Поради чудатия феномен на вдаскаляването (втеляването) нашите училища приличат на образцови ферми за папагали или направо за говеда

Тази сутрин се погрижих да сложа някакъв ред в работата си (виж: Ето тук ще слагам заглавията на всяко поредно есе по темата "Изкуството да си учител", по която възнамерявам да напиша една нова книга), която почна да ме увлича; без увлечение, инак казано, без вдъхновение, нищо добро не може да бъде направено. Същевременно човек да пише книга ей-така, директно пред очите на читателите, именно в блога си (а аз не за първи път пиша така книгите си, в последните години по този нов, според мен, и оригинален начин написах и издадох доста книги), та да пишеш книгите си така има ред предимства, примерно това: мигновено забелязваш и всякакви реакции; примерно тази сутрин откривам и такава една чудата поредица от реакции под последното есе на бъдещата ми книга:

Анонимен каза: Този път бихте по тъпотия всички идиотщини, които досега сте казвали, трябва да призная. По-тревожното е, че напоследък в писаниците ви се забелязва явен уклон към фашизъм и желание за потъпкване на свободата на хората. Тия, дето не били съгласни с вас за учителския подход, трябвало да им бъде забранено със закон да преподават. Алоу! Не забравяйте, драги, че не сте нито в Куба, нито в Русия. Тук все още е сравнително свободна държава и такива фашистки призиви няма да минат. Панимаежд?

Анонимен каза: Личностностностностност. :-)

Анонимен каза: Бръкнал си в душата на комуноидите, Ангеле, браво! Пикаят газ, така и трябва! Поздравления! :)))

Анонимен каза: Грънчаров винаги е проявявал склонност към фашизоидни идеи, но вече явно не може да се прикрива. Емоционалното му състояние не е добро и му е трудно да се прикрива.

Анонимен каза: Комуноиди те обвиняват във "фашизоидни" идеи, Ангеле, явно са толкова тъпи, че още не знаят най-модерните кремълски и кагебистки указания, според които новата идейна линия на комуноидите се припокрива с тезите на национал-комунизма, сиреч, на национал-социализма, другояче казано, на фашизма! :))))

Интересно е, нали, какво ще кажете, вълнуващо е даже: обвиняват ме някои многострадални глави във... "фашизъм"! Както и да е, нека да пишат каквото си искат, за мен в случая е важно ето какво.

Книгата - всяка книга - по идея е нещо като покана за разговор: авторът казва каквото мисли, бидейки обърнат към читателя, и сякаш заявява: "Аз така мисля, а ти как мислиш, ти как възприемаш моите разбирания?". Повечето читатели в миналото са водили невероятни диалози, включително (и най-вече) вътрешни, с автора, четейки книгата му; колко е жалко това, че тия мисли на читателите в диалога им с автора са отишли "на вятъра", "по дяволите", загубили са се! Да, обаче някои читатели, разбира се, под влияние на идеите на някакъв автор, са се вдъхновили дотам, че сами са написали своя книга - или свои книги: пишещите хора много обичат да четат, те тия неща, четенето и писането, си вървят ръка за ръка. Така е било в миналото. Фиксирането на мисли в текст, в книга, е наистина покана за разговор, в който по различни начини се включват страшно много хора, особено по повод на великите книги, на книгите, съдържащи велики мисли. Около такива книги или мисли се води един непресекващ диалог, продължаващ векове, диалог, който ще свърши може би със свършването на човечеството. Или ще свърши със свършването на четящите - и на мислещите - хора. Впрочем, да не забравя: по интересен начин попаднах ни чудесна мисъл на турската писателка Елиф Шафак, ето тази, която представих ето тук: Преобладаващото мнозинство от хората въобще не мислят, а тези, които мислят, никога няма да са преобладаващо мнозинство; въпросната мисъл се съдържа в заглавието на самата публикация. Точно така е, както го казва, добре го е казала - и написала. Ето как влязохме в диалог и с нея, нали? Общността на мислещите и разговарящите нараства по един начин: чрез четене, но и чрез писане. Щом имаш мисли, си заслужава да ги опишеш, да ги изразиш в текст - за да не бъдат загубени. Затова и пишем: за да не отидат мислите ни "на вятъра", "по дяволите", да се загубят. Най-ценното, което имаме, с което разполагаме, са нашите мисли, това поне досега разбрали ли сте го?

