ПЪРВА НАЦИОНАЛНА СРЕЩА ЗА СВОБОДНО ОБРАЗОВАНИЕ В БЪЛГАРИЯ София, 15 и 16 февр. 2014 г. (видео) • Нова книга, по която сега работя - с примерно заглавие ФИЛОСОФИЯ НА ЛЮБОВТА • Началото на моя курс лекции по темата „Как да стана пълноценна личност?“ • Есета по темата "Изкуството да си учител" • Учебно помагало с примерно заглавие Въведение във философията на вярата и религията(в процес на разработване) ОБЯВА ЗА КОНКУРС НА ТЕМА "КАКВО ЗНАЯ ЗА УКРАЙНА"Подпишете петицията в защита на свободата на словото и срещу медийния диктат, на който ний, българите, сме подложениЕсета от поредицата "За здравомислието", която смятам да превърна в нова книга • Нещо като реклама: за тия, които желаят да си купят някоя от книгите ми или пък книжка от философското списание ИДЕИЧетете HUMANUS - списанието за личности! Списанието на младите, които искат да бъдат пълноценни личности, искат да станат личности в истинския смисъл!

понеделник, 27 април 2015 г.

Сприятелиш ли се с глупака, не ще се отървеш от срам...



Сприятелиш ли се с глупака, не ще се отървеш от срам,
и затова сега послушай съвета мъдър на Хайям:
отрова приеми, но нека да е приета от мъдрец,
а от ръката на глупака не вземай ти дори балсам.

Омар Хаям

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Бива ли един министър на културата да бъде некултурен простак, да псува като циганин и то да псува не кого да е, а съвкупната нация българска?




... А какво е сега отношението на обществото ни към хората на изкуството и науката? Ами каквото е и отношението на министъра на културата към певеца от хора „Йоан Кукузел”. Отношение на господар към роб. Но господар не от ония - римските и просветените, а отношение помешчик към крепостни. Който по-скоро би възнаградил циганския хор, защото може да поливал голи циганки с шампанско, нежели да възнагради някое изпълнение на соната.

А какво е отношението на самия хор към министъра? Робско, за съжаление. Отношение на роби, които благодарят на господаря си за подхвърлените трохи. С едно единствено изключение...

... Едно уточнение към пазарната икономика. Да, на пръв поглед хор „Йоан Кукузел” не би могъл да печели и да се самоиздържа, за разлика от певачката Йоана. Ако има такава примерно. Това е само на пръв, обаче. С времето голямото изкуство трупа почитатели, а пошлотията губи феновете си. Оказва се, че най-слушаните парчета на всички времена не са на някоя поп певица от рода на Мадона и Гага. Дори на Бийтълс не са. Най-слушаните парчета на всички времена са четирите годишни времена на Вивалди. Само че няма как Вивалди да си прибере хонорарите. И несправедливо се получава някак.

А кой трябва да поправи тази несправедливост? Да помогне големите творци докато са живи?

Това е задача и длъжност на държавата, ако е цивилизована, разбира се. А то ще рече, че това е задължение най-вече и преди всичко на нейния министър на културата.

Който в България се казва Вежди Рашидов... Оня същият, дето щял да се бръкне за педесе - сто лева (нали си спаси двата милиона от КТБ, та е щедър) и с тия педесе-сто лева щял да накара певеца да мълчи, вместо да оревава орталъка с прищевките си. Същия тоя орталък, дето Вежди Рашидов не само орева, ами и пропсува с незабравимото си и вълнуващо: „Това ви е нацията на 1300 години, да ви еба нацията циганска!” повод двата си милиона и половина в КТБ, дето можеше и да загуби и дето му ги спасиха, щото е министър на Бойко Борисов...

... Друг един въпрос от същия вид: „Бива ли простак да бъде министър-председател?” вече получи отговор и този отговор е ясен и недвусмислен: „Бива, щото прави магистрали, щото мисли за народа, защото и той е прост, та се разбираме, защото е по-добър от предишните, защото няма други възможности и защото така!”.

Отговор на въпроса обаче „Бива ли един министър на културата да бъде некултурен простак, да псува като циганин и то да псува не кого да е, а съвкупната нация българска?” все още няма.

Съвсем скоро, обаче, и този въпрос ще получи своя отговор. И той може лесно да се предвиди: „Ми кво като министърът на културата е некултурен, кво като псува?! Да псува когото си ще, дори и съвкупната нация - щом прави изложби в Лувъра и дава пари за театър!”

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

неделя, 26 април 2015 г.

От проявата с искане за демонтаж на паметника на съветската окупаторска армия











ОЩЕ СНИМКИ ОТ СЪБИТИЕТО

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд. Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

Кремъл активира своята подлога Гоце Първанов




Оставките на 5-има министри иска лидерът на АБВ Георги Първанов на националната конференция в НДК. Критиките отнасят Даниел Митов, Николай Ненчев, Теменужка Петрова, Божидар Лукарски и Тодор Танев.

Дейността на външния министър и на този по отбраната не само ерозирали доверието, но е вредна за българите. В енергетиката имало срив, в министерството на икономиката не се правело нищо друго, освен кадрови чистки, а в образованието се случвали странни неща.

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Още по безпрецедентното съдебно дяло, което, вярваме, уважаемият съд ще реши подобаващо, в съответствие с повелите на законността, правото и справедливостта


До Окръжен съд Пловдив,
Гражданска колегия, VII състав

РЕПЛИКА

от Ангел Ив. Грънчаров, ищец и от адвокат Феодор Иливанов, довереник
по въззивно гражданско дело 835/2015  г. по описа на ОС гр. Пловдив

Уважаеми окръжни съдии,

Така наречените „Писмени бележки” на ответната страна по повод на нашата писмена защита изобилстват от голословни субективни твърдения, издаващи не само удивителната липса на каквато и да било сериозна аргументация от каквото и да било естество, но също така и липсата дори на минимално намерение на опонента да вникне и да отговори на нашите аргументи. Безкрайното повтаряне като мантра на израза „делото изобилства от доказателства, видно от които на ищеца му липсват каквито и да било качества да бъде учител” е илюстрация и също така признание за фактическата липса не на друго, а тъкмо на конкретни смислени и логични аргументи у ответната страна, която явно сама се е отказала от каквото и да било усилие да аргументира незащитимата поради абсурдността си теза. Но онова, което е особено показателно, е че въпросният текст също така изобилства от несъстоятелни от каквато и да било гледна точка и очебийно неверни твърдения, с които ответната страна се мъчи да въведе съда в заблуждение. Ще дадем в аналитичен порядък примери в тази посока:

