четвъртък, 17 април 2014 г.

Една безусловна истина на Ст.Стратиев



"Ние не сме такива защото сме бедни. Ние сме бедни защото сме такива."

Станислав Стратиев

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Продължение на темата "Що е философия?" от поредицата Φιλοσοφια for Dummies



Публикувам продължението на темата Що е философия? - от поредицата Φιλοσοφια for Dummies, представяне на философията под формата на SMS-и; това продължение включва още някои съществени моменти:

1.2.Пътят към богатствата на духа минава през дверите на философията

• да разглеждам философията като нещо външно прибавено към съществуването ми е недопустимо
• философията може без мен, но аз дали мога без нея?
• мога ли да живея без свои лични разбирания?
• мога ли да допусна да живея без да търся смисъла, който сам давам на живота си?
• какво е човекът без ценностите, от позицията на които живее, които съзнава и на които държи?
• как да се добера до истината за себе си и за своя живот ако не я търся всеотдайно?
• А възможно ли е изобщо да живея без истина?
• философията съществува само за да помага на човека
• търсенето на истините, без които не мога
• търсене на яснота относно собственото съществуване
• тези истини не са галоши, подходящи за всеки крак
• те могат да бъдат само мое лично постижение
• сътворена от мен самия моя личностна вселена, в която наистина се чувствам като в свой дом
• няма философия, годна за всички нас
• да създам и сътворя своята лична философия
• да проясня жизнения свят, в който съществувам
• да постигна съдбовно важната яснота особено по отношение на самия себе си
• засилена загриженост за самия себе си
• философията е любов към мъдростта
• дали не съм привързан не към друго, а тъкмо към… глупостта?
• любовта към мъдростта следва да бъде почувствана и преживяна
• трябва да я пробудя в сърцето си
• трябва да се оставя на нейната несравнима с нищо друго сила
• всяка любов всъщност е непобедима сила на духа на човека!
• към своята философия мога да вървя не теоретически, а само практически
• като започна да опитвам да философствам
• и сам започна да правя своята лична философия
• философията е преди всичко свобода
• философията не е лукс, а първа потребност на живота ми
• на живота на оня, който иска да живее пълноценно
• раждането на моята философия
• философстването, служещо на самия живот като израз на индивидуална свобода
• условията, пораждащи разговори и дискусии между заинтересувани от търсенето на истината млади хора
• добрият разговор и пълноценната дискусия са онова, което поражда вдъхновението
• А нима може да има любов без вдъхновение?
• пробуждането на оная жива ангажираност към участта на човешкото, която е неотделима от нас самите
• да стимулирам живото философстване в противовес на книжното, изкуственото, сухото и безличното
• превъзмогването на скуката и отегчението в семинарите и упражненията по философия
• оная свободна въвлеченост на душите в собствения им живот
• пълноценният разговор-дискусия-диалог
• атмосферата на съпричастност, саморазкриване и съучастие
• тласък на собствените достижения
• доверието към философията не й се полага заради предишни активи
• то трябва всеки път наново да бъде заслужено и потвърдено по един категоричен начин
• непосредственото правене на философия в свободното сътрудничество на млади хора, намиращи се в утрото на живота си
• философията да ми стане приятел, да намеря приятеля в лицето на собствената мисъл
• доверието към самия себе си
• да се приближа към своята философия
• ще се приобщя към богатствата на философията само ако аз самият й дам от собствените си богатства
• едва тогава наистина ще съм богат, ще притежавам богатството, което молци не го ядат
• не желая бедност на своя дух
• ала за всяко богатство трябва да се работи, то няма да дойде само
• излишно е само да го чакам, а трябва да се потрудя за него
• пътят към богатствата на духа минава през дверите на философията
• той тръгва от скритото в моите гърди, което трябва да бъде изявено
• първоначалният тласък – решимостта да се добера до истината за самия себе си
• Имам ли я тази решимост обаче?
• Готов ли съм да я придобия?
• И как става това?

