Кратък отчет за вчерашната ми аудиенция при Нейно Кралско Директорско Величество Стоянка Първа

Отново ми се налага да пиша в своя дневник. Преди години го наричах този дневник, тази поредица от есета ДНЕВНИК НА ФИЛОСОФА, после го промених на ДНЕВНИК НА ФИЛОСОФА-БУНТАР (даже издадох, но само онлайн, една такава поредица - тъй че това заглавие е вече "изконсумирано"). Ще ми се наложи да измисля друго заглавие. А последните есета, есетата от последните месеци преди второто ми опраскване (уволнение) ги събрах в... три тома (!!!), всеки от по някъде към 800-900 страници! (Разбира се, има много "баласт" в тях, ще намалеят неизбежно след редактирането и предпечата.) И на тази голяма, бих казал даже епична поредица възнамерявам да дам спонтанно родилото се заглавие "Училището в тъй приказната страна МУТРОЛАНДИЯ" (е, ако не измисля някакво по-подходящо заглавие де, има още много време и много работа до привеждането им във вид, годен за публикуване). Но нещо започна да ме влече към заглавие от рода на ДНЕВНИК-а НА ФИЛОСОФА-БУНТАР, явно изпитвам някаква носталгия към ония по-ранни времена на въпросната сага или епопея на моите борби с представители на толкова арогантната (не)образователна бюрокрация. Както и да е, заглавията са най-малката ми грижа в момента, но ето, стана дума най-напред за тях. Хайде да се захвана за истински важното.

Вчера след като протестирах редовните си три часа (от 11 до 14 часа) - за това как е протекъл този път протеста можеш да разбереш оттук: Поредните беседи в Алтернативното училище на протеста) - моя милост, възползвайки се от "Дните на отворени врати в ПГЕЕ в Пловдив", успях най-сетне да вляза в толкова недостъпната крепост на това училище, да, в такава крепост го превърна неговата тъй иновативна и авангардно мислеща директорка, изпитваща нескривана омраза към моята скромна милост. Просто си минах покрай портиерната (стаята на пазача), която този път се оказа... празна, бдителният пазач-цербер беше отишъл случайно някъде, иначе казано, вратите на училището в този рядък момент бяха хептен отворени, бяха съвсем буквално отворени (нему ще му дърпа ушите директорката, но да се оправят те двамата!). Първо отидох, няма как, да се облекча... физиологически (в тоалетната), зверски ми се... ходеше по малка нужда, да се изразя по-възпитано (зер учител съм, нека да не давам лош пример с вулгарно изразяване, макар че и учителите, впрочем, също така... пикаят; ето, казах я тази думичка, отиде по дяволите възпитаността ми!). Като се облекчих - о, блаженство, не е шега три часа да стоиш на едно място, без да има кой да те смени и то при положение, че сутринта си пил дехидратиращо, отводняващо лекарство: представяте ли си какъв кошмар преживях вчера! - аз се запътих право към директорския кабинет.

По пътя ми с радостно светнали и усмихнати лица ме поздравяваха срещналите ме случайно разхождащи се из коридора ученици, дори - какво чудо! - ме поздрави и също така случайно срещналата ме заместник-директорка-и-синдикална-лидерка К.Стоянова, която, забележете, иначе от години се преструваше, че не ме забелязва като ме срещнеше в училището (щото и с нея съм имал навремето много спорове относно активната й роля в подготовката на моето първо историческо опраскване). А секретарката на директорката като ме видя, се уплаши така, че аз пък се уплаших да не припадне от голямата уплаха; тя се беше запътила към царствените покои на директорката (притежаваща несъмнено кралско достолепие!), чу ме че желая аудиенция (предвид проклетия "ден на отворени врати", дори успя да подхвърли, че вратите на училището не са съвсем отворени за всички, а са отворени само за някои хора!), заяви, че ще попита "Нейно величество" дали може да ме приеме, а като се отвори вратата, аз можах да зърна угриженото лице на самата благородна царствена особа, която в този момент дори успя да зърне погледа ми, а пък аз в този памятен момент изтръпнах от студенината му, от хладината, която бликаше от очите й (виждате, съвсем чистосърдечно си описвам чувствата).

