сряда, 25 май 2016 г.

Не бива да се примиряваме със злотворната перспектива, че запустяването на България, видите ли, било нямало алтернатива: има, как така да няма?!


Един въпрос ме вълнува, ще опитам да се изкажа по него пределно лаконично и ясно. Иначе темата е голяма. Ще опитам да придам на разсъждението си формата на нещо като обръщение към нашите сънародници, които са в чужбина. Ето, на тези хора най-вече (но то важи и за хората, които още не са напуснали България) искам да им кажа следното.

Десетина дена прекарах в моя роден край, в градчето Долна баня, Софийско. Разхождайки се по улиците понякога (иначе Долна баня е живо градче, не си мислете, че е започнало съвсем да запустява, напротив, има много белези на развитието и растежа!) тук-там забелязвах изоставени, порутени къщи, къщи без прозорци, със счупени прозорци, с тревясали, буренясали дворове, ограбени къщи, домове, от които е взето всичко, което може да се вземе, окрали са го съседите или кой знае кой, само още, примерно, керемидите не са окрали, но като окрадат и тях, къщата постепенно, оставена без покрив, ще почне да се руши, докато накрая ще остане нещо като обрасла с бурени могила от тухли и камъни, в която обитават само змии, жаби и плъхове. В такова нещо са осъдени да се превърнат къщите, в които вече не живеят хора, които са изоставени от хората. В нашата махала има две-три такива къщи с тревясали, разградени бивши дворове; една от тях е била някога богаташка къща; нямала е наследници или наследниците са заминали да живеят някъде надалече, ето, къщата сега е развалина, скоро няма да се забелязва, че тук някога е имало къща.

Много тъжна е гледката на изоставена от хората къща, това някога е бил дом, преизпълнен с хора и с живот, но ето, по някакви причини хората вече ги няма или са измрели, без да оставят наследници, или пък наследниците им са тръгнали да си търсят щастието из други, чужди земи. За мен е изключително тъжна гледката на тези умрели, рушещи се къщи. Ако бях художник, който умее да рисува и в картини да предава състоянията на човешката душа, щях да нарисувам една такава къща, един такъв разграбен, останал без стопани, буренясал двор, в който вече растат бурени и диви дървета, двор, който постепенно се превръща в джунгла - такава една картина би представила нагледно не само опасна тенденция в съвременно състояние на нашата държава, но и нейната страшна перспектива, нейната ужасна бъдеща съдба. Освен това искам да кажа нещо, което може да ви прозвучи злокобно или прекалено мистично, но за сметка на това ми се струва, че е вярно, че е самата истина: душите на предците на тия, които са допуснали да се случи тази развала на някога пълните с живот домове не могат да са доволни от това, което е сполетяло строеното от техните ръце; на мен ми се струва, че ако изоставим построеното от нашите предци, с пълно право и с основание можем да чакаме връз главите ни да се стовари тяхното страшно, но затова пък справедливо проклятие. Добро не може да чака страната, в която все повече домове запустяват - или са осъдени на запустяване.

Е, да, "демографските тенденции у нас са отчайващи" (както пише Т.Марков, мой състудент по философия в един свой коментар, който току-що чета), това от една страна. Той също така вещае: "След известно време ще се промени етническия състав на нацията ни, ще преобладават циганите. И лошото не е толкова в гените им. Лошото е в културния код, който те възпроизвеждат и налагат като доминанта. Не ние ще асимилираме и културно интегрираме циганите, а те нас. А това ще бъде трагедия и за тях - защото те ще изгубят своя шанс чрез нас да станат модерни хора.". Напълно вярно. А пък може "културният код" на циганите да се окаже по-плодотворен от нашия, защо пък непременно трябва да мислим, че нашият "културен код" е по-добър от техния, къде е доказано това?! Но аз тази посока на разговора не ща да я продължа. Друго ме интересува в момента. Мисля, че то е по-важно. Казах, че искам да се обърна към нашите сънародници, които са се запилели нейде по широкия свят - за да си търсят щастието, да търсят по-добър, по-смислен живот. И така или иначе са обрекли домовете на своите предци на забрава и запустение. Два милиона българи напуснаха страната в последните 20-25 години. Представяте ли си колко домове ще запустеят в нашите села и градове?