1.) Твърдението, че учебната атмосфера в часовете на ищеца Грънчаров била „в разрез” с изискванията на нормативните документи, регулиращи преподавателската дейност в училище, освен че е голословно, е също така и напълно несъстоятелно, невярно. То свидетелства само за това доколко бедна и ретроградна е представата за съвременно преподаване у оня, които си го е позволил. Безброй пъти изтъкнахме, че преподаването на философски или на личностно развиващи предмети е фина и при това специфично духовна дейност, чиято цел е подпомагане на формирането на самостоятелно и критично мислещи млади хора, способни ефективно да решават нелеките ситуации на живота; точно такива са и законовите и нормативни изисквания, които регулират тази дейност. Учителят в никакъв случай не е ретранслатор на готови знания или на „истини от последна инстанция”, с които да бъдат пълнени главите на младите. Учителстването е творческа по естеството си дейност, което също е предписано от всички документи, имащи отношение към регулацията на тази толкова значима за личността и обществото дейност. Явно на някой му се налага да си опресни представите, щото твърде много се е заблудил – и се е откъснал от изискванията на времето, в което живеем.

2.) Откровена лъжа е твърдението, че от „проверки на ДАЗД” (имало е само една такава проверка, какво е това множествено число?!) било „обективно констатирано”, че, цитираме, „спрямо учениците се упражнява системен психически тормоз, унижение, обиди и незачитане на тяхното мнение от страна на учителя Ангел Грънчаров”. Изобщо този, който е писал въпросния текст, изглежда се е стремил да облече в колкото се може по-ярки думи собствената си ненавист спрямо популярния учител Грънчаров, който е известен тъкмо с толерантността, с уважението си към личността на ученика. Грънчаров не само че е привърженик на една личностно-центрирана методика на преподаване, но това е и негово човешко, учителско и жизнено верую. Пък и приписваната му личностна и нравствена уродливост не се връзва с неговото възпитание. Да бъде очернена колкото се може една личност, да й бъде приписан колкото е възможно по-уродлив нравствен и човешки облик, и то на единственото основание, че ти лично изпитваш ненавист към нея, изпитваш ненавист, породена на основата на съзнанието за нейното личностно и духовно превъзходство, не е и не може да бъде никакъв „аргумент”, камо ли пък за пред съд – още повече, че такива накърняващи достойнството на личността твърдения сами са подсъдни. Но, за жалост, ответната страна, заслепена от въпросната силна ненавист, пък и импулсирана от предусещането, че по начало се напъва да защити една сausa perduta, една напълно несъстоятелна и незащитима теза, явно вече е способна на всичко, отпаднали са всякакви задръжки, включително и тези от нравствено естество (които обаче никога не бива да губим).

3.) Глупост е твърдението, че учениците били възприемали „с възмущение” прожекцията на филма „Амаркорд” на великия маестро на световното киноизкуство Федерико Фелини, която Грънчаров е провел в част от учебните часове. (Никъде не е доказано, че българските ученици нямат никакво отношение към истински възвишеното изкуство – и че са пристрастени изцяло към пошлото, грозното и вулгарното!) Освен че такова твърдение е откровена глупост, то е и абсолютна неистина: учениците бяха силно впечатлени от този филм, явно съществува дълбока потребност у тях за общуване с такъв род стойностни творби на киноизкуството. Интересно е, че ответната страна сама се е отказала (защо ли?) от смехотворната си основна теза, размахвана като непрани гащи на по-раншния етап на съдебното дирене, че този филм на Фелини бил, видите ли, „порнографски”. Между другото филмът е прожектиран в часовете по психология, точно отговаря на изучаваната в тия часове проблематика, свързана с трудностите на самопознанието на човека, това е един от най-майсторските и проницателни в психологическо отношение филми, имащи пряко отношение към душевния живот на младите в юношеската възраст, на която са и самите ученици. Апропо, на литераторката Анастасова, на ответницата (която е подписала тия същите „писмени бележки”) сме длъжни да съобщим вероятно изненадваща новина, че художествената стойност на нито едно произведение на изкуството, камо ли пък на филм, не се „обяснява”, тук „обясненията” просто са неуместни, тя се усеща и разбира с цялата душа – и учениците превъзходно усетиха и се овладяха от дълбоките, неизразими послания на този забележителен филм. Даже и хипотетичното „възмущение” (стига изобщо да го е имало) е свидетелство за това колко силно са били впечатлени тия млади хора от магията на наистина гениалния филм на великия Фелини.
За сведение на ответницата също сме длъжни да съобщим, че Ангел Грънчаров е специализирал естетика в университета на Санкт-Петербург, това е видно от приложението към дипломата му; той наистина е най-добре подготвен за подобаващо общуване с учениците по въпроси, свързани с тълкуването и разбирането на изкуството; тия неща, свързани с адекватното общуване и преживяване на художествени ценности, са така фини, че не се поддават на дебелашки твърдения, издаващи пълната некомпетентност на този, който си ги е позволил.

4.) Все пак знаменателно е, че едва в този последен документ ответната страна прави доста смехотворни опити да дава примери, в тълкуването на които обаче се проваля тъй катастрофално, че повече едва ли може да бъде. Само дето на лъжи не бива да се разчита, лъжите никак не помагат. Но какво да се прави, явно им се налага да разчитат на лъжи – щом като истината им е толкова неизгодна! Пълна глупост, примерно, е твърдението, че философът Грънчаров не бил зачитал мнението на учениците; това също е една мантра, която се повтаря до безкрайност, до втръсване. Да се приписва такъв недъг на философ, който цял живот е работил точно в тази област, а именно, да спомага за развиване на способността на младите да имат свое мнение и разбиране, да умеят да го защищават, да го изразяват свободно с подходящи и убедителни думи, е наистина крещяща глупост, свидетелстваща за моралния облик и умственото ниво на този, който си я е позволил.

5.) Грънчаров е убеден привърженик и последовател на сократовия философски метод, който от запознатите в тази област се възприема като най-ефективен и плодотворен. Безброй пъти разяснихме това на ответната страна, която обаче явно е дала нещо като обет твърдо да не желае да схване за какво изобщо иде реч. При сократовата философска методология се прави нужното чрез създаването на подходящи условия (атмосфера, настройка на душата, импулсиране и провокиране на мисленето чрез подходящи въпроси и т.н.) в душите на младите в един труден процес на духовен растеж и кипеж в даден момент да се стигне до раждане на истината, до постигане на онази дълбока и съкровена истина, която единствена има значение. Представите на ответната страна за случващото се в класната стая са така механични и елементарни, че показват такова изумително изоставане в развитието, което може да се тълкува не само като некомпетентност, но и като израз на откровено невежество. Не може съвременен учител да има толкова примитивни, бихме казали дори казармени представи за това, което се случва в класната стая. Обикновено ония, които не разбират от проблемите в дадена област, се въздържат от съждения – и така постъпват разумно. Но това явно не важи за други, които правят нужното да се изложат в крайна степен.

