Ха сега да видим дали ще се намерят неколцина от моите ученици или колеги-учители, които ще дръзнат да ми помогнат в тежък за мен час!

Искам да напиша нещичко в своя дневник. Имам около час за писане по "свободни теми", имам около час свободно време - ще се възползвам. Натрупали са се много проблеми, по които ми се налага не само да мисля, но и да правя нещо по-практично - и практическо. Налага се да продължа да работя и да действам за промяната в българското образование - нищо че в момента бюрократите ме изритаха (остракираха) от системата на държавното образование. В момента аз официално се ползвам от статута на дисидент спрямо официалната или казионна система на образование.

Имам за дописване онази малка книжчица за вземането на разумни решения, която пиша от известно време. Твърдо съм решил напоследък да пиша само и предимно кратки и съвсем популярни книжки, удобни и приятни за употреба. Та по този начин книжчицата за разумното вземане на решения още преди да съм я започнал да я пиша сериозно вече се налага да мисля за... завършването й - което, разбира се, трябва да бъде подобаващо или що-годе достойно. Но за това нещо се иска спокойствие, време и подходящо настроение - и трите фактора при мен в момента ги няма. Затова и още не мога да завърша книжката за вземането на решения. (Имам и още няколко други книги, започнати по-отдавна и останали недописани, за тях да не говорим кога ще намеря време, спокойствие и настроение.) Книгата, посветена на инж. Венелин Паунов, починалият наскоро бивш директор на пловдивската ПГЕЕ, е почти завършена, остава да се напише едно-две заключителни и малко по-философски есета или текста. И очаквам обещаните от вдовицата му негови снимки - за да ги сложа във книгата за този забележителен човек. Възнамерявам в тия близките дни да свърша поне тази работа. Да не говорим за това, че имам поне две книжки за издаване от списание HUMANUS и една от списание ИДЕИ. Всичко е готово, просто на намирам време за да направя предпечата. Аз всичко правя сам, по тази причина време не ми стига за почти нищо. Да не говорим за главоболията, които имам око т.н. "всекидневно съществуване", ето един малък пример в тази посока.

От доста време имам проблем в колата - прегрява, вентилаторът не винаги се пуска, налага се ремонт, този проблем много ми пречи, не мога да пътувам на по-големи разстояния, а се налага всяка седмица. (Тия дни със клетата ми съпруга трябва да тръгваме по селата около Пловдив да подаваме документи за обявени учителски места, без лека кола тази задача или мисия става невъзможна.) А за ремонт на колата се искат пари. Които аз нямам. И семейството ми няма. Още един пример: на майка ми се развали пералнята, и то така, че майсторът каза, че е по-добре да й купим нова. Да, ама новата струва луди пари - за нашите възможности. Обикалях по разни магазини, дето продават перални "с леки транспортни и други дефекти" на по-поносима цена; е, купих такава една пералня на майка ми и успях някак да я закарам все пак с колата. Пералнята е немска, докато бях аз в Долна баня прахме два пъти, всичко беше наред. Върнах се в Пловдив и още на другия ден ми звъни помощничката на майка ми (като чух нейния глас изтръпнах, да не би да се е случило нещо лошо със старата ми майка!), тя обаче ме успокои и ми каза, че проблемът е, че "новата пералня" не искала да работи, не тръгвала! Стана ми лошо като разбрах това, представяте ли си, още веднъж да ми се наложи да транспортирам въпросната пералня до Пловдив - щото като се радвали, тя е в гаранция, ще се наложи непременно да я закарам в магазина, от който я купих! Не можех да се върна веднага и да взема пералнята, наложи се да минах четири крайно напрегнати за мен дни - докато си проведа предаването в ПОтв, от този ангажимент не се освободих през цялото лято, което ми коства пътувания до Пловдив и обратно всяка седмица. Е, като се върнах в Долна баня да вида аз какво става с пералнята, оказа се, че двете жени просто не са били затворили добре... вратата на пералнята, я тя, слаба Богу, си работеше съвсем нормално! Сякаш камък ми падна от шията, олекна ми! И тъкмо ми олекна малко вчера-днес от тия ужасни битови проблеми и изведнъж аз тази сутрин забелязвам, че днес е 2-ри септември, утре, неделя, е 3-ти, значи във вторник, 5 септември, ще започне съдебното дело, заведено от моя милост срещу заповедта за уволнението ми като учител по философия в пловдивската ПГЕЕ!

