Встъпителните думи в книгата за инж. Венелин Паунов, която съвсем скоро ще излезе от печат

Встъпителни думи

 

В ръцете ти, драги читателю, е сборник с есета, писани отвреме-навреме в период от около повече от 10 години, но събрани на едно място по повод смъртта на бившия директор на елитната някога професионална гимназия по електротехника и електроника (ПГЕЕ), позната повече все още като „ТЕТ-Ленин” инженер Венелин Паунов. Тогава именно, като отзвук от ненадейната смърт на този наистина забележителен човек, написах няколко нови текста за него, написах некролог и някои други есета, а покрай това и осъзнах, че мой човешки и приятелски дълг е да оставя малък знак на уважението си към „Шефа”, както всички го наричахме; е, понеже само това умея, именно да пиша, реших да напиша книга за човека, учителя, приятеля и виртуоза в изкуството да се управляват хора инж. Венелин Паунов.

Помолих и други хора, които го уважават не по-малко от мен, да се включат в начинанието; но повечето ми казаха, че „било много рано”, че „имало време за всичко”, че „ситуацията в училището не е подходяща”, че „емоциите трябвало да прекипят и отлежат” и пр. Някои приятели обаче откликнаха на поканата ми – примерно инж. Иванка Топалова-Асса и инж. Жак Асса, инж. Димитър Гъбев. (Задочно на книгата съавтор е и инж. Атанас Атанасов, разказал ми един спомен, който е в сборника.) Но само и единствено те – за жалост. (Но мнозина учители, работещи все още в ПГЕЕ, не се осмелиха да се свържат с мен, „прокажения” – и да откликнат; да, за жалост, колкото и да е тъпо това, страхът в нашето училище в последните години е на висота!)

Нищо, така било съдено да излезе тази книга – щото е първа, всяко начало е трудно; в писането на следващите книги за инж. Паунов, вярвам, ще се включат повече хора. А че за него още книги ще се пишат – това е извън всякакво съмнение.

Защото той наистина беше забележителна личност, той беше „рядко пиле” в толкова сивата и безлична гилдия на училищните директори. Аз и друг път съм писал, ще го кажа и сега: когато той беше директор в пловдивската ПГЕЕ не трябваше да се прави никаква реформа, никаква промяна, никаква демократизация – защото всички тия неща под неговото ръководство си съществуваха най-пълноценно! Как го правеше това чудо този човек е пълна загадка за мен, но ето нà, в условията на непокътната авторитарна система в ПГЕЕ години наред си имаше не само свобода, но имаше и съвсем реални и човешки условия за най-пълноценна и творческа изява и на учениците, и на учителите!

Това е нещото, с което ще запомня тия славни години, които имах щастието на работя под негово ръководство. Наистина тогава в пловдивската ПГЕЕ имаше, бих си позволил без преувеличение да кажа, една направо оксфордска атмосфера! (Аз така си позволявам този така неподправен и толкова въодушевяващ ни, бликащ от човечност – и от мъдрост! – академизъм, който имахме по времето на директорстването на г-н Паунов! А що е академизъм ли? Ами това е друга дума, заместваща думата свободолюбие! Сега разбирате ли какво имам предвид?)

Да, свободата е способна да прави чудеса, колкото искате ми се смейте, че мисля така, но аз от това свое верую няма да се откажа; а в лицето на уважавания от мен г-н паунов аз имах един човек, който не само ме разбира, но и ме подкрепя във всичките ми начинания. (По негово време в училището имахме чудесен Дискусионен клуб, примерно, в клуба ставаха невероятно хубави дискусии по най-важните въпроси, и много други неща имахме; ех, колко прекрасни и добри други неща имахме тогава в училището, а пък нали знаете, че най-хубавите неща на този свят са ония, които изобщо не могат да се изразят с думи?!)

Е, хубавото свърши, след пенсионирането му дойдоха други времена – каквито не съм и предполагал че са изобщо възможни. Но за това пък съм писал в други свои книги. (Е, и тук има известен отзив за случилите се в ПГЕЕ невиждани ексцесии след тъй благословената „ера Паунов”. Но не то в случая е главното.)

Вярно, писах книгата набързо, но това, наред с недостатъците, й придава и свежест, и честност; писах тази книга под влияние на емоцията, но емоциите ни са нещо, което в никакъв случай не бива да си позволяваме да подценяваме. Да, точно затова: защото тъкмо емоциите са нещото, благодарение на което сме човеци…

 

Желая ви приятно четене и също така приятни размисли над написаното в тази толкова спонтанна, от душа написана книга! Бъдете здрави!

 

12 февруари 2018 г.,

Пловдив                                   

 

Авторът

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият „български“ Картаген е крайно време да бъде разрушен…

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Добави в Svejo