяло виновен. Щото си много упорит и не отстъпваш. Щял той да демократизира общността, да прави експерименти, да учи учениците на нови отношения, видя, доникъде не стигна, особено пък щом директорката съвсем съзнателно ти пречи, пълна невъзможност е, от колектива никой не смее да те подкрепи, хората си гледат хляба, хората за разлика от теб постъпват разумно, те не са смахнати, ще прощаваш, като теб, но това твоето наистина бие на смахнатост! Пълна глупост е това, което правиш, Ангеле! Няма де се промени българското образование, така ще си загива, ти сам нищо не можеш да промениш, България няма да се промени, не си мисли, че ти си некакъв там "нов Левски", ако си мислиш такива неща, ако се възприемаш като "нов апостол на свободата", значи че наистина не си наред с акъла, значи правилна психиатрична диагноза ти тури директорката. Това е в основни линии мнението ми. Последно: познавам психиката на директорката, тя може да промени позицията си само ако с нея разговаря някой, който се намира на по-висока властническа позиция от нейната, но има реална власт, само тогава той ще й повлияе и тя може да те помилва. Но такъв човек ти не можеш да намериш, такъв ходатай не можеш да си осигуриш. Затова ще те опраска без да й мигне окото. Но се сърди само на себе си щото сам си пропиля шансовете да се помириш с нея като направиш съответните отстъпки. И с това писане в блога й съсипваш живота, ето, затова най-вече тя ще те уволни. Щото като те няма в училището няма да знаеш какво става в него и няма да пишеш за него. Тя това иска. Да има пълно мълчание. За нейната власт пълното мълчание е благодат. И, разбира се, похвалите са нещо като балзам за сърцето й. Защо ти бе, скудоумецо, не написа поне една похвална статия за директорката бе, тогава тя непременно щеше да те помилва?!

И т.н., и прочие, и так далее, и тому подобное, и ала-бала, и тинтири-минтири, ето все такива неща ми говореха хората, които ми се оправдаваха, че няма да идат да говорят с директорката по моя молба и да опитат да посредничат за решаването на тежкия ни конфликт; разбира се, никой от тях не каза наведнъж всичките тези думи, не произнесе точно тази реч в целия й обем, аз тук обобщих всичко казано ми в тия дълги разговори, които водих вчера със сума ти хора, на които имам имейлите и на които пратих въпросното писмо с молба за посредничество и за помощ. Толкова по пози въпрос. Никой няма да отиде да говори с директорката по тежкия казус, всички предпочитат да гледат сеир! Типичната нашенска народна психология пак постига едно свое поредно тържество! Толкова.

Е, има и такива, на които пратих писмото си, но те се умълчаха, не благоволиха нищо да ми отговорят, нито устно, нито писмено. То това си се подразбира де, че тия, които се умълчаха, са значително повече. Мълчанието, дето се казва, е злато. Мълчанието обаче е злото, нищо де, и по този въпрос няма как да се разберем, не ща никой да убеждавам в моето разбиране. Нека всеки да си мисли както иска. "Покорно сведена главичка сабя не я сече!", нали и такава нашата народна мъдрост?! Голема работа, че англичаните били имали, Грънчаров, съвсем друга поговорка по този същия въпрос за главите и за сабите: "Гордо вдигната глава никаква сабя не може да я достигне!". Майната им на англичаните, ний от българщината си нема да се откажем!