6.) Особено отвратително е грозното и лицемерно спекулиране от страна на ответницата с някаква илюзорна „болка на будните деца, намерили начин да изразят гражданската си позиция”. Става дума за инициираните от самата администрация „безброй сигнали и жалби”, в които дума по дума, за да се имитира „съвпадение”, се повтарят смехотворните нападки на същата тази администрация по адрес на Грънчаров. (Очевидно и много от тези въпросните „жалби” са размножавани от самата така услужлива администрация, тя е предоставяла типови бланки с гриф „Срещу Грънчаров!”, които при това сама е приложила без капка угризение към съдебното дело! Каква себеотрицателност в името на тъй въжделената кауза?!) Едва ли може да се изобрети по-откровено и простодушно признание за съпричастност на администрацията към този толкова изтъркан административен прийом за разправа с неудобния учител, държащ на достойнството си, от това тъй умилително и показно лицемерие-спекулиране. При това трябва да се знае, че въпреки усилията на администрацията от 15-те класа, на които Грънчаров е преподавал, жалби и сигнали е имало само от 2-3, т.е. обобщенията и твърденията за някакво „всеобщо народно недоволство” срещу „злодея Грънчаров”, очевидно са изсмукани от пръстите. Но е добре, че уважаемите окръжни съдии все пак могат тук, на базата на този прочувствен документ-шедьовър да се убедят на какво е способна една самозабравила се администраторка, която си е внушила, че някой учител е станал заплаха за властта и за произвола й. Това, че ответната администраторка не се посвени да направи всичко за да използва ученици за да си разчисти сметките с неудобния учител, е възмутителен факт, който не се нуждае от коментар; а пък интересно е и това, че самата ответница очевидно изобщо не се смущава от стореното, изглежда и не изпитва угризения за това; нека тази констатация всеки да я разбира според съвестта си.

7.) Интересно е и това, че ответната страна сама се отказа от „безбройните писмени доказателства”, приложени от самата нея към делото, опасявайки се съвсем основателно от тяхната двусмисленост, именно, че те прекрасно илюстрират и са неоспоримо свидетелство за онази злобна кампания по личностното и професионално компрометиране, дискредитиране и оплюване на ищеца, която ответницата в качеството й на директор дръзна да проведе. В последните две години преди уволнението му директорката на ПГЕЕ-Пловдив явно нищо друго не е правила освен да произвежда в писмена форма най-злостни „компромати” (жалби, сигнали, писма на „възмутени родители” и на „разтревожени колеги”, разни протоколи от заседания на „народни съдилища”, устройвани над Грънчаров в този период, доноси и пр., т.е. целият онзи инструментариум за разправа с неудобната личност, който ни е известен от печално известния период на комунизма, макар че дори и тогава сякаш не се стигаше чак до такива психопатологични ексцесии!), трупани в досието му, с явната цел да се изобрети някаква що-годе подходяща „мотивация” за уволнението му. Да, обаче целият този „продукт” се оказа негоден (поради упоменатото двусмислие!) от използване пред съда, поради което беше тихомълком изоставен; наложи се да се прибегне до „тъй ярките” свидетелски показания на неколцина свидетели, които са лично задължени на директорката Анастасова, примерно свид. Л. Попова, която за подобни услуги още продължава да работи като учителка – въпреки преклонната си пенсионна възраст.

8.) Основният свидетел на ответната страна при това положение остана инспекторката А.Кръстанова (свид. Коста Костов, главен експерт на МОН, така се оплете в своите показания, че в крайна сметка те се оказаха негодни за каквото и да било използване). Интересно е обаче, че свид. Кръстанова сама се отказа от своята експертност след като си позволи твърдението, че не могла да схване преподавателския подход на Грънчаров, като „аргументът” й беше потресаващ: „… ако можех да го схвана, щяха да го схванат и учениците”! (Популизмът, демагогията в наше време са станали така повсеместни, че от техните съблазни не са се опазили дори и редовите инспектори по философия!) И това при положение, че ищецът Грънчаров не само многократно е представил своите възгледи за ефективното преподаване в часовете по философия не само в публикуваните от 17 години насам (!) негови учебни помагала по всички преподавани в нашите гимназии философски учебни предмети, не само че детайлно е разяснил подхода си в своите книги за образованието (да посочим поне две-три заглавия: „Идеи за една нова философия и стратегия на образованието в България”, „Ние не сме тухли в стената!есета за освобождаващото образование”, „Изкуството да си учител”), но и самият той, благодарение на десетилетната си преподавателска практика според тия същите подходи сам се е превърнал в нещо като тяхно олицетворение, което все пак би следвало да бъде признато от един що-годе сведущ човек, какъвто по дефиниция трябва да бъде един инспектор по философия. Да, обаче поради чисто субективни причини (понеже Грънчаров често е влизал в дискусии с инспекторката, включително и публични, благодарение на което свид. Кръстанова явно е била твърде уязвена от неговото личностно, творческо и мисловно превъзходство!) тази същата свидетелка, понеже наистина няма за какво да се хване, се видя принудена да повтаря до умопомрачение мантри от рода на „нарушава държавните образователни изисквания”, „не спазва общозадължителната (?!) методика” и пр., дори стигна и до смехотворни твърдения от рода на „една ученичка ми каза” и т.н. Като висш апотеоз на нейната нескривана лична предубеденост беше изказването, че Грънчаров, видите ли, бил „най-слабият преподавател по философия в цялата Пловдивска област” (!!!), което ще се остане в аналите на историята, а нищо чудно един ден да влезе и в учебниците, било по право, било по философия, било по психология, било по морал, защо пък не?!

9.) В анализираните „писмени бележки” също не липсват бисери, подобни на кандидат-студентските; ето един, достоен за внимание – тъй като буди едно искрено веселие:

„Свидетелката (Кръстанова) заяви, че оплакване срещу г-н Грънчаров, и по-точно (запазваме твърде оригиналната пунктуация на този документ, подписан от преподавателка по правопис!) срещу методите му на преподаване е имало и преди 2011 г. Лично до нея стигнала информация (!) от ученичка (!!), която е заявила (как и кога???), че в часовете се набляга само на сексуалната тематика (подчертано от автора на този бисер, запазваме оригиналното двойно подчертаване). Този факт е бил изключително притеснителен за детето, но свидетелката от неудобство (!!!) отказа да заяви каква информация е получила. Това още веднъж потвърждава казаното по-горе, че „експериментирането” върху неукрепналата детска психика, не е добър метод и подход, а напротив води до психическо ограбване на децата.”