Нямам никакво намерение да виня за нещо тия хора, които са избрали пътя на емиграцията, които са се заселили в проспериращи страни - за да живеят по-добре, по-смислено, по-богато, по-успешно. Това си е техен избор. За него те си носят пълната отговорност. Вероятно и те са загрижени не по-малко от мен какво ще стане - какво става! - с домовете на техните предци, с техните изоставени домове. Добре, докато са живи родителите им, примерно, тия домове ще бъдат поддържани, а след това, като умре и последната бабичка, какво чака тези домове? Е, какво да правим, може ли нещо да променим? Ще запустее една четвърта или една трета част от България. А ще можем ли изобщо да възпрем запустението, което дом след дом, къща след къща обхваща нашата родина? Ще може ли да се измисли някакъв компромис, та все пак да възпрем запустението, да спасим от развала колкото се може повече домове. Защото понятието "родина" в крайна сметка се свежда до понятието "роден дом", дали така излиза в края на краищата? Какво ще стане с родината ако нейната снага се изпъстри с все повече и повече запустели, изоставени, буренясали, срутени, изкорубени домове, някога пълни с живот, а днес превърнали се в обиталище на змии, гущери, жаби и плъхове.

Душата на човека плаче като съзерцава един такъв порутен изоставен дом: не за конкретния дом плаче душата в случая, а оплаква най-вече злощастната съдба на родината, чиято снага се изпълва с все повече такива порутени и съборени домове. Ето, ако това мое кратко есе повлияе даже и за спасяването на един български дом, то аз мисля, че ненапразно пиша сега и редя тия думи. Може пък синът или дъщерята на някой нашенец, живеещ, да речем, в Америка, като прочете този текст да се трогне дотолкова, че да си рече:

- Не мога да допусна такова нещо да се случи с дядовата къща, не, аз това няма да допусна! Край, решено е, ще се върна да живея в България! Ще поддържам огъня в бабиното огнище. Ще се задомя в дядовата къща, ще създам свое семейство, ще продължа живота в нея. Няма да допусна дядовата къща да се превърне в една съборетина! Няма да допусна това! И така ще се спася от проклятието на моите предци, които няма как да са доволни ако допусна дядовата ми къща да запустее.

Знам ли, може пък мислите на някой от внуците на този хипотетичен дядо да приемат такъв един ход, знае ли се, мислите са нещо много динамично, хвъркато, подвижно! Един млад българин да се върне от чужбина, той ще даде хубав пример и на останалите. Може и други да го последват. Трябва да работим за постигането на един такъв поврат или обрат в нашите български работи. Едва тогава България ще бъде спасена. А дотогава нейното бъдеще е под въпрос. Запустелите дядови домове зоват сънародниците ни към завръщане. Дали обаче те ще чуят техния зов?

Аз живея почти в центъра на градчето Долна баня. За няма две минути съм на централния площад или мегдан. Уличката, която трябва да измина дотам, започва от едната страна с онази запустяла чорбаджийска някогашна къща, която е била с голям двор, със стопански постройки, с овощна градина, с лози и прочие, както се полага, била е строена със замах; нищо вече не е останало от това богатство, само няколко могили, подобни на гробове, могили, състоящи се от камъните, тухлите и керемидите на порутените сгради. От другата страна на тази уличка има две изоставени сгради, едната горе-долу се е запазила (някой идва понякога да я поддържа, но я спаси това, че наследниците я бяха дали за магазин на свои роднини), но другата е съвсем разграбена, само дето още керемидите не са свалени, всичко, що е могло да се окраде, е взето, прозорци, врати, всичко, мебели, всичко. По-нататък следва една къща, в която живеят хора, след това идва една къща, чиито наследници живеят далече, мисля, в Австралия. Тази къща е един пример за това какво може да се направи с дядовата къща от наследници, които живеят далече: ами тези хора са я направили като крепост, тя е с високи нови дувари, охранителна система, самата къща е модернизирана, обновена, запазена, личи си, че тези хора идват лятно време да си изкарват отпуските тук, в България, в Долна баня, те няма да допуснат къщата им да запустее! По-нататък има още една запустяла къща, която все още не е разграбена (спасява я изглежда това, че е вече почти в самия център на градчето, насреща наблизо е полицейският участък!). Та по тази малка уличка като минавам почти всеки ден, ето, виждате, гледката, явяваща се нещо като символ на днешна България, ми е все пред очите, та и затова сега се сетих да пиша за нея. Толкова. Повече няма смисъл да пиша, мисля, че казах главното.

