Представена публикация

Занятията в УЧИЛИЩЕТО ПО СВОБОДА

В нашето ОНЛАЙН-УЧИЛИЩЕ тази година провеждаме следните курсове: ПРОБЛЕМИТЕ НА ОБРАЗОВАНИЕТО: Защо учим? Защо учим? (Продължения) Защо...

понеделник, 18 декември 2017 г.

Човекът, дето се подчинява на червото си, който е пренебрегнал духовния глад, заслужава да гладува винаги...


МИЛОСТ ЗА КНИГИТЕ...

Рекламират яко напоследък намалени книги - много книги, да, за малко пари... Ето - 300 книги за под 5 лева...

Поглеждам и изтръпвам! Списъкът започва с... големия Исак Бабел!!! И си спомних как давах и последните си стотинки от закуските за неговата книга с ония вълшебни разкази... А сега - 5 лева... И в коша, в общия кош... Заедно с Патрик Модиано?!? Във Франция книгите му започват от 25 евро, значи 50 лева, тук са...

Много е тъжно, когато започват да намаляват книгите и да ги слагат в едни общи кошници... И всеки може да ги разрови, премята, подхвърля... Като на Женския пазар. Круши, ябълки, дини... И сред тях Исак Бабел, Патрик Модиано и още куп книги, които съм чел и които в една нормална страна биха били библиографска рядкост. Да, в ония страни, в които уважават Духа. А и където пенсионерите получават достойни за труда им пенсии.

А у нас... Трябва да се избира между хляба и книгата... Гледам общия кош...

И имам чувството, че той е вече пълен с куп "люде", които са приживе мъртъвци...

Димо Райков


Кратък мой коментар: Чърчил е написал: "След войната народите трябваше да избират между хляба и демокрацията. Тия, които избраха демокрацията, сега ядат 300 вида хляб. Тия, които избраха хляба, нямат нито хляб, нито демокрация..."

Ще ми се да преработя тази мисъл като сложа вместо думата "демокрация" думата "книга"; ето какво се получи:

"Дойде време, в което индивидите трябва да избират между хляба и... книгата. Тия, които изберат книгата, ще живеят така, че никога няма да им се налага да мислят само за хляба. Тия, които изберат хляба, вечно ще мислят само за хляб."

Щото ако мислим само за стомаха, по-далеч от поривите на стомаха няма да стигнем. Въпрос на приоритет и на хоризонт. Книгите задоволяват духовния глад. Човекът, дето се подчинява на червото си, който е пренебрегнал духовния глад, заслужава да гладува винаги... Човекът е дух, не черво...

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият "български" (т.е. мутро-ченгесарски и кагебистко-руско-путински) Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Продължението на пределно достоверния "констативен протокол", представящ невероятните сценки в директорския кабинет на свръхавангардната ПГЕЕ "Ленин"



И тъй, общо взето, в продължение на нашия толкова мил "дебат" ние, гражданите, задавахме някакви важни по наша преценка въпроси, а пък директорката на ПГЕЕ-ТЕТ-ЛЕНИН, подобно на развален грамофон, си повтаряше кой знае защо толкова харесалия й израз "Следващият въпрос!". Нищо не помогна за да... помръдне игличката на грамофона напред, нито нашите протести, нито опитите ни да я провокираме да покаже възпитанието си от друг ъгъл, не и не, тя все си повтаряше кажи-речи само това! Е, в някои моменти почна да казва и изречения от този род, свързани, очевидно, с голямата й болка:

Госпожа директорката на пловдивската ПГЕЕ-ТЕТ-ЛЕНИН отсече: А пък Вие знаете ли какви бяха часовете по философия на г-н Грънчаров?! Никакви не бяха тия негови часове!

Това тя благоволи да снизходи да каже в отговор на провокационно изказване на уважаемия г-н Попов, който дръзна да сподели ето какво свое наблюдение и впечатление:

Гражданинът-поет господин Попов рече: Искам да Ви кажа и този път, че и днес като идвахме към училището срещащите ни ученици поздравяваха много радушно г-н Грънчаров и питаха кога ще се върне в училището като техен учител! Госпожо Анастасова, върнете в училището си този талантлив учител!