За сведение на уважаемите окръжни съдии сме длъжни да добавим само, че въпросните „деца”, тъй състрадателно-сълзотворно упоменати в този откъс няколко пъти, са младежи на 16-17-18-19 годишна възраст, каквито именно са учениците на ПГЕЕ-Пловдив, учениците в това училище са предимно момчета, по-голямата част от тях водещи при това дори и… редовен полов живот.
Между другото, кой знае защо, на автора на този бисер експериментирането, което е неразделна част на творческия подход в преподаването, пък и в дейния, съзидателния живот изобщо, се вижда толкова осъдително нещо. Не вярваме и творчеството да се възприема от тях като осъдително, но знае ли се: тесногръдието, предполагаме, не ходи по гората…

10.) Авторката на анализираните „писмени бележки” за кой ли път възпроизвежда по-нататък подобни шедьоври, взаимствани от показанията на другите свидетели. Изглежда тук е налице не само сляпо следване на остарелия дидактичен принцип „повторението е майка на знанието”, но и се робува на пропагандната теория, че една лъжа или клевета, повторена сто пъти, има някаква надежда някога да почне да се възприема като… „истина”. Интересно е, че с такова поразително безхаберие се повтарят твърдения, които, при по-близко разглеждане, се оказват чисто и просто клевети. Примерно се привеждат твърдения на ученика от 12 клас, свид. Г.Валентинов, но предадени така, че се превръщат в алогизъм: хем Грънчаров уж бил преподавал по учебници („неодобрени”), хем учениците изобщо не били подготвяни за матура (?!), сякаш учебниците нямат отношение към матурите (!), хем било нямало дискусии, хем пък изобщо не се преподавало въпреки че учениците искали преподаване (понеже се били чувствали некомфортно когато им се налагало да мислят!), хем часовете минавали само в дискусии, при това „скандални”, което означава явно че са били прекалено разгорещени!
Най-вълнуващо обаче е твърдението, че преподавателите, които замествали Грънчаров при негово отсъствие, били преподавали, за разлика от него, „добре”; това „добре” в представата на написалите го явно се свежда до спазване на типовото „записване на планче на урока и съобщаване на кратки лесносмилаеми сведения по всяка точка”; трябва обаче да се вземе предвид и това, че много често Грънчаров е бил заместван от учители, нямащи философско образование и квалификация (!), примерно от учителката по история на пенсионна възраст Тодорка Манолова (или дори от библиотекарката на училището!). На фона на това категоричният отказ на Грънчаров (по думите на свидетеля) да преподава „добре” по този толкова типов, стандартен начин се възприема като несъмнен комплимент!

11.) Като неуважение към съда разглеждаме това, че ответната страна за кой ли път копира и механично преподрежда твърдения, съдържащи се в нейните стари „писмени бележки”, представяйки ги при това уж за нови; воден по такъв начин, дебатът, разбира се, е изцяло непродуктивен. Но това свидетелства за едно: покъртителна липса на аргументи. И означава също още едно нещо: признание за безсилие, нещо като собственоръчно подписано удостоверение за интелектуална немощ. Наистина явно е много трудно да се изобретяват нови и нови лъжи, съчувстваме на опонентите си. Не биваше обаче да залагат на лъжата и на клеветата. Но те явно нямаха друг избор. Казахме, тезата им изначално е незащитима. Поради крещящата си абсурдност и нагласеност. Никога една лъжа не може да има твърдостта и достолепието на истината.

12. Макар че изобщо целият анализиран документ звучи като поредица от кандидат-студентски или ученически бисери от матура, има и страхотни попадения, направо шедьоври. Казват, че на лъжата краката са къси, пък носът на лъжците бил дълъг. Ето малко примерче в тази посока, цитираме:

„Доказа се, че г-н Грънчаров е неприемлив за децата (ах, тези „деца”, които са на такава възраст, че вече се бръснат!). В следствие (запазваме оригиналното изписване на някои думи от авторката-литераторка) на това не се постига усвояване на учебния материал на такова ниво, каквото е в класовете на другите преподаватели.”

Спираме дотук. Ако е толкова ниско нивото на преподаване на философия в часовете на Грънчаров как тогава да си обясним факта, че всички класове, в които той е преподавал, само месец след уволнението му (той е уволнен на 19 май), са получили бляскави оценки по философия, писани им от независим и обективен преподавател (който едва ли е могъл сам да ги подготви за час-два-три на толкова високо ниво!). Даже има класове (примерно като класа на свид. Г.Валентинов), в които оценките са само 6-ци, да, отгоре до долу само 6-ци!

13.) Много се спекулира с „лошата дисциплина” в часовете на Грънчаров, който, видите ли:

„… е безсилен да се справи с прояви на лоша дисциплина и много често търси по време на час съдействие от ръководството, от педагогическия съветник и от класните ръководители. Често повишава тон на учениците, отправя нападки към тях, не допуска мнение, различно от неговото (!), кара учениците да се чувстват незнаещи, неразбиращи като ги подценява.

(Пунктуацията пак запазваме в самобитната й оригиналност) Този въпрос беше изяснен по време на делото и в нашата писмена защита, но отново и отново се правят грозни спекулации с оглед, вероятно, упражняване на неправомерно и подвеждащо въздействие върху съда. Ето как стои истината по този въпрос:

