Един приятел ми каза наскоро:
- Приятелю, свестен човек си, но е много лошо това, че толкова много се оплакваш и то публично! От това губиш само ти. Бъди мъж: не се оплаквай за нищо!
На което реагирах с въпроса:
- Да се оплаквам ли? Колко интересно!? И кога съм се оплаквал?!
А той отвърна:
- Всеки ден! Ти само се оплакваш!
- А какво разбираш под оплакване, щото може би влагаш някакъв по-различен смисъл в думата, аз не възприемам така поведението си?
Приятелят ми отвърна:
- Ами ето това, което пишеш всеки ден: "Уволниха ме по най-грозен начин ат работата ми като учител по философия, изхвърлиха ме като мръсно коте от работата, която работя цял живот, опраскаха ме, принуден съм водя тежки съдебни дела за правата си, остракираха ме несправедливо от образователната система, превърнаха ме зорлем в дисидент, станах еретик спрямо образователната система, сега съм в унизителното положение да съм принуден да работя като нощен пазач на минималната заплата за да оцелея, какъв кошмар, не ми се продават като капак на всичко книгите ми, стоят арестувани в складове и книжни борси, не стигат до лавиците на книжарниците, аз съм един неудачник, хора, аз съм един маргинал...", ето така ти, приятелю, всеки ден това правиш, оплакваш се! И втръсна на всички хора, затова и никой вече не те взема на сериозно. Мъчно ми е за теб, голяма грешка допусна с тия всекидневни оплаквания! Ако си беше мълчал, ако си беше запазил достойнството, може би сега нямаше да си в това положение, може би дори и нямаше да те уволнят ако си беше мълчал! Да, ти с това твое вечно недоволство сам си предизвика уволнението и всички последвали го злочестини!
Това ми каза този мой близък приятел. Аз обаче го слушах усмихнат. И му казах:
- Ти, приятелю, нима на схващаш, че това, което наричаш "оплакване", всъщност е нещо друго?! Смисълът ти се губи, аз не се оплаквам, аз се боря, този е моят начин да се боря! Аз изобретих този начин: като казвам истината за случващото се, като си описвам "личните проблеми", аз, в качеството ми на учител, хем, на първо място, си върша работата като учител и възпитател, хем се боря, хем воювам с несправедливостите! Т.е. давам личен пример за това как трябва, по моето разбиране и убеждение, да се държи човек в такава една ситуация! Аз не ща да мълча, напротив, като философ съм длъжен да говоря, да вещая истината. Пък нека другите това да го възприемат като "оплакване", нека да го възприемат както си искат. Имат това право да не разбират смисъла, аз обаче ще продължа да си върша съвестно работата и ще продължа да им помагам да разберат верния смисъл...
Ей-така си поговорихме с този мой близък приятел, но не съм сигурен дали успях да го убедя в нещо. Той, явно, си остана непоколебим в убеждението си, че аз съм бил, видите ли, един от всичко недоволен мърморко, който само се оплаква. Е, нека така да определя поведението ми, щом така го разбира, нека така да го квалифицира. Аз обаче не мисля като него. Другояче разбирам смисъла.
А сме приятели. Виждате ли колко могат да бъдат различни приятелите? Моите приятели са такива.
Е, не всички де, този мой приятел е по-различен. А имам и други приятели, да речем, един друг приятел, на когото вчера като му казах:
- Приятелю, писна ми, масово хората не ме разбират! Дали не е време да се откажа от всичко и да замълча завинаги?! Дали не трябва да премахна блоговете си и да си изгоря книгите?! Дали не е дошло времето да тръгна бос - за да избягам от тази прокълната страна с толкова малодушен народ за да умра в някоя нормална страна с нормални хора?!
И приятелят ми, като ме изслуша смръщен това, което му казвам, ми отвърна следното:
- Не, ти си длъжен да продължиш да се бориш до последната си минута! Нямаш право да се отказваш! Щото даваш безценен пример на нас, по-младите! И аз ще бъда до теб в борбата ти!
Каза ми го това този мой приятел и, признавам си, ме изненада много. Този мой приятел, който вчера ме трогна силно с тия свои думи, е на 32 години.
Ето ви пример колко са различни дори и приятелите ни. Дали успяваме дори и тях да убедим в правилността на своето поведение?
На вас случвало ли ви се е подобно нещо - като това, което току-що ви представих?! Трябваше ли да си замълча за тия свои разговори, трябваше ли да скрия от вас какво си говоря с приятелите си, зле ли постъпих като написах това?! Кажете де, как ви прозвуча горния разказ? Да си мълчим е най-хубавото, което можем да правим, и вие ли тъй мислите? Аз съм гаден мърморко, който вечно се оплаква, и във вашите очи ли е така? Вие като мълчите обаче как е, какво толкова печелите? Кажете де, отговорете! Защо Бог ви е дал тия езици?!
Хубав ден ви желая! Мълчете си колкото си искате! Проблемът си е изцяло ваш...
Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров Преследване на времето: Изкуството на свободата, . изд. A & G, 2003 г., разм. 21,5 / 14,5 см, мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр, 8.00 лв... Книгата говори за "нещо", което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда "добре познато", съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се "съобразяваме", но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време? почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга "поглежда" в скритото "зад" мълчанието ни - за времето, живота, свободата.
Няма коментари:
Публикуване на коментар