И тогава именно г-жа Анастасова се изсмя с цялата ехидност, която можа набързо да събере в душата си и произнесе горецитираните думи, че часовете по философия на въпросният опраскан учител били по нейна преценка изключително лоши, толкова лоши, че не можело даже да се нарекат нито часове, нито уроци, били едно нищо, така да се рече! Очевидно е, че преценката на директорката на ПГЕЕ-ТЕТ-ЛЕНИН за наистина хубави часове и уроци са до такава степен меродавна и единствено правилни, че се наложи уважаемата госпожа Василева нарочно да я попита:

Гражданката и учителката госпожа Мария Василева попита: Госпожо директор, според Вас допустимо ли е учителите в повереното Ви училище да бъдат оригинални, да проявяват творчество, авторство, да бъдат различни, да мислят различно в сравнение с Вас самата, да експериментират и пр.? Вие откъде-накъде си мислите, че по-добре от г-н Грънчаров знаете как трябва да протича един наистина хубав час по философия?

На което крайно недоволната от тия два въпроса директорка с огромно нескривано удоволствие произнесе толкова харесалата й сакрална фраза, явно подчертаваща най-добре нейното царствено величие:

- Следващият въпрос!

Тогава именно моя милост (аз, Ангел Грънчаров, съм пишещият този констативен протокол) се наложи да взема думата и да произнеса следното патетично слово, щото, както е известно, си падам много по този род велеречиви излияния:

Гражданинът и немилостиво опраскан учител по философия г-н Грънчаров рече: Уважаеми дами и господа... съдебни заседатели и заседателки (пардон, това за заседателите и заседателките не го казах там де, а трябваше, затова и сега попълвам пропуска си!), виждате сами, че госпожа директорката съвсем не обича да води каквито и да било дискусии или дебати, особено много тя не си пада по обсъждания, в които някой от изказващите се има мнение, несъвпадащо с нейното собствено. Когато такъв безумец, който има дързостта да каже нещо, което няма да се хареса на многоуважаемата госпожа директорка, вземе думата, тогава тя изпада в такова велико раздразнение, че губи контрол над поведението си и, в случая, сами виждате, си повтаря все една и съща фраза, изразяваща пълното й презрение към оня, който не мисли като нея и си позволява също така да не й произнася хвалебствена реч. Интересно е да констатирам, че във времето след моето повторно опраскване г-жа директорката очевидно до такава степен се е самозабравила в царящото в нейните владения пълно единомислие на монолитно сплотения колектив, че е стигнала до безочието да се осмели дори и пред нас, гражданите, ангажирани с проблемите на ПГЕЕ-ТЕТ-ЛЕНИН, да демонстрира такова крещящо неуважение и презрение дори! Тя до този момент не пожела да отговори на нито един от зададените й въпроси, дори и аз, който много неща през годините съм видял, толкова нахално поведение от нейна страна до този момент, признавам си, не бях виждал. За което, многоуважаема госпожо директор, Ви поздравявам, Вие сте успяла да преживеете изключително голям нравствен прогрес, няма що!

И още неща казах там, моето красноречие се увеличава особено когато пред мен има толкова добре подбрана публика, но поради вродената си скромност тук няма да се самоцитирам повече. На няколко пъти в продължение на тия тъй интересни, показателни и многозначителни въпреки всичко, своеобразни и дори в някакъв смисъл символични дебати аз вземах думата за да произнасям речи от такъв мотивиращ и призоваващ за по-голяма сериозност и отговорност характер, но усилията ми, уви, не се увенчаха с успех, а някой от гражданите дръзнеше зададеше на г-жа директорката въпрос, който да не й харесва, тя мигом с избиващ на фалцет глас произнасяше:

- Следващият въпрос!

Явно тя вече е свикнала спрямо святата й директорска особа да се отнасят единствено с най-мило страхопочитание, но в никакъв случай не с непоносимата дързост да й поставят, казахме, неприятни и дразнещи въпроси, изискващи напрягане на умствения и мисловен потенциал. В останалото време на тия исторически все пак "дебати" двете заместник-директорки и най-вече отдве превитият от уважителна поза към директорката млад педагогически съветник се опитваха да ни баламосват с общи приказки от рода на:

Заместник-директорката госпожа инженер Милева рече: Абе Вие, госпожо Василева, каква сте Вие та си позволявате да задавате такива нахални въпроси?! Кой на Вас Ви е позволил и кой Ви е упълномощил да смущавате тъй блажената идилия в нашето толкова авангардно и елитно училище?! Ами като сте бивша учителка от Хуманитарната гимназия идете да демократизирате своето училище, що дирите тук, в нашето училище?!? Там директорката Ви г-жа Соня Киркова да не би да се е разпищолила по-малко от многоуважаемата госпожа Анастасова?! Пардон, не това исках да кажа, не че нашата директорка се е разпищолила, това изобщо не е истина, не това исках да кажа, просто се обърках като използвах тая грозна и цинична дума, която не слиза от устата на толкова разпищолилия се г-н Грънчаров! Който сега пък, като гражданин, ще ни смущава идилията, не стига че ни тормози да мислим и да дискутираме години наред, изтощихме се от проклетите му дебати, таман сега си починахме няколко месеца и от мислене, и от дебати, и ето, той, моля Ви се, се довлякъл тук отново, вече като гражданин, да ни пречи на работата?! Щото сега тук като си губя времето, на бюрото ми ме чака цяла планина от документи, които трябва да прочета и да парафирам! Хайде де, Вие ако сте безработен, г-н Грънчаров, и ако имате много време за губене, ний работим, ний се трудим, ний не сме лениви паразити кат Вас?!

Като си изля по този начин цялата мъка от сърцето, г-жа Милева, изчервена като рак от възмущение, рече да си поеме дъх и да си почине малко; паузата обаче мигновено биде осуетена от толкова престараващия се млад педагогически съветник Маринчешки, който пък дръзна да избълва следната доста объркана тирада:

- Господин Грънчаров, Вие твърдите, че някога, в древните митологични времена, в това същото училище било имало и "демокрация", и дебати, и пълноценно функциониращ Дискусионен клуб даже било имало, който пълнел по шевовете (ако Ви вярваме) Ритуалната зала на училището, но защо, кажете ми, откакто аз съм в това училище, нито един колега-учител или пък ученик вече не иска да идва нито в Клуба Ви, нито даже и в часовете Ви повечето ученици не Ви слушат, кажете де, каква е причината за този Ваш личен провал?! Защо не търсите вината в себе си, а си опитвате да прехвърляте вината от болната на здравата глава, именно обвинявате за всичко многоуважаемата госпожа Анастасова, да ни е жива и здрава и посмъртно да ни управлява, ето това само мога да й пожелая! Щото под нейното мъдро управление ний блаженстваме така, както никога досега! В нашето училище сега си имаме всичко, и пълна демокрация си имаме, и огромни творчески успехи във всички направления си имаме, и хубави заплати, не на последно място, си имаме, ний, а реформата отдавна сме я направили, нам никаква промяна вече не ни е нужна! Недейте, г-н Грънчаров, да се опитвате да ни подведете, нас точно не можете да излъжете! Вашите манипулации точно при нас не могат да хванат дикиш!

Ето в този дух говореше толкова усърдно хвалещият директорката г-н млад педагогически съветник Маринчешки, а пък в това време, като чу тъй хубавите и с такъв младежки чистосърдечен плам произнесени хвалебствени думи по свой адрес г-жа директорката се просълзи, бликнаха чисти като роса сълзи на възхита в очите й, очевидно, силно разчувствана, г-жа директорката си сложи някаква отметка в лежащия пред нея тефтер, сигурно е напомняне, че трябва отново да увеличи дела от диференцираното заплащането, който този така усърден млад труженик безспорно заслужава! А като чу думите за толкова грозните манипулации на пишещия така неуморно г-н Грънчаров, г-жа директорката дори се въодушеви дотам, че изрече:

- Да, точно ний никога няма да се вържем на безогледните манипулации на Грънчаров, нас той никога няма да излъже, щот ний знаем цялата истина, а пък той нищичко не знае!