– проблемът за лошата дисциплина е не е само в часовете на Грънчаров, той е всеобщ, до степента да е дефект на зле построената образователна система; лоша дисциплина има във всички класове, часове и при всички учители; цяло чудо в днешно време е в някои часове да има съвършена дисциплина (а ако има, тя е толкова неестествено нещо, че явно тогава друго нещо, не по-малко значимо, със сигурност тогава не е наред!);
– по начало учителите крият от администрацията факта, че в часовете им има лоша дисциплина, щото администраторите, безсилни да решат системния проблем с дисциплината, са заложили на изпитания подход всеки учител да се оправя както може, сиреч, тук действа принципа „Делото по спасение на давещите се е дело на самите давещи се!”; ако някой учител дръзне да съобщи на администрацията за сериозния проблем и предложи дебат за търсенето на мерки за справяне с проблема, на такъв учител му се лепва етикета „лош”, „неспособен” и пр., което именно е причина учителите така упорито да мълчат за него, да крият истината за реалното положение;
– по-голямата част от учителите, с оглед някак да спасяват положението, залагат на отречени и анахронични авторитарни методи, свеждащи се до насилие над личността на учениците, до репресията, до тормоза и до страха (от изпитване, от оставяне на поправителен изпит, от разправии с родителите и пр.); Грънчаров е принципен противник на този ретрограден подход;
– в ПГЕЕ-Пловдив липсва каквато и да била политика, програма и стратегия за смислено противодействие на проявите на лоша дисциплина; Грънчаров безброй пъти е инициирал такива обсъждания и дискусии, на които ръководството не е откликнало; в Педагогическия съвет нито веднъж не се е провела дискусия по този най-важен проблем, въпреки неговите настоявания;
– Грънчаров се е ангажирал да провери на дело, на практика доколко различните звена – учител, ученици, родители, класни ръководители, административно ръководство – си взаимодействат; за целта в последните години е предприел в експериментален порядък следната инициатива: с поредица от доклади до Педагогическия съвет да провокира вниманието на всички звена с оглед по пътя на пълноценните демократични дискусии да се търсят работещи, ефективни решения на проблема; организирал е и постоянно действащ семинар под надслов „Горещите проблеми на образованието и възпитанието на младите”, в който, след обсъждания между участващите ученици и учители, се стига до подготвянето и публикуването на два сборника именно по тия най-горещи проблеми:
Разбира се, ръководството на училището в лицето на ответницата Анастасова не е обърнало никакво внимание на предложенията на тази работна група. Нейната идея, както по безспорен начин си личи от тия „писмени записки” пред съда, явно е била съвсем друга: да изтълкува всичко, което той е направил, в една изцяло превратна, зложелателна, невярна, изкривена форма: а именно, с оглед да бъде уволнен, да бъде представен като „пълен некадърник”.
– Ето и самостоятелните разработки на Грънчаров по проблемите на образователната реформа и на промяната в училищния живот, които са написани все върху конкретен материал от взаимоотношенията в това същото училище, именно ПГЕЕ-Пловдив:

Ние не сме тухли в стената! (Есета за освобождаващото образование) 
Изследвания върху състоянието на нравите в едно училище (В контекста на общата ситуация на българския живот)

(Тия книги са на свободен достъп в интернет, в блоговете на Грънчаров.) Тия всичките неща, тия неоспорими факти ответната страна ги знае, ала ги крие и превратно ги тълкува с оглед да заблуди съда; това свидетелства за подходите, от които директорката Анастасова си позволява да се ползва. Нека всеки ги оцени според собствената си съвест.

14.) Във връзка с анализа на въпросните „писмени записки” се оформи един главен въпрос: кой – учителят или ученикът – трябва да бъде поставен в центъра на вниманието в образователния процес, в процеса на учене, на обучение и възпитание? Ответната страна, без особено замисляне, твърди: учителят трябвало да бъде центърът, активната страна, той трябвало да има активната роля (това го пише в анализирания документ, стр. 21 долу, с позоваване на авторитета на инспекторката Кръстанова!). Тук възникват няколко подвъпроса или момента:

– Ако е така, ако в  центъра на всичко е учителят, тогава защо ответната страна в лицето на директорката Анастасова си позволи такива недопустими и възмутителни гаври с достойнството и професионализма на един инициативен и новаторски мислещ български учител, какъвто е ищецът Ангел Грънчаров?
– Но има и нещо друго, има един не по-малко важен момент: учителят да е субект (активна, водеща страна, всичко направляващ център), а учениците да са просто обекти на неговите въздействия е представа, отговаряща на една стара, ретроградна, анахронична представа на авторитарната, на казармената педагогика и методология;
– В съвременността нещата стоят точно обратното: ученикът трябва да бъде признат за пълноправен субект, а отношенията учител-ученик следва да са отношения на равнопоставени субекти или партньори; при това водещото все пак трябва да е активността и инициативата на учещия се, на ученика, щото това е негова собствена жизнена и познавателна дейност.
Поставеният проблем е с фундаментално значение, той е развит изчерпателно в трудовете на философа Грънчаров, посветени на проблемите на реформирането и демократизацията на образователната система. Философът Ангел Грънчаров е един от най-активните дейци и радетели на едно ново, модерно и свободолюбиво българско образование и училище.

На този фон недопустимата разправа с него от страна на овластената и злоупотребилата по недопустим начин с властта си ответница, именно директорката на ПГЕЕ-Пловдив Стоянка Анастасова, е скандален и безпрецедентен случай, който, вярваме, уважаемият съд най-сетне ще реши подобаващо, в съответствие с повелите на законността, правото и справедливостта.

27 април 2015 г.
Пловдив

С уважение:

                        (Адвокат Ф.Иливанов)                                    (Ищец Ангел Грънчаров)

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Книгата е напълно ненужна вещ тук, у нас, дето царува поговорката "Ти на мен акъл не ми давай, дай ми пари!"


Дадох обещание да напиша няколко есета за моя починал наскоро брат Ивайло: виж: Щом той успя в неимоверно по-тежките обстоятелства на живота да съхрани чиста, без петънце, душата си, такава, каквато Бог му я е дарил, значи и ние можем. Правя го, защото в тия дни след погребението му (той, горкият, почина на 20 април, на следващия ден го погребахме) с нищо друго не мога да се занимавам, даже спрях редактирането (то е в завършващ етап) и подготовката за печат на новата ми книга със заглавие ПОМАГАЛО ПО ВЯРА (вестта за смъртта му дойде в момент, в който се занимавах с това, от този момент повече не съм пипнал да работя по книгата). И понеже така и така не мога да спра да мисля за брат си, понеже всяко писане по други теми в тази ситуация го възприема като грях, като измяна спрямо паметта на брат ми, понеже също така душевната ми мъка може да ме изпепели ако не опитам да я изразя в слово, то аз реших да пиша нещо като книга за брат си, надявайки се именно по този начин да надмогна болката.

Моля да ме извинят ония читатели на блога, на които такава тъжна тема, по разбираеми причини, им е неприятна; моля такива хора просто да не обръщат внимание на есетата, които тия дни, живот и здраве да е, ще напиша. Аз обаче обещах да направя нещичко за увековечаване на паметта на моя брат, ще си изпълня обещанието. Пък и, казах, го правя и заради себе си: пишейки, по необясним начин болката ми намалява.