Аз за себе си мисля какво да направя в моята наследствена къща, в която живее старата ми майка. Докато аз съм жив къщата ще бъде поддържана и пазена, ами после? Синът ми едва ли ще се върне някога да живее в Долна баня. И какво ще стане тогава с къщата и двора е ясно. Имам една идея още отсега, живот и здраве да е нищо чудно да опитам, докато съм жив, да я реализирам. (Не съм говорил още с майка ми, но тя е модерно мислещ човек и най-вероятно ще се съгласи.) Ето вкратце как си представям тази идея.

Ще завещая къщата, с двора, с всичко, с книгите ми, архива, всичко най-вероятно на училището или на библиотеката (тоест на читалището). Но преди това искам да направя със свои средства (които преди това трябва намеря, да спестя, знам ли откъде ще ги намеря) една хубава постройка, в която да има читална зала, зала за конференции, всичко да е модерно, хубаво, кокетно (не е нужно да е голямо, а размерите може да са съвсем човечни, скромни), та да привлича младите най-вече, да идват там, в приятна обстановка да могат да си почиват, да четат, да играят, да общуват. (Ще дойде времето, в което училищата да се отворят към общността, в Израел вече работят по проекта училище-град или град-училище!) Не зная де, такава една щура идея ми се върти в главата, макар да зная също така, че в наши условия нещо, което е обществено или общо, то не се пази, липсва ли конкретен стопанин, в крайна сметка нищо няма да остане. Но откъде да намеря такъв човек, на когото да завещая всичко, но да знам, че той ще го запази - и ще може да позволява на хората да идват свободно, най-вече младите, да четат, да общуват в приятна обстановка - такава ми е мечтата, та нещо да остане и след мен, книгите ми ще останат, ето, да има и място, където младите да могат да четат (освен моите авторски книги там ще бъде цялата моя библиотека от толкова много книги, които съм купувал цял живот, на различни езици, това са хиляди книги!). Представям си нещата така: на входната врата да има нещо като обява, на която може да пише примерно това:

ЗАПОВЯДАЙ, ОТБИЙ СЕ, ПЪТНИКО, ПОСЕДНИ, ПОЧИНИ СИ, ПИЙНИ ЧАША ВОДА, ВЗЕМИ КНИГА, КАКВАТО СИ ПОИСКАШ ИЛИ ИЗБЕРЕШ, ПОЧЕТИ, ОБМЕНИ МИСЛИ С ДРУГИ ЧЕТЯЩИ КАТО ТЕБ, ПОГОВОРЕТЕ СИ, ТОВА МЯСТО Е ЗА ВАС! ЕЛАТЕ ТУК, СЪБИРАЙТЕ СЕ, ОБЩУВАЙТЕ, УЧЕТЕ СЪВСЕМ СВОБОДНО, ТОВА МЯСТО Е НАПРАВЕНО ЗА ВАС - И Е ОСТАВЕНО ОТ ЕДИН ЧОВЕК, КОЙТО НЯКОГА СИ МЕЧТАЕШЕ ОБРАЗОВАНИЕТО ДА БЪДЕ СЪВСЕМ СВОБОДНО И ЧОВЕЧНО!

Нещо такова може да пише на входната врата, не знам сега какво точно ще пише, ще помисля повече по въпроса. Сега нали вече оставят книги по парковете за съвсем свободна употреба, за четене, с надежда, че хората ще ги връщат като ги четат по пейките - ето нещо такова ми се иска на мен да направя в моята Долна баня от двора на моята родова къща. Да бъде един кът, с много зеленина, с беседки под дърветата, под лозниците, с малка заличка за конференции, където хора, обичащи да четат книги и да мислят, да могат да разговарят с други четящи и мислещи хора; това да бъде място, където такива хора да могат да се срещат, да, да бъде място за съвсем свободно духовно общуване, каквито, примерно, са били някога манастирите. Е, може пък да се намери човек, който да се грижи повече за това място, да го пази, да го поддържа, надявам се един ден самите ползващи го хора да се самоорганизират, да си го поддържат, ще ми се да вярвам, че ще има такива хора и за в бъдеще в Долна баня, знам ли дали ще има?

