Автентично е образованието и училището, което възпитава в свободолюбие - и в жизнелюбие, в човеколюбие

Вчерашното ми есе под заглавие Голяма трагедия щеше да настъпи ако децата ни не бяха така погнусени от това, което биват заставяни да правят в училище - тия заглавия са съвсем примерни, в книгата ИЗКУСТВОТО ДА СИ УЧИТЕЛ, явяваща се поредица от такива есета, те ще получат други, по-подходящи заглавия - стигнах до един възлов момент, от който искам да тръгна днес. Не е много добре да се "самоцитирам", но ще се наложи да се пожертвам, с оглед работата да върви, ето какво писах там:

Душевните сили не обичат произвола, тиранията, те обичат и силно са привързани към свободата. Цяло майсторство, цяло изкуство се иска да успееш да предразположиш душевните сили да подпомогнат усилията на ума, да почнат да се сработват, да не враждуват, а да си помагат и пр. Ето в този пункт е и цялото изкуство на учителстването, щото всъщност съществената работа на учителя е да осигури всичките потребни условия това сработване, тази хармонизация на душевните сили да се получи. И ако се получи, ще има пълноценно учене, общуване и пр., ако не се получи, нищо особено няма да се получи в крайна сметка, а пък резултатите ще бъдат ако не плачевни, то със сигурност - мизерни.

Образователната система у нас, казахме вече, е построена върху принципа за тирания на разсъдъка върху останалите душевни сили, тя заставя учителите да не правят друго освен да усвояват, и то механично, някаква информация, прословутите "знания", щото, видите ли, боравенето с тия знания щяло било да развие мисълта, мисленето на младите. Да, обаче има едно затруднение: първо, още Хераклит е осъзнал и ясно изразил простата истина, че "Многознайството до ум не води", тази истина би следвало да се знае от всеки, занимаващ се с обучение, второ, диктатът на разсъдъка над останалите душевни сили (чувството, интуицията, волята, въображението...) води дотам, че пренебрегнатите душевни сили си организират бунт срещу тази несправедлива тирания, което пък, от своя страна, води дотам, че и самата дейност на тираничния разсъдък бива блокирана, става съвсем неефикасна, неплодотворна, постига жалки резултати. Оказва се, че този процедиращ по такъв глупав начин разсъдък нищо особено не постига, а в резултат цялата дейност на душевните сили бива разстроена така, че душевният живот на младите се оказва съвсем непълноценен, дисбалансиран, душевните сили водят безсмислени войни помежду си и пр. Това по моя преценка е най-главният дефект на авторитарната образователна система, нейното беззаветно служене на един тираничен разсъдък е причината и основанието за всичките ù други недъзи. За никакво изкуство на преподаването или учителстването не може да става в такъв случай дума, щото изкуството, както и философията, имат една почва и среда: свободата. Няма как останалите душевни сили - повтарям, това са чувството, интуицията, волята, въображението, Аз-ът, самосъзнанието също - няма как да бъдат превърнати в безропотни слуги на тираничния разсъдък или ум, а пък подобно глупаво поведение на ума е родствено с безумието: да, тиранията на разсъдъка поражда неумолимо безумие, а в крайна сметка и оскотяване на човека. За обезличностяването му да не говорим: скотът, образцов продукт на тираничния разсъдък, личност просто няма как да бъде. Ето, от висотата на това основание можем да разберем и изворите на ширещата се у нас деморализация не само в училищните общности, но и в обществото като цяло. Да обоснова вкратце и този момент, понеже има базисно значение.