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Истина ли е че бедността води до оглупяване?


Попаднах на един матр`ьял, отличаващ се с объркана и зле аргументирана теза: виж Още ли мислите, че масовото оглупяване в България е случайно?. Ето началото на този текст:

Канадски учени доказаха, че бедността води до оглупяване. Това – в богатата Канада. Без специални научни инструменти в ръка повечето от нас забелязват, как от година на година преобладаващата маса български граждани все по-трудно свързва двата края, а опростачването и оглупяването все по-нагло определят начина ни на живот, мирогледа ни.

Целта очевидно е постигната: България е най-бедната страна в ЕС и такава ще си остане, защото оглупелите от недоимък отдавна са готови да се продадат за двойка кебапчета. Но лапащите “безплатните” кюфтета ли са виновните?

И тъй нататък, по-нататък писането е един популистичен бълвоч. Но ето че въпреки всичко си заслужава да се обсъди неговата теза, което предложих във Фейсбук ето по какъв начин:

Дали е истина това, че бедността води до оглупяване? Аз лично не съм убеден, че ширещата се у нас простотия е причинена от бедността ни. Смятам, че друг един вид бедност, още по-опасна, именно тази на духа, е причина за оглупяването. Също така смятам, че сгрешената образователна система насърчава развитието на простащината и малоумието у нас.

Както и да е. Темата и проблемът си заслужават да бъдат осмисляни - и обсъждани...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Акценти от още една статия за ситуацията в образованието


Възпитаваме технологично поколение, което ще пребори тестовете, но няма ценности

... Докато и в Европа, и в САЩ вече се пораждат съмнение доколко стандартизираните тестове оценяват способността на детето да се ориентира в света, ние продължаваме да ги налагаме дори и там, където от тях няма нужда. С идеята, че това уж ще издърпа образованието ни напред, а заедно с него и обществото ни. Всъщност правим точно обратното. За да се ориентира в света, едно дете трябва да владее не само специализирани технологични знания, които са в основата на всички подобни тестове. Онова, на което училището трябва да го научи, наред с технологичните познания, е да се ориентира в идеи и послания, които обясняват света и по този начин го тласкат напред.

Всички тестове са насочени към това детето да разчете електронен етикет, схема на климатик, механизъм за работа на роботизирана прахосмукачка. На практика няма такива, които да го научат как глобални философски идеи могат да бъдат положени в контекста на съвременния свят, как те обясняват света и какво го движи. А именно сега, когато той се променя толкова рязко и интензивно, училището има нужда от по-задълбочено изучаване на подобни теми.

Иначе рискува да създаде лесно манипулируеми хора, макар и с високотехнологични познания, които се превръщат в удобна жертва на всяка поредна партия, движение или политик, който заиграе с техните страхове, тревоги или амбиции. Между другото, дори и тези амбиции да са благородни, демократични и да целят промяна на света. Непознаването на механизмите, които са движили и движат този свят, непознаването на историческите процеси могат да доведат до граждански катаклизми, които лесно се управляват от всеки с малко повече пари и власт...

... Глобализацията, на която образованието ни сляпо се подчинява, започва да създава хора с технологични познания, но без ценности, чиято мисъл е способна да измине сложните маршрути на техническото, но не и тези на духа. А те са дори по-важни за способността да бъдеш част от този свят, все едно в коя негова точка се намираш.

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Вярвайте само в истински неща - във фалшификати не си струва да се вярва...



Училището в Своге, в което работих в периода 1983-1985 г. (тогава модерната пристройка, разбира се, я нямаше)

Няколко дни не съм писал нищо поради заболяване (вирусно, грип); тази сутрин обаче имам намерение да напиша нещо. За мен критерият дали съм добре е този - да мога да пиша. Ако пиша - значи всичко ми е наред. Значи съм здрав. Не се чувствам много добре в тази ранна утрин, но ето, сядам да пиша, ако се получи - нищо чудно и съвсем да се оправя. Писането е изглежда и нещо като лечение. Да опитам пък ще видим.