Но да си довърша подетата мисъл. Ето, сега има интернет, има блогове, аз си пиша книгата директно пред читателите, в тяхната компания, и всеки ден, с всяко ново поредно есе, което включвам в пишещата се по този начин книга, аз фактически ги каня на разговор. Чудесно е това, нали?! И всеки читател на още ненаписаната книга, може не само да откликне, но и ако впечатли с нещо автора, да влезе, така да се рече, в книгата, да встъпи в диалог с него, техният разговор да стане част от самата книга, нима това не е още по-чудесно? Е, знам, че така е рисковано да се пишат сериозни книги, така сериозни книги не се пишат - ще каже някой. Защо пък да не могат да се пишат по този начин сериозни книги, ще отвърна аз? Ами аз по този начин написах няколко и то доста сериозни книги. Е, ще отвърне някой: твоите книги не са сериозни, а пък ти самият не си и писател - та нали всеки ден някой не пропуска да ми каже това. Как пък ще съм писател, като не съм приет в... Съюза на писателите?! :-) Както и да е, това са глупости, мисълта ми беше, че по този начин се пишат, могат да се напишат, едни най-диалогични книги, при това непосредственото и най-живо сътрудничество на автор и читатели може да роди най-добри плодове. Какво ни пречи да се възползваме от тия възможности? Аз съм човек, който обича да експериментира, ето, по този начин пиша поредната си книга. А сега като се замислям, аз откакто имам блог (това са вече 8 години, тия дни се навършват, блога си го създадох през септември 2006-та година!) иначе вече и почти не пиша, всичко, което пиша, мигновено излиза в блога ми, с всичките рискове за това! Но и с всичките предимства, нали така? Ние не знаем какво печелим когато губим и не знаем какво губим като си мислим че печелим, някой беше казал това, не помня кой, ето, припомням сега аз този изтъркан, така да се рече, лаф...

А за това, че моите идеи за ученето, за познанието, за образованието, за модерното училище били, видите ли... "фашистки", дали да кажа нещичко? Защо пък да не кажа, ето, някаква болна или по-скоро страдаща душа възприема така моите идеи. Ще кажа нещичко, но мимоходом само, че имам да пиша по значително по-важни въпроси.

Може да са елитарни в някакъв смисъл моите разбирания, но това не значи, че са "фашистки". "Елитарни" в смисъл, че се разминават коренно с "общоприетите" догми и с популярните, разпространените предразсъдъци. Има хора, които много страдат заради това, че робуват на разни предразсъдъци. Има хора с неосвободено съзнание, които друго не правят освен да робуват на такива предразсъдъци. Това именно са немислещите хора, хората, които са се отказали решително от задачата на мисленето. На такива хора всичко им се вижда съвсем "ясно" и "безпроблемно", всичко, видите ли, било "отдавна казано" и "всеизвестно", те на това основание смятат, че проблеми никакви няма, поради което и няма нужда да мислим. А има нужда само да повтаряме като папагали вече известното, "самоочевидното". На тия хора не им се удава да видят проблемите, другояче казано, да поставят под въпрос "добре известното", да го проблематизират, както обичаме да казваме ние, философите. Като мисли, човек вижда проблеми там, където немислещите виждат решения (рецепти, "окончателни истини", сиреч догми и пр.); щом обаче се замисли, човек разклаща "самоочевидностите" на немисленето, почва да вижда нещата по друг начин. И така се освобождава от властта на въпросните догми. Нашето съзнание е склонно да се опира на вече постигнатото знание, това именно знание се втвърдява и се превръща в догма; а всяко нещо, дори и най-ясното, би следвало да е съмнително и то е такова за мислещия човек. А оня, който не мисли, като чуе или прочете, че някой казва или пише нещо, което се разминава с догмите, в които той вярва безразделно, се хваща за кобура и почва да крещи неистово:

Този път бихте по тъпотия всички идиотщини, които досега сте казвали, трябва да призная. По-тревожното е, че напоследък в писаниците ви се забелязва явен уклон към фашизъм и желание за потъпкване на свободата на хората. Тия, дето не били съгласни с вас за учителския подход, трябвало да им бъде забранено със закон да преподават. Алоу! Не забравяйте, драги, че не сте нито в Куба, нито в Русия. Тук все още е сравнително свободна държава и такива фашистки призиви няма да минат. Панимаежд? ... Грънчаров винаги е проявявал склонност към фашизоидни идеи, но вече явно не може да се прикрива. Емоционалното му състояние не е добро и му е трудно да се прикрива.