Чувствата са това, на което дължим човечността си. В нашите училища, в нашата изцяло погрешно организирана система на образование на чувствата не само че не е отредена никаква роля, те не само че по същество са изцяло пренебрегнати, те даже се оценяват като вредни, ненужни, излишни, опасни и пр. Същото се отнася и за останалите, родствени на чувствата, душевни сили, примерно фантазията, волята, интуицията. На младите хора системата им пречи да се изявяват като цялостни личности, тя ги заставя да се изявяват изцяло едностранно: единствено позволеното, видите ли, е да се изявяват като занимаващи се с разсъдъчна, с умствена дейност, останалото се възприема като "излишен лукс". Разбира се, останалите душевни сили, казахме, си отмъщават за това пренебрегване, за това незачитане, за игнорирането си. Ето, примерно, чувствата си отмъщават по един най-лесен начин: скуката се оказва основното душевно чувство или настроение, което почва да тресе, да терзае душевността на младите в нашите училища. Скуката нали е нещо много добре познато и характерно за онова, което изпитват огромната част от младите в училище? Е, няма как младите да не скучаят в училище, а скуката именно показва, че към тяхната чувствителност системата се отнася неподобаващо, несправедливо. Системата препоръчва на учителите да бъдат атрактивни, да поднасят матр`ьяла разнообразно, въздействащо и пр., ала това няма как да стане като стоим на почвата на безразделната тирания на разсъдъка. Моля много да не смесвате разсъдък и разум: разумът е душевна сила, която безусловно превъзхожда разсъдъка - понеже в нея имаме тъкмо синтез на мисъл и чувство, на органично взаимодействие и подпомагане на двете велики душевни сили на човека. Да почне един учител в рамките на разсъдъчната и тиранична система да се държи разумно означава да изневери на най-базисния й постулат, именно всевластието и доминацията на разсъдъка. За да си нямат главоболия учителите, в рамките на каноните на системата, се принуждават да се държат изцяло неразумно, ирационално, другояче и по-просто казано - глупаво. Принудени са да се държат глупаво - понеже им е забранено да изразяват цялото богатство на своите душевни сили, да се държат както подобава за цялостни личности; ощетените откъм личността си учители възпитават безличности, няма как да е иначе. Иначе да е ще е цяло чудо, а чудеса в този живот са невъзможни, особено пък в общности, в които свободата е забранена. Не може да се изразява пълноценно една личност в цялото богатство на своя душевен потенциал ако свободата е ликвидирана. Това важи в еднаква степен и за учителите, и за учениците, за младите. Правете си сами сметката колко и едните, и другите са ощетени от тираничната ирационална система.

Е, респективно на казаното автентичният учител, учителят, който е верен на своята духовна мисия-призвание, облягайки се на свободата, изявява най-пълноценно своя душевен потенциал, като на тази основа успява да зарази и младите с личностно и пропито от духовност цялостно изявяване на душите си. Разбира се, при едно такова отношение догмите на системата трябва да отидат по дяволите, оковите трябва да бъдат счупени. Освободеният, свободният дух, какъвто по дефиниция е автентичният учител, тъкмо на тази основа може да практикува онова велико изкуство на учителстването, на описанието, на представянето на което е посветена тази книга. Както и при всяко друго изкуство, територия на учителстването е свободата, свободната игра на всички до една, без никакво изключение духовни и душевни сили на човека. Изкуството е тази духовна дейност, която дава на човека неоценимия шанс да се изявява цялостно, в цялото богатство на душата си. Философията също е сфера, която има потенциала да насърчава растежа на такива цялостни и духовно богати личности. Образование, в което изкуството и философията са нещо външно, притурено, неосновно, следователно нежелано, при което те са нещо като "излишен лукс", е образование, духовно и нравствено ощетяващо възпитаниците си. Такова образование произвежда не друго, а духовни и личностни инвалиди. Тъкмо такова е българското образование от поне 70 години насам, ако не и повече. Ако някой още не си дава сметка кои извори подхранват и поддържат ширещата се у нас простотия и бездуховност, нека да се опита да схване какво именно току-що казах и написах.

Без свобода и на възпитателите, на учителите, но най-вече на учениците, на възпитаваните, на младите нищо свястно не може да се получи, няма как да се получи. Вържи на човека всички крайници и го пусни да ходи - е, няма как да стане този фокус. Най-много да лази е възможно, но и това е съмнително. Жалка картинка е скопеното откъм свобода българско образование. Защо пък свободата у нас е така нежелана, че е направо ненавистна, е най-ненавистното, най-ненавижданото нещо? Ами как защо? Защото у нас и личността също толкова е ненавиждана - колкото е ненавиждана и свободата. Тия две неща, казахме, са дълбоко и неотделимо свързани, те са една органична цялост. Посегнеш ли на свободата, ликвидираш мълниеносно и личността. За личността свободата е нещо като въздуха, като водата, тя е най-необходима, субстанциална по характера си, бих си позволи да кажа, храна. Тия неща са така прости, че изпитвам неудобство да ги пиша даже. Но се налага. Щото са съвсем забравени.