Искам да споделя нещо, което, струва ми се, е важно. Ще се опитам да го представя така, че да бъде разбрано от повече хора. Разбира се за да разбереш нещо трябва преди това да си го преживял - да си го почувствал. Тия, дето изобщо не са почувствали това, за което сега възнамерявам да пиша, трудно ще ме разберат. Че такива няма да ме разберат е сигурно, но ако не постигнат пълно разбиране, то поне частично, да се надяваме, ще постигнат. Това частично "разбиране-неразбиране" ще бъде нещо като "семенце" в душата им, което ще почне да кълни едва когато бъде поставено в съответните, в подобаващите условия. А именно в ситуация, в която съответната душа да почувства онова, за което сега възнамерявам да говоря - да пиша.

От доста време съм попаднал на една публикация, в която се разказва за това, че Министерството на образованието възнамерявало да възложи на учители да пишат учебниците, по които да учат учениците. Досега тази работа вършели университетски преподаватели, но в крайна сметка се оказало, че учебниците са лоши (трудни, мъчни, сухи, скучни, наукообразни, на "прекалено висок стил", някои дори съвсем неуместно и неподходящо наричат подобни учебници "академични" - де да бяха академични; но някой явно съвсем не знаят какво е това същинска академичност!). И изходът от тази ситуация се виждал в такава посока: учители да почнат да пишат учебниците. В тази връзка искам да се изкажа, но не специално за учебниците, а за нещо значително по-важно, от което зависи всичко останало. Ще започна отдалеко. Ще споделя свой опит и възникнало на негова основа разбиране, което може много да помогне на ония, които сега се лутат в неуспешни търсения - търсения на изход от задънената улица, в която се се оказали.

Аз самият съм писал учебници и учебни помагала по философските предмети, които се изучават в нашите гимназии. Отдавна съм разбрал някои неща, които по моя преценка не се доосъзнават от много хора, занимаващи се учене, с преподаване, с познание. Открил съм за себе си тия неща отдавна. Ще се постарая да се изразя пределно ясно и просто с оглед наистина да помогна на ония, които все още не са успели да вникнат по-цялостно в ситуацията около ученето, преподаването, познанието. В която качеството на учебника е нещо второстепенно. Става дума за една настройка на душата, за особена нагласа, благоприятстваща същинското учене и познание. Поставям си трудна задача, да видим доколко ще успея да я постигна.

Нека да тръгнем оттук: съществува два вида знание - живо и мъртво. И два вида познание: живо, оживотворяващо, наподобяващо живота, жизнено - и мъртво, което мога да сравня с онова, което прави патологоанатомът в моргата, именно, реже трупове. Понякога наричаме това второ познание и знание "книжно" като тази "книжност" се разбира пак в този смисъл: няма живот, животът е отлетял, налице са само някакви останки от живота, примерно труп, части от труп и пр. Да се занимаваме с познание или с учене можем по два начина: по един съвършено жив и жизнеутвърждаващ начин и по един мъртъв, мъртвешки начин, по един начин, подходящ за мъртъвци (мъртъвци за духовното?) - какво ли пък означава това? Как така от едно знание или познание "животът да е отлетял"? И щом го няма животът какво имаме тогава? Ами ясно какво: имаме само трупове, имаме разлагащо се трупно месо, има, предполагам, и съответната воня. Абе положението е същото като в моргата - където се мъчат да неутрализират миризмата на разложение с разни силно, натрапчиво миришещи препарати. Обстановката е кошмарна като в моргите. Човешкото познание обаче не бива да бъде превръщано в морга, патологоанатомията не може да е никакъв идеал за същинско познание. Истинското и същинското познание е живото познание.