Секретарката доста се позабави вътре, явно се наложи да предприемат някакви спешни организационни мерки по моята визита (директорският кабинет има още една врата, май секретарката е ходила през нея да повика спешно тоя-оня), а като се върна, ми каза, че "въпреки всичко" ще бъда удостоен с честта да разговарям с "Нейно величество", ала трябва, разбира се, да почакам извън покоите й. Е, почаках, а пък в това време минаващите из фоайето ученици радостно ме поздравяваха, някои дори се впуснаха да ме питат дали не се връщам вече! Почаках известно време, в това време в директорския кабинет влязоха неколцина учители, които пък явно бяха поканени, та да имат високата чест да бъдат свидетели на тази извънредна аудиенция (г-жа директорката винаги си кани поне по трима свидетели, не знам защо, може би защото иска срещите ми с нея да бъдат увековечени за историята, не знам точно, но имам некои предположения около тази нескривана суетност). След като приготовленията за аудиенцията бяха направени, моя милост беше поканен да встъпи в тъй строго охраняваните покои на царствената администраторка на туй школо.

Влязох, поздравих, никой не ми отвърна, а свидетелите се сгушиха още повече, явно не им беше много комфортно да бъдат употребявани по този начин от самодържицата, ала нема начин, знаем, нейната воля е закон. Нейно величество, седнала на трона си, благоволи да ме извести, че й се е наложило да ме приеме по време на течаща "работна среща с колеги", това беше именно опит да ме излъже относно факта на присъствието на толкова много нарочно поканени свидетели на аудиенцията. Оказа се, че от много голямата компания, разположила се на масата за "работни срещи", за госта, иначе казано, за моя милост, немаше свободно място да седне, но това изобщо не смути Нейно Величество, напротив, за да подчертае колко много бърза, тя не само си поглеждаше часовника непрекъснато, но и ме остави да говоря... прав, което още повече да засили унизеността на "просителя": тъй де, всеки да си знае мястото, не може "персона нон грата" кат мен да може да седне на стол, намиращ се пред царствения трон на Нейно Величество!

Моя милост, понеже също много си пада по театралността, се държеше именно по начин, че да подчертае величавостта на момента. За отбелязване е, че никой от царствената свита не се смути от конфузността и не посмя да се размърда за да покаже, че и на мен трябва да бъде даден стол (имаше два стола, но те бяха непристъпни най-вече защото бяха в престъпна близост до свещената височайща особа, а пък ний може да сме демократи, ама не сме демократи чак дотам, че да допуснем "некакъв там прост просител" да седне... като равен (пфу, да си плюем против уроки в пазвата: да не чуе дяволът можем и да почукаме на дърво!) не къде да е, а в такава, повтаряме, престъпна близост със свещената особа на тъй царствената самодържица! И тъй, аз бях оставен да говоря... прав, директорката седеше на царствения си пиедестал си и правеше съответните гримаси на крайно унизена владетелка, която е принудена, заради пустата демокрация, да губи от безценното си време за да слуша речите на някакъв си там философ, опраскан при това, който има наглостта да протестира против опраскването си, уф, тази пуста демокрация, проклета да е!!! Сега дали да не опитам да възсъздам с подобаващите художествени средства тази забележителна среща - за да я увековеча за историята! - или да бъда пределно кратък, как предпочитате да постъпя, кажете, вас питам, драги ми дами и господа съдебни заседатели и заседателки, недейте да мълчите като оракули?!

Нема да описвам сичко както си беше, а ще се опитам да бъда по-кратък. Царствената директорка, първо, ме предупреди да изключа от запис таблета си, който държах в ръце, успокоих я, че не е включен, но ако иска да го пусна, не ми пречи да го сторя; тя повтори раздразнено, че не ще да бъде записвана; казах й, че после да не вземе да се оплаква, че "неправилно" съм изобразил в блога си аудиенцията, тя погледна към свидетелите и без думи ми показа, че предвидливо се е подсигурила за такава една несъмнено грозна и много вероятна евентуалност. Свидетелите при тия думи се свиха още повече от този момент нататък онемяха - нито веднъж нито един от тях не доби кураж че да се разшава и да се опита да каже нещо. В това училище най-печелившата стратегия се свежда до една пределно мъдра тактика: пълно мълчание, абсолютна онемялост. Правете си при това положение сметка каква участ очаква ония като мен, които много обичат да говорят - и не щат при никакви условия да онемеят (да оглушеят). Между другото поканените от Нейно Величество свидетели се държаха през цялото време така, че човек може да си помисли, че не само са неми, но и са... глухи - което го разглеждам като тяхно върхово постижение в тактиката (инстинкта?) им за оцеляване, която (който) са успели да развият през последните години, съвпадащи с тъй славното директорстване на въпросната толкова царствена властна особа.