Естествено е, че при такава една психологическа и нравствена обстановка в училището никой, абсолютно никой, повтарям, тотално никой няма да се осмели да протестира когато директорката ме уволни и дългочаканата радостна вест за моето уволнение се разнесе из училището и града! Да, никой няма да се осмели да протестира, включително и учениците, които ме подкрепят, които одобряват моя подход, и те няма да дръзнат на такава една отчаяна постъпка да протестират, да покажат с нещо, че не се съгласни с действията на безжалостната авторитарна директорка. Аз не мога да съм чак толкова самонадеян, глупав или луд че да се надявам, че точно в такава една психологическа и нравствена обстановка някой ще се осмели да протестира, не, когато страхът е толкова голям, никой няма да дръзне даже и само да си помисли за протест, камо ли пък да се реши да направи нещо, което да е израз на несъгласие или на протест. Не, такова действие е съвсем изключено, даже и един... Мунчо нема да се намери, който да излезе да каже нещо, знаете, че глухонемият градски луд Мунчо е единственият, който се е осмелил да протестира, както пише на последната страница на романа "Под игото", след което го обесили на касапницата. Е, заради това, заради бесенето никой от "здравомислещите" нема да се осмели да протестира. Аз затова и не мога да чакам някой да прояви чак такава безумна дързост и смелост. Нека да сме по-търпими към човешката природа и към българската народна душа, тя, знайно е, по-често предпочита да се излага, отколкото да ни възхищава. Толкоз и по този въпрос, вие, драги и уважаеми дами и господа съдебни заседатели и заседателки ако имате нещо да кажете по въпроса, моля, заповядайте, ако пък немате какво да кажете, мълчете си колкото искате....

И още нещичко симптоматично да кажа за това как текат часовете ми в тази толкова напрегната, да не кажа направо лудешка обстановка в нашето училище. Цяло чудо е, че в тази толкова тежка обстановка все още часовете ми текат и то огромната част от часовете ми си текат съвсем задоволително, в много от случаите часовете ми са дори, по моето възприятие, направо чудесни, превъзходни, ето това е истинският атестат, с който учениците ми с поведението си показват, че имат положително отношение към моя подход, иначе казано, че подходът ми постигна абсолютен триумф, да, нарочно пиша така, тази е точната дума, но също така я пиша, за да ядосам опонентите ми. Да, наистина, това е цяло чудо, че в условията на господстваща изцяло тоталитарна административно-командна система моите часове са нещо като "островчета на свобода", и тази свобода, видите ли, не поражда някакви пълни ексцесии, разрушителна анархия, кошмарна свободия, не, часовете ми си текат в огромната част от случаите в една напълно човечна и нормална, спокойна и свободна, демократична бих казал обстановка. И все повече от учениците ми си философстват съвсем задоволително, изявяват се, мислят, спорят, без да се влияят от абсурдната психологическа обстановка в училището, която цари зад вратата. Това е главното, това именно свидетелства, че моят подход не само че показва ефективността си, оправдаността си, но и, така да се рече, демонстрира и неизразимото си превъзходство, а също така и възхитителната си перспективност. Това, повтарям, е главното. На мен това ми стига. Нищо повече от това аз не ща.

Ето да дам един само пример, иначе примерите са колкото щеш. Вчера в един клас, с който имах час по философия на правото, един ученик, и то тъкмо от тези, които до този момент първо съвсем рядко идват, второ като дойдат в час по навик или лягат да спят, или слушат със слушалките си музика, разбира се, без да обръщат никаква внимание на това, което учителят там говори с някакви странни ученици, които заедно с учителя обсъждат оживено нещо, много често този същият ученик, като капак на всичко си позволяваше дори да се държи крайно агресивно с учителя, да сипе разни заплахи, аз даже съм имал чувството, че сякаш е под влияние на... наркотик, толкова странно се държеше, че отбягвах да го предизвиквам и общо взето не му обръщах каквото и да било внимание, та точно този ученик вчера като случайно чу, че ще разговаряме за свободата, изненадващо сякаш наостри уши и дори - о, чудо невиждано! - вдигна ръка и ме запита ето какво:

- Абе, господине, мога ли да ви задам един въпрос?

Учуден крайно от такъв род негова активност аз, разбира се, казах, че може, нека да пита, кажи какво те вълнува толкова; той каза:

- Господине, Вие да не би да си мислите, че такова нещо като свобода има?! Ама моля да ми отговорите без никакви увъртания, кажете, моля!

- Да, смятам, че такова нещо като свобода има, независимо от това, че на много хора им се чини, че няма - това отвърнах.

- Е как може да говорите такива неща, та то всички знаем, че свобода няма?!! Да ви питам още нещо, Вие лично смятате ли се за свободен?! Пак ми отговорете напълно ясно, без увъртане.