Така вижда нещата човекът, който е под властта на догмите; нека да не му се сърдим, щото такива хора са доста страдащи и нещастни хора. Те са искрени в случая, тъй че аз съм благодарен на този човек, че така чистосърдечно е казал какво мисли. И как той вижда нещата. Е, не е успял да разбере за какво става дума, турил е един етикет ("фашизъм", "фашистки идеи" и пр. глупотевини), смята, че по този начин е защитил "святата догма", в която вярва, и така (временно) е внесъл известно успокоение в тъй тревожното си сърце. Да, обаче тепърва много ще страда това същото сърце, щото догмите, в които вярват такива хора, имам предвид догмите им за образованието, ще бъдат разбити на пух и прах в тази моя книга.

Аз доста писах напоследък за образованието, издадох няколко книги все по тия въпроси, та възниква следното съвсем основателно и резонно питане: хей, човече, абе не се ли страхуваш, че ще почнеш да се повтаряш?! Нима ще можеш да кажеш нещо ново, та претендираш, че си започнал нова книга? Нима има смисъл да се пише нова книга, ако не е сигурно, че ще кажем нещо ново в нея? Признавам, съвсем основателно е това подозрение: дали пък няма опасност, подобно на кречетало или на мелница (или на развален грамофон) да си повтарям все едно и също нещо и в тази моя книга за образованието, което пък означава, че съм станал отчайващо досаден, всички усещат това, а само аз не го съзнавам? Ще се опитам да свържа това нещо с темата си, именно за учителстването, щото всички знаят, че учителите или даскалите се... "вдаскаляват" най-вече заради това, че цял живот са принудени да си повторят все едни и същи неща, преподават все едни и същи уроци, по едни и същи учебници, цял живот, като поповете, нима това не е същинска жизнена трагедия?!

Да, има крайно вдаскалени даскали или учители (това второто наименование такива изглежда съвсем не го заслужават), които цял живот си повтарят все едно и също, подобно именно на кречетала или на развалени грамофони. Има такъв един риск в тази "професия", да я наречем така, и мнозина са сполетени от такава една горчива участ. Под "вдаскаляване" аз разбирам точно това: мисленето на такъв е отишло по дяволите, той все едно и също си повтаря, като чуе нещо различно, скача, подобно на милиционер, и веднага изкрещява: "Това не може да е така, щото... аз не съм чул това!", или да крещи като оня умен нашенец, стоящ пред клетката на жирафа и повтарящ памятните думи "Такова животно нема, апа нема!", хем го гледа с очите, хем вика, че нема, видите ли, такова животно. Под "вдаскаляване" значи следва да разбираме крайно затъпяване на дадени, с извинение, "учители", а давате ли си сметка на какво може да научи младите един възтъпичък човек? Как на какво да може да ги научи - на затъпяване, на тъпотии може да ги научи, на какво друго да може да научи младите такъв даскал? Е, разбира се, младите на такива даскали им се подсмихват и им се подиграват непрекъснато, щото такива даскали са и доста смешни, вярвам, сте срещали такива даскали в живота си? Пълно е с такива... изчадия, те си повтарят наизуст каквото пише в учебника, подобно на папагали, и изискват и младите да бъдат също папагали. Типично вдаскаленият даскал е образцов папагал, а училищата, в които работят такива силно вдаскалени даскали, са нещо като... ферми за папагали. Абе таз птица, папагалът, е на голямо уважение в наште училища бе, това не сте ли го забелязали? Да, нашите училища са предимно ферми за папагали, тази формулировка, тази метафора, на която попаднах, какво виждате, съвсем случайно, ми се вижда добра, е, оставям я тогава в нейния първоздан вид. И ето че възниква съвсем логичният въпрос: какво трябва да прави един даскал, един учител, че да не се вдаскали? Аз лично смятам, че това следва да е най-първият същински въпрос, на който трябва да отговори едно разсъждение, опитващо се да проясни темата "изкуството да си учител". Ще се постарая да дам своя отговор на този важен въпрос.