Ще започна този път с нещо, струва ми се, интересно. Преди две години, точно тия дни, съдбата ми беше отредила да преживея тежка операция по изваждане на хематом от черепа - интересно е, че операцията ми беше на 18 април. Може би аз трябваше да умра тогава, но ми се размина, кой знае защо. Та в тази връзка искам да разкажа нещо, което ми се струва доста показателно. Докато бях, прочее, в болницата, аз по своя си обичай описах тамошните си преживявания в книжка, която нарекох "Болничен ДНЕВНИК", ако искате, можете да я разлистите. Та там съм описал един епизод, в който, събуждайки се от упойката след операцията (а аз съм с болно сърце и е цяло чудо, че сърцето ми издържа толкова тежка операция, цяло чудо е, че изобщо се събудих след нея!) та значи събуждайки се, първото, което видях (освен сина ми, който стоеше до леглото) и... един бял гълъб, стоящ от външната страна на перваза на прозореца, това става на 13-тия етаж на Хирургиите в Пловдив, там, където е отделението по мозъчна неврохирургия. Виждайки бялото гълъбче, аз го асоциирах с Бог, със Светия Дух (символ на Светия Дух е тъкмо гълъбът, така го изобразяват художниците) и при тази мисъл, признавам си, очите ми се напълниха със сълзи, аз се разплаках: явно Бог беше благоволил да ми даде още живот, нещо като втори живот, разплаках се от благодарност към толкова човеколюбивия и щедър наш Бог. (Е, изглежда и упойката ми е повлияла за това, за тая моя необичайна ревливост, щото аз иначе много трудно плача, пък ако плача, плача без сълзи, просто почва да ме души някаква буца, но сълзи и при най-страшна мъка не ми се появяват, така е при нас, повечето мъже.) Както и да е, интересното е, че може би половин час след излизането ми от упойката по телефона ми се обади... моята майка, който нищичко не знаеше за моите главоболия, тя не знаеше, че съм в болница, камо ли пък да знае за операцията. Виждате сами какво нещо е майчиният инстинкт, тя явно е почуствала, че нещо става и се е наложило да ми звънне; разговаряйки в оня момент с нея, някакви сила ми внуши да запазя в тайна това, че в момента съм в болница, какво ми се е случило, спомням си, че с майка ми тогава направихме много дълъг разговор, повече от половин час, поговорихме си чудесно, но тайната за моята преживелица тя не разбра. Скрих от нея, утаих истината. За нейно добро го направих, щото тя е на години и една такава вест може да я съсипе и убие.

В месеците след възстановяването аз пак направих нужното тя да не разбере за операцията. Примерно като съм ходил в родния си дом в Долна баня си слагах една специална лятна шапка, която добре криеше белега на челото ми, пък и на главата; беше лято и тази шапка не правеше кой знае какво впечатление. Успях да скрия операцията от майка ми. Да, ама след известно време трябваше да докарам Ивайло тук, при нас, в Пловдив, по едно време той пък постъпи в болница, и той нищичко не знаеше за преживяната от мен операция, но в един момент, на едно свиждане в болницата, аз му разказах всичко. Казах му, но го помолих да не казва като се върне в Долна баня на майка. Той обеща. Аз знам, че те с майка си имат пълно доверие и си споделят всичко, изглежда съм направил това със скритата надежда той да й съобщи ужасния факт; не знам, не мога да кажа защо направих така (между другото, тогава вече си ходех и гологлав, раната на главата ми беше пооздравяла, та Ивайло забележи следите от операцията, то беше вече невъзможно да се скрие от него. Както и да е. Ето обаче какво се случило по-нататък. Научих цялата история оня ден, от устата на майка ми.


Аз като пиша всичко тук, в интернет, пиша цялата истина за преживяното от мен, пиша и си водя този дневник вече от години, рискувам, разбира се, да се намерят "доброжелатели", които да идат и всичко да кажат на майка ми; имам предвид такива, които са чели блога или са чули нещо от някой, който го чете. И ето, в Долна баня се намериха такива хора, които казали нещичко на майка ми, тя подочула нещичко. Звъня ми няколко пъти и ме подпитваше. Наложи се да отричам, казвах абе няма такова нещо, гледай какви хора, измислят си, преувеличават, на хората недей да вярваш, ако имаше нещо, аз първо на теб щях да кажа. Тя сякаш ми вярваше и сякаш се успокояваше. Правил съм всичко това за да я щадя. Знам добре, че няма да мигне нощем ако знаеше истината. Спестих й някои тревоги. Излишни при това. Затова постъпих така. Да, но Ивайло като се връща в Долна баня, дълго време пази тайната пред майка ни, според обещаното пред мен. В един момент не издържа и й казва цялата истина. Но я моли тя да не го издава пред мен, тя пък да пази тайна от мен, че знае истината! Тя се съгласява. Той, горкият, й казал: да не вземеш да ме изложиш пред батко, че съм ти казал, обещах му, моля те, пази тайна! И ето, майка повече от година е знаела всичко, но се преструваше, че не знае. Аз пък си мислех, че тя наистина не знае и бях доволен, че съм й спестил излишните тревоги. Да, но тя е знаела всичко. Виждате какво семейство сме ние: пословични лъжци! Е, такива сме. Щадим се един друг. Защо сме такива ли? Ами кой знае. Такъв, възможно е, ни е генът. Не знам. Трудно е да се обясни. Който е преживял нещо подобно, той, предполагам, ще ме разбере. Който не го е преживял, едва ли може да разбере.


И ето, в нощта след погребението майка ми разказа за случилото се. Че знаела всичко за операцията ми и пр. Че Иво й казал и че я молил да не го издава и т.н. Такъв беше той, горкият. Зло на никой така и не направи, а ако е направил, много се е каял и много е страдал заради стореното. Чувствителен, разбиращ човек беше той. А най-поразителното е - сега разбирам това - че той е имал предчувствие и за ранната си смърт. В последните години като рефрен си повтаряше, че "гласовете" му казвали, че ще умре. Никой не му обръщаше особено внимание на тия приказки, щото болен човек като него може да си говори каквото иска. А то било истина. Тия въпросните "гласове" - на брат ми лекарите бяха сложили обичайната в такива случаи диагноза "шизофрения" - му бяха нещо като постоянна "компания". Той обаче се бореше със страшното страдание стоически, героично даже. Никога не загуби разсъдъка си, напротив, по всички въпроси си имаше напълно трезво разбиране и позиция даже.

Примерно, винаги си остана привърженик на десницата и антикомунист. С него по тия въпроси мислехме напълно еднакво. Имаше касета с песните на СДС от ранните години на демокрацията и често си ги пускаше. Майка ми, горката, която също има абсолютно същите като нас политически убеждения, го караше да намали звука, щото нея все още я страх от комунистите, на тия, които са преживели целия комунизъм, със всичките му изстъпления, страхът от душите им никога няма да изчезне. Толкова за политическите убеждения на брат ми. Винаги ходеше да гласува. Винаги слушаше и новините. Навремето четеше купища вестници, в последните години си беше абонат само на един спортен вестник - и на един пенсионерски. От тия, евтините. Разглеждаше ги, а дали ги е чел не мога да кажа. Но много мислеше. Беше кротък и ядове не ни е давал. Когато положението му се влошаваше, той сам предлагаше и настояваше да иде в болница. Но, за жалост, в последните години постепенно сякаш желанието му за живот почна да намалява. Аз тия дни затова все по-натрапчиво си мисля: човек умира в момента, когато желанието му за живот съвсем пресекне. Брат ми вероятно по тази причина и умря.