Ако училището има някакви пълномощия върху този имот, знам ли, може да е по-добре, нека да ползва тази база, примерно, там да могат ученици, които искат на спокойствие да четат и да обсъждат прочетеното, да идват свободно и да си общуват. Ще видим де, такова нещо ми се мержелее сега в съзнанието. Даже познавам хора, които биха подкрепили създаването на едно такова място, а защо такива места да не възникнат и по големите градове, където, струва ми се, също има опасност да запустяват и къщи, и апартаменти - какво пречи хората да проявят известна инициатива и да превърнат тия места в нещо като "оазисчета за култура", за книги, за четене, за учене, за общуване - щото каквото и да говорим, учещият, мислещият човек така или иначе има нужда от компания, от други хора, с които да обсъждат, да проверяват мислите си, да съобщават идеите си - както, да речем, е било в Платоновата академия. Аз вече хептен се отплеснах и се размечтах, карай, простете, такъв съм си!

Спирам дотук. Може много да се мисли как да предотвратим запустяването на дядовите и бабините къщи и дворове по селата, по малките градчета, изобщо в крайна сметка да предотвратим запустяването на цяла България, щото то запустението така почва, почва от отделните къщи, после тръгва да пълзи навсякъде, къща по къща, дом по дом, двор по двор, разпространява се, подобно на епидемия, докато накрая не обхване и цялата страна. Това не бива да го допускаме на никаква цена, аз така мисля, не зная вие как мислите. Не вярвам да сте се примирили и да смятате, че запустяването на България не може да се спре, аз пък мисля, че може да се спре. От нас зависи какво ще бъде! Аз лично смятам, че не запустението, а животът трябва да бъде онова, на което сме длъжни да дадем път, за което трябва да работим, на което трябва да проправяме пътя. Всички заедно - и всеки един поотделно много можем да направим в тази посока. Не бива изобщо да се примиряваме със злотворната перспектива, че запустяването на България, видите ли, било нямало алтернатива: има, как така да няма?! Има, разбира се, че има!

Хубав ден ви желая! Простете, ако с този текст ви подтикнах към мъчителни, неприятни мисли или чувства. То такава си ми беше и целта де, няма какво да си кривя душата. Ако има такъв ефект този текст, значи донякъде съм си постигнал целта. Не бива да си мълчим по тия толкова важни въпроси, а трябва да мислим и да обменяме мисли. Бъдете здрави! Чао и до скоро!

Освен това отново се чувствам длъжен да напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Една твърде изразителна съвременна история



Бал 24.05.2016 г. Наблюдаваме момчето със светло синият костюм. Чудех се дали да пиша, но съм доста огорчена и разочарована, затова реших да споделя какво се случи.

Пред блока ни се "изсипа" цял клас абитуриентите с луксозни коли, джипове, лимузини, коя от коя по-луксозна. Всичко беше хубаво, хората се забавляваха, брояха от 1 до 12, абе всичко както си му е реда. Заваля и се скрих под козирката, целият клас вече беше в апартамента на съседката ми (тяхната класна) когато пристигна пеша закъснялото момче със светло синият костюм. Отворихме му входната врата, казахме му къде да се качи, той благодари и приключихме. Добре де, стана време да тръгват към хотела, излизат всички, качват си се по колите... и си заминават. Изпращам ги аз като типичната клюкарка и виждам отново момчето със синият костюм да ходи пеша по улицата надолу. Питам съседа ми: далече ли е паркирал човека, който го кара, при което чувам отговор, който ме шашна, стъписа: "Ами не, той е пеша, отива към метрото." Викам... МОЛЯ?!? Оттам газззз към нас, оставям кучето си, грабвам ключовете от колата и с 300... да го догоня.