Моят отговор, така да се рече, не е книжен, не е заучен отнякъде, а е, така да се каже, изстрадан, изведен, извлечен е от самия живот, от практиката ми на дългогодишен учител по философия. Този въпрос, именно въпроса за това как да не се вдаскалим, знайно е, е доста неудобен и затова е избягван най-старателно дори и от най-дебелите учени книги и учебници по дидактика, по педагогика, по методика и прочие. Това, което мен лично ме е спасило да не се вдаскаля, е философията, имал съм шанса да обучавам младите по предмет, който органично и вътрешно оказва съпротива на това, което нарекохме "вдаскаляване". Но това, че преподаваш философия, не означава, че си застрахован против вдаскаляване, не, няма такова нещо: аз познавам преподавателки по философия и то в тукашни, в минаващи за елитни (пловдивски, щото в Пловдив са ми наблюденията, тука живея и работя от много години!) училища, които са, бих казал, великолепно вдаскалени даскалици, а някои от тях, разбира се, постоянно получават даже грамоти от висшестоящите образователни началства за отбелязване и награждаване на тяхната невероятно голяма вдаскаленост! Ще ми се да мога да опиша една такава пределно вдаскалена философска особа, ала, уви, знаете, нямам таланта на нито на Шекспир, нито на Данте, нито на нашия Алеко, да не говорим за този на Кафка, на Йонеско, на Бекет и на другите мои любимци, чиито имена съм принуден често да споменавам, когато ми се налага да говоря за своето безсилие да опиша и представя страхотните абсурди на нашенската образователна система. Разбира се, не мога да споменавам имена, но много ученици, пък и колеги, предполагам, мълниеносно ще се сетят за кого именно стана дума. Та и при преподавателките дори и по философия се забелязва склонност към пълно вдаскаляване; аз бих си позволил да използвам и една друга дума, моля да ме разберете, че ми се налага да прибягвам до метафори, ето една такава, скрита зад думата втеляване; вдаскаляване и втеляване ми се виждат идентични по смисъл думи. Значи напълно вдаскаленият даскал всъщност се е отдал на безбрежно втеляване, такъв, разбира се, от младите си питомци се старае да произвежда великолепни телета, ползвайки се от тази метафора, можем да заключим, че от тази гледна точка нашите училища често са нещо като ферми за... говеда, просто правя длъжният извод, моля да не се сърдите прекалено, моля също така да не ме обвинявате че съм изпаднал във... "фашизъм"; просто разсъждавам, вадя изводи, нима е "фашизъм" човек да мисли и да умозаключава?!

Та как един даскал ще се предпази от вдаскаляване-втеляване? - този е главният ни въпрос, поставен тук. Ще се опитам да отговоря, казах, не книжно и не научно, а съвсем простичко, според това как аз самият съм се предпазил (донякъде) от тази грозна опасност. Предпазил ли съм се, впрочем, наистина от нея? А сега де, ами и този въпрос сега възниква! Ами ако не съм се предпазил, ами ако и аз съм се вдаскалил, сиреч, втелил?!