Това особено добре го осъзнават и изпитват на свой гръб младите преподаватели - това нещо и аз съм го изпитвал много пъти когато съм бил млад. Ето каква ситуация възниква, тя би следвало да е добре позната на всички, които някога са се занимавали с учене и преподаване. Тя би следвало да е добре позната, следователно, на всички хора.

Човек когато говори може да го прави по два начина: жив и нежив. Нежив в смисъл на книжен. Примерно учителка си е "научила урока", както се казва, и го разказва на учениците си. Това може да стане пак по два начина: жив и нежив. Буквалното възпроизвеждане на написаното в учебника, "рецитирането" на учебника в едно уж живо слово на преподавателя е пример за такова едно мъртвородено преподаване. В него няма живец и с такъв тип преподаване с нищо не можеш да впечатлиш учениците. Можеш обаче само да ги отвратиш за вечни времена от ученето, от науката, от познанието, от всичко. За да оцелее един такъв преподавател, заложил не на живото, а на мъртвото и на мъртвината трябва да стане така, че у учениците да бъде убита чувствителността и възприемчивостта. Тоест на учениците трябва да се помогне да имат една изкривена, невярна, изопачена представа. Щото ако те имат усета за живото знание и преподаване такива ученици стават много вироглави: няма как да ги удържиш с бълването на книжни приказки. И с такъв род приказки няма как да ги впечатлиш. В книжното преподаване липсва нещото, което е налице при другото, при живото преподаване: липсва момента на одухотворяването, от който зависи всичко. Личността на преподавателя, душата на учителя би следвало да постави своя оригинален отпечатък върху знанието, което преподава, сиреч, преподавайки по един жив начин, учителят оживотворява самото знание, прави нужното животът в него да възкръсне.

Това вече е същинско тайнство. Това го умеят малцина. Тук именно се корени и творческия, субективния момент в преподаването. Повечето учители са прости репродуктори на знания, нещо като "трансмисия" на знания, които по един крайно неподходящ начин следва да бъдат "натикани" в главите на учениците. А при живото преподаване - то именно е и автентичното, същинското, истинското! - става дума за раждане на тия знания в душите на младите посредством подкрепа от страна на учителя. Пък да се роди нещо то преди това следва да бъде заченато. Да, това е съществен момент: живото знание не се "тика", "бута", "внедрява", "налива" в главите на учениците, то просто следва да бъде оставено да се роди в един естествен, жив, непринуден процес. Всичко останало, всичко друго, в което няма раждане и живот, е вредно, то именно води до онова отвращаване на младите от ученето, от училището, от знанието, от науката и пр., на което сме свидетели. Вместо в едно живо и диалогично общуване на младите с техните учители да стане така, че да се появят нужните условия за пораждането в душите на младите на съответните знания и ценности, се стига до един фалшив, изкуствен, мъчен, отегчителен "процес" на онова прословуто "трупане на знания", с което толкова се хвалят. Да, при живото познание имаме раждане на съответните знания в душите при един свободен, непринуден процес на общуване на учителя с младите, докато при мъртвороденото и мъртвораждащото познание има тъкмо онова прословуто "трупане" на знания - сякаш знанията са нещо като вещи, предмети, "стока" и пр.!