Намерих го, тъкмо щеше да пресича, почнах да бибиткам, отварям вратата, викам: "Влизай, днеска си с мене!". Къде се намира хотела?? Момчето влезе притеснено, ами хотела е след Хемус, по бул. "Черни връх"... викам: "Добре! Аз карам, Вие ще ме упътвате." Тръгнахме и питам: защо не питахте дали някой не може да Ви вземе с тях? Ами питах ги, всички ми отказаха. В едната кола били само момичета, в другата - класната, а останалите ми казаха: "Бегай от тука бе, разкарай се!". Ейййй, викам да няма места, а тази лимузина??? А другите джипове - как пък едно място не се намери??? Как може да са толкова озлобени и егоистични???

И той вика, ами не можем да ги съдим, такива са, каквито са си - и се усмихна. За момент се замислих как са го изпратили горките му родители, тихо кротко с метрото... без обичайното бибиткане, балони, броене... та той нямаше дори чадър. Добре, че спря да вали. Само защото момчето не се държеше като другите - просташки, грубо, невъзпитано и защото беше свит, срамежлив и притеснителен никой не го покани в колите си, които бяха взели "Под наем", нали се сещаш... големите гъзари!


Та хвана ме яд на днешната младеж, как само го отбягваха... и к'во като е по-беден?! Аз пък си му бях дама на бала и си го закарах до хотела! През цялото време ми благодареше... миличкият! Почувствах се щастлива, че макар и с малко съм помогнала. Тези, с които е учил толкова години, се направиха че не го познават, а аз, която дори не го познавах, се радвам, че се запознах с такава чиста душа, с такова възпитано момче. Колко заслепени са хората!

Спасихте от дъжда вашите скъпи дрехи, прически, грим и обувки, но оставихте момчето да ходи пеша към метрото, валейки го дъжд, ходейки с наведена глава в един от уж най-щастливите му дни, неговият бал. Поздравявам те, Кристияне, че не свали усмивката от лицето си... нито веднъж! Честито завършване и успех!


Написа: Vesna Videva

ДОБАВКА: Ето какво написах на страницата на авторката:

Ако позволите, г-жо Видева, ще си позволя да увековеча Вашата история :-) като я публикувам първо в блога си, а след това и в списанието за съвременно образование, наречено HUMANUS (то има и хартиено издание). Историята Ви има голям нравствен смисъл по моя преценка (учител по философия, по етика и по психология съм). Благодаря Ви, че описахте този случай! Историята Ви има голям възпитателен заряд. Още веднъж поздрави за това, което сте направила!

Освен това се чувствам длъжен да напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров Преследване на времето: Изкуството на свободата, . изд A & G, 2003 г., разм. 21,5 / 14,5 см, мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр, 8.00 лв... Книгата говори за "нещо", което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда "добре познато", съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се "съобразяваме", но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време? почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга "поглежда" в скритото "зад" мълчанието ни - за времето, живота, свободата.

Лъжи, лъжи, лъжи, само лъжи, нито една истина не се каза на този ден, на "тъй светлия празник на духовността" 24 май



Мина и тази година 24 май, деня на буквите, на словото, на просветата, на културата, на духовността. Пак, според обичая, се произнесоха безброй кухи, лицемерни и лъжливи речи, речи, в които няма и грам истина, речи, пълни с тонове фалшиви, неискрени думи: духовността за българите била не знам си колко висока, ние сме били постигнали не знам си какви висоти в своята култура и духовност, нашата героична история била не знам си колко свръхгероична и патриотична, нашата култура, нашата душевност била постигнала не знам си какви сияйни висоти, пред българския учител всички сме били богоговеели (а горчивата истина е, че се сещаме за тия страдалци само за няколко минути - и то само по задължение, само на 24 май!).