Аз фактически изглежда вече успях да кажа най-главното. Водещата идея на моята книга вече е дефинирана, същината ù вече е изразена в нейната най-чиста форма. Основната си задача вече изпълних. Останалото вече са подробности, изпълване на формата с плът. Може вече да се ориентирам към приключване на книгата си. Казах главното, но пак ще акцентирам: автентично е образованието, което възпитава младите в личностна и духовна пълнота, което им дава възможността да се изявяват и развиват като цялостни и духовно богати личности. Автентично, следователно, е образованието и училището, което възпитава в свободолюбие. И в жизнелюбие. Жизнелюбиви в истинския смисъл са само свободолюбивите. Понеже за човека животът не е друго, а свобода. Духовността, духът е онази сфера на човешкото, в което свобода и живот са в органично е неделимо единство. Обичащото живота образование и училище е всецяло предано на свободата; обичащото свободата образование и училище е всецяло предано на свободата. Свободоненавистници не могат да бъдат учители, изключено е да се случи такова чудо. Ненавиждащите свободата ненавиждат в същата степен и живота. Те всъщност ненавиждат онова, което прави човека като човек: ненавиждат самата човечност. Допуснахме българското образование да стане безчовечно в степента, в която допуснахме свободата да е забранена в него. Ядрото на безчовечността е неуважението към живота. Ето защо е така безжизнена образователната система у нас. Казах вече и пак ще подчертая: живот и система са антагонисти, там, където има система, там няма живот. А няма живот понеже няма свобода. "Системният" принцип на автентичното образование е именно свободата, пораждаща и творяща живота за човека. "Система" на свободата обаче не може да има. Насила никой не може да бъде правен свободен. Иска се цялата душа да го пожелае. Да закопнее по свободата. Добрите учители точно това правят: разпалват жаждата по свобода в душите на младите. Постигнал ли е нещо в този посока, учителят е верен на мисията и на задачата си. Работи ли в обратната посока - такъв няма нищо общо със задачата на образованието и училището. Тия неща са така елементарни, че ми е отново неудобно да ги споменавам. Но колкото са прости, толкова са и забравени. Постоянно забравяме тъкмо най-простото. А най-важното е обикновено и най-просто.

Да, в училище младите трябва да бъдат обучавани не в някакви абстрактни и натруфени теоретични сложнотии, а в истински важните за живота ни най-прости неща и истини. Този е точният смисъл на образованието, което служи на живота. То просто помага на младите да станал пълноценно живеещи и умеещи да се радват на живота личности. Това именно е истински важното, точно на него обаче не обръща никакво внимание ненавиждащата живота система. Поради което я оценяваме като вредна. И подлежаща на разрушаване. Като едно зло, което има противочовешки смисъл или роля.

Да кажа нещичко за онова, което придава привкуса на изкуството, на всяко изкуство, в това число и на изкуството на преподаването. Едно изкуство се усвоява по един-единствен начин: чрез правене, чрез практикуване. Да не забравяме и това: няма изкуство без свобода, свободата е нещото, от което се храни изкуството. Същото може да се каже и за единствената съперница на изкуството, именно за философията. Философски мислещ човек се става по един-единствен начин: като философстваш, като мислиш, и то не как да е, а именно философски. Няма теории, които да могат да ти обяснят тяхната премъдрост, тази премъдрост се извлича от опита. Ще помъдреем или ще станем изкусни в правенето на нещо само когато дълго време сме го правили - и сме се учили от собствените грешки. Две неща са необходими за разгръщането на личностите в сферата на философия и на изкуството, в сферата на духовното творчество: талант и... техника. Техника - това всъщност са уменията за правене на едно или друго нещо. Думата техника произлиза от гръцката дума τέχνη (изкуство, майсторство, умение). Как се прави нещо усвояваме като го правим, няма друг начин. Талантът пък е природно качество на душата, набор от сили, предразположености, потенциал, това е всъщност призванието като такова; талантът предопределя призванието. Трябва да си призван от Бога за да можеш да се отдадеш истински на нещо. Така някои стават художници, други - философи. Или, примерно, велики духовни учители на човечеството: като Христос, примерно. Имам предвид религиозни дейци, щото религията е третата духовна сфера, която по духовната си мощ е сравнима с философията и с изкуството. Не може да си духовно въздигнат човек и да не почиташ и философията, и религията, и изкуството като такива. По това се познава кой колко струва като личност - и в духовно отношение. Понеже именно е потребно човек да се развива цялостно, а не ощетено, еднолинейно. За жалост, често науката (и заниманията с наука), когато не се оплодени от страст по великото и възвишеното, пораждат "коне с капаци". Науката има особено място, тя е велика, ала доста опасна сила, примерно, способна е да поражда и чудовища, нравствени уроди и пр. Е, ако е жив духът на човека, до такива крайности няма да се стигне. Целебно въздействие за здравословното развитие на духа на човека имат заниманията с философия и изкуство най-вече, и то на всички нива на образователната система, от началното училище до университетското образование, до т.н. академична сфера. У нас в последните години се прави обречен опит "академиите" ни да фабрикуват "образовани" хора като философията е прокудена от тях, безброй специалности получават "тапия" без да са изучавали философия. Самата академичност обаче е невъзможна без философията, самата универсалност на образованието е непостижима без нея. Но тук не ми се налага да пиша нищо по въпроса - понеже вече съм го разгледал изчерпателно в моята книга със заглавие ИСТИНСКИЯТ УНИВЕРСИТЕТ (и подзаглавие "Що е академичност и доколко тя вирее у нас?"), с която успях да си предизвикам пълната ненавист на доцентската "академичност". (Има един "докторант", нали се сещате кой е? Той именно стана говорител на доцентската напаст, вие знаете за него, чудесни изследвания осъществих с негова помощ.)