- Да, аз се смятам за свободен човек, не е хубаво точно аз да го казвам това нещо за себе си, то би следвало да си ми личи и вие без да ме питате, ако разбирахте що е свобода, отдавна сами щяхте да сте разбрали, че аз съм един напълно свободен човек, но щом питате, ето, отговорих ви, свободен съм.

- Ха, Вие можете да се мислите, че сте свободен, но това съвсем да не е така! Вие плащате ли данъци на държавата, с да и не ми отговорете!

- Да, плащам данъци. Но това не ме прави несвободен. Напротив.

- Как така да не ви прави несвободен?! Та държавата Ви обира, прибира Ви повечето от парите, разбойнически Ви граби, а Вие си въобразявате, че сте бил свободен?! Хем се смятате за умен човек, за философ, пък, простете, говорите такива безсмислени думи.

- Държавата ни е такава, каквито сме ний, гражданите. Ако повечето хора бяха като мен, държавата ни щеше да е съвсем друга. Недейте мен точно да вините за това, че държавата ни е такава, аз лична отговорност за това нямам, щото каквото съм могъл съм правил и продължавам да правя за това държавата ни да е съвсем друга, много по-добре уредена и пр.

- Тук, да допуснем, сте прав, не само Вие сте отговорен за състоянието на държавата ни, но и Вие носите все пак някаква отговорност. И какво толкова правите за да се промени нашата разбойническа, мутренска и бандитска държавица?!

- Ами каквото мога правя. Примерно ходя на протести когато се протестира срещу безобразията и беззаконията на управниците. Второ, боря се за промяна в образованието, правя сума ти неща в тази посока. Това, смятам, ще промени държавата ни основно, ако моите идеи почнат да се приемат от повече хора, имам предвид учители, ученици, родители, граждани, България за кратко време ще стане съвсем друга държава. Активен гражданин съм, боря се и за промяна в сферата на правосъдието, ето, уча ви вас да мислите по въпроси от философията на правото, да станете и вие добри граждани, аз съм много опасен враг на нашата мутренска и бандитска държава, затова и срещу мен са скокнали такива сили, че много пъти са ме мачкали както си искат. Ето, сега съвсем скоро предстои повторното ми уволнение от това училище, така че моля недейте да говорите, че точно аз нищо не правя за промяната на нещата у нас към добро.

Ученикът ме слушаше внимателно и дори не ме прекъсна, което е показателно. Как продължи разговора ни нататък моля да не ме карате да разказвам повече, щото разговорът ни беше дълъг и много полезен, хубав, часът мина заради този ученик превъзходно. И други ученици се включиха в разговора ни. В друг един клас, пак имах с тях философия на правото, дойде по средата на часа класният им ръководител, щото миналия път в този клас двама ученика се държаха възмутително, обиждаха ме, ето, сега класния дойде, поговорихме си доста, вярно, провинилите се ученици ги нямаше, отсъствали, единият бил болен, другият е футболист. Интересно е, че и в този клас се породи хубав дебат, много ученици в класа показаха, че разбират същината на моя подход, според който нещата в човешката общност са истински ако стават свободно, иначе казано непринудено, онова, което става по принуда, не е истинско, а е много лъжливо. В един момент ученик постави въпрос за това що е истинска свобода, поиска от мен да дам кратка дефиниция, ето какво му отвърнах:

- То дефинициите не помагат, но щом искаш, ще ти кажа: свободата е непринуденост. И спонтанност. Сам за всичко да решаваш, поемайки пълната отговорност. Да решаваш сам какво да правиш без никой да ти се меси. И като правиш глупости и простотии, като се излагаш, да имаш добрината да понасяш последствията след това. И наказанията дори. Щото който не разбира свободата и прави простотии, бива наказван. Има правила, закони. Те помагат на човеците да си пазят взаимно свободата. Който вреди на чуждата свобода, такъв следва да понесе наказание за да се вразуми. И да преосмисли поведението си. А истински свободните сами не допускат правеното на глупави, на неразумни неща, тях няма и защо законът да ги наказва. Те сами себе си наказват най-сурово. Истински свободния човек сам на себе си е най-голям съдник и дори инквизитор. Той най-жестоко наказва самия себе си когато допусне да направи някоя глупост или простотия и се изложи. Без съвест няма свобода. И пр.