Лъжи, лъжи, лъжи, само лъжи, нито една истина не се каза на този ден: от екраните се лееше напудрена казионна ведрина, а пък лицемерите се надпреварваха да се гаврят в произнасянето на въпросните лъжливи и фалшиви думи. Никой нема доблестта да каже нещо за истинското тъжно положение на нещата, абсолютно никой, всички заложиха на лъжливите, патетични, лицемерни словеса! Удавиха ни с лъжи и с лицемерие и на този 24 май, безсрамниците недни! Българското образование (независимо от "някои известни проблеми") било в бляскаво положение, нали така, само още съвсем малко ни трябва и ще постигнем пълното съвършенство?! Как е възможно да се използва словото само и единствено за лъжене?! Между другото истинската, вярната картина на реалното положение в тази тъй деликатна сфера на образованието и на възпитанието на младите хора я представя не нещо друго, а картината на... френетичните, лудешки, диви крясъци на абитуриентите, т.е. младите, които пияни празнуват отърваването от 12-годишната робия на тираничната система, която цели 12 години ги е мачкала и моделирала както си иска - за да произведе именно този толкова печален резултат и продукт, който ви е пред очите!

Ако някой каже нещо истинско в такъв един ден на триумфиращите наглеци-лъжльовци, надпреварващи се да лъжат колкото се може по-перверзно, такъв човек непременно ще го обявят за луд, ще го освиркат, а нищо чудно и да го направо набият. Затова тия, които нямат пиетет към лъжите, в този ден мълчат. Мълчах и аз. Нищичко не казах. Нищичко не написах. Чаках да чуя поне едно по-искрено, човечно, нелъжливо, правдимо слово - е, не дочаках такъв велик момент. Затуй сега, в ранната утрин на 25 май, ми се налага да напиша нещичко, да възроптая поне малко. Щото ако не роптаем когато лъжците лъжат и мърсят, ние ставаме мигновено съучастници в тяхната лъжа, включваме се във вакханалията на лъжливостта.

А истината е пределно горчива: щом като лъжльовците задават тон и се надпреварват да лъжат, сякаш са си обявили стахановско-социалистическо съревнование по лъжене, правдолюбивите са натикани в миша дупка, заставени са да замълчат, а ако някой от тях каже или напише нещо, то никой няма и да му обърне внимание, никой няма и да го чуе. Правдолюбивите слова в атмосферата на тоталната триумфираща лъжа дразнят, ушите отвикват да слушат такива думи, казах, че оня, който дръзне да каже някаква истина (истините у Нашенско били все "горчиви", а лъжите за сметка на това са така сладички, ах, как сладички и вкусни са лъжите!) та значи който каже някаква истина, мигновено ще бъде освиркан и стъпкан! Истината е, че у нас не само лъжата триумфира, а триумфира и простащината, триумфира и бездуховността, малокултурието, агресивната ненавист срещу културата триумфира и е повсеместна. Ето ви една крайно неприятна истина. Да продължавам ли нататък? Да ви кажа ли каква е истинската ситуация в сферата на многострадалното българско образование? Да ви кажа ли в какво реално унизително състояние се намират българският учител, българският ученик, българският родител? Или вий си ги знаете тия неща? А някой да се е трогнал като си ги знае? Нема такъв, нали? Как да има? Та нали най-важното е да се фалиме - и да отчитаме фалшивите успехи?!

Ето един съвсем малък симптом за отчайващото реално положение у нас: тия дни излезе от печат новата книжка на списание ИДЕИ. В нея има отпечатан цял един раздел, наречен "ПОКАНА ЗА... РЕВОЛЮЦИЯ", в който не само е описана детайлно цялата печална картина в сферата на многострадалното българско образование, но и се предлага проект за излизане, за намиране на разумен изход от фатално тежката ситуация. Представя се модел за прехода към едно съвременно, свободолюбиво, човечно образование и възпитание на младите. Отправя се покана за смислена дискусия по тия проблеми. Отправих покана към всички, на които не са им безразлични тия проблеми, да си поръчат книжката, съдържаща тия важни текстове. Знаете ли колко човека си поръчаха тази книжка горе-долу седмица след обявата? Не знаете, няма как да знаете, защо ли ви питам, откъде да знаете? Е, можете да се досетите, дедуктивно, тъй да се рече, да предположите. Ами ето колко са поръчките: 0 (нула, zero) са поръчките! Инак казано, никой не се вълнува от тия проблеми! Абсолютно никой!