Изумени от словохотливостта на до този момент твърдо мълчащата (подобно на комунист на разпит!) директорка цялата публика възторжено изръкопляска, даже и ний, гражданите, не се стърпяхме да я поздравим за този изблик на думи, надявахме се, че нейната готовност за истински дебати вече е избликнала, ала, уви, това повече не се повтори; чат-пат, като чуеше неприятен въпрос, тя пак си казваше сакралната фраза "Следващият въпрос!", не помогнаха никакви наши протести. Понякога и заместник-директорката Динчийска вземаше думата и произнасяше ето каква реч:

- Когато други граждани идват при нас, а такива идват всеки ден, те идват с надлежно подготвени в писмен вид проекти на своите инициативи, а Вий, г-н Грънчаров, пишете някакви философски глупотевини, от които никой нищо не може да разбере. Ето и проект на иновативно училище, което г-жа директорката Ви възложи да направите още преди да Ви опраска, не благоволихте да напишете! Да, Вие казвате, че сте написал цяла книга вместо въпросния проект, но книга всеки може да напише (стига като Вас да има цялото време на света, както Вие сега, след като сте опраскан и безработен, имате в изобилие!), да, наистина, книга всеки човек може да напише, но хубав, издържан, бляскав в административно отношение проект малцина могат да напишат, ето, Вие очевидно не можете да напишете такъв, поради което, излиза, сте дошъл тук само за да ни губите времето - защото сте напълно неподготвен за срещата ни. (Както навремето не се подготвяхте и за часовете си, как пък нито веднъж не си научихте урока от учебника?!) А госпожа директорката, да ни е жива и здрава, ни дава да четем Вашите отворени писма, но ний нямаме излишно време за четене, ний имаме работа, то човек трябва да си вземе отпуск за да изчете всичките Ви писания! Затова и сплотеният ни колектив не ще да дебатира по Вашите предложения, а причината е, че за разлика от Вас, безработният, ний имаме работа и на ушите, дето се казва, скъсали сме се от работа, не можем да си отдъхнем от работа! Пък и Вие сега ни губите времето само: ох, колко много административна книжнина имам да произвеждам и аз, ако знаете, сили не ми останаха вече!

Като каза тия прочувствени думи, трогнатата до дъното на душата си директорка изръкопляска, извика и "Браво! А така!", към аплаузите й се присъединихме и ние, гражданите, толкова заразяващо беше чувството на неподправен възторг! Ами в общи линии в такава една направо завидна задушевна обстановка преминаха нашите дебати, от което можем да си направим извода, че промяна никаква в това училище не само че не може да има, но такава и бива да бъде искана, щото искането й може да смути блажената идилия в училището, което си е направо кощунство! В един момент толкова работливите директорки се юрнаха да работят, даже самата г-жа Анастасова, крайно изтощена от непоносимите дебати, стана, отиде до царственото огромно бюро, точно копие на бюрото на... тавариш Путин, седна замечтано на него и почна да имитира размисъл и работа. Ние тогава именно запитахме какво става, нима ний, гражданите, вече остава да дебатираме със... самите себе си, така ли излиза?!

Добре че междувременно вече беше дошъл тъй смелият (авторитарен иначе) свободолюбец инж. Богомил Иванов, на който наистина не му пука за нищо, смее да говори всичко, което му дойде на акъла - щото, първо, си има своя фирма и от нея си получава хубава заплата, тук, в училището, работи само за кеф; и дори хипотетично да допуснем, че директорката някога реши да го опраска и него заради свободомислието му, това само ще го накара да си премести "онуй нящо от единия в другия крачол", иначе казано, неговото свободомислие, така да се рече, е и финансово обезпечено, а ти бре, Грънчаров, къде си тръгнал да се правиш на свободен като немаш пари бе?! (Спомняте ли си незабравимите думи на др. Т.Живков, изказани в една негова реч: "Какво ще правиш като немаш пари бе, нищо не става от теб като немаш пари?!"?!)

Та значи ний си продължихме дебата с пределно свободомислещия и свободно говорещия дори г-н инж. Богомил Иванов, с когото, в интерес на истината, често сме дискутирали какви ли не теми, включително и най-щекотливите, било в учителската стая, било в някой кабинет, където сме се срещнали, било по коридорите и пр.. Смирено признавам, че г-н Иванов е единственият учител, който не го е страх като останалите учители публично да разговаря с мен, щото дори и някой да докладва на г-жа директорката или дори на неуморно занимаващата се с този важен ресор (ресора "кой с кого е приказвал по коридорите" или ресора по следенето курира тъкмо тя!) заместник-директорка инж. Камелия Стоянова, той, както вече казахме, нема да се уплаши изобщо, а ще си... да не повтарям онзи негов любим израз, щото ще се окаже, че съм станал много циничен. Абе какво да говоря повече, на г-н Иванов му е отпусната от директорката привилегията (както в кралските дворове навремето на... шутовете!) да бъде единственият свободно говорещ учител в училището само и само за да се затворят устата на клеветници като Грънчаров, който така грозно си позволява да клевети, че в нашето любимо училище било немало, видите ли, свобода на словото; има, ох как има: я го вижте как свободно говори толкова добре обезпеченият финансово учител Иванов!!!