При неживото учене и познание главите на учениците са нещо като сандъци, които било трябвало да бъдат напълнени с "багаж", да, нали тази дума сте я чували от мнозина нашенски учители, които много обичат да говорят за някакъв "умствен багаж", е, за това става дума, превърнали са знанията в багаж, в бреме, в товар! Да, обаче самото съзнание на младите такива неща не търпи, щото то не е "вместилище" за чужди "неща", "вещи", "предмети", не е също така и боклукчийска кофа, да използвам тази моя любима метафора. Съзнанието на младите е живо, то по начало и по идея е живот, е нещо живо - и само истински живото може да остане в него, а всичко, което е неживо и мъртво, бива без жал изгонвано. Затуй се оказва, че в крайна сметка учениците общо взето нищичко не помнят от оня ужасен товар, с който са пълнили главите им усърдно изпълняващи разпорежданията на Министерството даскалици. Нищичко не помнят, нищичко не остава в главите им - всичко се изпарява! Това е чудесно, да, обаче ако с тези ученици нито един учител не е работил по един творчески и жив начин, то в такъв случай, ако всички учители са работили с подобни млади хора все по нежив начин, то тогава няма ли да се окаже, че в крайна сметка в главите им ще е съвсем... кухо?! Изглежда в много случаи така се оказва, но слава Богу че в днешните променени условия младите сами все с нещичко запълват главите и съзнанията си: като се ровят в интернет, като общуват помежду си, като търсят, мислят и пр. Едно училище обаче, което, вместо да помага на младите, само им пречи и всичко разваля, т.е. едно образование и училище, което в същината си е стигнало дотам да е вредно за съзнанията на своите възпитаници, такова образование и училище, от което е излетял духът, е абсурдно, е обречено на гибел, то затова неслучайно състоянието на съвременното училище все повече наподобява на една ужасна агония. Сега разбирате ли откъде тръгва всичко? Схващате ли вече корена на проблема?

Много е възможно някои хора да не схващат - просто защото, да допуснем, не умеят да разграничават живо от мъртво знание или познание. Примерно как един човек да умее да ги разграничава след като, да допуснем, никога към него не са се обръщали по подобаващия начин, именно съвсем живо, диалогично и пр., след като никога, да допуснем, не е имал шанса да попадне на преподавател, който да общува с него по един жив, непринуден начин? Възможно е да има ученици, които да не са имали шанса да попаднат на такъв учител. И дотам да са опорочени от системата, която е заложила тъкмо на неживото, буквоедско и книжно "знание", че дори когато им се удаде такъв случай, именно, да попаднат на учител, който се отнася с тях по коренно различен начин, на базата на своята настройка да не успеят да оценят подобаващо това, което той се опитва да направи, да го възприемат, примерно, като "странен", а защо не и като... "некадърен"? Щото нали където норма е станала ненормалността там истинското бива възприемано като същинска аномалия? Виждате ли до какви абсурди ни води въпросната образователна система, която наистина е заложила тъкмо на неживото, на буквоедското, на мъртвороденото познание и знание!

Да се върна до нещо по-конкретно, което може би ще осветли по-добре мисълта ми. Спомням си дена когато за първи път се изправих пред ученици като учител. Това е било в далечната 1983 г., 31 години са минали оттогава. Стана нещо интересно. И доста показателно. Що ли пък да не разкажа този епизод?

Аз завърших философия в Санкт-Петербург, Русия. Заминах там в 1980 г., а в 1983-та вече се дипломирах: съкратих си сам обучението щото минах на индивидуален план на обучение и на два пъти взех всички изпити за две години в една година: 1 и 2 курс взех изпитите за една година, 3-ти курс го карах нормално, но 4 и 5-ти курс реших пак да ги взема за една година, както и да е, обяснявам това, защото на някой може да се стори странно как така за 3 години съм станал магистър по философия (срокът за обучение е пет години). Върнах се през лятото на 1983 г. и тогавашната жестока система за "разпределение" ме изпусна от клещите си - заради неочакваното ми завършване. Тогава младите специалисти си получаваха разпределение за три години в съответното село, намиращо се на другия край на България - стига да нямаха някакви връзки. Е, аз се изскубнах от тази система, цяло лято мислих дали да не ида пак в Русия и в останалите ми две години да пиша дисертация, но като наближи 15 септември, след много изтощително мислене се реших да ида в София да си търся работа (моето родно място е в Софийска област, затова учителите тогава ги назначаваха в "Окръжен съвет", отдел "Образование"). Обясних на секретарката за какво съм дошъл, тя се сети нещо, звънна на шефа си, той нареди да ме пусне, а вътре ми каза директно, че много бил им трябвал човек като мен, щото нямало преподавател по естетика в гимназията в Своге! Тогава, заради Л.Живкова учениците в гимназиите учеха предмета "Естетика". Та шефът на отдел образование ми каза веднага да се мятам на влака и да заминавам в Своге!