По-нататък "разговорът" ни протече така: директорката с кралско излъчване и поведение слушаше, а моя милост държеше реч, изпълнена предимно с въпроси към нея, на които тя обаче изобщо не благоволи да отговори - а се задоволи само да прави какви ли не гримаси на лицето си, било кисели, било студени, било въпросителни, било изразяващи някаква висша степен на царствено презрение към умуванията на стоящия пред нея "доморасъл философ". Да, директорката нищичко не каза, но поне ме изслуша, а дали ме разбра е отделна работа. Аз пък й зададох куп въпроси, които така я затрудниха, че тя предпочете да отговаря на тях било с повдигане на вежди, било с гърчене на устенца, било със сбръчкване на челото, било в лека въздишка на кралско, на подобаващо за коронованите глави отегчение. (Апропо, мисля, че Нейно Величество Кралицата на Обединеното Кралство Великобритания и Северна Ирландия е крайно време да се запише за платени уроци по кралско достолепие при нашата височайша директорка - в сравнение с нея Кралица Елизабет Втора се държи толкова човешки, толкова, бих си позволил да кажа, по селски непринудено, че е явно крайно изостанала в своето царствено излъчване - в сравнение с нашта некоронована все още директорка! Между другото, пак в скоби казано, наричам така директорката, определям я като кралица или царица не защото искам да я иронизирам, а просто защото другояче вече не мога да я възприемам - след като тя има добрината да ме определи като "персона нон грата" в нейните "владения", от което ний, като мислещи същества, си направихме надлежния извод, че тя вече се възприема за нещо като... "държавен глава", именно като кралица!) Искате да разберете какви въпроси поставих на директорката ли? Добре, ще ви кажа някои от тях, да не излезе, че се страхувам тук да съобщя какво именно съм я попитал.

Най-напред я попитах разбира ли защо моя милост стои вече... четвърта седмица на граждански протест най-вече пред входа на училището - и на други места също? Тя отвърна, че наскоро е научила, вчера или дори днес, преди това не била знаела, щото била отсъствала от училището! (Това беше лъжа, щото ний със собствените си очи виждахме още в първите дни на протеста как директорката стоеше в двора на повереното й училище и разпитваше учениците какво им казва "тоя там лош човек", дето стои до входа.) Пак попитах: о`кей, няма да спорим когато точно е научила за протеста, но разбирате ли защо аз правя това нещо, защо предприех това гражданско действие? Директорката направи многозначителна гримаса, казваща горе-долу следното: "Знаем ний всичко, не ни мислете за толкова прости, всичко ний разбираме, ама твоята няма да мине, ти мен тепърва ще ме разбереш каква съм, аз от нищо немам страх!". Аз заключих, че явно директорката съвсем не разбира защо стоя там, защото ако беше поне малко разбрала, ако беше се добрала поне до частица от верния, адекватен смисъл на действието ми, това поне малко щеше да й проличи. А в така създалата се ситуация Нейно величество се държи крайно неадекватно, праща полиция, звъни на общинските служби по поддържане на реда с искане "тоя там" да бъде разкаран, "щот пречи" и прочие, от което ний, като мислещи индивиди, си правим извода, че тя е абсолютно объркана относно смисъла на това, което се случва. Директорката пак направи една от оттренираните си гримаси, от което ний си направихме заключението, че изглежда напразно полагаме усилия да й помогнем, "ученичката" е твърде невъзприемчива. Понеже моя милост е искрен и човечен човек, мигновено й казах, че много ме разочарова моята "ученичка", аз с такова старание й изнасям разни уроци, а тя нищичко не успява да разбере, ето, сега й изнасям превъзходен и то съвсем нагледен урок по демокрация и по гражданско достойнство, ала тя, уви, нищичко не е успяла да разбере. Директорката направи многозначителна гримаса, изразяваща цялото възможно най-подигравателно презрение на света към моите думи. Чудесен "диалог" се очертаваше с директорката, нема що! Ала понеже съм безкраен оптимист, аз продължих с опитите си да спомогна за размърдване на мозъчните клетки на височайшата си възпитаница - както би се изразил един типов учител, ала понеже моя милост не е типов учител, нема да се изрази така, считайте, че не съм го написал това, което току-що написах.

