Тия дни усилено работя по подготовката за печат на новата книжка на списание ИДЕИ, която ще бъде 12-та поред от основаването. Същевременно с тази книжка започва реализацията и на проекта за международно сътрудничество в издаването на многоезично научно приложение към списанието, сътрудничество, което започнахме с философи от Философския институт към Украинската академия на науките. За да се сбъдне тази безспорно ценна идея обаче трябва да се решат много практически въпроси от най-различно естество, голямата част от които ги решаваме с украинските колеги с поразително единомислие и единодействие.
Докато тия дни възникна един най-сериозен въпрос, който съдържа потенциала да взриви всичко: въпросът за придаването на официален статус на изданието, за прикрепването му към някоя от българските официални научни институции, сиреч, за институционализирането му. Щото нашето списание, тъй да се рече, е съвсем алтернативно, сиреч, неофициозно, то дори е нещо като "самиздатовско", то покълна и почна да расте извън установилата се казионна система на т.н. научна общност у нас, то дори, в някакъв смисъл, е нейно отрицание, отрицание на царящите в нея отношения. Да, но ето, за да има солиден научен статус, то трябва, явно, да се "вмести" някак в рамките на системата, което пък може да го убие, да го задуши, разбирате ли за какво става дума? Щото аз самият, като негов създател, съм нещо като "антисистемен елемент", който, държейки на свободата си, е подложен на жесток остракизъм от системата; за да се официализира международното издание на сп. ИДЕИ са възможни в такъв случай два начина: или аз самият, като основател и главен редактор на списанието, да бъда в един момент отстранен от него, сиреч, творението да "изяде" или да унищожи твореца си, или, другият вариант, е още по-неприятен, именно, моя милост да вземе, да си посипе на стари години главата с пепел, да се покае, да тръгне да моли разгневената ми система за милост, да се шибам в гърдите, показвайки разкаяние, да се тръшкам за прошка, величаво-гордата система (евентуално!) великодушно да ми прости, да ме помилва, да отмени смъртната ми присъда, да ме признае, което пък означава, всъщност, да... плюе върху самата себе си, върху собствените си принципи; не знам дали разбирате защото това е така, но то другояче не може да бъде, сиреч, това горното да стане е съвсем невъзможно! (ОЩЕ >>>)
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата. 
Няма коментари:
Публикуване на коментар