Ей-такива "страшни" и "опасни" неща моя милост говори на учениците си и затова напълно си заслужава уволнението. Г-жа директорката е напълно права че в нашето училище не бива да има толкова лош човек като мен, който така да "мъти главите" на учениците с толкова "вредни" мисли и идеи. За свобода, за истина, за разумен живот, за добра държава, за демокрация, за човешки права и пр. Аз, дами и господа съдебни заседатели и заседателки напълно съм си заслужил уволнението! Признавам си го! Щото аз извършвам от години насам едно най-тежко и непростимо престъпление: да помагам на младите да започнат все по-уверено да мислят със собствените си умове! А знаем, че самостоятелно мислещият човек е нещо като... динамит, който направо взривява системата на статуквото, той е нещо като "бомба със закъснител", която непременно ще взриви един ден прогнилата социална структура на несвободата, на блаженото социалистическо немислене, на безотговорността, на безчовечността, на бездуховността, на беззаконието, на безправието, на триумфиращата простащина и пр. Да, аз, дами и господа съдебни заседатели и заседателки съм истински враг на "народното добруване" под трона на отчуждената от народа тоталитарна и насилническа държава, която ни насилва за абсолютно всичко, включително и за това как да мислим, как да живеем и пр. Аз съм враг на държавния социализъм и по тази причина не заслужавам никаква пощада. Затова напълно правилно загрижената за запазването на блажения социализъм директорка на нашето училище ме уволнява тия дни. Аз като такъв злостен враг на социализма в българското образование и не само в него не заслужавам никаква пощада!

Вчера имаше и среща с оня втория разбунтувал се срещу свободата клас, именно 11 Д клас, аз участвах там в дебат с учениците, доведох даже още един клас, 10 Д, това пък са учениците, които директорката опраска здравата защото те са класът, който създаде онази толкова опасна фейсбук-страница, в която ученици да си казват открито мнението за случващото се в нашето знаменито училище; едва изпросих разрешение от директорката да проведем съвместен час с тия два класа, тя дълго се дърпа, но както и да е, най-накрая сякаш отстъпи; как мина дебата обаче сега не мога да описвам, щото се изморих да пиша, писна ми от писане, друг път може да кажа, но сега нямам сили. А и трябва да пиша сума ти жалби, примерно срещу решението на ТЕЛК, имам за писане и на жалба до... Европейския съд за правата на човека, по оня казус, наближава срока за обжалване, изобщо работа имам и на ушите, дето се казва.

Хубав ден ви желая! Бъдете здрави! И не страдайте толкова много за уволнението ми де, гледайте да не си докарате некоя болест от прекомерните страдания! Разбира се, нема такава опасност, вий си гледате рахатя, нали така?! Ето, никой от вас не се сети, примерно, да напише поне две думи по имейла на училището в знак на протест срещу планираното мое уволнение, или пък да отиде лично да говори с директорката, не, такива неща не ви минават през акъла, никой не се сети за такива неща. Всички обаче седите удобно на меките кресла и гледате превъзходния сеир с моята поредна екзекуция!

Чудесно е това зрелище, нали така?! Бравос на вас! Ръкопляскайте ако искате, може и поклони да сторвате, и цветя фърляйте, каквото искате правете! Орезилявайте се колкото си искате, ваша воля! Мълчете, това поне го умеете! Търпете! Мрънкайте само! Плюйте ако искате! Толкоз... щях да кажа "Майната ви!", ама да не ви обиждам, въздържам се от тази грозна и несправедлива дума - щот вече почвам и аз да се променям... :-)

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият "български" - т.е. мутро-ченгесарски и кагебистко-руско-путински - Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров Преследване на времето: Изкуството на свободата, . изд A & G, 2003 г., разм. 21,5 / 14,5 см, мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр, 8.00 лв... Книгата говори за "нещо", което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда "добре познато", съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се "съобразяваме", но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време? почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга "поглежда" в скритото "зад" мълчанието ни - за времето, живота, свободата.