Реших по-нататък да говоря хептен ребром: попитах я че ми е много интересно да разбера дали за този близо едномесечен срок директорката има известен напредък в постигането на верния, на точния смисъл на това, което тя самата направи с акта на моето поредно опраскване-уволнение? Щот на нас ни се струва, че тя прави разни неща, ала съвсем не съзнава какво точно прави. Директорката тук направи убийствено презрителна гримаса, но това явно й се видя недостатъчно та по изключение рече да подсили ефекта на гримасата си с няколко през зъби процедени думи, ето какви (цитирам по памет, тя си и виновна, че сега немаме точните й думи, щот сама се противопостави на предложението ни да направим видео-запис на този така вълнуващ наш разговор!):

- Да бе, да, ний сме скудоумни че не разбираме какво правим! Немам никакъв напредък, пардон, не съм си променила становището и не съжалявам изобщо за това, че те опрасках.

И понеже долови неприятен нюанс в речта си добави:

- Вашата терминология е толкова просташка, че не си заслужава да си мърся слуха да те слушам, но ето, налага се, понеже сме прекалени демократи, но какви думи си позволяваш да използваш си е твой избор, ний обаче се гнусим от твоя стил на изразяване. (Нещо такова каза, аз нямам феноменална памет и затова се старая да предавам поне смисъла, а не точните думи.)

Като констатирах, че Нейно Величество не само че няма растеж и промяна в съзнанието за това какво си позволява да прави, се счетох вече за напълно доволен и се запитах даже какво диря тук, щото това, че промяна при въпросния субект е невъзможна, ний принципно си го знаем, да, ала ето, все пак е добре да си потвърдим предположенията и емпирично, така да се рече. И постигнахме бляскав резултат на теориите си. Затова реших да зачена нова тема, тази относно издаването на нарочна писмена ярко дискриминационна по характера си заповед за недопускането на моя милост на територията на училището; в тази връзка попитах директорката дава ли си сметка, че заради тази нейна забрана (и извеждането ми няколко пъти от двора на училището с полиция!) тя ми е попречила да се възползвам от своето право да кандидатствам за обявеното работно място за учител по философия, т.е. да кандидатствам за мястото, за което сам съм... титуляр (!!!), да, ето този въпрос й зададох. Директорката мигновено отрече да е издавала такава заповед, ний обаче мигновено я опровергахме като й съобщихме, че непредвидливият пазач ни е показал вече въпросната заповед, надлежно изведена, подписана и подпечатана. Казахме също (понеже директорката изглежда изпадна в нещо като размисъл, в нещо като тъй рядко спохождащ я внезапен дискурсивен транс!) че ще ни се наложи за това мое възпрепятстване да се възползвам от свои конституционни права ще ни се наложи да дадем височайшата властваща особа в Комисията за защита от дискриминация, на което директорката пак сложи на лицето си презрителна гримаса и дори процеди през зъби:

- Голема работа че ще ни дадеш, ний вече четири пъти сме се явявали в тази Комисия, ще преживеем някак и петото си явяване!

И така нататък все в този дух. Такава крещяща недиалогичност ний в живота си не сме срещали. Това е една направо феноменална недиалогичност, която по тази причина и ний така старателно описваме, щот последиците от нея, виждате, са направо катастрофални. Както и да е, поклоних се в един момент на царствената особа и напуснах покоите й. (Съкращавам писането си, щот имам друга работа... подготвям за печат поредните номера на двете списания, които издавам, нямам повече време да се занимавам с глупости.)

Как ще продължи протеста ми ще решавам тия дни. Засега продължавам както и досега. Очевидно е, че директорката се надява моя милост да се измори да протестира, аз обаче съм не по-малък инат от нея, ний сме доказали, че сме два остри воденични камъка, които брашно не могат да мелят. Как ще си продължа протеста ще решавам тия дни. Имам некои нови идеи.

Апропо, между другото заявих на директорката, че явно тя предпочита съвършено неизгодната й развръзка на очерталия се великолепен казус: тя да си тръгне опозорена и освиркана, а аз да се върна в училището триумфално (за кой ли път вече). Да, казах й в прав текст, че пътя, по който е тръгнала, ще доведе до скорострелното й напускане на директорския пост. Тя пак ми се ухили подигравателно, искаше да покаже, че има такива дебели връзки, че явно нема опасност това да се случи. Та значи потвърди ми се тезата, че абсолютно никакъв диалог с тази височайша властна особа не може да се води.

Туйто. Бъдете здрави и хубав ден!

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият "български" - т.е. мутро-ченгесарски и кагебистко-руско-путински - Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Добави в Svejo