А пък жилищният проблем на баба Марийка, знаете, също ми виси като дамоклев меч - как в близките дни ще опитвам нещо да помогна на баба Марийка като ми предстои подготовка за съдебно дело, за което нямам, не можах да си осигуря адвокат?! Представяте ли си колко е тежко такова едно положение?! Кажете ми де, толкова много работа имам като съм "безработен", работя като вол и не успявам кой знае какво да постигна, ето, сега като капак на всичко ще ми се наложи сам да върша и работата на... адвокат - и то на заведено от мен самия съдбовно съдебно дело! А е съдбовно това съдебно дело ясно защо: защото ако не го спечеля аз фактически ще бъда лишен от преподавателски права завинаги, уволнението ми е по най-гадния параграф от КТ, именно 328, ал. 1, т.5 - "тотална липса на качества да бъде учител", "пълен некадърник", "не става за учител" и пр. Видяхте какви неща ми се налага да преживявам напоследък при кандидатстване за работа в други пловдивски гимназии, ето, информирайте се ако до този момент не знаете: Предлагам семинар по демутризиране и декомунизиране, иначе казано, по демократизиране на училищните директори в тъй приказната страна МУТРОЛАНДИЯ (А по-раншния очерк от тази поредица е този: Аз съм открит борец за демократизация на отношенията в училищните общности - толкова ли е страшен този мой "грях", г-н Министре?!) Та сами виждате, че борбата ми за истинска промяна в образователната сфера продължава, тя не е прекъснала и ден. Наложи се да стигна до такъв един етап: отправих открито МОРАЛНО предизвикателство спрямо "опонентите" си, надеждата ми е да опитам да ги предразположа към размисъл и разговор в тази посока, с оглед да им помогна да разберат какво всъщност са дръзнали да правят - и докъде са стигнали в безчинствата си. Разбира се, очертава се пред мен една кошмарна нова учебна година - ще бъда най-вероятно безработен, зная добре, че директорската бюрокрация няма да ми прости, няма да престане да ми отмъщава. На висшестоящите институции пък изобщо за нищо не им пука, те дотолкова са упоени от наркозата на властта, че изобщо не знаят на кой свят живеят.

Та ето, тази сутрин осъзнавам, че е дошъл моментът за започване на новото съдебно дело, което ще бъде не по-малко изтощително от предишното, което аз, изнемощял, все пак накрая спечелих. Този път обаче силите ми се значително по-малки - и по тази причина едва ли изобщо ще доживея края на едно такова изтощително съдебно дяло, на което за кой ли път ще ми се наложи да понеса изливането на цялата онази гнусотия върху себе си: всичко, което ми се стовари върху главата в тежкия, в кошмарния период преди уволнението, преди поредното ми опраскване, ще ми се наложи пак да го преживея, но в съдебната зала; другата страна е така войнствена, че ето, подготвила е "свидетели", които са готови без никаква скрупул да ме клеветят и плюят дори и в съдебната зала! (Сякаш не им стигна клеветенето и плюенето в училището преди уволнението ми, та сега искат да ме дооплюят и дооклеветят, с оглед да се насладят още веднъж на униженията ми!) Това, разбира се, е недопустимо особено за хора, което имат претенцията да са учители и възпитатели на младежта, но очевидно в тъй приказната страна МУТРОЛАНДИЯ няма невъзможни неща, няма също така и предел на нравственото падение. Много се разстроих като осъзна тази сутрин, че времето за тия нови изпитания в съдебната зала вече е дошло. Другата страна разполага с елитни адвокати, с много пари (тя плаща с пари на данъкоплатеца, в това число и с мои пари, по тази причина не жали средства за да ме доопраска и в съдебната залата така, както си поиска!), аз не разполагам с нищо, мой единствен съюзник е истината, разчитам също така и на Божията милост и подкрепа, това е, нищо друго нямам; и адвокат даже си нямам (нямам пари за да платя на адвокат). Това, че нямам адвокат може да бъде изтълкувано в мой ущърб, в смисъл, че съм толкова самонадеян, че, подобно на самия Сократ, си мисля, че нямам нужда от адвокат - че мога да се защищавам сам! Нека да си мислят каквото искат, истината е тази: вече силите ми са на изчерпване. Съвсем не е сигурно, че сърцето ми ще издържи на напреженията, които ме очакват в съдебната зала. Нищо чудно присъдата ми да бъде изпълнена направо в съдебната зала - да ме покоси някой инфаркт и всичко да се свърши набързо! Наистина много се боя от такова нещо. Ето, оня ден като разговарях с директорката на гимназия "Яворов" по телефона се разтреперах от напрежение така, че сърцето ми щеше да изхвръкне не зная дали забелязвате на клипчето това. Но сърцето ми за малко щеше да се пръсне от напрежение - и от възмущение. Не, аз в съдебната зала едва ли ще издържа очакващите ме гаври! Сърцето ми, горкото, едва ли ще издържи! А наоколо мен е нещо като океан от безчувственост, залива ме океан от безчувствени, безразлични към всичко хора!