Докато човек се бори, сиреч, се движи, щука на тук-натам, прави нещо, поне се обслужва, примерно, готви си и пр., такъв човек явно още има желание за живот. Но щом едно по едно тия неща почнат да отпадат, на този човек желанието му за живот почва да пресеква. Защото какво е животът: борба за съществуване, за живот. Грижи около поддържането на условията за живот. Да ходиш до магазина да си купиш нещо за ядене. Това нещо брат ми го изостави от преди години, майка ни, докато тя можеше, ходеше да пазарува. После, като тя вече не можеше, аз се принудих да им купувам разни неща тук, от Пловдив (уж все на промоция, уж по-евтини) и да им ги карам с колата веднъж в месеца (и колети съм им пращал понякога); пълнех им хладилника, да имат нещо за ядене (и консерви им купувах). Да, но човек все пак трябва да отиде до хладилника, да си вземе нещо и да го затопли, да го сготви, та да го яде. Това нещо брат ми го правеше до известно време, но в един момент и от него се отказа: и почна да чака майка да го обслужва, да му приготвя ядене и да му го сервира. Когато тя вече не можеше и това да прави, се наложи братовчед ми (той живее съвсем близо) да прави всички тия неща, той пък е безработен, та на него давахме малко пари за да обслужва старата жена и болния й син. За чистене, метене, пране и прочие брат ми, в интерес на истината, никога не се е грижил, от малък той не ги обичаше тия неща, отказал се беше от тях. И в един страшен момент той започна само две-три неща да прави, от всичко друго се отказа: да яде, да спи и да си обслужва физиологичните нужди. Нищо друго. Престана почти да се движи. От застоялия живот не само че напълня, но и в един момент при няколко крачки започваше да се задъхва. Изглежда и сърцето му затлъстя. Изглежда е умрял от спиране на сърцето, може и инфаркт да е получил, така предположи лекарката, която му написа смъртния акт.


Сега, както му е редът, ще трябва да пиша за някакви спомени около него. Примерно, в предишни години, когато беше млад, той идваше в Пловдив да гледа футболни мачове. Заради него и аз дори съм ходил на мачове на стадиона, но, признавам си, съм умирал от скука, щото някак си не виждам особен смисъл в това гонене на топката; това нещо не ме увлича, не знам защо. Носил съм си... книга на стадиона и докато другите крещят нещо около мача, аз си чета. Това силно възмущаваше брат ми. Изглеждал съм в очите му като някакъв урод. Той много се вълнуваше от футболните въпроси. Доставяло му е, предполагам, някакво непонятно за мен удоволствие това гледане на футболни мачове. Аз си имам теория по този въпрос, крайно неприятна за него, за Ивайло: спортът, в това число и футболът, имат смисъл за ония, които ги практикуват, които спортуват. А тия, дето само гледат как други хора, спортисти, се движат и спортуват, са... извратени, тяхното удоволствие от гледането е перверзно. То е същото като, примерно, да обичаш да гледаш... порнофилми, вместо сам да правиш секс. Тая моя теория съм я разказвал и на учениците ми, та вероятно и затова ме уволниха (пардон, ако тази книжка стигне до майка ми, тя ще разбере и за уволнението ми от работа, разбира се, и това нещо го крия от нея, ако й го бях казал, то щеше да я убие!).

Май ще се наложи това последното да го премахна при редактирането на книжката за Ивайло, та да не стигне до майка. Тя интернет не ползва, но книжката може да я прочете. Впрочем, най-популярни в Долна баня са моите книжки, в които разказвам спомени за преживяното там, когато съм бил дете и младеж. Много пъти им нося книжки и все свършват. Общо взето ги все подаряваме. В Долна баня хора, които да са готови да дадат пари за книга, май няма. Книгата е невървежна стока не само в Долна баня, но и в страната изобщо. По-скоро на ескимос хладилник ще успееш да продадеш, на африканец от екваториална Африка, предполагам, по-лесно ще можеш да ме продадеш дебел овчи кожух, отколкото на българин да можеш да продадеш книга. Да прецакаш българин и да го подведеш да си купи книга е много трудна работа. Не се мами тъй лесно българин да си купи такова непотребно нещо като книгата.


Брат ми Ивайло обаче от дете обичаше книгите. И сега ако отидете в стаята му ще видите купа книги, които си стояха до него. Не се раздели той с тоя куп книги до последната си минута. И негова слабост бяха джобните самоучители по разни езици. Той, горкият, все искаше да учи разни езици. В интерес на истината някога беше учил т.н. есперанто. Знаеше няколко изречения от тоя изкуствен език. Измислен с цел да премахне хегемонията на английския. Не стават тия работи така. КГБ и тук май се провали.

Една грижа аз имам в тия дни, която стана по-остра в светлината на случилото се с Ивайло. Той беше 5 години по-млад от мен, а си отиде. По правило аз трябваше да умра по-рано от него, той ме изпревари. Така било писано. Така стана. Но това не значи, че на мен ще ми се размине. Човек трябва да се готви за смъртта. Особено в моето положение. На години съм вече, пък в последните години на главата ми се стовариха такива ужасни изпитания. Примерно това, че ме подгони една самовластна директорка на училище, подложи ме на какъв ли не тормоз, накрая, като не можа да измисли нещо по-свястно (тя всъщност нямаше за какво да се хване и й се наложи да си изобрети нещо) ме уволни с мотива "пълна некадърност", не съм бил, видите ли, ставал за учител, след като и за слепите е видно, че аз просто за това нещо съм роден; та покрай тия нечувани ексцесии ми се наложи да заведа три съдебни дела, едното спечелих, сега водя още две, абе на главата ми се стовариха много проблеми, чудно ми е как все още щъкам, как не рухнах. Е, изглежда Бог ми дава сили, аз друго обяснение не виждам. Но че ще мре, ще се мре. И напоследък, в тази оптика разглеждайки нещата, се питам: а какво ли ще стане с книгите ми като умра? Дали като ме погребат няма да се наложи да изхвърлят и книгите ми на боклука, за радост на циганите, дето ще ги дадат за хартия?