На изпроводяк моя милост, вече на крак, си позволи да зададе на госпожа директорката два въпроса, ето първият:

- Интересно ми е да Ви запитам как се чувствате сега, като спечелихте съдебното дяло на първа инстанция, т.е. след като успяхте още веднъж да ме оклеветите и да излъжете дори и уважаемия съд?

На този въпрос г-жа директорката само сви великодушно рамене, погледна ме триумфиращо-победоносно и нищичко не отговори, след което аз имах наглостта да я попитам:

- И не съжалявате ли вече за мен все пак, не Ви ли е скучничко без мен?! Абе вие един ден ще осъзнаете, че хора като мен са безкрайно ценни, във фирмите и организациите на Запад специално търсят хора като мен, дето открито критикуват и казват смело кусурите и дефектите, но ето, вместо да сте ми благодарни, Вие ме опраскахте, от което само губите вие! Има ли все пак надежда да осъзнаете в един миг каква фатална грешка направихте като ме опраскахте и изритахте от училището?!

На което директорката отвърна (за жалост, оказа се, че тия думи другите двама граждани не са ги чули!) ето тия показателни думи:

- Ако не беше писал за училището в блога си, ти спокойно щеше да продължиш да си работиш при нас, но се наложи да те опраскам защото не можех да допусна повече да уронваш така грозно престижа на нашата институция!

Каза в основни линии тъкмо това, но другите граждани се бяха залиснали в дебат с така силно впечатлилия ги официално назначен на престижната длъжност "фиктивен свободомислещ крепител на свободата на словото в ТЕТ-ЛЕНИН" и при това така добре финансово обезпечен г-н инж. Иванов, та по тази причина не са чули тез памятни думи, с които директорката фактически призна, че ме е опраскала за съвсем други неща от тези, които е написала в нейната одиозна циркаджийска и изцяло лъжлива заповед за повторното ми опраскване. Или в заповедта, която именно е предмет на продължаващите съдебни дирения на истината, нищо че за момента директорката успя да подведе (излъже) дори и съда!

Толкова, капнах от писане, заключителната част на протокола, съдържаща некои изводи и съображения, ще се наложи да я пиша тия дни. И след това пращам протокола "там, където трябва" (подчертаното са думи, свързани с тъй изразителното поведение на един друг казионен свободолюбец, имам предвид философа Хегел, те са написани от един негов биограф, ето, да ги цитирам в тяхната пълнота: "И като каза това, г-н професорът се сви и страхливо се огледа: за да не би наоколо да има някой, който да чуе и да докладва там, където трябва!")!

Хубав ден! Бъдете здрави! На тия, които ще се възмутят от некои неизбежни неточности в достоверното предаване на наистина случилото се, искам да кажа следното: амче сърдете се на самите себе си, аз предложих ли ви да пусна камерата, вий обаче се възпротивихте, кой излиза е виновен, че сега никой не може да докаже кой какво точно е казал?!! Следващият път сами ще ме молите да пусна камерата, нали така?! :-)

Е, требе да се мисли малко повечко, нали така?! Ето, барем тоя урок ако сте научили, преживели сте голем успех! С Богом! Подготвяйте се за празниците, вий, щастливци, дето сте на щат и на заплата, пък ний, опрасканите безработни (с моята мила съпруга и двамата имахме късмета да ни опраскате!) ще видим как ще се оправяме в предстоящите празнични дни!

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият "български" (т.е. мутро-ченгесарски и кагебистко-руско-путински) Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Спомен от преди година, по това време тогава провеждах... гладна стачка за свобода в образованието!



И от Украйна ме подкрепиха преди 1 година, но какво от това, тия дни даже и съдът ме опраска - като се върза на лъжите на директорката на пловдивската ПГЕЕ :-(

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият "български" (т.е. мутро-ченгесарски и кагебистко-руско-путински) Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.