Ето това безчувствие нас, българите, ще ни убие съвсем. Но да оставя тази тема. Цялата работа е какво да правя на съда. Трябва да решавам куп въпроси ето сега, предварително. Трябва да постъпя разумно на това съдбовно дяло. Трябва да вземам разумни решения около него ето сега. Примерно: трябва ли да направя нужното да доведа на дялото свои свидетели. (Директорката явно е изпитала огромна трудност да си намери този път свидетели, които да са съгласни да ме клеветят в съдебната зала и да си кривят душата, по тази причина чисто и просто е... командировала в съдебната зала трима свои подчинени, две заместник-директорки и изцяло послушният и предан й педагогически съветник!) Аз публично помолих мои бивши ученици или колеги да се съгласят сами да станат мои свидетели в съдената зала, но българите сме такива, че обикновено не щем да си разваляме рахатя, второ, отиването в съдебна зала даже като свидетел им се вижда като нещо "страшно" и "позорно", изглежда го възприемат като отиването на... зъболекар, не знам, но ето, до този момент само един мой бивш ученик се съгласи да ми стане свидетел! Има още ден-два, в които ако се намерят такива храбреци, които не ги е страх да ми станат свидетели, да ми се обадят, не е толкова страшно да си свидетел в съда, там нито зъби водят, нито нищо, да де, там само вадят... сърца, но става дума за моето сърце, не за тяхното! Ако някой иска да ми стане свидетел на идващото съдено дяло, да заповяда, да заяви готовността си. Ще му бъда безкрайно благодарен. Вече не е жив човекът, който ми помогна миналия път да си намеря свидетели, това е бившият директор г-н Паунов, Бог да го прости, той сам ми стана свидетел и по двете водени дела. Сега него го няма и ето, в още по-тежко положение се оказах. Надявам се да се намерят неколцина храбреци, които сами да се самопредложат за това изпитание. Преподавал съм на хиляди млади хора - и съм работил с десетки, да не кажа стотици учители. Ха сега да видим дали ще се намерят неколцина от тях, които да дръзнат да ми помогнат в тежък за мен час! За мен, не крия, е важен този казус, ето, в този момент решавам да го изведа и в заглавието. Нека това да бъде главен акцент на настоящия ми текст. Който е време да приключвам щото ми изтече времето за писане.

Желая Ви хубав ден и приятен уикенд! Бъдете здрави! бъдете и по-смели - няма да ви навреди. Малодушието е най-страшен дефект, извор на всички останали поражения на личността. Престанете да бъдете малодушни и ще се преродите, ще се освободите от главния си недъг, ще станете нови хора, ще станете истински човеци! Ето това ви го пожелавам от все сърце! Моето болно сърце ви пожелава да победите малодушието си - а това става като станете по-великодушни, просто е, ала не се съзнава колко е простичко само...

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият „български“ Картаген е крайно време да бъде разрушен…

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...