Да, обаче аз не бях подготвен, не си бях взел багаж и пр. и затова направих така, че на другия ден сутринта вече бях в Своге. Гимназията е току-до ж.п. гарата, просто пресичаш линиите. Отидох в гимназията, представих се на директорката и тя много ми се зарадва; каза: "Разгеле, добре си дошъл, ето, след пет минути имаш час, влизай направо, багажа може да си оставиш в канцеларията!". Представяте ли си?! Аз това нещо не го бях очаквал. След пет минути бях пред учениците от един клас, които с интерес разглеждаха новия си и то съвсем младичък учител. Тогава съм бил точно на 24 години!

Не си бях учил никакъв урок, изобщо нямах представа с какво да ги занимавам! Положението ми се усложни с това, че в Русия, в Петербург, понеже университетът, който завърших, е най-елитен, ни подготвяха за преподаватели във ВУЗ-ове, за преподаватели в университети (примерно, руснаците заедно с дипломата си получаваха и разпределения за преподаватели в съответния педагогически институт), сиреч, аз до този момент не бях имал и един миг "педагогическа практика", т.е. като учител никога не бях заставал пред ученици. (Е, имало е някакви такива курсове, заедно с практика, но моят научен ръководител ми разписваше документите без да правя нищо, с оглед да не губя време за такива глупости!) Представяте ли си как се чувствах в оня момент?!

Учениците ме гледаха право в очите и чакаха! За миг се вцепених. Божичко, с какво да ги занимавам сега?! Видях, че имат някакви учебници, които аз до този момент дори не бях виждал! Нищичко не мога да им преподам, нищичко! А да мълча - няма как, нещо трябва да измисля! Няма да скрия, че в тази една-две минути след като бях поздравил учениците и те си бяха седнали и вперили очи в мен, в главата ми се появи следната мисъл: "Ангеле, що дириш тука, Ангеле, бягай, вземай си багажа и се омитай завинаги!". Да, такава мисъл, отчетливо си я спомням, за миг ми мина в съзнанието! Но понеже съм инат, не избягах. Мили Боже, с какво да занимавам тия ученици, помогни ми?!

И в един момент в душата ми се появи някакво вдъхновение, случи се нещо, което трудно мога да обясня: появи ми се желанието да предам нещо най-съкровено на тия мои първи ученици, поиска ми се да ги омая, да им кажа онова, което никога от никого не са чули, нещо вълнуващо, нещо чудесно, нещо незабравимо! Моят дух се пробуди и из недрата на душата ми се появи идея за това какво да разкажа на учениците си. Почнах да им говоря за... красотата! Да, казах им, ученици, ние заедно ще изследваме красотата, нещо най-велико за човека, нещо най-вълнуващо! Ще разговаряме за красотата, ще търсим истината за красотата, ще й се любуваме, ще споделяме всичко, което вълнува душите ни. И така нататък, все в този дух. Както изразявах тия мои най-съкровени мисли за красотата по един най-импулсивен начин в главата ми хрумна да разкажа как моят любимец Сократ заедно със своите ученици изследвал въпроса за красотата! Аз като взема думата за Сократ невероятно много се вдъхновявам и ставам доста красноречив: успях да омая учениците от свогенската гимназия така, че в един момент забелязах - някои ме гледаха с отворени уста, сякаш съм... "извънземно", знам ли как са ме възприемали в онзи момент тогавашните свогенски ученици-комсомолци?! Да, но на мен не ми пукаше как ме възприемат, аз имах вече какво да им кажа - и го казвах с невероятно увлечение. Импровизирах изцяло, говорех само това, което моята душа, моята мисъл ражда ето в този тук момент, а не което някога е научила или знаела. Това е то живото познание или живото философстване: пълна свобода, импровизация, непосредствено раждане на мисли и съобщаването им, което пък, предполагам, поражда в душите на слушателите техни мисли, а на тази основа възниква потребност от диалог. От общуване, от обмяна на идеи, чувства, мисли. Това е истинското образование, не нещо друго: образованието е свобода! Всичко друго е мъртво и мъртвородено - и трябва без жал да бъде гонено от нашите училища!