Тия неща си личат отстрани, много е възможно и аз да съм вдаскален, няма начин тия 30 години учителстване да не са ми се отразили и на мен в тази посока. Аз добре съзнавам, че имам доста дефекти, придобити от дългогодишното ми учителстване, не се страхувам да си призная това. Примерно, обичам всяко нещо да извеждам, да обосновавам, да доказвам, това е мое качество, придобито от учителстването. Дали е признак на вдаскаляване-втеляване или е характерно за учителстването изобщо, това е отделна работа. То е въпрос на преценка. Такава ми е била работата, да обосновавам, да извеждам, да мисля, да обучавам младите в мислене, напълно оправдано е да съм придобил този недъг - ако това може да се нарече така. За някой хора, явно, да мислиш е проява на недъгавост. Те са се предпазили, очевидно, от нея, съхранили са душите си от тази грозна опасност. Аз явно не съм, това нещо си личи. Обичам да мисля. Недъгав съм доста в тази посока. И други подобни недъзи, свързани с този най-главен недъг, предполагам, съм развил и притежавам. Примерно, много обичам да изследвам нещата. Обичам също така да търся. Това също, предполагам, е голяма надъгавост в очите на тия, които не чувстват потребност да търсят - понеже такива всичко си знаят. Е, аз всичко не знам и затова постоянно търся. Изследвам. Ровя се. Съмнявам се. Никога не говоря само това, което си знам. То все ми се вижда крайно недостатъчно това, което си знам. Изобщо не ме задоволява това, което си знам. Да повтарям пък това, което пише в някакъв учебник, за мен е непосилна задача; предпочитам да ме убият, предпочитам да ме екзекутират на дръвника, но такова нещо няма да допусна, именно, да повтарям като папагал какво пише в някакъв учебник. Не обичам даже да чета учебниците, въпреки че съм ги чел (някога, на млади години). Никога не съм преподавал по учебник, мен затова ме и уволниха от училище, това е моят най-главен грях. Моето най-главно престъпление било това, че не съм преподавал по учебник, така пише в заповедта ми за уволнение, вие нали четохте тази куриозна заповед, пред която таланта на Кафка, на Бекет, на Йонеско, на Оруел, на Замятин, на Булгаков, на Достоевски и пр. онемява направо? Не ми бива да бъда папагал, не съм бил папагал никога, предполагам, това ме е спасило от вдаскаляване-втеляване. Аз съм търсач. Преследвач на истината. С учениците си разговарям така, както ме е учил Сократ. Правя се на абсолютно незнаещ и пр. Да не повтарям тия неща, щото за тях вече съм писал. Аз дори и себе си не обичам да повтарям, не само другите. Дори ида ми се наложи да кажа някаква чужда мисъл, някоя заслужаваща си мисъл на велик философ, аз я казвам, пък след това я тълкуваме с учениците ми дотогава, докато не успеем да я видим в съвършено нова светлина. Така правим. Търсенето, незадоволеността от известното е онова, което предпазва един човек от вдаскаляване и от втеляване.

А как приказва напълно втелената (не вталената, а именно втелената, щото някои такива даскалици и съвсем не са вталени, но са така очарователно втелени!) даскалица ли? Ами как какво - тя като латерна повтаря цял живот все едно и също, именно "най-правилното", "единствено правилното", "туй, дето си се знае", дето "отдавна е открито" и затова съвсем не ни се налага да го дирим, да мислим, да търсим, да изследваме и пр. Ако някой ученик си позволи да попита нещо по повод на това, дето се знае, изцяло вдаскалената дакалица е способна да изпадне в бяс, в истерия, щото той по този начин е дръзнал да се усъмни в "святата истина". Е, най-истински вдаскалените даскалици са способни да се въздържат от изява на такива искрени чувства, те ще се усмихнат мазно и лицемерно и ще кажат нещо, сякаш изобщо не са се ядосали, но туй лицемерие е вторият главен признак на изцяло вдаскалената и втелена даскалица. Или даскал, и вдаскалени мъже-даскали има, но те са още по-интересен феномен; сега говорим за вдаскалената даскалица.

Но малко взе да ми омръзва, май се изморих, утре мога да продължа, а сега прекъсвам тук. Хубав ден! Няма страшно, ще продължим утре с пресни сили. Нека да ви е прекрасен денят. Не се втелявайте обаче никак. Бъдете все оригинални, винаги казвайте даже и добре известните неща по нов начин. Съмнявайте се, търсете, изследвайте. Това - творческата настройка - е противоотровата на втеляването, което, както изяснихме, е същина на вдаскаляването. Има кратуни, които са напълно втелени, нищо че не принадлежат на даскали. Пълно е с говеда наоколо, вие не сте ли го забелязали още? Гледаш го, външно уж прилича на човек, а като отвори уста и каже нещо, веднага си проличава, че всъщност е говедо, а не човек. Или ако не е говедо, поне е папагал, една шарена птица, нали знаете какво е папагал? Та значи установихме, че поради описвания днес феномен на вдаскаляването-втеляването нашите училища често приличат на ферми за папагали или направо за говеда. Това не е незначително заключение. Утре продължаваме нататък.

Чао и доскоро че пак се разприказвах! Май съвсем съм се вдаскалил, пардон, втелил, не млъквам, леле, я да взема да правя нещо та да се поправям?! Ето, млъквам, това е вече някакъв напредък в желаната посока; ако вдаскалените нещастници умееха поне малко да мълчат и да слушат (да четат, сиреч, да мислят), като едното нищо щяха вече да са се избавили от втеляването-вдаскаляването си...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Добави в Svejo