С един приятел, той също е философ, разполага с огромна библиотека като мен (плюс това и той написа няколко книги, които също като моите си стоят непродадени) та с него често напоследък си говорим за това какво ще стане с книгите ни като умрем. И с написаните от нас, но непродадени, и с библиотеките ни, с книгите, които цял живот сме купували и събирали. Аз съм си мислил примерно моите собствени книги да ги събера на някое публично място и да ги подпаля, да изгорят, та проблемът кардинално да се реши. Да ги оставя тук-там, та всеки, който иска, да си взема, без пари, е съмнително решение на проблема, щото е много съмнително дали някой ще си вземе и без пари толкова непотребна философска книга. Ще я вземат, пък после тихомълком ще я хвърлят в коша за боклук. Книгата е ненужна вещ тук, у нас, дето царува поговорката "Ти на мен акъл не ми давай, дай ми пари!". Такъв човек не можеш да го прецакаш да се мине да си купи книга. Не, това е изключено. Особено пък ако книгата няма за автор Недялко Йорданов, примерно. Българинът предпочита да го убиеш, но не и книга да си купи, това последното е пълна невъзможност. Защо да си купува умна книга след като за същите пари може да си купи кило-две свински пържоли?!

Да не се отклонявам. Проблемът е, че ето, и брат ми си е купувал с последните стотинки книги. Особено ценеше той разни там футболни енциклопедии, карал ме е да му ги търся и доставям. Има много съкровища в тази посока, натрупани през годините. Дали тия неща да ни ги дам на библиотеката в Долна баня, именно книгите на Ивайло и моите библиотеки, и тази в Долна баня, и тази в Пловдив? Това е някакво решение на проблема. Но нека синът ми решава след смъртта ми. И жена ми. Проблемът са моите книги, пакети от които са задръстили и къщата в Долна баня, и апартамента тук, в Пловдив, и борсата в София, и дори склада на изд. ИЗТОК-ЗАПАД, където основно са издавани книгите ми. Но особено голям проблем са топовете непродадени книжки на списание ИДЕИ. Купища, и тук, и в Долна баня, и в борсата. Тях не знам какво да правя. Страшна работа! Ето това мен, примерно, ме убива: да направиш нещо, за което си убеден, че е стойностно, и то да се окаже напълно непотребно в разплулата се от бездуховност страна! Няма по-жестоко изтезание на автора от това, нека да се радват зложелателите ми, повтарям, най-жестокото издевателство на един автор е точно това: да напише книга, да вложи в нея душата, мисълта, чувството си, всичко ценно, що има, да извади на показ всички богатства, що таи душата му, след това да гладува, за да си издаде сам, на свои разноски книгата, след това години наред да се мъчи сам да я разпространява (щото книжарите не искат такива "непазарни" книги!), да гледа години наред книгите му как си стоят в пакетите неразопаковани, накрая да умре, съзнавайки, че книгите и списанията, които и е написал и издал, след смъртта му най-вероятно ще бъдат изхвърлени в контейнерите за боклук, за радост на циганите, събирачи на хартия! Затуй ще завърша това изобщо неполучило се есе ето как:


Ако разберете, че някой човек в България е талантлив - убийте го: за да не се мъчи! Да, знам, повтарям чужда мисъл, леко изменена, мисъл на Ст.Цанев. Той го е казал за добър човек, аз казвам за талантлив. То и добротата е талант на душата, така че нещата се свързват. С това завършвам този път. Не се получи, нищо особено не написах, но каквото - такова. Хубав ден! Пак ще продължа. Покрай спомените за Ивайло, виждате, намесих и други теми. Другия път ще се постарая да не го правя, та да не разводняват нещата. Хубав ден! Бъдете живи и здрави - и живейте с радост, вдъхновено. Щото, казахме, от собственото ни желание за живот може би зависи колко ще живеем. Е, някои умират и без желанието им за живот да е пресекнало. Но в други случаи това правило важи. Особено за хората, които са на години.

Търсете ПО книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров Преследване НА Времето: Изкуството на свободата, . изд A & G, 2003 г., разм. 21,5 / 14,5 см, мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр, 8.00 лв... Книгата говори за "нещо", което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда "добре познато", съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се "съобразяваме", но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време? почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга "поглежда" в скритото "зад" мълчанието ни - за Времето, живота, свободата.

Така живеем ний, невенценосните дейци на българското образование и култура...



Понеже след уволнението ми (по политически мотиви) от работа като учител по философия и гражданско образование вече изминава периода, в който получавах обезщетение за безработица, а това означава, че съвсем оставам без средства за съществуване (да не говорим пък за средства за продължаване на издаването списанията, които издавах от години именно с част от скромната си учителска заплата, именно списанията ИДЕИ и HUMANUS) някои приятели се опитват да ми помогнат, препоръчвайки на свои приятели да си закупят било моя книга, било някоя и друга книжка на списанията. Някой може да си рече "Е, тоя хитрец сигурно вече почна да забогатява от продажбите в резултат на тия рекламни кампании!", знаем, че на този свят има всякакви хора, които могат да си помислят всичко; та затуй давам точна информация за досега продадените мои книги, след започването на въпросната "кампания":

Продадени до този момент са само 2 (да, две) книги, именно книгата "Българската душа и съдба" и книгата "Животът на душата: психология", общата им цена е 16 лева. От тях като извадиш разноските по изпращането и наложения платеж, съм получил чисто сумата 11 лева и 50 ст.

Това именно е общата сума, която съм получил до този момент. За да не се спекулира, бях длъжен да направя това съобщение.

Проблемът с осигуряването на средства за отпечатването на новата книжка на списание ИДЕИ, която в момента е в печатницата, си стои; с управителя на печатницата съм се разбрал да ми издаде тази книжка един вид на кредит, после ще си блъскам главата как да му изплатя парите.

Така живеем ний, невенценосните дейци на българското образование и култура...

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

събота, 25 април 2015 г.

Уличен цигулар на Главната улица в Пловдив - с табелка, че е законно регистриран и... плащащ данъци!



Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Всички досега излезли книжки на списание ИДЕИ

Поръчай новата книга на философа Ангел Грънчаров

Описание Сума
Книгата НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! 10.00 BGN
Плащането се осъществява чрез ePay.bg - Интернет системата за плащане с банкови карти и микросметки
ЗАБЕЛЕЖКА: За да получите книгата по пощата просто трябва след като платите тук да изпратите на имейла (намира се в КОНТАКТИ) точния адрес, на който желаете да я получите. Книгата е в обем 264 страници и е издадена в малък, бутиков тираж. Можете при желание да я получите с автограф на автора, което я прави библиографска ценност :-) БЛАГОДАРЯ ВИ ЗА ПОДКРЕПАТА!