Спомням си, че се движех из коридора след оня мой първи час пред ученици като пиян - пиян от вълнение, от вдъхновение, полюшвах се от някакъв овладял ме духовен трепет! Сякаш някакво свещенодействие се беше извършило, сякаш беше станало същинско чудо! Аз, който преди някакъв си половин час бях изпаднал в пълна криза, не знаейки какво да правя пред учениците си, с Божията помощ бях намерил спасителното решение: да бъда верен на себе си, на духа в себе си, никога да не изневерявам на духа в себе си - да, това е моята "рецепта" за живо преподаване и пр. От този момент аз имах усещането, че съм намерил разковничето, въпреки че пред мен от този момент нататък в кариерата ми на учител ще се появят най-ужасни пречки, именно "задължителните програми", "задължителните учебници", "задължителните теми", инспекторите, директорите и пр., ето, вече 31 години не мога да се оправя с тия зли цербери. Но не се предавам пред тях, стар боец съм вече. А всичко започна така, както ви го предавам, в оня ден, когато се изправих за първи път пред своите първи ученици в свогенската гимназия, която е току-до свогенската гара.

Да, неусетно моят първи час завърши, а аз наистина треперех от вълнение: щеше ми се да извикам "Еврика!". В учителската стая беше пълно с учители, повечето на доста преклонна (както тогава са изглеждали в очите ми) възраст. Поздравих и не знаех какво да кажа, а те, кой знае защо, се бяха умълчали. Тогава един учител, както разбрах по география - що ли по география учителите са все най-симпатични?! - дойде при мен, попита ме "Пушиш ли?", аз казах да, и той ме заведе на терасата, която беше над двора на училището; заведе ме на мястото за пушене на учителите: пушеха си учителите тогава най-спокойно на терасата, на която се излизаше от самата учителска стая. Европейският съюз го нямаше още - и не се предвиждаше да го има. Ний си бяхме част от Съветския съюз. Където много се пушеше, пушеше се навсякъде, даже професорите пушеха папироси на катедрите си! Както и да е, та този учител ме поразпита това-онова, понеже бил забелязал, че ходя като пиян из коридора, попита ме: "Какво стана в първия ти час?". Опитах се да му обясня, невероятно развълнуван. Той ме изслуша и рече едни думи, които няма да забравя:

- Млад си много, затова така си възприел всичко! Ако обаче искаш да доживееш до пенсия недей толкова да се вълнуваш. И избери: на учениците ли искаш да си полезен - или на себе си? Твърдо реши тоя въпрос. Ако искаш да си полезен на учениците, ще си имаш ужасни главоболия с началствата. Ако искаш на себе си да си полезен и да доживееш до пенсия - зарежи импровизациите! Карай по учебника, тъкмо и учениците ще са спокойни, щото ти по този начин и тяхното съзнание мътиш. Караш ги да се напрягат, да мислят, да търсят, а тия неща са забранени, особено пък по твоите предмети, "обществените", "идеологическите". Уж ще си им полезен, но ще ги подтикнеш към това и те да имат много проблеми. Свободата в нашето училище е забранена - ти това още ли не си го разбрал? Е, ще го разбереш скоро! Добре дошъл в... концлагера, наречен "българско училище"!