Да спра днес дотук. Ще ми се да поразсъждавам следващия път върху вътрешното естество на изкуството като такова, на всяко изкуство, но на примера на изкуството на "преподаването", на учителстването най-вече. Ще поговоря за таланта да си учител, за това какви качества се изискват в тази посока, но най-вече ми се ще да акцентирам за това как се придобиват съответните технически умения, оня майсторлък в правенето на това или онова, който отличава напредналите в тази сфера на духовния живот. Има много добри учители, с огромен талант, които са такива тъкмо защото нарушават всякакви правила; няма и не може да има външно зададени разсъдъчни правила, които да положат, да оковат таланта в някакво прокрустово ложе. Талантът сам си сътворява своите правила, той сам на себе си поставя съответните ограничения, както това е характерно за всеки свободен, за всеки свободолюбив човек. Истински талантливите хора винаги са свободолюбиви хора, по свободолюбието ще познаем истински талантливия човек. Ненавиждащите свободата хора са обикновено най-бездарните хора. Това пак са така прости аксиоматични неща, че отново изпитвам страшно неудобство поради това, че ми се налага да ги припомням. Талантливите хора също се познават по това, че не парадират, те обикновено са скромни, но не по просешки скромни. Талантливият човек има подобаващото самочувствие, което така силно вбесява некадърниците. Тия неща са очевидности, за които даже и не бива да се говори. Но ето, на мен ми се налага да кажа нещичко. Понеже такава е темата ни книгата ми.

Хайде чао, хубав ден ви желая - и приятна и ползотворна седмица! Бъдете свободолюбиви, не изневерявайте на свободолюбието си, бъдете духовно просветлени хора, моля, не бъдете "коне с капаци", не бъдете безлични, обичайте живота, радвайте му се, наслаждавайте се на свободния живот, който е така вдъхновяващ за истински надарените с таланти и дръзновеност способни и творчески настроени хора! Оставете некадърниците на тяхната злоба и завист, тя именно и ще ги погуби. Бог обаче е великодушен и на всекиго е дал по нещичко, всеки човек си има някакъв талант, важното е да го открие и да му остане верен цял живот. И тогава много ще постигне. Истински нещастни са тъкмо ония, които (поради това, че са станали жертва на сбърканото образование) не са могли да открият своите силни страни, почувствали са не онеправдани и ощетени, проклели са несправедливо Бога, озлобили са се и са започнали да воюват с ония, другите, със свободните и отдадени на творчество хора. Тия именно нещастници вгорчават живота ни, но вие не им обръщайте никакво внимание.

Доколкото това е възможно де, щото арогантната простотия е настъпателна и агресивна. Мен не ме гледайте какво правя в тази посока. Аз изследвам всички човешки феномени, в това число и най-безчовечните. Затова и постоянно се джафкам с разни некадърници и завистници. Това ми е работата, казах, изследовател съм на причудливата и феноменална безчовечност в цялата ù многоликост. Върша си работата всеотдайно, понеже съм се увлякъл много в тия изследвания. До скоро! И вие си работете пълноценно работата, за която ви е даден животът...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Добави в Svejo