Това, че абсолютно никой не желае да се запознае с осмислената картина на реалната ситуация в българското образование означава, че всички, абсолютно всички нехаят, абсолютно всички са отегчени, просто най-вероятно ги мързи да мислят, решили са, че по-добре е изобщо вече да не им пука, приели са, че е най-добре за тях лично да си викат "Майната му на българското образование!" или нещо подобно. Ето ви още една истина, над която ако искате се позамислете. Нека да ви дразни тази истина, намразете ме заради това, че нарушавам омертата, оплюйте ме ако искате, обявете ме за луд, може дори ако искате, предприемете нужните административни мерки отново да ме опраскате и да ме изгоните от училището, в което работя в момента. Колко му е да ме опраскате пак? Та този, дето нарушава идилията, нима не заслужава да бъде опраскан по най-нагъл мутренски начин в чисто Мутренската държава, в която живеем?!

Да, аз съм много лош поради това, че си позволявам да нарушавам "добрия тон" и да "развалям празника", нали така? А може и едно кръшно хоро да му ударим в знак на това, че положението в българското образование е бляскаво, а идилията е пълна. Изиграйте му едно хора, таваришчи, колко му е! Или кючек, ако предпочитате! Поиграхте ли си снощи хубаво на аборигенския бал (нали това вече е новото наименование на абитуриентските балове, нали "абитуриент" в съвсем пресния български "новговор" веке е "аборигент"?!)?

Спирам дотук. Няма смисъл да се пише повече. Положението е отчайващо. На фона на бляскавото казионно-официално положение се забелязват признаците на тоталната развала. На никой за нищо не му пука. Важното е да имаме какво да ядем, нали така?

Хубав ден ви желая! Бъдете здрави! Духовно и всякак иначе здрави! Чао и до скоро! Няма да млъкна, колкото и да ви се иска това...

Освен това се чувствам длъжен да напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Съветските хора не са съвсем хора, в Русия всички са роби, там няма свободни хора




... Они же там (в России, бел. моя, А.Г.) все рабы, там нет свободных людей. Свободные люди, как правило, кончают в Сибири или тюрьме. Горбачеву уже 85 лет, он не хочет на нары. Что с них взять? Они советские люди, а значит, не совсем люди», – заключил Буковский. (Прочети ЦЕЛИЯ ТЕКСТ)

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен да напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд. Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

Руските кагебистки империалисти са на път да загубят и последните искрици разсъдък: пълна лудница се е възцарила в Русия!




Депутат Госдумы, лидер ЛДПР Владимир Жириновский предложил сбросить ядерную бомбу на какое-нибудь малонаселенное государство, чтобы показать российскую военную мощь. Об этом он заявил в эфире программы «Воскресный вечер» с Владимиром Соловьевым.

«В Северном море есть остров, маленькая страна, 200 тысяч население. Брюсселю сказать: посмотрите, вот остров, видите, отвернитесь, а теперь нет острова. Страны нету!» — сказал он.

«Ужас!!!» — отреагировал ведущий.

«А что вы хотите? Вы что хотите, чтобы нас били по морде, чтобы Донбасс обстреливали?» - вскричал Жириновский.

«Надо показать, на что способны наши ядерные силы!» — отметил он.

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен да напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...



Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

вторник, 24 май 2016 г.

Скромността краси човека



Обама отседна във виетнамско заведение за бързо хранене и похапна за 6 долара. Наоколо се хранят обикновени хора. Не са ги разгонили за да може президентът да похапне на спокойствие.

Освен това се чувствам длъжен да напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Честит празник на писмеността, културата, просветата, духовността!



Честито най-вече на ония скромни дейци на словото, културата, просветата, духовността - учители, читалищни дейци, издатели, журналисти, библиотекари, пишещи хора, артисти, музиканти, свещеници и пр. - които никога няма да ги поканят в бляскавите утринни предавания на телевизиите, но без чиято отдаденост и самоотверженост култура, просвета и духовност в България просто няма да има!

Поклон вам, бедни, унизени, кротки, тихи и работливи дейци на българската култура, просвета, образование, духовност!

Освен това нека не забравяме, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Ето как се прави матура във Франция



Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Всички досега излезли книжки на списание ИДЕИ