Да, точно тия думи ми каза тоя странен човек и учител. Имаше едно много особено лице, излъчващо непристъпна строгост. Сякаш никога не видях този човек усмихнат, иначе беше добродушен. Но сякаш носеше една ледена маска. Помня и това, че си имаше разправии с директорката. След години (аз работих в Свогенската гимназия само година и половина) разбрах, че когато дошла свободата (след 10 ноември 1989 г.) този същия учител по география - Евтимов му беше фамилията - бил един от учредителите на СДС в Своге. Изобщо не се учудих на тази новина.

Такива работи. Май се отклоних малко, но нека. Трябва да има свобода във всичко, което прави един човек - без свобода нищо не си струва да се прави. Всичко се обезсмисля без свобода. Това е моето разбиране. Разбрал съм го защото съм го преживял и изстрадал. От него няма да се откажа. Докато съм жив. Това, така да се каже, е моето "символ-верую". Вярвам в него с цялата си душа и сърце. Понеже в него се крие съкровената истина на най-великата тайна на живота ми, до която съм се добрал. До която съм имал щастието да се добера.

Хубав ден на всички! Вярвайте само в истински неща - във фалшификати не си струва да се вярва...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд. Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

сряда, 16 април 2014 г.

Новият брой на в-к ГРАЖДАНИНЪ излезе от печат и вече е в ръцете на абонатите си



Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

вторник, 15 април 2014 г.

Путлер и Хитлер



Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

На днешния ден Христос изгони търговците от Храма



Изгонването на търговците от Храма е епизод от живота на Исус Христос, описан в Евангелията. Действието се разиграва на Пасха, 6 дни преди Разпети петък в деня на Страстната седмица със Страстите Христови, последвани от разпятието, възкресението и възнесението на християнския Бог.

Описаният случай е един епизод от земния живот на Исус Христос. На празника Пасха в Йерусалим евреите от близки и далечни земи, идващи на поклонение, са били задължени според юдейската религия да дадат лептата си за храма, принасяйки като жертвоприношение в името на Бога нещо ценно, обикновено агне. За да принесат жертвата си в името на Яхве, поклониците ползват услугите на среброменителите и продавачите на жертвени животни и всички необходими атрибути за жертвоприношението, които са разположени на специални пейки при подходите към храма. Всичко това на практика превръщало преддверието на храма в пазар - понеже там се продават и вещи, нямащи нищо общо с жертвените ритуали.

Евангелията предават, че след влизането на Исус в Йерусалим, отива направо в храма и виждайки на площадката пред него търговците ги гони оттам, прекатурвайки масите на среброменителите и столовете на ония, които продават гълъби, казвайки им: "Моят дом се нарича молитвен дом, а вие го обърнахте на вертеп, разбойници".

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Абонамент за списание ИДЕИ

(Като изключим първата книжка, тази с портрета на Сократ, изчерпана изцяло, колекцията от останалите вече излезли книжки също все още можете да си я набавите - стига да се свържете с редакцията.) Нова книга, по която сега работя - с примерно заглавие ФИЛОСОФИЯ НА ЛЮБОВТА

Всички досега излезли книжки на списание ИДЕИ

За ония, които евентуално биха се заинтересували от най-новите ми книги

Поръчай новата книга на философа Ангел Грънчаров

Описание Сума
Книгата НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! 10.00 BGN
Плащането се осъществява чрез ePay.bg - Интернет системата за плащане с банкови карти и микросметки
ЗАБЕЛЕЖКА: За да получите книгата по пощата просто трябва след като платите тук да изпратите на имейла (намира се в КОНТАКТИ) точния адрес, на който желаете да я получите. Книгата е в обем 264 страници и е издадена в малък, бутиков тираж. Можете при желание да я получите с автограф на автора, което я прави библиографска ценност :-) БЛАГОДАРЯ ВИ ЗА ПОДКРЕПАТА!